№ 27662
гр. София, 08.08.2023 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в закрито заседание на
осми август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20211110157952 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс ГПК).
Исковият процес е приключил с постановяването на решение № 8546 от 23. 05. 2023
г., което не е било обжалвано и е влязло в сила. Във връзка с постановеното от съда решение
е постъпило искане на ищцата И. П. то да бъде допълнено в частта за разноските. Излага
доводи, че съдът е бил сезиран с иск по чл. 439 ГПК, както и че тя не би могла да се позове
на изтеклата в нейна полза погасителна давност без да инициира исков процес. Твърди, че
когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца,
признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за
разноски. Поддържа, че изпълнителното производство е било прекратено именно поради
предявяването на иска по чл. 439 ГПК в хода на исковия процес и следва да бъде
преценявано по чл. 235, ал. 3 ГПК. Към датата на предявяването на иска тя била търпяла
неблагоприятните последици на образуваното срещу нея изпълнително производство. Иска
от съда да допълни решението в частта за разноските, като й присъди разноските за
държавна такса, а в полза на процесуалния й представител адв. Валентин Тодоров –
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
В законоустановения срок не е постъпил отговор на искането от ответника
„*********“ АД, макар и препис да му е бил връчен електронно на 27. 06. 2023 г.
След като съобрази доводите на ищцата, Софийският районен съд направи
следните изводи.
Искането за допълване на решението в частта за разноските е направено
своевременно и от заинтересована страна, поради което е процесуално допустимо.
Разгледано по същество, според настоящия състав то е неоснователно.
От представените по делото доказателства се установява, че ищцата реално е сторила
разноски за държавна такса в размер на 84 лева и 29 стотинки, а с адвокат В. В. Т. сключила
договор за безвъзмездна правна помощ, защото била материално затруднено лице. С
крайния акт съдът е уважил изцяло предявения отрицателен установителен иск по чл. 439
ГПК. Съдът обаче е приел, че са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК и че ответникът
не следва да бъде осъждан да заплаща на ищцата сторените разноски. Тези предпоставки са
две: ответникът да е признал иска и да не е дал повод за завеждането на делото. Първата от
тях е налице, защото своевременно още с отговора на исковата молба ответникът е признал
изцяло иска.
Във връзка с втората предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК съдът приема следното.
Твърденията на ищцата, че към момента на предявяването на иска изпълнителното
1
производство за погасените по давност вземания е било още висящо и тя е търпяла
неблагоприятните му последици, съответно че едва в хода на висящия исков процес то е
било прекратено поради предявения от ищцата иск, противоречат на заявеното от нея с
исковата молба. Ищцата твърди с исковата молба, че последното предприето действие по
принудително изпълнение, което е годно да прекъсне течението на погасителната давност, е
било извършено на 14. 02. 2012 г. и че изпълнителното производство се е „перемирало“ (по-
прецизно е „перимирало“; думата произтича от лат. „perimo“) по силата на закона на 14. 02.
2014 г. Тези факти са безспорно установени в настоящото производство предвид
признанието на иска, направено от ответника. Признанието на иска съдържа признание на
фактите, на които се основава искът. Правилно с исковата молба ищцата изтъква, че
прекратяването (перимирането) на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
настъпва автоматично по силата на закона без да е необходим нарочен акт на съдебния
изпълнител, а ако такъв бъде все пак постановен, той има само декларативно действие и по
никакъв начин не променява вече настъпилата перемпция и точния й момент, в какъвто
смисъл са разясненията, дадени още с Тълкувателно решение № 47 от 1965 г. на ОСГК на
ВС, препотвърдени при действието на новия ГПК с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от
2015 г., постановено по тълк. дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Доколкото
отрицателният установителен иск е предявен на 08. 10. 2021 г., към момента на
предявяването му изпълнителното производство отдавна вече е било прекратено
автоматично по силата на закона.
Ответникът не е оспорил исковете. Нещо повече: признал ги е с отговора на исковата
молба. По този начин е удовлетворил интереса на ищците да получат решение при
признание на иска. Следователно ответникът не е дал повод за завеждането на делото и не
следва да бъде осъден да заплати адвокатското възнаграждение за безвъзмездна правна
помощ. В сходен смисъл е и съдебната практика, която настоящият съдебен състав споделя
(определение № 549 от 29. 11. 2018 г. на ВКС по ч. гр. дело № 4317/2018 г., IV г. о.).
По изложените съображения съдът приема, че правилно не е присъдил разноски в
полза на ищеца. Искането по чл. 248 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл. 248, ал. 1 от Гражданския процесуален
кодекс на ищцата И. И. П. за допълването на решение № 8546, постановено на 23. 05. 2023
г. от Софийския районен съд, III гражданско отделение, 150-и състав, по гр. дело №
*********57952 по описа за 2021 г., в частта за разноските.
Определението подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от определението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
2