О    П    Р    Е    Д    Е    Л    Е    Н    И    Е

№ 260190

гр. Пловдив. 14.12.2020г.

 

В  И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, наказателно отделение, в закрито заседание на четиринадесети декември през две хиляди и двадесета година в състав:                    

                  

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВАСИЛ ГАТОВ

                                 ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА РАНГЕЛОВА

                                                   ДЕНИЦА СТОЙНОВА                                                                          

                                                                                                                                              

след като се запозна  с докладваното  от съдия Стойнова ВЧНД № 593/20г. по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на Глава XXII от НПК – чл.270 ал.4 вр. с ал.2 вр. с ал.1  от НПК.

Образувано е по жалба на адв. Н., в качеството й на защитник на Н.П.Б. - подсъдим по НОХД № 1409/2020г. по описа на ОС – Пловдив, против протоколно определение от 17.11.2020г., постановено по същото дело, в частта, в която е оставено без уважение искането за изменение на взетата спрямо подсъдимия мярка за неотклонение „Задържане под стража“ в по-лека.

В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на виждането, че атакуваният съдебен акт е лишен от изискуемата се мотивировка, тъй като съображения по значимите за предмета на делото обстоятелства не са изложени в него, а откриващите се влизат в разрез със законовите изисквания и приложимото европейско право и практиката на ЕСПЧ. На тази база се прави искане да се отмени атакуваното определение и да се постанови ново, с което взетата спрямо подсъдимия Б. мярка за процесуална принуда да се измени в по-лека, като предвид изразеното от подсъдимия искане за налагане на „Домашен арест“ се предлага такава мярка за процесуална принуда да се постанови да се изтърпява от него.

       

        ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като се запозна със събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и във връзка с направените оплаквания в жалбата, намира и приема за установено следното:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от надлежно упълномощен от подсъдимия защитник, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално ДОПУСТИМА, но разгледана по същество този състав я намира за НЕОСНОВАТЕЛНА.

 

Споделяеми са една част от защитните оплаквания, мотивирани преимуществено с принципни положения, застъпвани в практиката на ЕСПЧ, която вече трайно намира приложение и в правораздавателна дейност на българските съдилища. Вярно е посоченото в жалбата, че периодичен съдебен контрол върху мярката за неотклонение може и следва да извършва / в съответствие с чл.5 § 4 от КЗПЧОС/ и мотивирано произнасяне по този въпрос съдът винаги дължи. В контекста на посоченото, вярно е и, че мотивите към атакуваното определение са пестеливи, липсва пунктуално и подробно обсъждане на конкретно изложените от защитата на подс. Б. съображения и  по-скоро препращане към предходно изложени по същия въпрос / в разпоредителното заседание/ мотиви е налице. Но, също така вярно е, че законодателят в нормата на чл.270 ал.1 изр. 2 – во от НПК, изрично е посочил, че при разглеждане на делото в една и съща съдебна инстанция, искане за изменение на мярката за процесуална принуда следва да се прави при промяна на обстоятелствата, при които съответната мярка е била взета и приложена спрямо подсъдимото лице. Не може да се сподели неоснователно формализираното виждане, че посочената разпоредба не е относима към казуса, в който има произнасяне в една и съща инстанция, от един и същи съдебен състав,  по един и същ въпрос - МНО на подс. Б., в две поредни съдебни заседания. Наистина, в рамките на разпоредителното заседание, съдът служебно дължи произнасяне по мярката за процесуална принуда на подсъдимото лице, но прочитът на протокола от съдебното заседание / от 22.102020г./ говори, че и изрично искане от адв. Н. за изменение на МНО, търпяна от подс. Б., е било направено и отхвърлено като неоснователно по съображения, които в голямата им част са били споделени от друг състав на АС – Пловдив. А между двете произнасяния дори и месец не е изминал и от подс. Б., и от защитника му, нови обстоятелства, които да са настъпили в този промеждутък от време не се сочат да са налични, а наведените доводи са идентични с вече обсъдените и приети за неоснователни от окръжния и апелативния съд. Поради казаното, макар и с пестеливо изложени съображения, окръжният съд не е сгрешил като се е позовал на нормата на чл.270 ал.1 о НПК.

 Виждането на окръжния съд, че по обоснованото предположение на този етап от наказателното производство никакво становище не се дължи очевидно не е съобразено с измененията в НПК от 2017г. Макар и не подробно, последователно, аналитично и всеобхватно, каквото следва да е произнасянето по отношение на авторството на деянието със съдебен акт по съществото на делото, за нуждите на МНО становище на съда относно наличието/липсата на обосновано предположение е изискуемо. Събраните по делото доказателства в достатъчна степен удовлетворяват критерия, поставен в разпоредбата на чл.63 ал.1 от НПК и няма данни, които да внесат съмнение, че и към днешна дата обоснованото подозрение е налице и то не е съществено разколебано, за да стигне до извод, че търпяната от подс. Б. мярка за процесуална принуда вече не е адекватна.

 Съдилищата, и в производствата по чл.64 и 65 от НПК, са приемали наличието предимно на опасност от укриване, като промяна в този извод не се налага и сега. Механизмът на извършване на деянията, две тежки умишлени, едното в съучастие, другото при условията на чл.26 от НК, интензитетът на престъпната дейност, количеството и стойността на наркотичното вещество, създадената организация и предварителното плануване на престъпните действия, преценени в контекста на данните за чести пътувания на подсъдимия извън страната, за процесуалното му поведение при задържането и угрозата да търпи наказание в предвидените в закона високи санкционни рамки, води до извод, че посочената опасност е налична и то с интензитет, който не е намалял, независимо от периода на задържането на подс. Б. до този момент. А този период не е неразумен, предвид фактическата и правна сложност на делото, обусловени от извършването на повече от едно деяния, с различни фактологически и правни особености, в съучастие с друго лице.   Ето защо не може да се приеме като новонастъпило обстоятелство, мотивиращо промяна на мярката за неотклонение и изтеклия срок на разглеждане на делото и на задържане на лицето, тъй като сроковете не излизат, извън разумните по смисъла на чл.22 от НПК и  ЕКЗПЧОС. 

Не се отрича епидемичната обстановка в страната. Тази обстановка е налична и в световен план и във връзка с нея факт са принципните решения на Съвета на Европа  по отношение на третирането на лишените от свобода лица в условията на съществуваща пандемия.  Нужно е да се отбележи, че принципите са отнесени предимно към лица, изтърпяващи наказание лишаване от свобода по влезли в законна сила актове, а не по отношение на такива, заподозрени в извършване на престъпления, като са визирани мерки и действия, които следва да се предприемат по отношение на лица, които се намират в условията на задържане, т.е., преценката за наличието на основания за освобождаване на задържани лица е предоставена в компетентността на националните юрисдикции и следва да се прави за всеки отделен конкретен случай. А в конкретния случай основания за промяна на мярката за неотклонение на обв. Б. не се откриват. Иначе, би следвало да се приеме, че всички задържани към момента лица следва да се освободят от арестите и затворите в страната, поради пандемията, респективно, нови мерки за процесуална принуда по реда на чл.64 от НПК изобщо да не се вземат, което очевидно не е смисъла и предназначението на визираните от защита принципи, приети от СЕ.

 И накрая, претендираната като съответна в казуса мярка за неотклонение „ Домашен арест“, според трайната съдебна практика, се налага в контекста на налични съображения от хуманен характер – заболявания на подсъдимия, на негови близки, значими семейни и други причини и т.н., каквито не се твърди да са налични. И още, именно в домашна обстановка е осъществено едно от деянията, за които съществува обоснованото предположение, че е извършено от подс. Б., поради което очевидно несъответна ще се яви исканата от него МНО „Домашен арест“, която препятства свободното предвижване, но не и възможността за извършване на престъпление от същия вид, в условията на пребиваване на подсъдимия в обитаваното от него жилище.

Поради всичко изложено настоящият съдебен състав намира, че преценката на окръжния съд относно вида на мярката за неотклонение, която и на този етап следва да се прилага спрямо подс. Б. е правилна и съобразена с чл. 57 от НПК, не са налице новонастъпили обстоятелства, които да водят до необходимост от изменението й, поради което атакуваното определение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено, за което и

 

 

                О      П      Р      Е      Д      Е      Л      И :

 

 

 ПОТВЪРЖДАВА протоколно определение от 17.11.2020г., постановено по НОХД №1409/2020г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, в атакуваната му част, в която е оставено без уважение искането на подсъдимия Н.П.Б. за изменение на взетата спрямо него мярка за неотклонение „Задържане под стража“ в по-лека.

 ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване и протестиране.

                                         

 

                                                  

                                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 

 

 

 

 

                                                                                                  

                                                             ЧЛЕНОВЕ :