РЕШЕНИЕ
№ 394
гр. Пловдив, 27.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Румяна Ив. Андреева Въззивно гражданско
дело № 20225300503036 по описа за 2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивната жалба на въззивна жалба на Т. Н. А.,
чрез адв. К. Й. К., против Решение № 3114/24.09.2022 год. по гр.д. №
16120/2021 год. по описа на Районен съд – Пловдив, Х – ти граждански
състав, което се обжалва в частта, с която е отхвърлен искът на Т. Н. А.
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД за осъждането на ответника да й заплати
сумата от 136,49 лв., представляваща недължимо платена договорна лихва по
договор за кредит № ***/27.03.2018 г. Във въззивната жалба се поддържа
оплакването, че в тази му част обжалваното решение е неправилно, като се
иска неговата отмяна и постановяване на друго решение по същество, с което
предявеният иск да се уважи. Претендират се разноски за адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38 от ЗА.
Въззиваемата страна „Изи Асет Мениджмънт“ АД оспорва
въззивната жалба като неоснователна и моли в обжалваната част
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно да бъде
потвърдено. Претендира заплащането на разноски за инстанцията за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв.
Пловдивският Окръжен съд, след преценка на събраните по делото
1
доказателства и доводите на страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК от
лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна по следните съображения:
Според нормата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
С решението си въз основа на събраните писмени доказателства и
доводите на страните районният съд е приел за установено, че на
27.03.2018г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, по
силата на който ответникът е предоставил на ищцата потребителски кредит в
размер на 2000 лв., при уговорен лихвен процент в размер на 40% и ГПР в
размер на 48,32 %, която сума, заедно с лихвите и таксите е следвало да бъде
върната от ищцата на 21 седмични погасителни вноски, а общата сума за
връщане възлизала на 2173,50 лв. Първоинстанционният съд е приел за
установено, че страните са уговорили в чл. 4 от договора, че в тридневен срок
от подписването му заемателят е следвало да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения: поръчителство от две физически лица, които да
отговарят на следните изисквания: удостоверен със служебна бележка от
работодател нетен осигурителен доход над 1000 лв.; да работят по безсрочен
трудов договор; да не са заематели или поръчители по друг договор за заем с
„Изи Асет Менижмънт“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови или финансови институции;
или ако има – кредитната му история в Централния кредитен регистър при
БНБ за една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“. Втората
форма на обезпечение била банкова гаранция, издадена след усвояване на
паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, валидна тридесет
дни, след крайния срок за заплащане на задълженията по договора. В чл.4,
ал.2 от договора страните са постигнали съгласие относно това, че при
неизпълнение на задължението за обезпечаване кредиторът има право да
начисли неустойка за неизпълнение в размер на 1041,60 лв., която се заплаща
от заемополучателя на равни части, включени в месечните вноски. Въз
основа на липсата на оспорвания и събраните пред него доказателства ПРС е
приел за установено, че ищцата е заплатила на ответника дължимите по
договора суми, които са в общ размер от 3178,09 лв., включително и
начислената неустойка от 1041,60 лв.
Тези фактически констатации и правни изводи не са спорни пред
настоящата инстанция.
Не се спори между страните, че платената от ищцата на ответника
сума по договора за вънаградителна лихва възлиза на 136,49 лв.
С решението си районният съд е направил извод за нищожност на
клаузата за заплащане на неустойка, поради това, че уговорката за нейната
дължимост е направена в отклонение от функциите й, предвидени в чл. 92
2
ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по
смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД. Приел е, че задължението на длъжника по чл.4 от
договора е уговорено по начин, който да го възпрепятства същото да бъде
изпълнено и така се цели да се създаде предпоставка за начисляване на
неустойката. Предвид така формирания извод, ПРС с решението си е осъдил
ответника да заплати на ищцата сумата от 1041,60 лв., платена от нея без
основание по нищожна клауза за неустойка по чл. 4, ал.2 от договор за кредит
№ ***/27.03.2018г., ведно със законната лихва върху сумата считано от
14.10.2021г. до окончателното изплащане, като в тази част решението не е
обжалвано и е влязло в сила.
На основание чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително
за всички съдилища.
Ето защо, доколкото спорът между страните за валидността на
клаузата за заплащане на неустойка е разрешен между страните с влязло в
сила съдебно решение, то следва да се зачетат последиците на същото.
Настоящият съдебен състав намира, че освен нищожност на клаузата
за заплащане на неустойка, е налице нищожност на целия договор за кредит,
по следните съображения:
Така уговореното между страните в договора за кредит задължение
за обезпечение, по начин, който да възпрепятства заемополучателя да
изпълни същото, с цел да се създаде предпоставка за начисляване на
неустойката и включването на задължението за неустойка в погасителните
вноски води до скрито оскъпяване на кредита и се явява добавък към
възнаградителната лихва, като представлява сигурна печалба за заемодателя.
Определеният в посочения договор ГПР е в размер на 48,32 %, но
без да са включени разходите за неустойка. В договора е уговорено
заплащането на неустойката да се разсрочи и да се изплаща едновременно с
погасителната вноска по заема, като така се заобикаля разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. Съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи - лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони и други, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. От определението е
видно, че годишният процент на разходите включва лихвеният процент по
кредита, както и всички останали разходи, които следва да бъдат заплатени
към момента на сключване на договора или в бъдеще.
В случая е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Съгласно посочената разпоредба, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
3
Предвид констатациите да не са спазени изискванията на чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК, на основание чл.22 от ЗПК договорът за потребителски кредит
е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва, или други разходи.
Ето защо съдът приема за неправилен извода на районния съд за
неоснователност на иска за заплащане на сумата от 136,49 лв.,
представляваща възнаградителна лихва, заплатена по договора за заем.
Същата е недължимо платена, тъй като ищцата е дължала заплащането само
на чистата стойност на кредита. По тези съображения искът като основателен
следва да се уважи, като ответникът следва да се осъди да заплати на ищцата
посочената сума, ведно с обезщетение за забавеното и плащане в размер на
законната лихва за периода от предявяване на иска пред съда до
окончателното погасяване.
Предвид изложеното съдът приема, че в тази му част решението на
районния съд е неправилно. Като такова същото ще се отмени, като ще се
постанови друго такова в казания смисъл.
Решението ще се отмени и в частта за разноските, с която
жалбоподателката – ищец е осъдена да заплати на въззиваемата страна –
ответник разноски по делото пред РС.
Предвид основателността на въззивната жалба и на иска,
въззиваемата страна следва да заплати на жалбоподателката - ищец
направените разноски както пред въззивната инстанция, така и в
първоинстанционното производство. В първоинстанционното производство
разноските за този иск са в размер на 12 лв., представляващи съответната част
от внесените по делото такси, а пред настоящата инстанция – 25 лв. за
внесената държавна такса за обжалването.
По делото в представения пред РС договор за правна защита и
съдействие на ищцата е уговорено, че тя се представлява безплатно от
адвокатско дружество „Г.“, поради затрудненото си материално положение,
което основание за оказването на безплатна адвокатска помощ съгласно чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА. С оглед общата цена на исковете районният съд е
определил това възнаграждение на 360 лв., като съобразно уважената от него
част от исковете е присъдил на адвоката сумата от 312,47 лв. Ето защо,
доколкото исковете се уважават в пълен размер, въззиваемата страна ще бъде
осъдена да заплати на адвокатско дружество „Г.“ и разликата от 47,53 лв. за
оказаната правна помощ пред РС.
В производството пред въззивната инстанция е разгледан един иск,
като за същия съдът определя възнаграждение за процесуалния представител
на жалбоподатгелката в размер на 360 лв. с ДДС, като същото ще се присъди
в полза на адвокатско дружество „Г.“.
По тези съображения Съдът
4
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 3114/24.09.2022 год. по гр.д. № 16120/2021
год. по описа на Районен съд – Пловдив, Х – ти граждански състав, в частта, с
която е отхвърлен искът на Т. Н. А. против „Изи Асет Мениджмънт“ АД за
осъждането на ответника да й заплати сумата от 136,49 лв., представляваща
недължимо платена договорна лихва по договор за кредит № ***/27.03.2018
г., както и в частта, с която Т. Н. А. е осъдена да заплати на „Изи Асет
Мениджмънт” АД, на осн. чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 18 лв. - деловодни
разноски, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: ***, да заплати на Т. Н. А. с ЕГН ********** с адрес
***, сумата от 136,49 /сто тридесет и шест лв. и 49 ст./ лв., представляваща
недължимо платена договорна лихва по договор за кредит № ***/27.03.2018
г., ведно със законната лихва върху сумата от 14.10.2021г. до окончателното
изплащане, както и сумата от 12 /дванадесет / лв. – заплатена държавна таса
пред Районен съд – Пловдив, както и сумата от 25 /двадесет и пет/ лв. –
заплатена държавна такса пред Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: ***, със седалище и
адрес на управление: ***, да заплати на осн. чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата на Адвокатско дружество "Г.", БУЛСТАТ ***с адрес: ***, на
осн. чл.38, ал.2 ЗАдв и чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 47,53 /четиридесет и седем
лв. и 53 ст./ лв. - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на Т. Н. А. в производството пред Ройонен съд – Пловдив, както и
сумата от 360 лв. /триста и шестдесет/ лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Т. Н. А. пред
въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5