Р
Е Ш Е
Н И Е № 212
гр.Пловдив, 21.11.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателно отделение, в публично съдебно
заседание на четвърти ноември две хиляди и деветнадесетата година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ ГАТОВ ЧЛЕНОВЕ : МИЛЕНА РАНГЕЛОВА
МИХАЕЛА БУЮКЛИЕВА
при секретаря Мариана Апостолова и прокурора Виктор Янков, след като
разгледа докладваното от чл.съдията Рангелова наказателно дело № 538 /В/ по
описа на ПАС за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл. 424, ал. 1 от НПК.
Образувано е
по искане на осъдения М.Х.В., чрез изрично упълномощения от него адв. Г.А., за
възобновяване на ВНОХД № 385/2019 г. по описа на ОС-Пазарджик, с влязлото в
сила по което решение е потвърдена присъдата № 54/01.04.19 г. по НОХД № 454/19
г. на РС-Пазарджик, с която е признат за виновен за престъпление по чл. 128,
ал. 1 вр. ал. 2 НК и при условията на чл. 58а, ал. 1 НК е осъден на две години
лишаване от свобода, при „общ“ първоначален режим.
Водещото оплакване
е за допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в неправилно
решение на ПзОС за провеждане на въззивното производство в отсъствие на
осъдения. Второто оплакване е за явна несправедливост на наложеното наказание.
Формулираната претенция е за възобновяване и ново разглеждане на делото в
първата инстанция.
По първото
оплакване се е произнесъл (по реда на чл. 423, ал. 1 НПК) ВКС на РБ, с решение
№ 184/22.10.19г. по к.н.д. № 871/19г. Счел е за неоснователно възражението
срещу провеждането на задочно производство и е оставил без уважение искането за
възобновяване заради нарушаване правото на осъдения на лично участие в хода на
въззивното производство. След това е разпоредил изпращане на делото по
компетентност на АС-Пловдив, с оглед твърдяното касационно основание по чл.
422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.
Споменатото
касационно основание е мотивирано с второто оплакване в искането. Осъденият
счита, че първата инстанция е подходила неправилно при санкционирането, а
въззивната инстанция не е била права да сподели санкционния ѝ избор. Неправилният
подход на окръжния и районния съд се изразявал в подценяване значението на
смекчаващите обстоятелства, придружено от неправилна преценка на тяхното
съотношение с отегчаващите обстоятелства, вследствие на което е постановен
неправилен отказ за условно осъждане.
Решаващите
инстанции са критикувани и за това, че не били съобразили, че в поведението на В.
се съдържали елементи на самозащита.
При пренията адв. А. се съсредоточи върху тезата
за явна несправедливост на осъщественото санкциониране. Аргументира
предпоставките за приложение на института по чл. 66 НК. Завърши пледоарията си
с искане за изменение на въззивното решение посредством приложение на
споменатата разпоредба. Доверителят му се присъедини към изложената
аргументация и искане.
Представителят на АП-Пловдив намери, че
искането за възобновяване не е основателно и предложи да бъде оставено без
уважение.
Апелативният съд, след като обсъди доводите
на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт, счете, че искането за
възобновяване на посоченото наказателно дело е допустимо – депозирано е в срок,
от лице, което има право да иска проверка по реда на глава 33-та от НПК, в него
е обосновано едно от касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК, а разгледано
по същество е неоснователно.
Защитата се оплаква от последния етап на дейността
на решаващите инстанции. Критиката е насочена предимно към въззивния съд, който
бил допуснал незаконосъобразно провеждане на задочно производство, в с л е д с т
в и е на което обстоятелствата със смекчаваща способност не били пълноценно
отчетени.
Обсъждането на това оплакване следва да се
извърши в аспекта на постановеното решение на ВКС. С решението си Върховният
съд е приел, че провеждането на въззивното производство в отсъствието на
осъдения се е дължало на собственото му недобросъвестно поведение. Заключил е,
че В. е напуснал България, при все че е знаел за воденото наказателно
производство, като така е демонстрирал желание да се укрие, респ. отказ да
участва в предстоящите съдопроизводствени действия. Крайният извод е, че не са
явяват осъществени предпоставките по чл. 423, ал. 1 НПК за възобновяване и
повторно разглеждане на въззивното дело, поради което искането в този смисъл е
оставено без уважение.
Съответно, настоящата инстанция прие, че
след като отсъствието на осъдения при въззивното разглеждане на делото е било
умишлено и злонамерено, не се е явило нарушено правото му да обосновава
становище за наказанието.
