№ 12083
гр. София, 08.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И.А
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20221110165872 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл., вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на Д. И. Д., с която срещу [ фирма ] е предявен иск
по чл. 26, ал. 1, пр. 1, ев. пр. 2, ев. пр. 3, вр. ал. 4 ЗЗД за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 12 от договор за кредит № [****** ]., сключен между страните.
Ищецът твърди, че е сключил с ответника договор за кредит [ ********* ]., по
силата на който ответникът му е предоставил сумата 1000 лева, като в договора е бил
посочен размер на годишен процент на разходите от 40,60 %. Заемната сума е следвало
да се върне на 13 двуседмични вноски, всяка в размер на 85,46 лева. С клаузата на чл.
12 от договора е била предвидена дължимостта на неустойка в размер на сумата от
762,19 лева при неизпълнение на задължение на кредитополучателя да представи
обезпечение по договора. Поддържа, че още със сключване на договора е била
начислена неустойката, като същата е следвало да се погасява на части заедно с
погасителните вноски по кредита. На същата дата е бил сключен и договор за
предоставяне на допълнителни услуги във връзка със сключения договор за кредит.
Счита, че процесната клауза противоречи на множество императивни норми на ЗПК
/чл. 19, ал. 4 ЗПК/. Поддържа, че с договора е нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил посочен реалният ГПР. Твърди, че действителният
ГПР по договора е по-висок от посочения и по този начин са нарушени правилата на
чл. 19 ЗПК. Освен това клаузата за неустойка влизала в противоречие с разпоредбата
на чл. 33, ал. 1 ЗПК и накърнявала добрите нрави. Същата била и неравноправна по см.
на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. В обобщение на подробните доводи, изложени в исковата
молба, заключва, че целият договор е нищожен с оглед разпоредбата на чл. 22 ЗПК, но
иска от съда да прогласи за нищожна само клаузата за неустойка.
Постъпил е в срок отговор на исковата молба, с който ответникът оспорва
предявения иск. Не отрича сключването на договора и че по силата на същия е
предоставил на ищеца сумата от 1000 лева. Отрича при сключването на договора и със
1
същия да са нарушени императивни норми на закона. Счита, че в договора е посочен
размера на ГПР и то в съответствие с изискванията на ЗПК. Поддържа, че към момента
на сключване на договора процесната неустойка не е била дължима, с оглед което и
същата не следва да се включва в ГПР. Развива съображения относно функциите на
неустойката, като счита, че с оглед обезщетителния характер на вземаето, същата по
дефиниция не се включва в ГПР. Оспорва клаузата да има неравноправен характер,
като счита, че кредитополучателят е можел да прецени икономическите последици от
сключването на договора, в т.ч. и тези относно дължимата неустойка. Излага подробни
доводи в подкрепа на становището си, че оспорената клауза не противоречи на добрите
нрави. Моли за отхвърляне на иска и претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
Като безспорно между страните с доклада по делото съдът е обявил
обстоятелството, че във връзка с процесния договор за кредит ответникът е
предоставил на ищеца сумата от 1000 лева, която последният се е задължил да му
върне.
По делото е представен договор за заем № 62684.17.01.2022 г., сключен между
страните по делото, по силата на който ответното дружество е предоставило на
кредитополучателя заем в размер на сумата 1000 лева при фиксиран годишен лихвен
процент по заема 40.00 %, годишен процент на разходите – 41,03 % и срок за
погасяване на заема 26 седмици. Съгласно чл. 12 от същия договор, заемателят се
задължава в 3-дневен срок след сключването на договора да предостави на заемодателя
едно от следните обезпечения, а именно: 1. банкова гаранция или ипотека на
недвижимо имущество, собственост на длъжника; 2. Солидарно поемане на
задълженията на кредитополучателя от физическо или юридическо лице, което да
отговаря на следните изисквания: дееспособно физическо лице на възраст 25 години с
минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца, предхождащи
сключването на договора, от 1500 лева на месец, получавани по валидно трудово
правоотношение от поне шест месеца преди сключването на този договор, стабилна
кредитна история, който не е активен потребител на заемни продукти на дружеството
и/или не е поръчител по друг активен паричен заем, предоставен от заемодателя, или
търговско дружество, което да е с изцяло внесен капитал, да има минимална печалба от
10 000 лева за последните три години съгласно годишните финансови отчети, да не е
обявено в несъстоятелност и/или ликвидация, да няма задължения към държавата
и/или общината. Съгласно ал. 4 на чл. 12, в случай че кредитополучателят не
предостави обезпечение в тридневен срок от сключване на договора дължи на
кредитора неустойка в размер на сумата 762,22 лева, а в ал. 6 е предвидено, че ако
неустойката бъде начислена, същата да се дължи разсрочено съгласно погасителен
план, инкорпориран в договора.
Следва да се посочи, че в чл. 12, ал. 7 от договора е предвидено, че
заемополучателят може да изпълни задължението си за предоставяне на обезпечение
по договора по всяко време на неговото действие, като ще дължи заплащане на
неустойката, разпределена по погасителните вноски преди поемането на солидарното
задължение от страна на третото лице -поръчител. Внимание заслужава
обстоятелството, че неустойката не е разпределена на равни части към предвидените 13
погасителни двуседмични вноски, а е предвидено към първата вноска да е дължима
част от неустойката в размер на сумата 91,24 лева, а към последната 13-та вноска -
2
сума в размер на 11,92 лева.
Видно е също така от съдържанието на договора за кредит и от погасителния план
към същия, че дължимата възнаградителна лихва за ползването на кредитния ресурс, за
която в договора е посочено, че на годишна база е в размер от 40 %, за срока на
договора /26 седмици/ възлиза на сумата от 110,98 лева. Използвайки проста
математическа операция съдът констатира, че размерът на неустойката е 6,87 пъти по-
висок от размера на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва.
Не е спорно между страните, че кредитополучателят е усвоил сумата по кредита.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже, че договорът,
сключен с ответника, е нищожен на заявените с исковата молба основания, а именно
поради нарушение на императивни норми на закона, в т.ч. и че има неравноправен
характер, поради заобикаляне на закона и/или поради накърняване на добрите нрави,
т.е. че накърнява принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на
несправедливото обогатяване.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при
сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна
информация, за да бъде в състояние последният да прецени икономическите последици
от сключването на договора.
По отношение на доводите на ищеца за нищожност на процесния договор за
кредит, съдът намира следното:
Прочитът на съдържанието на клаузата, по силата на която се предвижда
дължимостта на неустойка в полза на кредитора и съпоставянето с естеството на
сключения договор за заем, налага извод, че тя представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Така въведените изисквания в цитираната по-горе клауза от договора за
вида обезпечение по избор на заемателя: физическо или юридическо лице - поръчител,
отговарящо на определени в договора изисквания или банкова гаранция в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, респ. учредяване на ипотека върху
собствено на длъжника недвижимо имущество и срока за представянето му-
тридневен, създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до
степен, че то изцяло да се възпрепятства. Изискванията, които посочената клауза от
договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага с
възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялото задължение на заемателя
по договора или лице - поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания, при
положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер от 1000 лева. С други
думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника или са свързани с прекомерни затруднения, то и се налага извод, че по този
начин, предвиждайки дължимостта на неустойка, кредиторът цели за него да възникне
вземане, представляващо печалба извън възнаградителната лихва за предоставения на
потребителя кредитен ресурс. В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата
клауза от договора носи характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл.
143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в правата и
3
задълженията между страните и попада под хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като задължава потребителя при неизпълнение на задължението си за предоставяне на
обезпечение по договора след неговото сключване да заплати необосновано висока с
оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Внимание заслужава и
начинът, по който е предвидено да се заплаща неустойката – разсрочено, наред с
погасителните вноски по договора за кредит, като към първите вноски е предвидено да
се дължат суми за неустойка в значителни размери в сравнение с частите от главницата
и от договорната лихва – така например за първата погасителна вноска е предвидено,
че със заплащането й ще бъде погасена 39,57 лева от главница, 13,29 лева от договорна
лихва и 91,24 лева от неустойката. Само тази част от неустойката, дължима с първата
погасителна вноска, се доближава до размера на дължимата за целия срок на договора
възнаградителна лихва, възлизаща на сумата от 110,98 лева, за която се посочи, че на
годишна база възлиза на 40 %.
Тук е мястото да се постави акцент върху задължението на кредитора преди
сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя,
като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е
достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от
неизпълнение на това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на
парични средства чрез сключването на договора. Последното води до значително
нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в
противоречие както със закона - чл. 16 ЗПК.
Същевременно основателно от страна на ищеца по предявения иск се поддържа,
че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно
която разпоредба ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. В конкретния случай дори не са необходими специални знания,
за да приеме съдът, че размерът на ГПР при включване на неустойката същият
многократно надхвърля законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
По изложените съображения съдът счита, че вземането за неустойка на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на
разходите. В допълнение на този извод и във връзка с възраженията, заявени от
ответника с отговора на исковата молба, следва да се посочи и следното:
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително
плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко
свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с
4
погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на
кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване
на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в тежест на
потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена,
то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че
в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния
продукт. Текстът на последната норма не следва да се възприема буквално, а именно -
при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се приема, че е изпълнено
изискването на закона за съдържание на договора. Годишният процент на разходите е
част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /в този
смисъл Решение № 264616 от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 9991/2020 г. и др./.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, е
уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, поради което доводите на
ответника в обратен смисъл се явяват неоснователни. Предявеният главен иск за
прогласяване нищожността на клаузата за неустойка от договора за кредит, поради
противоречие на същия с посочените императивни материалноправни разпоредби на
закона е основателен и следва да бъде уважен на това основание.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на сумата от 50 лева за държавна такса.
Процесуалният представител на ищеца е заявил искане да му се присъди по реда на чл.
38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. адвокатско възнаграждение в минимален размер от 480
лева с ДДС. Това искане следва да бъде уважено.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Д. И. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: [
адрес] срещу [ фирма], със съдебен адрес: [ адрес ] иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1, вр. ал. 4, вр. чл.19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, НИЩОЖНОСТТА на клаузата на чл. 12, ал.
4 от договор за паричен заем № [****** ]., сключен между страните, поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА [ фирма], със съдебен адрес: [ адрес ] да заплати на основание чл. 78,
5
ал. 1 ГПК на Д. И. Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: [ адрес], сумата от 50 лева,
представляваща разноски за производството пред СРС.
ОСЪЖДА [ фирма], със съдебен адрес: [ адрес ] да заплати на [ *********], с
адрес: [адрес ] на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв. сумата от 480 лева с
ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на Д. И. Д.
безплатна правна помощ в производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6