№ 2079
гр. София, 04.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Петър Ив. Минчев
Анна Кофинова
при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова
като разгледа докладваното от Петър Ив. Минчев Въззивно гражданско дело
№ 20241100509236 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 7241 от 19.04.2024г., постановено по гр.д. № 21844 по описа за 2022г.
на СРС, 118-ти състав, е осъден ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на Н. Г. Ц. сумата от 6520 лева
- представляваща дължимото на основание чл. 405 КЗ застрахователно обезщетение по
имуществена застраховка „Каско“ от 04.06.2021 г. за щети на л.а. „БМВ“, модел „320 D“, с
рег. № ******* по щета № 1000-1001-21-000001 от 10.06.2021 г., получени в резултат от
пожар, настъпил в автомобила на 09.06.2021 г. в района на с. Ветрен дол, обл. Пазарджик
ведно със законната лихва върху сумата 1250 лева считано от 26.04.2022 г., а върху разликата
над 1250 до 6520 лева – считано от 14.12.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.
Срещу така постановеното решение в частта, с която законната лихва върху разликата
над 1250 лева до 6520 лева е присъдена считано от 14.12.2023г. е подадена въззивна жалба от
ищцата Н. Г. Ц.. Жалбоподателката сочи, че неправилно лихвата върху увеличената част на
главницата е присъдена от датата на увеличаването на иска /14.12.2023г./, а не от датата на
завеждане на исковата молба /26.04.2022г./. Съдът не бил изложил мотиви по този въпрос,
поради което оставало неясно как по един и същи иск ответното дружество е изпаднало в
забава от различни моменти. Твърди, че още с депозиране на исковата молба искът бил
заведен като частичен и увеличението на неговия размер било допуснато със съдебно
определение. Доколкото законната лихва представлявала акцесорно задължение,
произтичащо от главния иск, то същата се дължала от датата на исковата молба, освен това в
молбата за увеличаване на иска било посочено от кой момент се претендирала лихвата. С
оглед на това счита за незаконосъобразно извършеното от първоинстанционния съд
преизчисление на лихвата в противоречие с волята на ищеца и при положение, че
ответникът не бил навел възражения срещу него. Моли съдът да отмени решението в
обжалваната част и да присъди законната лихва върху увеличения размер на главницата
считано от 26.04.2022г. до окончателното изплащане на главницата. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответника ЗК
„Лев Инс“ АД, който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита, че правилно
1
съдът бил приел, че лихвата върху увеличената част се дължала от датата на увеличението,
поради което моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Не са нарушени императивни материалноправни норми.
Предвид горното следва да се изложат съображения във връзка с правилността на
решението в обжалваната част по доводите във въззивната жалба. В тази насока съдът
намира следното:
Няма спор и от съдържанието на първоинстанционното дело се установява, че на
26.04.2022г. ищцата Н. Г. Ц. е предявила срещу ЗК „Лев Инс“ АД осъдителен иск с правно
основание чл. 405, ал. 1 КЗ за заплащане на сумата от 1250 лева – частично предявена
претенция от общия иск от 12 000 лева, представляваща неизплатено застрахователно
обезщетение по имуществена застраховка „Каско на МПС“ за настъпил на 09.06.2021г.
пожар на л.а. „БМВ 320 Д“, с рег. № *******, ведно със законната лихва считано от датата на
завеждане на иска до окончателното изплащане на дължимата сума.
С молба-уточнение от 26.05.2023г. ищцата е разяснила, че общият размер на иска,
част от който се претендира, в действителност е 10 320 лева и е определен по следния начин:
ищцата е приела, че вследствие на пожара е настъпила тотална щета на автомобила, чиято
действителна стойност възлизала на 12 000 лева, като запазените части от него били
продадени за сумата от 1680 лева. Разликата между 12 000 лева и 1680 лева – а именно 10
320 лева, представлявала общият размер на дължимото обезщетение.
С протоколно определение от 26.09.2023г. съдът е приел експертно заключение по
съдебно-автотехническа експертиза, с което вещото лице е изяснило, че не се касае за
тотална щета на застрахования автомобил, както и че стойността, необходима за
възстановяването му по средни пазарни цени към датата на ПТП, е 6520,32 лева.
С молба от 14.12.2023г. ищцата е направила искане за увеличаване на предявения иск
до размера от 6520 лева, ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба
до окончателното изплащане на вземането. Увеличението е допуснато от съда с протоколно
определение от 15.12.2023г.
С обжалваното решение съдът е приел предявения иск в увеличения му размер от
6520 лева за изцяло основателен, ведно със законната лихва върху първоначално предявения
размер на 1250 лева от датата на исковата молба /26.04.2022г./, а върху разликата над 1250
лева до 6520 лева – считано от датата на депозиране на молбата за изменение на иска
/14.12.2023г./.
Видно от гореизложеното, за периода от 26.04.2022г. /датата на завеждане на исковата
молба/ до 14.12.2023г. /датата на депозиране на молбата за увеличение на иска/ съдът е бил
сезиран с иск за сумата от 1250 лева - частично от 10 320 лева. Както е изяснено с т. 1 от
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2016 г., ОСГТК, с
предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от
спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е
претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на
осъдителното решение. Новата разпоредба на чл. 116а ЗЗД /ДВ, бр. 42/2018 г./ въвежда
правилото, че "когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва
само за предявената част". Следователно при предявен частичен иск прекъсването на
давността настъпва само за онази част от вземането, която е предявена с исковата молба и за
която частичният иск е уважен. Непредявената част от вземането остава извън предмета на
делото и за нея давността не спира и не прекъсва, а продължава да тече. Това се отнася и за
хипотезата, при която частичният иск е увеличен по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1
ГПК. С увеличаване на исковата претенция вземането се заявява за защита в останалата му
част, която до този момент не е била предмет на делото. По отношение на увеличения
2
размер давността спира и се прекъсва с подаване на молбата по чл. 214, ал. 1 изр. 3, предл. 1
ГПК.
Също така съобразно съдебната практика /решение № 7/16.08.2022 г. по т. д. №
1556/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 125/27.06.2017 г. по т. д. № 2542/2016 г. на ВКС,
ТК, II т. о, решение № 10/12.02.2021 г. по гр. д. № 1298/2020 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение №
36/12.05.2014 г. по т. д. № 1065/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о, решение № 14/14.02.2022 г. по т. д.
№ 1293/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 133/17.07.2020 г. по т. д. № 2897/2018 г. на
ВКС, ТК, I т. о., и др./, прибавянето на законната лихва след завеждане на исковата молба не
представлява самостоятелен иск, а правна последица от предявяването на иска в случай, че
същият бъде признат за основателен. Следователно, подобно на прекъсването и спирането
на погасителната давност, законната лихва по чл. 214, ал. 2 ГПК също представлява правна
последица от предявяването на иска и се подчинява на същите правила – тя се касае само
посочената в петитума на исковата молба главница, ако и доколкото искът за нея е уважен с
постановеното решение. Независимо дали искът е бил предявен първоначално като частичен
или не, с него ищецът е поискал от съда да се произнесе относно съществуването и
изискуемостта на сума с точно определен размер, респективно законовите последици от
предявяването на иска настъпват само по отношение на този размер. При увеличаване на
иска по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 2 ГПК, искът по отношение на разликата се счита
предявен от датата на молбата за увеличаване, а не от датата на първоначалната искова
молба. Това е така, защото едва с тази молба ищецът е сезирал съда с искане да се произнесе
и за разликата над първоначалния размер и едва от този момент по отношение на нея
настъпват всички законови последици от предявяването на иска – чл. 116, б. „б“ ЗЗД, чл. 115,
ал. 1, б. „б“ ЗЗД и чл. 214, ал. 2 ГПК.
За началния момент на законната лихва върху увеличението е без значение какво е
претендирал ищецът с молбата си за изменение на иска и дали ответникът е възразил срещу
нея. Дори, както в случая, ищецът да е поискал от съда да присъди лихвата върху пълния
размер на вземането от датата на първоначалната искова молба, съдът не е обвързан от това
негово искане, тъй като /както беше изяснено по-горе/ прибавянето на изтекли лихви в хода
на процеса не представлява искова претенция, а правна последица, чийто момент на
настъпване се съобразява служебно от съда, независимо от процесуалното поведение на
страните.
Предвид гореизложеното, след като безспорно с исковата си молба от 26.04.2022г.
ищцата е предявила иск за 1250 лева, а с молбата си от 14.12.2023г. е увеличила размера му
на 6520 лева, то правилно първоинстанционният съд е присъдил законната лихва за периода
от 26.04.2022г. до 13.12.2023г. само върху първоначално предявения размер от 1250 лева, а за
периода от 14.12.2023г. до окончателното изплащане – върху увеличения размер от 6520
лева.
При достигане на едни и същи правни изводи, в изпълнение на правомощията си по
чл. 271, ал. 1, предл. 1 ГПК, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
обжалваната част. В частта, с която предявеният осъдителен иск е уважен изцяло,
първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
При този изход от спора, право на разноски има единствено въззиваемата страна ЗК
„Лев Инс“ АД. С отговора на въззивната жалба същата е претендирала разноски за
адвокатско възнаграждение, но не е представила доказателства за сторени такива, поради
което разноски не й се дължат.
Доколкото законната лихва представлява последица от предявения иск, а неговата
цена надхвърля 5000 лева съобразно чл. 113, изр. 2, вр. с чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ГПК,
настоящото решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 7241 от 19.04.2024г., постановено по гр.д. № 21844
по описа за 2022г. на СРС, 118-ти състав, в обжалваната част, с която ЗК „Лев Инс“ АД е
3
осъден да заплати на Н. Г. Ц. законната лихва върху сумата 1250 лева считано от 26.04.2022
г., а върху разликата над 1250 до 6520 лева – считано от 14.12.2023 г. до окончателното
изплащане на вземането.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4