РЕШЕНИЕ
№ 260050 19.12.2022 г. гр.Несебър
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Несебърски районен съд граждански състав
на втори декември две хиляди и двадесет и втора година
в публично заседание в
състав:
Председател: Нина Моллова- Белчева
секретар: Красимира
Любенова
като разгледа
докладваното от съдия Моллова- Белчева
гражданско
дело № 1040 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по повод искова
молба от „Ю.” ЕООД, ЕИК ......, със седалище и адрес на управление:***, представлявано
от управителя Н.С.П., против С.В.К., гражданин на Руска Федерация, роден на ***г.,
с адрес в РБългария: гр.Несебър, КК Слънчев бряг, ПИ 51500.5.7.... кв.П.№ ...,
комплекс „К.Д.А.“, вх...... В исковата молба се твърди, че ответникът е
собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор 51500.507.567.1.1,
представляващ Студио № 1, находящо се в гр.Несебър, КК Слънчев бряг-запад,
комплекс „К.Д.А.“, ет.1, с обща застроена площ от 41,45 кв.м. Сочи се, че на
30.06.2011г., в качеството си на собственик на гореописания недвижим имот и
като Възложител, К. е сключил с ищцовото дружество, в качеството му на
Изпълнител, Договор за поддръжка и охрана на недвижим имот с нотариална заверка
на подписите /Договора/, с който ответникът възлагал на ищеца да поддържа и
охранява /чрез назначен от него персонал или чрез възлагане на друго юридическо
лице/ собствения му недвижим имот, срещу заплащане на възнаграждение в размер
на 8,40 евро/кв.м. Възнаграждението за предоставените услуги било платимо
ежегодно, но не по-късно от 30.05 на текущата година. Сочи се, че Договорът бил
сключен за срок от две години и се продължавал автоматично след изтичането на
срока му /т.10 от Договора/. Твърди се, че до настоящият момент Договорът бил в
сила между страните, като ищецът изпълнявал в цялост поетите задължения за
поддръжка и охрана на собствения на ответника имот. Заявява се, че ответникът
заплащал ежегодно дължимото по Договора възнаграждение до 2019г., след което
спрял да изпълнява задължението си. Гореизложеното мотивирало „Ю.“ ЕООД да
подаде заявление срещу К. за издаване на Заповед за изпълнение по реда на
чл.417 от ГПК, въз основа на което било образувано ЧГД № 900/2019г. по описа на
РС-Несебър, по което била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ и изпълнителен лист. В срока по чл.414 от ГПК,
ответникът подал възражение срещу издадената заповед, което обосновало правния
интерес у ищеца от предявяване на настоящия иск, с който се моли съда да
признае за установено съществуването на паричното вземане на „Ю.“ ЕООД от К. по
сключения между страните Договор за поддръжка и охрана на недвижим имот за сумата
в размер на 348 евро, представляваща годишна такса за 2019г. по Договор за
поддръжка и охрана на недвижим имот от 30.06.2011г., сумата в размер на 11,22
евро, представляваща лихва за забава за периода от 01.06.2019г. до
23.09.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението- 24.09.2019г. до окончателното изплащане на вземането.
С Определение от 26.01.2021г., постановено по настоящото
дело, съдът прекрати производството по делото, в частта му, досежно
претендираната от ищеца лихва ва забава в размер на 11,22 евро, за периода от
01.06.2019г. до 23.09.2019г., поради невнасяне на дължимата държавна такса за
разглеждането на иска.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК, ответникът К. е депозирал
писмен отговор на исковата молба, с който изразява становище за недопустимост
на същия. Твърди, че страните не се намират във валидно облигационно отношение,
тъй като между тях нямало действащ договор. В тази връзка се сочи, че
процесният договор бил сключен на 30.06.2011г., за срок от две години и бил
валиден от датата на подписване на нотариалния акт за покупко-продажба на
процесния имот /в случаят от 30.06.2011г. - датата на придобиване на
собствеността върху студиото/, и е изтекъл на 30.06.2013г. С оглед на това се
сочи, че към датата на подаване на заявлението пред съда и исковата молба,
срока на процесният договор е изтекъл и ответникът не е бил обвързан с плащане
на таксите след 2013 година. Независимо от горното, ответникът прави възражение
за нищожност на клаузата на чл.10 от Договора, съгласно която срокът на
договора се подновява автоматично на всеки две години за същия период от време,
поради противоречието й със закона, на основание чл.146, ал.1 от Закона за
защита на потребителите. Наред с това ответникът излага възражение и за
неоснователност на ищцовата претенция, като сочи, че считано от 2011г. е
заплащал стриктно годишните такси по Договора, като през 2011г. е предплатил за
година напред дължимата от него такса. Сочи се, че на 05.08.2011г. е заплатил
на управителя на ищцовото дружество сумата от 528 евро и на 06.08.2011г. е
заплатил повторно на пълномощник на ищеца 348 евро- такса за управление и
поддръжка на притежавания от него имот. С оглед на това, ответникът твърди, че
направеното от него допълнително плащане през 2011г. покрива задължението от
348 евро за 2019г. Наред с горното се заявява, че управителят на ищцовото
дружество злоупотребява с право и цели да получи от ответника два пъти суми за
едно и също нещо – веднъж като управител на Етажната собственост и втори път,
като управител на „Ю.“ ЕООД по силата на несъществуващ договор за поддръжка и
охрана на недвижим имот. В тази връзка се сочи, че на проведено на 27.11.2012г.
Общо събрание на Етажната собственост е било взето решение таксите за поддръжка
и управление на комплекса да се заплащат в полза на етажната собственост. На
проведеното последващо такова – на 11.07.2019г., бил потвърден размера на
таксата за поддръжка на общите части в комплекса в размер на 8,40 евро на кв.м.
Предвид гореизложеното се моли предявеният иск да бъде отхвърлен, като
неоснователен.
Съдът, като взе предвид становищата на страните,
приложения по делото доказателствен материал и съобрази разпоредбите на закона,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Няма спор по делото, че ответникът е собственик на
сочения по- горе недвижим имот, и в това си качество, на 30.06.2011 г., е
сключил договор за поддръжка и
управление с ищеца, с предмет- поддръжка и охрана на имота, срещу заплащане на
възнаграждение в размер на 8.40 евро с ДДС на кв.м., или общо 348 евро, платими
ежегодно, но не по- късно от 30.05. за текущата година. Съгласно чл.8 договорът
се сключва за срок от 2 години, като в чл.10 е посочено, че след изтичане на срока
договора се счита за автоматично продължен, като условията се предоговорят
допълнително между страните, отчитайки икономическите и инфлационните процеси
към момента на подписването. От ищецът се твърди, че именно по силата на тази
клауза договора е действал и за 2019 г., за която се претендира сумата.
Ответникът заявява, че не е налице продължаване срока на договора, както и че
сочената клауза е нищожна на основание чл.143 и чл.146, ал.1 от Закона за
защита на потребителите. Сочи се и че е налице плащане на търсената сума.
По делото са приложени РКО от 05.08.2011 г. за сумата от
528 евро. Без значение как е наименован, анализирайки съдържанието на същия,
съдът приема, че същия обективира изявление, че С.К. е броил на Н.П. сумата с
основание- договор за поддръжка и охрана. Документът е подпечатан с печата на ищеца.
По делото е представен и документ, наименован „постъпления“,
от съдържанието на който се установява, че на 06.08.2011 г. Т.С.Б., в
качеството си на представител на „Ю.“ ЕООД, е приел от ответника сумата от 348
евро, представляваща такса за охрана и поддръжка за периода 01.07.2011 г.-
01.07.2012 г.
Съдът намира, че така направените две плащания са по
сключения между страните договор, предвид изложеното в тях, както и с оглед
факта, че не се твърди между страните да е налице друг подобен договор.
Настоящата инстанция, обаче, приема, че само плащането от 06.08.2011 г.
съставлява изпълнение на задължението на К.по чл.6 от договора, а именно такса
за охрана и поддръжка за периода 01.07.2011 г.- 01.07.2012 г. Сумата от 528
евро пак е платена по соченото съглашение, но за други неустановени в процеса разходи,
каквито ответника например е имал задължение да заплати по чл.3 от договора. Съдът
намира за нелогична и житейски неиздържана тезата, че на 06.08.2011 г. е
платена авансово сума по чл.6 за следващата година. На първо място сумата от
528 евро не отговаря на размера на годишната такса съобразно квадратурата на
застроената площ. На следващо място, ако се приеме, че все пак 528 евро са
платени за таксата за до 01.07.2012 г., то същата надвишава дължимото, което
означава, че на следващия ден не е следвало да заплаща пълната такса, а
остатъка от нея. Вместо това на 06.08.2011 г. е платена пълната сума от 348
евро. На трето място в така издадената от Бъчваров разписка изрично е посочено
за кой период се отнася платената сума, която съвпада с точност с дължимата
такса. С оглед на това съдът намира, че е налице плащане и на двете дати от
страна на К., но която и да е от двете суми не може да се отчете като авансово
плащане за следващата година. Че не е такова навежда и факта, че всяка година
ответника е плащал в пълен размер дължимите такси по договора, което по
неговата логика предполага, че всяка година е заплащал авансово за следващата
година, което е житейски неиздържано, а и не кореспондира с дадените от
ответника обяснения. Предвид на това съдът приема, че плащане за процесния
период не е извършено от ответника. Изложените от последния обяснения
съставляват негова защитна теза, която не се доказа по несъмнен начин.
По отношение наведените възражения за нищожност на
договора или на клаузи от него поради нарушение на ЗЗП:
От страна на ищецът се твърди, че съглашението е такова
по смисъла на чл.2 от ЗУЕС, поради което не са приложими разпоредбите на ЗЗП,
което съдът не споделя. На първо място по делото не се ангажираха
доказателства, от които да се следва извода, че комплекса е такъв от затворен
тип, каквото е изискването за приложимост на цитираната разпоредба. Независимо от това, съгласно
Решение от 27.10.2022г. по дело № С- 485/ 2021г. на СЕС, физическото лице, собственик на
апартамент в сграда- етажна собственост, се счита за „потребител“ по смисъла на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, когато сключва договор с
управител за целите на управлението и поддръжката на общите части на сградата,
при условие че не използва апартамента за цели, които са свързани изключително
с търговската или професионалната му дейност. Съдът намира, че тези постановки
следва да се прилагат и в настоящия казус, като се приеме, че ответника има
качеството потребител, съответно спрямо този договор са приложими разпоредбите
на ЗЗП.
Съгласно
разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Ал.2 предвижда, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Когато търговецът или доставчикът твърди, че
определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за
доказването пада върху него. В случая по повод
направено изрично възражение в тази насока, ищеца заяви, че клаузите на
договора са индивидуално уговорени именно и само за ответника. Доказателства,
обаче, в подкрепа на това твърдение не се ангажираха, поради което възражението
на К.следва да се приеме за основателно. Този извод действително се налага и от
обстоятелството, че в чл.8 от договора е предвидено условие, че съглашението е
валидно от датата на подписване на нотариалния акт. Това налага извода, че се
касае за типов договор, който се сключва с всички собственици.
На следващо място е
налице неравноправност и на чл.10 от договора. Съгласно чл.143, ал.2, т.9 от
ЗЗП, неравноправна е клаузата, която предвижда автоматично продължаване на
срочен договор, ако потребителят не заяви желание за прекратяването му, и
срокът, в който трябва да направи това, е прекалено отдалечен от датата, на
която изтича срочният договор. Безспорно в случая е налице срочен договор,
който предвижда автоматичното му продължаване с предоговоряване на условията,
като в уговорката на чл.10 не е предвиден срок, в който ответника да може да го
прекрати. На практика е уговорено, че потребителят не разполага с възможност да
прекрати договора в нито един момент. Действително за неуредените въпроси е
посочено в договора, че се прилага българското законодателство, но в случая този
въпрос е уреден в процесното съглашение, което има силата на закон между
страните съобразно чл.20а от ЗЗД. Единственият начин за прекратяване на
договора е предвиден в чл.11, съгласно който при неизпълнение на задълженията,
изправната страна има право да развали договора едностранно с едномесечно
предизвестие. По никакъв начин не е предвидена опция при изправност на двете
страни потребителя да има възможност да прекрати договора с изтичането на срока
му или по всяко друго време. В тази връзка съдът намира, че така уговорената
клауза за автоматичното продължаване на съглашението е неравноправна. Ето защо
с изтичане срока на договора, т.е. считано от 01.07.2013 г., договора следва да
се счита за прекратен и необвързващ страните. Това води след себе си отхвърляне
на предявената претенция предвид липсата на валидна облигационна връзка между
страните за процесния период.
С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 от ГПК, следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на сторените от него разноски. Видно от приложеният списък и представените по делото доказателства, на К.следва да бъде присъдена сумата в размер на 1323.59 лв. Видно от издадената заповед по ч.гр.д. 900/2019 г. по описа на РС- Несебър, същата е издадена за две вземания, поради което адвокатското възнаграждение в размер на 600 лв. е в предвидения минимален размер. По отношение възнаграждението по исковото производство съдът намира, че същото следва да бъде намалено до 400 лв.- 300 лв. съобразно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1/2004 г. и 100 лв. за третото заседание съобразно чл.7, ал.9. Настоящата инстанция счита, че делото не се характеризира с фактическа и правна сложност, висящата претенция е една, поради което възражението за прекомерност тук следва да бъде уважено. Останалите, посочени разноски, са направени и следва да бъдат присъдени в цялост.
Мотивиран от горното, Несебърският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Ю.” ЕООД, ЕИК ......, със седалище и
адрес на управление:***, представлявано от управителя Н.С.П., против С.В.К.,
гражданин на Руска Федерация, роден на ***г., с адрес в РБългария: гр.Несебър,
КК Слънчев бряг, ПИ 51500.5.7.... кв.П.№ ..., комплекс „К.Д.А.“, вх....., за
приемане за установено съществуването на вземане на ищеца против ответника за
сумата от 348 евро, представляваща
годишна такса за 2019г. по Договор за поддръжка и охрана на недвижим имот от
30.06.2011г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на заявлението- 24.09.2019г. до
окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед №
455/09.10.2019 г. по ч.гр.д. № 900/2019 г. по описа на РС- Несебър.
ОСЪЖДА „Ю.” ЕООД, ЕИК ......, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя Н.С.П., да заплати на С.В.К., гражданин на Руска Федерация, роден на ***г., с адрес в РБългария: гр.Несебър, КК Слънчев бряг, ПИ 51500.5.7.... кв.П.№ ..., комплекс „К.Д.А.“, вх....., сумата от 872.04 лв.- разноски по заповедното производство, и сумата от 451.55 лв.- разноски по исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Бургас в
двуседмичен срок от уведомяването на страните за изготвянето му.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: