№ 12896
гр. София, 29.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело №
20231110102325 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от И. В. К.
срещу ДРУЖЕСТВО за прогласяване на нищожност на чл. 5 и чл. 11 от
Договор за потребителски кредит № 532514 от 02.06.2021 г., и за признаване
за установено, че ищецът не дължи на ответната страна неустойка в размер на
640,77 лева и договорна (възнаградителна) лихва в размер на 127,23 лева.
Ищецът твърди, че между страните възникнало облигационно
правоотношение по Договор за потребителски кредит № 532514/02.06.2021 г.,
по силата на което му била отпусната сумата от 800,00 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент от 40,05 % и размер на годишния процент на
разходите от 49,59 %, като ответникът се задължил да върне предоставената
му сума на 16 разсрочени периодични вноски. Поддържа се, че между
страните било уговорено, че заемателят следва да представи обезпечение, а
при неизпълнение на задължението в тридневен срок от подписване на
договора ще дължи неустойка. Посочено е, че общото задължение по
договора за връщане възлизало на сумата в размер на 1568,00 лева, като на
ищеца била начислена и разсрочена за плащане на 16 вноски неустойка в
размер на 640,77 лева. Посочва се, че сключеният договор е нищожен поради
противоречието му със закона и накърняването на добрите нрави. Твърди се,
че уговорените ГПР и лихвен процент надхвърляли над 5 пъти размера на
1
най-високата законна лихва за периода на действие на договора. В договора
липсвала ясно разписана методика на формиране на годишния процент на
разходите по кредита – какви компоненти включва и точно как се формира.
Твърди се нищожност на уговорките за ГПР и лихвен процент на основание
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Твърди се, че условията, поставени пред
поръчителите физически лица, са непосилни за заемателя, непосилни са за
изпълнение от същия и са кумулативно дадени, поради което задължението за
предоставяне на обезпечение противоречало на добрите нрави. Посочва се, че
обезпечението чрез банкова гаранция се явявало невъзможно за изпълнение
при вида и размера на заема, предоставен от ответника – ако ищецът бил в
състояние да уговори обезпечение от банкова институция в двоен размер на
получения кредит, оставало житейски необяснимо по каква причина би искал
кредитиране. Клаузата противоречала на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като
неустойката била необосновано висока и обезпечавала задължение с вторичен
характер. Неустойката оскъпявала допълнително кредита и била добавка към
възнаградителната лихва, поради което служела като сигурна печалба за
заемателя. Видно от погасителния план, тази неустойка била начислена още
със сключване на договора и била включена като част от погасителния план.
Твърди се заобикаляне на изискванията по чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, тъй
като в договора не били вписани действителните правоотношения между
страните. Твърди се, че уговорките между страните, макар и вписани в
договор, а не в общи условия, не били индивидуално уговорени по смисъла на
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и били еднотипни, като заемателят не можел да влияе на
тях. Уговорената неустойка прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за извършване оценка
платежоспособността на длъжника върху самия него и водело до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойката излизала
извън типичните функции и заобикаляла закона – разпоредбата на чл. 33, ал. 1
от ЗПК, защото вредите от невъзможност за събиране на вземането се
обезпечавали именно от мораторната лихва. Съобразно разпоредбата на чл. 71
от ЗЗД непредставянето на обезпечение давало основание да се иска
незабавно цялото задължение, а в настоящия случай санкцията била
начисляване на неустойка, което навеждало на извода, че липсвало реално
намерение да се представя обезпечение или да се спазва разпоредбата на чл.
71 от ЗЗД. Договорът не отговарял и на изискванията по чл. 10, ал. 1 и чл. 19,
2
ал. 4 от ЗПК. Относно лихвения процент по договора липсвало изрично
посочване дали е фиксиран за целия срок на договора или е променлив и
липсвала посочена база за изчислението му (дали върху целия размер на
кредита или остатъка от главницата), липсвал посочен общ размер на
дължимата за срока лихва и съотношението с главницата. Оспорва се, че
договорът бил сключен в два екземпляра – по един за всяка от страните, и се
твърди, че бил с шрифт по-малък от 12. Направено е искане за уважаване на
исковите претенции и присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани.
По отрицателния установителен иск за недължимост на възнаградителната
лихва е посочено, че договорът бил сключен с фиксиран лихвен процент. В чл.
4, ал. 1 и 3 от договора било предвидено правото на заемателя да бъде снабден
с всички документи относно обслужване на кредита. Твърди се, че с оглед
основния лихвен процент, определен от БНБ, била спазена разпоредбата на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. В погасителния план били посочени размерът на лихвата и
сумата, която трябвало да бъде върната от заемателя. Към момента на
сключване на договора не била предвидена в законодателствата горна граница
на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем, поради което се
твърди, че същата била уговорена въз основа на разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД,
разходите и рисковете на финансовата институция, очакваната добросъвестна
печална, краткия срок на сключения договор и необезпечеността му. При
условията на евентуалност – ако ищецът е оттегли иска за установяване
недължимостта на възнаградителната лихва, се извършва признание на иска за
нищожността на неустойката.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните
и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото е прието като писмено доказателство копие от договора за
потребителски кредит № 532514 от 02.06.2021 г., сключен между страните по
делото, ведно с погасителния план към него. Видно от съдържанието на
същия страните са уговорили заемането от ответника на ищеца на сумата в
размер на 800,00 лева, подлежаща на връщане на 16 вноски до 12.01.2022 г.,
при годишен процент на разходите в размер на 49,59 % и фиксиран лихвен
3
процент в размер на 40,05 %. В чл. 4 от договора е посочено, че с подписване
на договора кредитополучателят удостоверява получаването на заетата сума.
Следва да се посочи, че представеното копие от договора не носи подписа на
кредитополучателя, а само на представител на заемателя. Доколкото обаче
същият се представя от ищеца-кредитополучател и предвид това, че страните
не спорят, че е била предадена заетата сума и се доказва твърдението на
ищеца, че е погасил всички дължими суми по договора, съдът счита за
доказано, че заетата сума е била предадена, а договорът – сключен. В чл. 5 от
договора е посочено, че в срок от 3 дни, считано от усвояване на заемната
сума, заемателят се задължава да предостави обезпечение – поръчител или
банкова гаранция, отговарящи на изрично посочените условия, като при
неизпълнение се начислява неустойка. В чл. 11 от договора е посочено, че
същата се начислява автоматично в размер на 640,77 лева и че същата се
заплаща разсрочено съгласно сключения към договора погасителен план. В
приложения погасителен план в отделна графа са калкулирани месечните
вноски, покриващи задължението за неустойка в общ размер от 640,77 лева.
По делото е депозирано заключение по назначена съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът цени като компетентно изготвено и аргументирано.
Вещото лице е посочило, че за срока на договора размерът на договорната
лихва не е бил променян. С включване на неустойката при изчисление на ГРП
последният възлиза в размер на 914,84 %. Експертът е посочил, че
начислените задължения по процесния договор са, както следва: 800,00 лева –
главница, 127,23 лева – възнаградителна лихва, 640,77 лева – неустойка, 6,25
лева – законна лихва за забава, като всички са били погасени.
С оглед приетите фактически положения районният съд достигна до
следните изводи от правна страна:
Пред първоинстанционния иск са били предявени обективно съединени
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, 2 и 3 от ЗЗД, вр. чл. 143 и чл.
146 от ЗЗП, вр. чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 10 и 11, вр. 19, ал. 4 от ЗПК, и
по чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Отношенията между страните по процесния договор за заем са
подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК). В
настоящия случай ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9,
ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземане по
4
договор за кредит, по който на ищеца е била предоставена финансова услуга
по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.
Съгласно ТР 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС „Съдът е длъжен да се произнесе
в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е
направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже сключването на процесния договор за паричен заем с посоченото в
исковата молба съдържание, както и че оспорените клаузи по отношение на
неустойката са неравноправни, противоречиви на императивни законови
разпоредби, заобикалящи закона или противоречащи на добрите нрави, което
обуславя нищожността на клаузите. В настоящия случай съдът счита, че
ищецът е провел пълно и главно доказване на претенцията си.
Свободата на договаряне между страните да определят свободно
съдържанието на договора, в т. ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена
от разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД в две насоки: съдържанието на договора не
може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки,
така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - т. 3 от Тълкувателно решение №
1/2009 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК.
В процесния договор за паричен заем е посочен ГПР, като формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно - неустойката в размер на 640,77 лева, която се начислява автоматично
от заемодателя. Уговорената в процесния договор „неустойка“ е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите. Последният съставлява индикатор за общото
оскъпяване на кредита, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 от ЗПК не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10
%). Това означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
5
50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4
размери, са нищожни – чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Това следва като извод и от
дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“,
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
С уговорената неустойка се цели осигуряването на допълнително
възнаграждение за предоставяне на заемната сума, освен уговорената вече
възнаградителна лихва. Този извод следва от спецификата и краткия срок за
изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката
– осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или
осигуряването на банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал
или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят
действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е
можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на
заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство
от лице, отговарящо на посочени изисквания. В подкрепа на горния извод
следва да се отбележи, че в самия (и явяващ се единствен) погасителен план,
съставен преди изтичане на тридневния срок, е включено разсроченото
плащане на неустойката като част от всяка месечна вноска по погасяване на
кредита. Следва да се подчертае, че посочената алтернатива за обезпечение -
банкова гаранция, е житейски немислима при сключване на договор за
потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се
възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Това
отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за
предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще
възникне.
Оспорените клаузи за дължимост на неустойката носят
характеристиките на неравноправни такава по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, тъй
6
като неустойката е уговорена във вреда на потребителя. Същата не отговаря
на изискванията за добросъвестност и внася значително неравновесие в
правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на чл.
143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на
задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото
сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на договора за
кредит неустойка. На практика се получава така, че с тази клауза кредиторът
прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на
договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и
възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие със закона -
чл. 16 от ЗПК.
Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В настоящия случай
ответникът не доказа процесните уговорки да са били индивидуално
уговорени с оглед особеностите на потребителя и кредита му, а напротив –
видно от съдържанието на приложения договор, същите са били
предварително изготвени от ответника, върху които не се доказа потребителят
да е имал възможност да влияе.
Следователно оспорените клаузи на чл. 5 и 11 от процесния договор,
уреждащи дължимостта на неустойката, са нищожни на основание чл. 26, ал.
1, пр. 1, вр. с чл. 143, вр. с чл. 146 от ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвид което
искът подлежи на уважаване.
С оглед уважаване на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, съдът намира, че е
безпредметно обсъждането на останалите основания за нищожност, доколкото
ищецът не е заявил поредност на разглеждане на исковете по чл. 26, ал. 1 от
ГПК и оттам следва да се приеме (и съобразно практиката на върховната
инстанция), че същите са предявени при условията на евентуалност при
разглеждането им от най-силния към по-слабия по тежест порок.
Съдът счита, че следва да уважи оттам и предявения иск за недължимост
на сумата в размер на 640,77 лева – неустойка по договора, и на сумата в
размер на 127,33 лева - възнаградителната лихва. Предвид гореизложеното,
посоченият в чл. 3, ал. 1, т. 5 от договора ГПР не отговаря на действителния и
действителният надхвърля 50 %. Следователно договорът е сключен в
7
противоречие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и забраната на чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Сумата за връщане по договора доближава почти двойно
заетата сума. Очевидно коментираните по-горе клаузи имат за цел и резултат
увеличение на възнаграждението на кредитора, поради което и съгласно чл.
21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК са нищожни. На основание чл. 22, вр. чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК и чл. 23 от ЗПК договорът се явява недействителен, но
последиците от него продължават да обвързват страните като отговорността
на заемателя не отпада напълно, тъй като дължима за връщане остава чистата
стойност по договора за заем, а именно – заетата сума. Съгласно разпоредбата
на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Следователно ищецът не дължи
сумата в размер на 640,77 лева – неустойка по договора, и сумата в размер на
127,33 лева - възнаградителната лихва, и исковата претенция следва да бъде
уважена.
Предвид горепосочените пороци в процесния договор, съдът счита за
безпредметно обсъждането на доводите в отговора на исковата молба,
доколкото релевираните възражения не биха променили правните изводи на
съда.
При този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца се
дължат разноски. Следва да се присъди в полза на ищеца сумата в размер
200,00 лева, представляваща държавна такса за първоинстанционното
производство. Ответникът е направил възражение за прекомерност на
адвокатския хонорар, претендиран във връзка с осъщественото безплатно
адвокатско съдействие в полза на ищеца. Следва да се отбележи, че
адвокатският хонорар за безплатно предоставена адвокатска защита се
определя от съда. Предвид правната и фактическа сложност на делото,
минималният размер съобразно актуалната разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните възнаграждения на адвокатските
възнаграждения, към момента на сключване на договора за правна защита, и
Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/2022 г., съдът счита, че в полза
на адвокат Л. – П. следва да се присъди адвокатски хонорар в размер на 400,00
лева. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати сумата в размер на 450,30 лева – депозит за възнаграждение за вещото
лице и дължима такса по чл. 102з, ал. 3, изр. 3 от ГПК.
8
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на клаузите на чл. 5 и 11 от Договор
за потребителски кредит № 532514/02.06.2021 г., сключен между
ДРУЖЕСТВО и И. В. К., по предявения от И. В. К., ЕГН **********, с адрес:
ЖИЛИЩЕН АДРЕС, срещу ДРУЖЕСТВО, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: АДРЕС иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146 от ЗЗП и чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от И. В. К., ЕГН
**********, с адрес: ЖИЛИЩЕН АДРЕС, срещу ДРУЖЕСТВО, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: АДРЕС иск с правно
основание по чл. 124, ал. 1 от ГПК, че И. В. К., ЕГН **********, не дължи на
ДРУЖЕСТВО, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: АДРЕС
по Договор за потребителски кредит № 532514/02.06.2021 г. сумата в размер
на 640,77 лева, представляваща начислена неустойка, и сумата в размер на
127,23 лева, представляваща договорна (възнаградителна) лихва.
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: АДРЕС да заплати на И. В. К., ЕГН **********, с адрес:
ЖИЛИЩЕН АДРЕС, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата в размер на
200,00 лева, представляваща държавна такса за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: АДРЕС да заплати на адвокат Й. С. Л. – П., ЕГН **********, с
адрес: АДРЕС на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв., вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК,
сумата в размер на 400,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена на ищеца безплатна правна защита в първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА ДРУЖЕСТВО, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление: АДРЕС да заплати по сметка на Софийски районен съд на
основание чл. 78, ал. 6 от ГПК сумата в размер на 450,30 лева, представляваща
депозит за възнаграждение за вещото лице и дължима такса по чл. 102з, ал. 3,
изр. 3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
9
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10