При пренията по настоящото дело адв. А.
преповтори възгледа си за незаконосъобразно провеждане на задочното
производство, явно без да съобрази, че посоченото решение на висшата съдебна
инстанция по наказателни дела е задължително за настоящата инстанция. Иначе
казано, спорът за законосъобразността на проведеното задочно разглеждане на
в.н.о.х.д. № 385/19 г. на ПзОС не може да се повдига отново, респ. апелативният
съд да го пререшава.
От друга страна, неучастието на осъдения
при въззивното разглеждане на делото очевидно не е резултирало в надценяване
значението на отегчаващите обстоятелства, нито в подценяване значението и
влиянието на смекчаващите обстоятелства. Напротив, според апелативния съд
решаващите инстанции са придали на смекчаващите обстоятелства потенциал,
какъвто те нямат, и в последна сметка са достигнали до неправилния извод, че
доминират над отегчаващите. Всъщност доминиращи са отегчаващите обстоятелства, доколкото
не само са много на брой, но и разкриват степен на обществена опасност на
деянието и дееца, по-високи от типичната степен на обществена опасност на
престъпление по чл. 128 НК и от типичната опасност за обществото на
потенциалния деец. Разбира се, в производството по възобновяване по искане на
осъдения размерът на наказанието не подлежи на коригиране в негов ущърб, но ПАС
изложи горната констатация, за да отговори на искането за условно осъждане.
Това искане е явно неоснователно. При
налична степен на обществена опасност, надвишаваща обичайната за дадения вид
престъпление и за дееца, който може да се яви негов извършител, приложението на
института по чл. 66 НК по принцип не би било подходящо. Подобен е конкретният
случай. Съвсем ясно е, че постигането целите на наказанието и преди всичко
поправянето на дееца не може да се постигне посредством отлагане изпълнението на наложените две години
лишаване от свобода. Този извод изхожда преди всичко от личната степен на
обществена опасност на дееца. Въпросната степен на опасност се разкрива като
завишена посредством обстоятелства със съществена отегчаваща сила, изчерпателно
изброени от решаващите инстанции: В. е сторил посегателството с явно ожесточение
и омраза, като под формата на „наказателна акция“ е осъществил продължително
насилие, което постепенно е усилвало своя интензитет и от един момент нататък
се е явило несъответно на желанието да се сбие с жертвата, за да даде израз на
раздразнението си от нанесена му от нея задочна обида. Освен това, в процеса на
побоя той е използвал два предмета, с които ритмично е засягал различни органи
от тялото на пострадалия (причинявайки освен инкриминираната тежка, също и три средни,
и редица леки телесни повреди), а след това безцеремонно е изоставил
омаломощената жертва сама и безпомощна. Коментираните обстоятелства са извадили
наяве такива характеристики на личността на осъдения като необуздана жестокост,
отмъстителност и безчовечност. Направените от него самопризнания и декларирано критично
отношение към деянието, които правилно са отчетени като смекчаващи
обстоятелства, не свидетелстват за някакво самопоправяне на изкривената ценностна
ориентация. Пазарджишките съдилища не са пренебрегнали чистото съдебно минало
на г-н В., полаганите грижи за семейството му, дадената му добра характеристика
от кмета и предходното провокативно поведение на пострадалия (който го е обидил).
Същевременно са били прави да заключат, че споменатите негативни преобразования
на личността му, които са намерили израз в стореното, би могло да бъдат
изкоренени единствено посредством по-интензивни средства за наказателно
въздействие. Ето защо претендираното условно осъждане не би могло да постигне
целите по чл. 36 НК и районният и окръжният съд са взели правилното
решение да не го приложат.
Намекът в искането, че съдилищата по
фактите не са направили разграничение между „поведение при самозащита и
умишлено осъществено криминално деяние“ не е конкретизиран, така че не може да
получи валиден отговор от съда по възобновяването. Ако става дума за
предложение да се приемат други фактически констатации, искателят явно не е
съобразил, че подобна претенция е несъвместима и с приложената при
първоинстанционното разглеждане на делото диференцирана процедура по чл. 371,
т. 2 НПК, и с развиващото се сега касационно производство.
Поради изложените съображения искането за
възобновяване не е основателно и подлежи на отхвърляне.
Водим от горното, Пловдивският
апелативен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения М.Х.В. за възобновяване на
ВНОХД № 385/19 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, мотивирано с позоваване
на касационно основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК.
Решението
не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: