РЕШЕНИЕ № 260144
/ 6.6.2022г.
гр. Перник, 06.06.2022 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Пернишкият районен съд, III-ти граждански състав,
в открито съдебно заседание на пети май две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: Мариета Динева-Палазова
при секретаря Цветелина Малинова, като разгледа докладваното от съдия
Динева-Палазова гр.д. № 01678 по описа на съда за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 422 ГПК.
Oбразувано e въз основа на искова молба с вх. № 268069/05.04.2021 г., подадена от „Мого
България“ ООД срещу Н.Ю.Р., с която са предявени обективно
кумулативно съединени положителни установителни искове за признаване за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 82,83 лева, представляваща
незаплатена главница по договор за финансов лизинг №
AG0007334 по анюитетните лизингови вноски с падеж от
18.04.2019 г. до 23.05.2019 г., сумата от 1015,48 лева, представляваща
незаплатена лихва по анюитетните лизингови вноски с падеж от 18.04.2019 г. до
23.05.2019 г., сумата от 0,40 лева, представляваща неустойка за забава на
плащанията за периода от 18.04.2019 г. до 23.05.2019 г., сумата от 1913,34
лева, представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на
лизингополучателя, както и законната лихва върху сумите, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 22.01.2020 г. до
окончателното им изплащане.
С влязло в сила като необжалвано определение №
260097/10.03.2022 г. по настоящото дело е върната като недопустима искова молба с вх. № 268069/05.04.2021 г., подадена от „Мого
България“ ООД срещу Н.Ю.Р. в частта, с която са
предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 82,83 лева,
представляваща незаплатена главница по договор за финансов лизинг №
AG0007334 по анюитетните лизингови вноски с падеж от
18.04.2019 г. до 23.05.2019 г., сумата от 1015,48 лева, представляваща
незаплатена лихва по анюитетните лизингови вноски с падеж от 18.04.2019 г. до
23.05.2019 г., сумата от 0,40 лева, представляваща неустойка за забава на
плащанията за периода от 18.04.2019 г. до 23.05.2019 г., както и законната
лихва върху сумите, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение- 22.01.2020 г. до окончателното им изплащане,
за които вземания е издадена Заповед № 468/06.02.2020
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 651/2020 г.
на ПРС и производството по делото е прекратено в тази част.
В исковата молба се твърди, че на 02.04.2019 г.
между „Мого България“ ООД, в качеството на лизингодател и ответника Н.Ю.Р.,
в качеството на лизингополучател, бил сключен договор за финансов лизинг със
задължително придобиване на собствеността № AG0007334. В изпълнение на
задълженията си лизингодателят придобил собствеността върху посочения от
лизингополучателя лек автомобил, марка „Фолксваген“, модел „Туарег“, с peг. №
ВР 5993 СС и идентификационен номер на рама WVGZZZ7LZ6D023958 и предоставил
ползването му на лизингополучателя, за което бил съставен приемо - предавателен
протокол от 02.04.2019 г. Твърди се, че първоначалните разходи и първоначалната
вноска били прихванати срещу задължението за заплащане на продажната цена със
споразумение за прихващане от 02.04.2019 г. Посочено е също така, че ответникът
не изпълнявал задълженията си, поети със сключения на 02.04.2019 г. договор за
лизинг, поради което същият е прекратен. След прекратяване на договора били
предприети действия по възстановяване владението върху лизинговия актив, като в
следствие на предсрочното прекратяване на договора за лизингополучателя са
останали дължими задълженията му по заплащане на падежираните вноски от
главницата и възнаградителната лихва, както и задължението за заплащане на
неустойка за прекратяване на договора съгласно чл.15.5 от Общите условия в
размер на три лизингови вноски.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор от Н.Р.,
подаден чрез назначения му особен представител адв. Я. Сотирова, с който
исковете се оспорват като неоснователни. Твърди, че клаузата за заплащане на неустойка за прекратяване на договора
по вина на лизингополучателя е неравноправна. Сочи, че размерът на
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
От представения по делото Договор
за финансов лизинг № АG0007334, за предоставяне на лизингов актив- Wolkswagen
Touareg, с приложен към него погасителен план, се установява, че същият е сключен на 02.04.2019
г. между „Мого България“ ЕООД, като
лизингодател, и Н.Ю.Р.- лизингополучател за следната
лизингова вещ/актив/- лек автомобил, марка
„Volkswagen“, модел „Touareg“, с идентификационен номер на рама
WVGZZZ7LZ6D023958, номер на
двигателя САS154787.
В договора за лизинг е посочено, че неговата стойност е
в размер на 35 000 лева при първоначална вноска от 17 500 лева.
По делото като писмени доказателства са приети и общи
условия към договора и тарифа, подписани от Н.Р. в качеството му на
лизингополучател пълномощни за застраховане и за управление на МПС, декларации
на лизингополучателя, договор за покупко-продажба на МПС от от 02.04.2019 г.,
съгласие на лизингодателя, стандартен европейски формуляр, споразумение за
прихващане от 02.04.2019 г.
Срокът на лизинга е 84 месеца, като главницата и
лихвата се изплащат на 84 месечни по приложен погасителен план.
В чл. 13.5 от ОУ къв Договора за финансов лизинг са
предвидени основания за едностранно прекратяване на лизинговия договор от
страна на лизингодателя, едно от които е забавяне плащането на лизингова вноска
повече от 5 дни.
В чл.15.1 от Общите условия към договора за лизинг е
предвидено, че
при забава на плащане на парично задължение от страна на лизингополучателя,
лизингодателят има право на неустойка в размер на законната лихва върху
неизплатената в срок сума, за целия период на забава, а в чл.15.5- че при предсрочно
прекратяване на Договора по вина на лизингополучателя, последният дължи
неустойка в размер на 3 лизингови вноски. Неустойката се
изчислява въз основа на последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяването
на договора.
С договор за
покупко-продажба на МПС № РС0007334 на 02.04.2019
г., сключен с нотариална заверка на подписите, Н.Ю.Р.
и Силвия Атанасова Рангелова са продали на „Мого
България“ ЕООД
лек автомобил, марка „Volkswagen“, модел „Touareg“, с идентификационен номер на
рама WVGZZZ7LZ6D023958, номер на
двигателя САS154787.
Със споразумение за
прихващане от 02.04.2019 г., сключено
между „Мого България“ ЕООД и Н.Ю.Р., страните са се
уговорили да прихванат задължението на лизингополучателя в размер на 18020 лева
по договора за лизинг, включващо първоначална вноска от 17500 лева, разходи за
регистрация на автомобил в КАТ от 120 лева и такса за допълнителна услуга от
400 лева срещу задължението на лизингодателя като купувач по договор
за покупко-продажба на МПС № РС0007334
да заплати на продавача Н.Ю.Р. продажната цена от
35000 лева и остатъкът от 16980 лева бъде платен на лизингополучателя съгласно
уговореното в договора за продажба.
Видно от приемо-предавателен
протокол от 02.04.2019 г. за предаване на автомобила, на 02.04.2019 г. в 15 часа и 15 минути лизингодателят е предал на
лизингополучателя лизинговия актив, който отговаря на избраните технически
характеристики и спецификации.
С уведомление за прекратяване
на договора за лизинг, връчено на лизингополучателя
на 21.05.2019 г., лизигодателят е прекатил едностранно договора за кредит
поради неплащане на първите две вноски по погасителния план с падежи 18.04.2019
г. и 18.05.2019 г.
Видно от протокол за връщане на
лизинговия актив, същият е предаден
от лизингополучателя на лизибгодателя на
21.05.2019 г.
По делото не се твърди и не се установява
лизингополучателят да е заплатил лизинговите вноски.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави
следните правни изводи:
Предявени са искове по реда на
чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК с правна кралификация чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 342 ТЗ.
При релевираните в исковата молба твърдения
възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните
материални предпоставки (юридически факти),
възникването на които следва да бъде доказано от ищеца:
1) че между страните е имало сключен валиден договор за
финансов лизинг; 2) ищецът е бил изправна страна по договора за лизинг- изпълнил е задълженията
си, като е закупил и предал за ползване от лизингополучателя- ответник
лизинговата вещ; 3) че са налице предпоставките за разваляне на договора по
вина на лизингополучателя- ответник, както и 4) наличието на валидна клауза за неустойка при
прекратяване на договора.
В тежест на ищеца е да докаже, че е бил изправна страна
по договора за кредит, като е изпълнил задълженията си за плащане на падежните
дати на лизинговите вноски, както и че е заплатил
неустойката.
Приложено е ч.гр.д. № 651/2021
г. по описа на ПРС, от което се установява, че по заявление
на “Топлофикация-Перник” АД с вх. № 85/22.01.2020 г., е
издадена заповед № 260103/04.09.2020 г. за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу длъжника Н.Ю.Р. за сумата от 1913,34
лева, представляваща неустойка за прекратяване на договор
за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0007334/02.04.2019 г. по вина на лизингополучателя, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 22.01.2020 г.
до окончателното изплащане. Заповедта е връчена по реда
на чл. 47, ал. 5 ГПК и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2
ГПК на заявителя са дадени указания за възможността да предяви установителен иск за съществуване на
вземането. Същият е предявен в срока по чл. 415 ГПК, за което
са били представени доказателства пред заповедния съд, и е процесуално допустим, като съдът намира исковата
молба за редовна.
Страните са били обвързани от договор за финансов
лизинг, сключен на 02.04.2019 г., който е прекратен едностранно на 21.05.2019
г. поради неизпълнение от страна на лизингополучателя на задължението му за
заплащане на лизинговите вноски с падежи
18.04.2019 г. и 18.05.2019 г.
Съгласно чл.13.10 от ОУ прекратяването на договора
има сила занапред, поради което лизингополучателят дължи заплащане на
лизинговите вноски до връщане на лизинговия автомобил, което в случая е станало
на 21.05.2019 г. С оглед на това и установеното неплащане на лизинговите вноски
съдът намира, че са осъществени предпоставките на чл.
13.5 от ОУ за едностранно прекратяване на лизинговия договор от страна на
лизингодателя, поради
забавяне плащането на първата лизингова
вноска с повече от 5 дни. С цитираната
клауза се дава право на лизингодателя да прекрати договора при настъпване на
конкретно условие, като само от неговата воля зависи дали ще го упражни или не
и кога.
Договорът за финансов лизинг е сключен с ответника в
качеството му на физическо лице, като
предвид липсата на твърдения и доказателства автомобилът да е предназначен за
извършване на търговска или професионална дейност или във връзка с упражняване
на търговска или професионална дейност от лизингополучателя, то последният има
качеството „потребител“ по смисъла на общата разпоредба на параграф 13, т.1 от
ЗЗП. С оглед на това му качество, сключеният договор за финансов лизинг се
определя като „ финансова услуга“ по смисъла на параграф 13, т.12 от ДР на ЗЗП
и лизингополучателят се полза от защитата по чл.143 от ЗЗП./така Решение №
188/09.05.2016год., постановено по гр.дело № 1787/2014год. на ВКС/.
Съгласно чл. 143, т. 5 ЗЗП неравноправна е
клаузата, която
задължава потребителят при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл. 145 ЗЗП неравноправността
се преценява към момента на сключване на договора при вземане предвид видът на
стоката и услугата– предмет
на договора, всички
обстоятелства, свързани
с неговото сключване, както
и всички останали клаузи на договора или друг договор, от който той зависи, а
според чл.146 от ЗЗП неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално.
С подписване на договора за финансов лизинг и Общите
условия към него потребителят е поел задължение и се е съгласил при предсрочно
прекратяване на договора по вина на лизингополучателя да заплати на заявителя –
лизингодател неустойка в размер на три лизингови вноски към момента на
прекратяване на договора по силата на
чл.15.5 от Общите условия към договора за финансов лизинг. При изначално
уговорен праг на неустойката и възможност същата да бъде определена /три лизингови вноски с
настъпил падеж преди прекратяване на договора/, съдът намира, че клаузата не създава
неравновесие в правата и задълженията на потребителя и лизингодателя, отговаря
на изискването за добросъвестност и не излиза извън присъщата ѝ обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция и като такава не е нищожна като противоречаща
на добрите нрави съгласно изискванията на т.3 от ТР № 1/15.06.2010год. по
тълк.дело № 1/2009год. на ОСТК на ВКС.
Основното задължение на потребителя по договор за
финансови лизинг е да заплаща лизинговите вноски съгласно погасителния план. Уговорената неустойка
обезпечава възстановяване вредите от неизпълнението на това задължение, водещо
до предсрочно прекратяване на договора и невъзможността лизингодателя да получи
лизинговите вноски, дължими се за периода от прекратяване на договора до
неговия краен срок. Уговорената в настоящия случай неустойка не е необосновано
висока и не води до неоснователно обогатяване на лизингодателя, тъй като базата за
нейното изчисляване е изначално и пределно ясен- три лизингови вноски с
настъпил падеж преди прекратяване на договора.
Горните изводи са съобразени и със задължителната
съдебна практика по реда на чл.290 от ГПК, обективирана в Решение №
193/09.05.2016год. по т.дело № 2659/2014год. на ВКС,съгласно която уговорката
за неустойка при предсрочно прекратяване /разваляне/ на договор за финансов
лизинг от лизингодателя по вина на лизингополучателя, определена в размер на
непогасената част от лизинговата цена е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, тоест излиза извън присъщите функции на неустойката. Прието е, че по този начин
лизингодателят
по вече развален договор получава имуществена облага от насрещната страна в
размер, какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя
ползването на собствената му вещ, което
води до неговото неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост. В настоящия случай не
се претендира неустойка в размер на целия размер на неплатената лизингова цена,
а същата е ограничена именно в трикратния размер на лизинговите вноски, което налага
извод, че
неустойката по т.15.5 от Общите условия обезпечава изпълнението, като проявява както
обезщетителната си, така
и санкционна функция. Гореизложеното налага извод за това, че предвидената в
т.15.5 неустоечна клауза не разкрива белезите на неравноправната клауза по
смисъла по чл. 143, т.5 вр с чл.146 от ЗЗП, нито нарушава добрите
нрави.
Доколкото всички погасителни вноски по
договора за финансов лизинг са с еднакъв размер от 637,78 лева, то и дължимата
неустока в размер на три погасителни вноски е с размер 1913,34
лева.
Горното налага извод за основателност
на предявения иск за неустойка.
По разноските:
С оглед изхода на спора, съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат сторените разноски в исковото и заповедното
производство съразмерно на уважените искови
претенции. За исковото производство на ищеца следва да се заплати сумата от
общо 438,27 лева, от които 38,27 лева- държавна такса, 100 лева юрисконсултско
възнаграждение и възнаграждение за особен представител в размер на 300 лева, а за заповедното- в размер на 50
лева за юрисконсултско възнаграждение и 38,27
лева- държавна такса, както и 19,13 лева- държавна такса във производството по
ч.гр.д. № 426/2020 г. на ПОС.
Мотивиран
от гореизложеното, Пернишкият районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422,
ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1
ГПК от
„Мого България“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Г. М. Димитров“ № 16-А, срещу Н.Ю.Р., с ЕГН **********,***,
иск, че Н.Ю.Р.
ДЪЛЖИ на „Мого
България“ ООД на основание чл. 92 ЗЗД, вр. чл. 342 ТЗ сумата от 1913,34 лева /хиляда
деветстотин и тринадесет лева и тридесет и четири стотинки/, представляваща
неустойка за прекратяване на договор за финансов
лизинг със задължително придобиване на собствеността № AG0007334/02.04.2019 г. по вина на лизингополучателя, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение- 22.01.2020 г.
до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед № 260103/04.09.2020 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 651/2021 г. по описа на ПРС.
ОСЪЖДА
Н.Ю.Р., с ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ
на „Мого България“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Г. М. Димитров“ № 16-А, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата в размер на 438,27 лева /четиристотин
тридесет и осем лева и двадесет и седем стотинки/,
представляваща направени разноски в настоящото производство, и сумата от 107,40 лева
/сто и седем лева и четиридесет стотинки-
разноски в заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
След
влизане на решението в сила на решението, изисканото ч.гр.д. № 651/2021
г. на
Пернишкия районен съд да бъде върнато на съответния състав, като към него се
приложи и препис от влязлото в сила решение по настоящото дело.
СЪДИЯ: