Номер 21220.11.2020 г.Град гр. Д.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Д.
На 21.10.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Диана Г. Дякова
Членове:Галина Д. Жечева
Георги К. Пашалиев
Секретар:Павлина Ж. Пенева
като разгледа докладваното от Георги К. Пашалиев Въззивно гражданско
дело № 20203200500731 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „*** срещу Решение № 273 от
12.03.2020 г. по гр. дело № 4374/2019 г. на Районен съд Д., с което
първостепенният съд е приел за установено, на основание чл. 422 от ГПК, в
отношенията между страните, че ответникът *** дължи на ищеца К. А. сумата
от 7410, 00 лв., представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за времето,
през което К. И. е останал без работа, поради незаконно уволнение за периода
от 06.03.2017 г. до 06.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 24.10.2019 г. /датата на подаване на заявление по реда на чл. 410
от ГПК/ до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч. гр. дело № 3855/2019 г. по описа на Районен съд Д..
В жалбата се излагат доводи за необоснованост и неправилност на
съдебния акт, поради нарушение на материалния и процесуалния закон.
Оспорва се изводът на съда за присъждане на обезщетение по чл. 225
от КТ за целия шестмесечен период, от 06.12.2017 г. до 06.06.2018 г.
Въззивникът счита, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с
датата на първото заседание по гр.д. № 517/2018 г. по описа на Районен съд Д.
и с момента на подаване на исковата молба. Освен това сочи, че трябва да
бъдат взети предвид и всички други обезщетения, които ищецът е получил
като безработен. Не е съгласен с приетото от съда, че липсват доказателства,
установяващи извършено плащане на сумата от 3798, 56 лева в полза на
ищеца. Твърди, че този факт се извежда от представените фишове за работни
1
заплати.
Иска първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъде
постановено ново, с което претенцията на ищеца да бъде отхвърлена.
Пред въззивния съд се представлява от юрисконсулт М. Г., който
поддържа въззивната жалба.
Въззиваемата страна е подала отговор, в който се противопоставя на
изложеното в жалбата. Заявява, че в материалния закон няма изискване при
определяне размера на обезщетението да се съобразява датата на първото
съдебно заседание или на подаване на исковата молба. В допълнение сочи, че
тези възражения са направени едва с въззивната жалба, поради което са
преклудирани. По отношение на представените писмени доказателства
изтъква, че не се отнасят до обезщетение по чл. 225 от КТ, а за такова по чл.
224 от КТ.
Прави искане решението на първата инстанция да бъде потвърдено.
Претендира и заплащане на разноски за въззивното производство.
В съдебно заседание се представлява от адвокат М. С., която иска
атакуваният акт да бъде потвърден.
Въззивният съд, като взе предвид доводите на страните и
събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
С Решение № 302 от 10.04.2018 г. по гр.д. № 517/2018 г., влязло в
сила на 22.03.2019 г., Районен съд Д. е признал за незаконно и е отменил, на
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, уволнението на К. И. А. , извършено със
Заповед изх. № ЛС-100-1/04.12.2017 г. на изпълнителния директор на „***.
К. А. е подал заявление по чл. 410 от ГПК до Районен съд Д. (л. 2 до
л. 5 от ч. гр. дело 3855/2019 г. по описа на Районен съд Д.) на дата 24.10.2019
г., с което е искал да бъде издадена заповед за изпълнение срещу ответника за
сумата от 7410, 00 лева, представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ
за периода, в който е останал без работа – 06.12.2017 г.- 06.06.2018 г.
Първостепенният съд е издал заповед за изпълнение на парично
задължение № 1904/ 25.10.2019 г. (л. 7), с която е разпоредил на ответника да
заплати на К. А., претендираната сума.
Длъжникът е подал възражение по чл. 414 от ГПК (л. 14), поради
което, в изпълнение на указанията на заповедния съд, заявителят е предявил
установителен иск за вземането си.
В трудовата книжка на К. А. е отразено прекратяването на трудовото
2
му правоотношение с „*** от 06.12.2017 г. След този момент, до 06.06.2018
г., няма вписани данни за сключени трудови договори от ищеца.
От справка за актуалното състояние на трудовите договори на ищеца
към дата 07.02.2020 г., издадена от Национална агенция за приходите, се
установява, че след прекратяване на трудовото му правоотношение от
06.12.2017 г. има регистриран един трудов договор с ***, сключен на
09.07.2019 г.
Ответното дружество е представило два фиша (л. 23 и 24). От първия
става ясно, че брутното трудово възнаграждение на К. А. за месец ноември
2017 г. е било в размер 1235, 00 лева, както твърди и ищецът. Във втория фиш
е отразена сума от 3798, 56 лева, представляваща сбор от дължими
обезщетения по чл. 224 от КТ за 2015 г., 2016 г. и 2017 г. и основна заплата за
отработени три дни от месец декември 2017 г.
При тази фактическа обстановка, съдът намира следното от
правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Първоинстанционното производство е образувано по иск с правно
основание по чл. 422 във вр. с чл. 225, ал. 1 на К. А. срещу ***, с което иска
да се признае за установено, че ответното дружество му дължи сумата от
7410, 00 лв., представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за времето,
през което е останал без работа, поради незаконно уволнение за периода от
06.12.2017 г. до 06.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 24.10.2019 г. /датата на подаване на заявление по реда на чл. 410
от ГПК/ до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д № 3855/2019 г. по описа на Районен съд Д..
Районният съд е уважил иска, като в решението си е посочил, че
обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ се дължи на К. А. за периода от
06.03.2017 г. до 06.06.2018 г. Претенцията на ищеца обаче, предявена със
заявлението по чл. 410 от ГПК, а впоследствие и с исковата молба, обхваща
периода от 06.12.2017 г. до 06.06.2018 г. Оттук се извежда, че съдът се е
произнесъл по непредявен иск в частта относно претендираното обезщетение
за периода от 06.03.2017 г. до 05.12.2017 г. Ето защо, на основание чл. 270, ал.
3 от ГПК, в тази част решението следва да бъде обезсилено като
недопустимо.
В останалата част атакуваното решение е валидно, допустимо и
правилно.
В тежест на ищеца по предявения иск е да докаже, че уволнението
3
му, извършено със Заповед изх. № ЛС-100-1/04.12.2017 г. на изпълнителния
директор на „***, е незаконно. Трябва да докаже и оставането си без работа за
периода от 06.12.2017 г. - 06.06.2018 г.; причинната връзка между
уволнението и оставането си без работа, както и размера на последното си
месечно брутно трудово възнаграждение преди прекратяване на трудовото
правоотношение.
Незаконността на уволнението на ищеца е установена с Решение №
302 от 10.04.2018 г. по гр.д. № 517/2018 г. на Районен съд Д., влязло в сила на
22.03.2019 г. От отбелязванията в трудовата му книжка, както и от справката
на НАП, безпротиворечиво се извежда, че за периода от 06.12.2017 г. -
06.06.2018 г. К. А. не е работил по друго трудово правоотношение.
Последното му месечно брутно трудово възнаграждение преди уволнението е
било в размер на 1235, 00 лева, видно от приложения фиш за заплата от месец
ноември 2017 г.
Изложеното обосновава извод, че претенцията на К. А. по чл. 422 във
вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ срещу ***, с която иска да се признае за установено,
че ответното дружество му дължи сумата от 7410, 00 лв., представляваща
обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за времето, през което е останал без работа,
поради незаконно уволнение за периода от 06.12.2017 г. до 06.06.2018 г.,
следва да бъде уважена.
Поради съвпадане на изводите на двете инстанции Решение № 273 от
12.03.2020 г. по гр. дело № 4374/2019 г. на Районен съд Д., следва да бъде
потвърдено в тази част.
В жалбата си въззивникът е посочил, че началният момент, от който
се изчислява размерът на обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ е
предявяването на исковата молба по гр.д. № 517/2018 г. Тълкуването на
нормата на чл. 225, ал. 1 от КТ не дава основание за такъв извод.
Обезщетението се дължи за времето, през което уволненият е останал без
работа, но за не повече от шест месеца. Началният момент, от който се
изчислява, е прекратяването на трудовото правоотношение, съобразно
предвиденото в чл. 335, ал. 2 от КТ. Това е така, защото именно от
прекратяването уволненият работник престава да престира труда си и да
получава трудово възнаграждение. От този момент търпи негативите от
незаконосъобразното уволнение, изразяващи се в пропуснати ползи.
Подаването на исковата молба за признаване незаконността на уволнението
винаги следва по време прекратяването на трудовата връзка и моментът на
депозирането пред съда не е релевантен при изчисляване на обезщетението
по чл. 225, ал. 1 от КТ. Ето защо, възражението на въззивника относно
началния момент на срока по чл. 225, ал. 1 от КТ, е неоснователно.
Въззивникът излага твърдения и за извършено плащане на сума от
3798, 56 лева на ищеца, като е конкретизирал, че същата е сбор от основно
трудово възнаграждение на К. А. и от обезщетения по чл. 224 от КТ за 2015
г., 2016 г. и 2017 г. Извършеното плащане не е доказано. В тази връзка е
4
приложен единствено фиш, в който е отразена сумата. Но същият не доказва
факта на плащането на ищеца, доколкото в документа липсва негов подпис.
Освен това, следва да бъде пояснено, че обезщетенията по чл. 224 от КТ и чл.
225 от КТ се дължат на работника на различни основания, независими едно
от друго. Размерът и плащането по едното не влияе по никакъв начин на
размера и плащането по другото. Докато с обезщетението по чл. 225, ал. 1 от
КТ се възстановяват вредите и загубите, претърпени от работника вследствие
незаконното уволнение, то с това по чл. 224 от КТ се цели работникът да бъде
парично възмезден за неизползвания платен годишен отпуск. От изложеното
се извежда неоснователността и на това възражение.
По отношение на разноските във въззивното производство:
При този изход на спора пред настоящата инстанция, в полза на
въззиваемата страна се поражда правото да бъдат заплатени направените
разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Въззиваемият своевременно е направил искане за присъждане на
разноски – адвокатско възнаграждение в размер на 600, 00 лева. Приложен е
договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че тази сума
действително е заплатена от К. А. за процесуално представителство пред
Окръжен съд Д..
Ето защо, окръжният съд възлага в тежест на въззивника разноски –
адвокатско възнаграждение, в размер на 600, 00 лева.
С оглед на горното, въззивният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 273 от 12.03.2020 г. по гр. дело №
4374/2019 г. на Районен съд Д. в частта, с която е приел за установено, на
основание чл. 422 от ГПК, в отношенията между страните, че ответникът ***,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Д., бул. *** № *, дължи на
ищеца К. И. А. , ЕГН **********, гр. Д., *** сумата от 7410, 00 лв.,
представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за времето, през което К.
И. е останал без работа, поради незаконно уволнение, за периода от
06.12.2017 г. до 06.06.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 24.10.2019г. /датата на подаване на заявление по реда на чл. 410 от
ГПК/ до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д № 3855/2019г. на Районен съд Д., като ОБЕЗСИЛВА
Решение № 273 от 12.03.2020 г. по гр. дело № 4374/2019 г. на Районен съд Д.
в частта, с която е приел за установено, на основание чл. 422 от ГПК, в
5
отношенията между страните, че сумата от 7410, 00 лв. се дължи за периода
от 06.03.2017 г. до 05.12.2017 г.
ОСЪЖДА, на основание чл. 273 във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, „***,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Д., *** № *, да заплати на
К. И. А. , ЕГН **********, гр. Д., ул. „***” № *, сумата от 600, 00 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство
по в.гр.д. № 731/2020 г.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС, при условията на чл.
280 от ГПК, в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6