Р
Е Ш Е Н И Е
Номер 260095 17.03.2021 година гр. Стара Загора
В ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИ ОКРЪЖЕН СЪД ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
Нa 17 февруари две хиляди двадесет и първа година
В открито заседание в следния състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС АТАНАСОВ
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА
СЕКРЕТАР: ТАНЯ КЕМЕРОВА
като разгледа докладваното от зам. председателя
ТЕЛБИЗОВА-ЯНЧЕВА
в.гр.д. № 1017 по описа за 2021 г., за да се
произнесе съобрази:
Производството е образувано
по въззивна жалба, подадена от Е.Ж.С. от
гр.р. против решение № 260025 от 20.10.2020г., постановено по гр.дело №
125/2020г. по описа на Районен съд – р., с което се осъжда Е.Ж.С. да заплати на
Д.И.С. на основание чл. 127, ал. 2 във вр. ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 32, ал. 2 СК
сумата от 5761,47 лв. (пет хиляди седемстотин шестдесет и един лева и 47 ст.),
представляваща съдебно предявена част от изпълнено в повече солидарно поето
задължение по договор за потребителски кредит от 29.03.2011 г. с „Р.Б.” ЕАД,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.02.2020 г. до
окончателното погасяване на задължението, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за производството в размер на 958,58 лв. като е отхвърлен иска за
разликата над 5761,47 лв. до пълния предявен размер от 5934,63 лв. Присъдени са
разноски и съразмерно отхвърлената част от иска.
Въззивницата Е.Ж.С. чрез
пълномощника ѝ адв. Ф.Г. заявява, че първоинстанционното решение е
неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено при съществени
нарушения, както на материалния, така и на процесуалния закон. Счита, че са
налице достатъчно данни, които да поставят под съмнение безпристрастието на
съдебния състав по това съдебно производство. Излага подробни съображения.
Цитира нормата на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК.Моли съдът да постанови решение, с което
да отмени атакуваното решение и да постанови ново, с което да уважи изцяло
въззивната жалба на посочените в нея основания. Претендира
присъждане на направените съдебни и деловодни разноски по делото, включително и
адвокатски хонорар.
Въззиваемият Д.И.С., чрез пълномощника си адв.Р.М. ***
сочи, че въззивната жалба е неоснователна, поради което моли тя да бъде
оставена без уважение. Излага подробни съображения по оплакванията в жалбата.
Счита, че изложените в нея твърдения за допуснати нарушения на материалния и
процесуалния закон не намират опора нито в разпоредбите на закона, нито в
трайната и непротиворечива практика на българските съдилища. Намира за
неоснователно становището на жалбоподателя за наличие на достатъчно данни,
поставящи под съмнение безпристрастността на съдебния състав по настоящото
производство, тъй като не е подкрепено с никакви доказателства. Моли съдът да постанови решение, с
което да потвърди решението на първата инстанция, както и да отхвърли въззивната
жалба като неоснователна. Претендира направените разноски пред втората
инстанция за адвокатско възнаграждение.
Съдът, като обсъди
направените в жалбата оплаквания, извърши проверка на обжалвания съдебен акт,
съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от ГПК, при съвкупната преценка на
доказателствата по делото, намери за установено следното:
Предявен е иск с правно основание чл.127,
ал.2 от ЗЗД във вр. с чл.32, ал.2 от СК.
Ищецът Д.И.С., чрез пълномощника си адв. М.,
твърди, че с ответницата са бивши съпрузи, чийто брак бил прекратен с развод с
решение № 47/15.06.2018 г. по гр.д. № 120/2018 г. по описа на РС-р.. Твърди, че
през време на брака им на основание договор за банков кредит от 01.02.2008 г.,
сключен между „Р.Б.“ ЕАД като кредитодател, ищецът Д.С. като кредитополучател и
ответницата Е.С. като солидарен съдлъжник, страните изтеглили банков кредит в
размер на 15255 лв. Твърди, че с договор за банков кредит от 25.09.2008 г.,
сключен между същите страни, бил изтеглен нов кредит в размер на 30495 лв., с
който рефинансирали предишния кредит и останалата част за ремонт на жилището
им, находящо се в гр. р., ул. „******, представляващо апартамент с площ от
82,89 кв.м., както и за покупката на Опел Зафира с рег. № СТ**АМ. Твърди, че
през месец март 2011 г. към вече отпуснатия кредит от 25.09.2008 г., страните
решили да изтеглят нов кредит от 5000 лв., които вложили за покупка на товарен
автомобил ЗИЛ и за ремонт на същия. Твърди, че така с договор за банков кредит
от 29.03.2011 г., сключен между същите страни, общото им задължение нараснало
на сумата от 47544,05 лв., платимо на 120 месечни вноски по 395,10 лв. всяка, с
краен срок до 25.03.2021 г. Твърди, че до прекратяване на брака била налице
законова презумпция за принос и от страна на ответницата по повод на общото им
задължение за кредит. Твърди, че след прекратяване на брака и въпреки
презумпцията на чл. 32, ал. 2 СК във вр. чл. 127, ал. 1 ЗЗД той продължил да плаща
месечните вноски към банката, а на 10.02.2020 г. депозирал в банката искане за
окончателно предсрочно погасяване на кредита и с вносна бележка от същата дата
внесъл за погасяване на кредита сумата от 4362,36 лв., от които сумата от 4360
лв. сума по кредита и 2,36 лв. комисионна, с което кредитът бил изцяло погасен.
Твърди, че в периода след прекратяване на брака от 15.06.2018 г. до 20.02.2020
г. ищецът погасил лично по кредита сума в общ размер на 11869,26 лв.,
половината от които в размер на 5934,63 лв. били задължение на ответницата
съгласно чл. 32, ал. 2 СК. Поради изложеното иска от съда да постанови решение,
с което да осъди ответницата да му заплати сумата от 5934,63 лв.,
представляваща половината от изплатената от него сума в общ размер на 11869,26
лв. в периода от 15.06.2018 г. до 20.02.2020 г. по задължение към „Р.Б.“ ЕАД по
договор за банков кредит от 29.03.2011 г., дължима солидарно с ответницата на
основание чл. 32, ал. 2 СК, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 26.02.2020 г. до окончателното погасяване на дълга. Претендира разноски.
Ответницата Е.Ж.С., чрез пълномощника си адв.
Г., изразява становище за допустимост на предявения иск, но поддържа неговата
неоснователност. Твърди, че оспорва твърдените от ищеца факти, които били
необективни, като посочва, че страните теглили и други кредити освен посочените
от ищеца три кредита, които се премълчавали от ищеца съзнателно. Твърди, че тя
е изпълнила повече от половината от задължението по кредитите. Твърди, че след
прекратяване на брака им с решение № 47/15.06.2018 г. по гр.д. № 120/2018 г. по
описа на РС-р. се договорили апартаментът в гр. р., ул. „******, представляващо
апартамент с площ от 82,89 кв.м., да остане на двете им деца Тихомир и Антония,
а те двамата да живеят на други адреси. Твърди, че станала солидарен длъжник по
кредитите със съзнанието, че те ще обезпечат нужди на семейството, но само
малка част от тях била за семейството, а другата част ищецът с предлог, че той
е кредитополучател, не дал информация къде е използвана. Твърди, че ищецът поел
устна договорка да погаси остатъка от кредита без нейно участие, тъй като тя е
погасявала кредитните вноски по време на брака им. Твърди, че и към момента
ищецът живял и ползвал апартамента, както и два автомобила Опел Зафира и Сеат
Леон, а до всички тях тя нямала достъп. Поради това иска от съда да отхвърли
иска като неоснователен. Претендира разноски.
По делото не е спорно, че страните са били
съпрузи от 18.11.1995 г. до 15.06.2018 г., чийто граждански брак е прекратен с
решение № 47/15.06.2018 г. по гр.д. № 120/2018 г. по описа на РС-р., както и че
през време на брака си съпрузите са сключили три договора за кредит между „Р.Б.“
ЕАД като кредитодател, ищецът Д.С. като кредитополучател и ответницата Е.С.
като солидарен съдлъжник, както следва: на 01.02.2008 г. в размер на 15225 лв.,
на 25.09.2008 г. в размер на 30495 лв. и на 29.03.2011 г. в размер на 47544,05
лв., усвоени по банкова сметка *** Д.С..
По делото са представени и приети като
доказателства по делото сключените три договора за кредит и усвоените по тях
суми по банкова сметка ***, а именно: договор за банков кредит от 01.02.2008 г.
за кредит в размер на 15225 лв. /л.6-8/, договор за банков кредит от 25.09.2008
г. за кредит в размер на 30495 лв. /л.9-11/ и договор за потребителски кредит
от 29.03.2011 г. за кредит в размер на 47544,05 лв. /л.12-17/. И трите договора
са сключени между „Р.Б.“ ЕАД като кредитодател, ищецът Д.С. като
кредитополучател и ответницата Е.С. като солидарен съдлъжник.
От писмения договор за банков кредит от
01.02.2008 г. /л.6-8/ е видно, че с главницата от 15225 лв. е рефинансиран предходен
кредит в банката с остатък в размер на 3225 лв., за закупуване на застраховка
Живот и за потребителски нужди.
От писмения договор за банков кредит от 25.09.2008 г. /л.9-11/ е видно, че с
главницата от 30495 лв. е рефинансиран предходен кредит в банката с остатък в
размер на 14400 лв., за закупуване на застраховка Живот и за потребителски
нужди.
От писмения договор за потребителски кредит
от 29.03.2011 г. и приложения към него погасителен план /л.18-20/ е видно, че
усвоената главница е в размер на 30742,50 лв., възнаградителната лихва за целия
срок на договора от 25.04.2011 г. до 25.04.2021 г. е в размер на 16489,50 лв.
/разлика между всички вноски за главница и лихви за целия срок на договора и
чистата главница/, като за целия срок на договора се начисляват и такси и
комисионни в размер на 312,05 лв. Съгласно чл. 3 от договора общата дължима
сума по кредита, изчислена към датата на сключването му, е в размер на 47544,05
лв. В самия договор не е посочено, че се рефинансира предходния кредит и се отпускат
нови 5000 лв., както е посочено в другите два предходни договора. Това
обстоятелство обаче на първо място не се оспорва от ответницата. От друга
страна се установява косвено от представените писмени доказателства /извлечения
от банковата сметка на ищеца, от която са погасявани вноските по кредитите, на
стр. 21-39/, че единственият кредит на ищеца, по който е имал задължения, е
последният кредит от 2011 г., по който са правени погашения, което води на
извод, че предходните кредити са погасени чрез рефинансиране, каквито са били
всички развиващите се във времето правоотношения между банката и страните в
настоящото производство.
От събраните гласни и писмени доказателства
по делото се установява, че страните са извършили основен ремонт на тяхно
жилище – апартамент в гр. р., бул. „******, ап. 6, с площ от 82,89 кв.м.,
състоящ се от 4 стаи – кухня, хол и две спални. Всички свидетели дават
идентични показания, че в семейния апартамент в гр. р. е правен съществен
основен ремонт през 2008 г. Също така се установи, че през 2008 г. страните
като семейство са си закупили и лек автомобил Опел Зафира. Този автомобил е бил
семеен и е шофиран от страните, в това число и ответницата Е.С. /виж конкретно
и показанията на св. Ж.М., баща на ответницата/.
От всички доказателства /писмени и гласни/ е
видно, че страните като семейство са живели освен с изкарваните от тях
финансови средства от трудови и други правоотношения, така и с финансова помощ
от своите родители, както и чрез изтегляне на финансови средства от кредитиране
от банки /установи се, че същите са имали няколко поредни кредита/. Начинът на
живот на едно семейство е личен въпрос, но той има значение относно това дали
теглените кредити са били за лично ползване на някой от съпрузите или за
задоволяване на общите семейни нужди. В случая е установено по делото, че
страните са ползвали кредити за различни семейни нужди – първо закупуване на
апартамент, после за извършване на основен ремонт на апартамента, за закупуване
на семейния лек автомобил Опел Зафира. Именно затова и всички кредити са
сключвани от ищеца като кредитополучател и от ответницата като солидарен
съдлъжник, представляващо допълнително косвено доказателство за ползване на
кредитите за нуждите на семейството.
От приетите по делото доказателства /виж
писмото на ОД на МВР на л. 113/ е видно, че съпрузите са закупили 2 броя
товарни автомобила ЗИЛ през време на брака си. Първият товарен автомобил ЗИЛ,
модел 555, рег. № СТ**СХ е регистриран през 1999 г., което означава и че е
закупен преди тази дата, и е отбелязан да е дерегистриран на 14.06.2019 г. Съответно
обаче е представен по делото договор за продажба на същия ЗИЛ от 02.05.2011 г.,
тоест въпросното МПС е продадено от страните на 02.05.2011 г. Съответно от
писмото на ОД на МВР е видно, че на името на ищеца е регистриран и втори ЗИЛ,
модел 450506, рег. № СТ**АТ, за периода от 12.04.2011 г. до 29.05.2014 г. От
това и от гласните доказателства се установява, че през 2011 г. е закупен
въпросният втори товарен автомобил ЗИЛ. Видно, че договорът за кредит е сключен
на 29.03.2011 г., а въпросният ЗИЛ е регистриран на 12.04.2011 г., тоест 15
дена след сключване на договора за кредит. От тук и косвено се установява, че
рефинансирането на предходния кредит и изтеглената сума в повече е била
предназначена за закупуване на въпросния товарен автомобил ЗИЛ. Установява се
също, че страните са закупували тези тежкотоварни автомобили с цел техния
ремонт и продажба с цел да се спечелят парични средства за общия семеен бюджет.
Не се установява тази дейност да е била основна търговска дейност на ищеца или
друга търговска дейност, извършвана от него по занятие в качеството му на
търговец. Затова и съдът намира, че тази дейност е била извършвана по общо
съгласие на съпрузите с цел спечелване на допълнителни семейни средства, което
води на извод за обща семейна инвестиция в тази дейност.
По делото е прието заключение на СИЕ, което
съдът кредитира като компетентно и безпристрастно. От същото се установява, че
по договора за потребителски кредит от 29.03.2011 г., след прекратяване на
гражданския брак между страните, в периода от 15.06.2018 г. до 20.02.2020 г.
ищецът е направил погашения в общ размер на 11522,95 лв., от които главница в
размер на 10944,55 лв., договорна възнаградителна лихва в размер на 521,60 лв.,
такси в размер на 56,80 лв. Тоест след прекратяване на брака двамата съпрузи са
останали солидарно задължени по остатъка от кредита и всеки е следвало да
погаси равна част от този остатък. Ищецът обаче е погасил целият семеен дълг
след прекратяване на брака, за който дълг отговарят двамата съпрузи солидарно
съгласно чл. 32, ал. 2 СК.
Съгласно чл. 121, ал. 1 от ЗЗД солидарност
между двама или повече длъжници възниква по силата на закона или по уговорка
между страните. От договорите за кредит е видно, че всички те са сключени от
ищеца Д.С. в качеството му на кредитополучател, а от ответницата Е.С. като
солидарен съдлъжник. Солидарност може да възникне по силата на закона – чл. 32,
ал. 2 СК, в случай че задължението бъде поето от единия съпруг за задоволяване
на нужди на семейството.
Когато през време на брака единият съпруг е
поел парично задължение по банков кредит, за да погаси с получените парични
средства предходни парични задължения, за които двамата съпрузи отговарят
солидарно, тъй като са били поети за задоволяване на общи семейни нужди, то
новото парично задължение по банковия кредит несъмнено и във всички случаи също
е поето за общи нужди на двамата съпрузи (за погасяване на техни общи
задължения), т.е. за задоволяване на нужди на семейството, поради което двамата
съпрузи отговарят солидарно и за него. С оглед на това кредитът от 2011 г.,
рефинансиращ предходните кредити, които са били предназначени и са използвани
за задоволяване на семейни нужди, също представлява ново парично задължение за
задоволяване на общите нужди на двамата съпрузи.
Предвид гореизложеното, въззивният съд намира,
че безспорно е установено по делото, че страните
са теглили няколко кредита, всеки последващ рефинансиращ предходните, за
задоволяване на финансовите нужди на своето семейство. Тъй като ищецът е бил
кредитополучател, то същият е имал разкрита разплащателна сметка за погасяване
на кредитните задължения по кредитната сметка. Никое от събраните доказателства
не води до извод, че кредитите са теглени и използвани за задоволяване на
търговска дейност на някой от съпрузите или на дейност, извън семейните нужди.
Обстоятелството, че родителите на съпрузите /бащата на ответницата, майката на
ищеца/ са им помагали финансово и са им давали различни парични средства, по
никакъв начин не изключва изводът, че кредитите са ползвани за задоволяване на
нужди на семейството. Косвен извод за това е обстоятелството, че договорите са
сключени от ответницата в качеството ѝ на солидарен съдлъжник. Поради
това съдът намира, че изтеглените от ищеца последователно във времето кредити
са служили за задоволяване на нуждите на семейството, поради което за поетото
задължение от ищеца е възникнало по силата на закона пасивно солидарно
задължение на страните към банката в качеството им на съпрузи към онзи момент
/чл. 32, ал. 2 СК/.
В конкретния случай е без
правно значение каква част от кредитите са погасили страните през време на
брака, тъй като към онзи момент те са били в граждански брак и всички погашения
от единия са били погашения от страна на семейството и не могат да бъдат
погашения на лична част от общия семеен дълг съобразно чл. 32, ал. 2 СК. Затова
и показанията на свидетелите в тази част не се отразяват на релевантните спорни
по делото факти. Тези погашения са поети от двамата съпрузи чрез съвместния им
принос като влагане на средства и труд, грижи за децата и работа в
домакинството (чл. 19, ал. 3 СК).
Установява се по делото, че договорът за
кредит е бил сключен за задоволяване на нуждите на семейството, поради което
съдът намира, че е налице възникнала по силата на закона /чл.32, ал.2 от СК/,
солидарна отговорност на двамата съпрузи. Законовата солидарност на съпрузите,
установена в чл.32, ал.2 от СК е основана на принципа на съпружеската
имуществена общност и задължението на двамата съпрузи да участват в
удовлетворяването на семейните нужди.
Съгласно чл.127, ал.3 от ЗЗД, доколкото не
следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено
на кредитора, следва да се понесе от тях поравно, а съгласно ал.2 на тази
разпоредба, всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част,
има иск срещу останалите съдлъжници за разликата.
В конкретния случай, доколкото солидарността
на страните е възникнала не само на основание сключения от тях договор, но и по
силата на закона /чл.32, ал.2 от СК/ и с оглед особения характер на
съпружеските имуществени отношения, изплащането на задължението от единия
съпруг с негови лични средства докато трае бракът не поражда за него право да
иска заплащане от другия съпруг на разликата над припадащата му се част. Но ако
задължението е платено от единия съпруг след прекратяването на брака, същият
разполага с правото по чл.127, ал.2 от СК да иска от другия съпруг да му
заплати горницата над припадащата му се част.
Правилата за солидарните задължения са
уредени в чл. 121 – чл. 127 от ЗЗД. Съгласно чл. 127, ал. 1 от ЗЗД доколкото не
следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено
на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Законът предвижда оборима
презумпция за равно поемане на дълга от солидарните длъжници. Посоченото в чл.
127, ал. 1 ЗЗД – „друго” може, на първо място, да бъде уговорка между самите
солидарни съдлъжници за неравенство в разпределението на платения на кредитора
солидарен дълг. На следващо място, това „друго” може да следва и от липсата на
еднаквост в интереса на длъжниците, защото някой от тях се е възползвал от
целия или повече от половината от общият дълг, при което е естествено да понесе
такава част от последния, от която възползвайки се, се е обогатил за сметка на
другите.
Съгласно чл. 127, ал. 2, изр. 1 от ЗЗД всеки
солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу
останалите съдлъжници за разликата.
В случая няма данни по делото да е налице
уговорка между страните за нарушаване на равенството или да е налице неравенство
в интереса на длъжниците, тъй като дългът е поет за задоволяване на общите
нужди на семейството. Затова съдът намира, че на основание чл. 127, ал. 1 ЗЗД
платеният от ищеца общ на страните солидарен дълг по кредита от 29.03.2011 г. в
размер на 11522,95 лв. следва да се счита за поет от тях при равни дялове и да
се разпредели между тях поравно. Като заключение следва извод, че ответницата Е.С.
следва да заплати на ищеца Д.С. половината от погасения от него общ техен
солидарен дълг или сума в размер на 5761,47 лв., представляваща половината от
погасената от ищеца обща сума от 11522,95 лв.
Поради всичко гореизложено следва да се уважи
предявеният иск за сумата от 5761,47 лв. и да се отхвърли за разликата до
претендирания размер от 5934,63 лв.
В допълнение настоящата инстанция намира, че
следва да отбележи, че е неоснователно твърдението в жалбата, че са налице
предпоставките на чл.22, ал.1, т.6 от ГПК, а именно у страната се е създало основателно съмнение в безпристрастността
на съдия Ц., което било основание за отстраняването му от делото, тъй като
същия бил съдия по трето гражданско
производство между същите страни, като решенията били постановявани все в полза
на другата страна. Въззивникът счита, че при постановяване на обжалваното
решение са допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закони
от първоинстанционния съд, поради което решението следва да бъде отменено.
Въззивният съд счита, че обстоятелството, че
даден съдия разглежда спор между едни и същи страни не е основание за неговата
заинтересованост, а и такова изискване няма в закона. В случая страните са били
едни и същи, но предметът на делата са различни. От друга страна в РС-р.
работят към момента само двама съдии. Освен това въззивницата не сочи допуснати
конкретни нарушения на материални и процесуални закони.
Предвид
гореизложените съображения, настоящата инстанция намира, че обжалваното решение
е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено като такова. При
постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния
закони, изводите съответстват на събраните по делото доказателства.
С оглед изхода на делото –
неоснователност на въззивната жалба
следва да се присъдят на въззиваемия направените разноски пред
въззивната инстанция, които са в размер на 650лв., съобразно представения
списък с разноските, представляващи адвокатско възнаграждение.
Водим от горните мотиви, Старозагорския
Окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260025 от 20.10.2020г., постановено по гр.дело № 125/2020г. по описа на Районен съд – р..
ОСЪЖДА Е.Ж.С., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на Д.И.С., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 650 лв. /шестстотин и петдесет лева/, представляваща направените разноски по делото пред въззивната инстанция – адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред ВКС на
Република България в месечен срок от връчването му на страните, при наличие на
предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: