Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 30.09.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на двадесети септември две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 3103 по описа за 2021 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
193455 от 08.09.2020 г. на СРС, 126-ти състав,
постановено по гр.д. 74341/2019 г. е признато за установено на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, че П.П. Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата 1188,33 лева,
представляваща непогасена част от цена
на доставена топлинна енергия в периода септември 2015 г. - април 2017 г. в
имот с аб. №****** и вземане за доплащане цена на доставена топлинна енергия,
дължимо съгласно обща фактура № **********/31.7.2016 г., заедно със законната
лихва от 12.9.2018 г. до погасяване на задълженията, като е отхвърлен иска за
разликата до пълния предявен размер от 2401,94 лева и за периода май 2014 г. –
август 2015 г.
Решението е
постановено с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца – „Б.“ ЕООД.
Решението е обжалвано от ответника П.П. Д. в частта, с която е уважен предявения иск, с основни доводи, че е неправилно поради нарушение принципите на диспозитивно
начало и равенство на страните; нарушаване на процесуалните правила и
произнасяне по нередовна искова молба; неправилно приложение на материалния
закон при отчитане извършените погасявания на вземанията, чрез плащане и по
давност. Заявява, че съдът не е следвало да връща исковата молба в една част за
сумата над 2 401,94 лв. По този начин не е могъл да вземе становище по
тази част, респ. да му бъдат присъдени разноски. На следващо място счита, че
исковата молба е нередовна, след като не е ясен периода, за който се претендира
вземането, размерът на месечните вноски и кога е настъпил падежа им. Също така
излага доводи, че присъдените 1 183,33 лв. не се дължат, след като
претендирата сума в производство е
2 401,94 лв. Поддържа, че това вземане в едната си част е погасено по
давност, а в другата е направено доброволно плащане в друго производство.
В срока по чл. 263, ал. 3 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба
от ищеца „Т.С.“ ЕАД. В своя молба от 15.09.2021 г. изразява становище за
неоснователност на въззивната жалба и отправя искане за присъждане на разноски.
В срок е подадена частна
жалба от ответника П.П. Д. срещу
постановеното от СРС, 126 с-в по реда на чл. 248 ГПК определение
№ 20249517/11.11.2020 г., с което е оставено без уважение искането му за
изменение на постановеното решение в частта на разноските. Изложени са доводи
за това, че атакуваното определение е неправилно, тъй като съдът е следвало да
присъди сторените разноски в заповедното производство.
В срока по чл. 274 ГПК не
е депозиран писмен отговор на частната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Съдът, като
обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните
по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Не е допуснато
нарушение на императивни материални норми. Относно правилността му намира
следното:
На 07.11.2017 г. „Т.С.“ ЕАД
е депозирала пред СРС, 126 с-в заявление за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК срещу
П.П. Д. за сумата от 3 331, 03 лв. – главница и 501, 64 лв. – мораторна лихва
за периода 01.12.2015 г. – 03.09.2018 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че
длъжникът е ползвал доставена от ищеца топлинна енергия за
периода м. 05. 2015 г. – м. 04. 2017 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, общ. "Слатина", ул. „************“ аб. №******. Посочено е, че
дължимите суми са, както следва: за доставена, но незаплатена топлинна енергия –
3309,03 лв. главница и 496,49 лв. лихва и за дялово разпределение – 22 лв.
главница и 5,15 лв. лихва.
С
разпореждане от 25.09.2018 г. по ч. гр. д. № 59662/2018 г. по описа на СРС, 126
състав, съдът е разпоредил издаване на исканата заповед за изпълнение, като е
разпоредил длъжникът да заплати на заявителя и сумата от 126,65 лв. разноски по
делото, от които: 76,65 лв. държавна такса и 50.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
В срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК е депозирано възражение от длъжника П.П. Д., с
което същият е представил платежно нареждане за заплатена сума от 1600.00 лв. Длъжникът
е посочил, че със заповед по чл. 410 ГПК от 05.01.2018 г., издадена по друго производство
- ч.гр.д. № 64865/2017 г. по описа на СРС, 30 с-в, бащата на длъжника П.Л.Д. е
осъден да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД
за същия абонатен номер за периода от 01.05.2014
г. до 30.04.2015 г. сума в размер на 1 996,88 лв., който период
съвпада отчасти с процесния предмет на образуваното ч.гр.д.№ 59662/2018 г. по
описа на СРС, 126 с-в. По отношение на вземанията на ищеца за периода от
30.04.2015 г. до 03.09.2015 г. длъжникът е направил възражение за погасяването
им по давност. В останалата част за разликата в претендираната сума за
потребена и незаплатена топлинна енергия е представил платежен документ за доброволно
заплащане на сумата 1 600.00 лв.
С оглед тези
възражения от съда са дадени указания на заявителя за становище във връзка с
подаденото възражение, в резултат на което заявителя- ищец -„Т.С.“ ЕАД е
потвърдил направеното плащане на сумата 1 600.00 лв. Поради това с
разпореждане № 278027 от 18.11.2019 г. заповедният съд /по ч.гр.д.№ 59662/2018
г. по описа на СРС, 126 с-в/ е обезсилил заповедта за изпълнение за сумата над
2401,94 лв. до 3309,03 лв., представляваща топлинна енергия и за сумата 496,49
лв. - лихва за забава върху сумата за ТЕ и за дялово разпределение – 22.00 лв. -
главница и 5,15 лв. лихва върху вземането за дялово разпределение. Дадени са
указания на заявителя „Т.С.“ ЕАД да предяви иск за установяване на вземането за
сумата от 2 401,94 лв. – цена за топлинна енергия за периода от 01.05.2014
г. – 30.04.2017 г.
С исковата молба ищецът излага
фактически твърдения, че ответника е клиент на топлинна енергия за
битови нужди за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, общ.
"Слатина", ул. „************“ аб. №******, като му дължи сумата от
общо 3 998, 55 лв., от която: сумата от 3 331, 03 лв. – главница, ведно със
законна лихва върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане на сумата и 501, 64 лв. – мораторна лихва за периода
01.12.2015 г. – 03.09.2018 г.
При съобразяване
постановеното в заповедното производство /по ч.гр.д.№
59662/2018 г. по описа на СРС, 126 с-в/ разпореждане № 278027 от 18.11.2019 г.,
съдът с Разпореждане № 19778/22.01.2020 г. е върнал исковата молба в
частта, с която са предявени искове за установяване на вземания за сумите над
сумата 2 401,94 лв. – цена за топлинна енергия до сумата 3309.03 лв. за
периода от 01.05.2014 г. – 30.04.2017 г., ведно със законната лихва над сумата 2 401,94
лв. от 12.09.2018 г. /дата на подаване на заявление по чл.410 ГПК/ до изплащане
на вземането, както и в частта на исковете за установяване на вземане за сумата
496,49 лв. - лихва за забава върху сумата за ТЕ за
периода от 01.12.2015 г.-03.09.2018 г., както и за сумата 22.00 лв. - дялово
разпределение за периода 01.05.2014 г. до 30.04.2015 г. и сумата 5,15 лв. -лихва
върху вземането за дялово разпределение за периода 01.12.2015 г.-03.09.2018 г.
Препис от разпореждането е връчено на ответника заедно с препис от исковата
молба и молба – уточнение на претенциите на ищеца със съобщение връчено на 06.02.2020
г.
В срока по чл. 131 ГПК ответника П.П. Д.
е депозирал отговор на исковата молба, с който е оспорил предявените искове по основание и размер.
В
проведеното пред първата инстанция производство е приета съдебно- техническа
експертиза, която настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК. Съгласно констатациите
на експерта дължимите суми за потребена в имота ТЕ за периода м.май.2014 г. –
м.април.2017 г. възлизат на сума в общ размер на 5083,57 лв.; за периода 05.2013 г. – 04.2015 г. - в размер на
3 631,41 лв., а за периода 05.2014 г. – 04.2015 г. – на сумата 1787,08
лв., за периода 05.2013 г. – 04.2014 г. – сумата 1 844,33 лв.
По делото не се спори,
че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в
която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че ответникът е собственик на процесния имот, поради което
същият се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 г.
/, респ. има качеството на битов клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012
г. /.
Съгласно разпоредбата на
чл.150, ал.1 ЗЕ продажбата
на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители
на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани. По делото не са релевирани
твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение
срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения.
В
производството е установено, че по ч. гр.д. №
64865/2017 г. По описа на СРС, 30 с-в, образувано
срещу П.Л.Д. – баща на ответника, е заплатена дължимата сума за топлинна
енергия за периода от м.май.2013 г. – м.април.2015 г. в размер от 4 855
лв., като този период частично съвпадат с процесния, а именно м. май.2014 г. –
м.април.2015 г. Съгласно приетата по делото съдебно-техническа експертиза за
периода м. май.2014 г. – м.април.2015 г. дължимата сума за топлинна енергия
възлиза на 1 1787,08 лв. Съответно
тази част от задължението е погасена, чрез извършеното плащане по ч. гр.д. № 64865/2017 г. по описа на СРС, 30 с-в.
Във връзка с направеното
възражение за изтекла погасителна давност за вземанията, съдът намира следното:
Заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е подадено на 12.09.2018 г. Според дадените
с Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на
ВКС, ОСГТК разяснения, задълженията на потребителите на предоставяните от
топлофикационните дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се
парични задължения, имащи единен правопораждащ факт - договор, чиито падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв
или различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок - арг. , както и лихвите за забава. С оглед на това,
съдът намира, че всички вземания преди 12.09.2015 г. са погасени по давност.
Така месечните вземания за периода от м.май.2015 г. до август.2015 г.
/включително/ са погасени по давност, както правилно е приел в своето решение и
районният съд. Съгласно приетата пред първата инстанция СТЕ за този период дължимите суми
за топлинна енергия възлизат на сумата 508,14
лв.
По делото не се спори, а
се установява, че е заплатена доброволно от П.П. Д.
сума в размер на 1 600.00 лв. Така с оглед на констатираното от експерта в
СТЕ, а именно, че след като цялата потребена енергия е в размер 5083,57 лв., от
този размер следва да се извади сумата 1 1787,08 лв., която е заплатена
по ч.
гр.д. № 64865/2017 г. по описа на СРС, 30 с-в за
периода м. май.2014 г. – м.април.2015 г. При отчитане погасените по давност
вземания за периода от м.май.2015 г. до август.2015 г. /включително/ и доброволно заплатената сума от 1 600.00
лв. оставащото незаплатено задължение за потребената в имота ТЕ възлиза на сумата
1 188,33 лв., както правилно е определил първоинстанционният съд с
постановеното решение.
Доводите на
въззивника за недопустимост и неправилност на разпореждането на съда от
22.01.2020 г., с което е върната на основание чл.130 ГПК в една част подадената
искова молба, съдът намира за неоснователни. При правилно приложение указанията
на чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.422 ГПК и разпоредбата на чл.130 ГПК, съдът е
приложил правилно процесуалния закон, която преценка не е предмет на настоящето
производство предвид стабилизиране на разпореждането с изтичане срока за
обжалване. В случая заповедният съд е обезсилил заповедта за изпълнение в тази
част, като правилно районният съд е приел, че в частта за сумите над
2 401,94 лв. установителната претенция е недопустима.
Доводите на въззивника
за нередовност на исковата молба са неоснователни, доколкото същата съответства
на указанията на чл.127 и чл.128 ГПК. В подадената искова молба, допълнително
уточнение от 20.01.2020 г. е посочен размерът на дължимите суми за потребената
топлинна енергия, периодът за който е начислена същата, както и падежа на
вземането. Изложени са и факти обосноваващи претенцията по основание и размер,
като са изложени и правни доводи за това.
С оглед изложеното,
поради съвпадане изводите на двете инстанции, съдът намира че решението на СРС
в обжалваната част следва да бъде потвърдено като правилно. Подадената въззивна
жалба следва да бъде оставена без уважение.
По частната жалба:
Правото да се претендират разноски е
регламентирано с разпоредбата на чл. 81 ГПК,
във вр. с чл. 78 ГПК и безспорно съставлява едно имуществено
субективно право. С всеки окончателен съдебен акт, съдът следва да се произнесе
и по сторените от страните разноски при
наличие на отправено искане за това. Според дадените разянения с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014 г.
по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС,
съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422 ГПК,
следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство, като съобразно изхода на спора и разпредели отговорността за разноските както
в исковото, така и в заповедното производство. Същевременно, съгласно
цитираната разпоредба на чл. 81 ГПК,
съдът дължи произнасяне по искането за разноски във всеки акт, с който
приключва делото в съответната инстанция. Както
е посочено в същото, отговорността за разноските,
понесени в заповедното производство, не е част от предмета на установителния
иск по чл. 422 ГПК, а законна последица от изхода му. Изрично е
възприето, че това произнасяне касае не само присъдените със заповедта за
изпълнение разноски в полза на кредитора, но и тези направени от ответника в
заповедното производство. От значение е единствено искането за присъждането им
да е направено в заповедното производство. В
този см. е и даденото становище с постановеното Определение № 107 от 6.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 152/2020 г., I т. о., ТК, което настоящия състав възприема. Същевременно с Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк.
д. № 6/2012 г., ОСГТК са дадени разяснения, че само, когато е доказано извършването на разноски в
производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК.
В случая е представен договор
за правна помощ, защита и съдействие на ответника от 06.02.2020 г. /в хода на
исковото производство/, който договор касае едновременно реализирана правна
помощ по исковото и заповедното производство, което е 1 г. и 3 м. след
подаването на възражението от страна на процесуалният представител на длъжника
в проведеното заповедно производство. Същевременно в проведеното заповедно производство
не е отправено искане от страна на ответника за присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение. С оглед това, настоящият състав намира, че
постановеното от СРС определение № 20249517/10.11.2020 г. е правилно и
подадената от ответника частна жалба следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
Предвид
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски. На
основание чл. 78, ал. 1 и ал.8 от ГПК разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лева се дължат в полза на
ответника "Т.С. " ЕАД.
Воден от горното,
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 193455 от 08.09.2020 г. по описа на
СРС, 126-ти състав, постановено по гр.д. № 74341/2019 г. по описа на СРС.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх.№ 25178354/02.12.2020 г. подадена от П.П. Д. срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК
от СРС, 126-ти състав Определение № 20249517/11.11.2020
г.
ОСЪЖДА П.П. Д.,
ЕГН ********** да заплати на Т.С. " ЕАД, ЕИК: ********, на основание чл. 78, ал. 1
и ал.8 ГПК сумата 50.
00 лв. -разноски за възнаграждение за юрисконсулт за въззивната инстанция.
Решението е
постановено с участие на подпомагаща страна на страната на ищеца – „Б.“ ЕООД.
Настоящото
решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.