№ 4097
гр. София, 20.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Михаела Касабова- Хранова
при участието на секретаря Мария Т. Методиева
като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско
дело № 20231100506281 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
Образувано е по въззивна жалба на Б. И. З. срещу решение №
20079374/15.02.2023 г. по гр.д. № 1267/2021 г. по описа на СРС, 68 състав, с което са
уважени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 и чл. 86
ЗЗД, предявени от ОБЩИНА Г. срещу жалбоподателя, като е признато за установено в
отношенията между страните, че Б. И. З. дължи на Община Г. сумите, както следва:
1155 лв., ведно със законната лихва от 25.05.2017 г. до погасяването, представляваща
сбор от неплатени месечни наемни вноски за периода от 01.02.2015 г. до 30.10.2016 г.
по договор за наем от 01.02.2015 г. на търговски обект № 4, намиращ се в гр. Г., кв.
138, УПИ – I, 150,32 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 01.02.2015 г.
до 30.10.2016 г., за които суми в производството по ч.гр.д. № 33012/2017 г. по описа на
СРС, 68 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Жалбоподателят - Б. И. З., твърди, че решението е неправилно. Сочи, че по
делото не е доказано да е използвал процесния имот в периода, предмет на
претенцията, поради което същата се явява неоснователна. Освен това, счита, че не е
доказан размерът на дължимия наем. Ето защо, моли решението да бъде отменено и
1
исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноските по производството.
Ответникът по жалбата – ОБЩИНА Г., не подава отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз
основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от ОБЩИНА Г. с искове с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 01.02.2015 г. е сключил договор за наем с ответника – Б.
И. З., по силата на който му е предоставил за временно възмездно ползване недвижим
имот – търговски обект № 4, намиращ се в гр. Г., УПИ I – за обществено обслужване и
озеленяване, кв. 138, с площ от 20 кв.м., срещу месечна наемна цена в размер на 55 лв.
Сочи, че за периода от м.02.2015 г. до м.10.2016 г. ответникът не е заплатил дължимия
наем в общ размер на 1155,17 лв., като за забавено изпълнение на посоченото
задължение дължи мораторна лихва в размер на 150,32 лв. за периода от 01.02.2015 г.
до 30.10.2016 г. За посочените суми в производството по ч.гр.д. № 33012/2017 г. по
описа на СРС, 68 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
02.06.2017 г. Предвид прието възражение по чл. 423 ГПК, ищецът предявява
посочените по-горе искове за установяване дължимостта на сумите, за които е
издадена заповедта за изпълнение.
С обжалваното решение № 20079374/15.02.2023 г. по гр.д. № 1267/2021 г. по
описа на СРС, 68 състав, искът за главница е уважен частично – до сумата в размер на
1155 лв., а искът за мораторна лихва – изцяло.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо в обжалваната част.
Във връзка проверка правилността на решението въззивният съд намира
следното:
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 232, ал. 2,
пр. 1 от ЗЗД:
За основателност на иска в тежест на ищеца при условията на пълно и главно
доказване е да докаже възникването на елементите на правопораждащия за него
фактически състав, а именно: съществуване на облигационно отношение между ищеца
и ответника за периода м.02.2015 г. – м.10.2016 г., породено от сключен договор за
наем; предаването на вещта, предмет на договора, в състояние, годно за ползване;
уговорената наемна цена за периода, както и изискуемост на вземанията – изтичане на
срока за плащане на задължението, уговорен в договора за наем.
В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да докаже
2
погасяването на дълга.
От представения по делото договор от 01.02.2015 г. се установява, че ищецът и
ответникът са сключили договор за наем, по силата на който ищецът е предоставил под
наем на ответника процесния имот – търговски обект № 4, намиращ се в гр. Г., УПИ I –
за обществено обслужване и озеленяване, кв. 138, с площ от 20 кв.м., срещу месечна
наемна цена в размер на 55 лв.
Страните са уговорили срок за плащане на наемната цена – ежемесечно, до 10-то
число на месеца, за който се дължи (т. 2.3 от договора), от което и на основание чл. 84,
ал. 1 ЗЗД следва, че вземането за заплащане на наемната цена е изискуемо с изтичане
на срока за плащане на задължението.
Срокът на договора е пет години, считано от 01.02.2015 г., като изтича на
31.01.2020 г. (т. 3.1 от договора).
Съгласно приемо-предавателен протокол от 01.02.2015 г., ползването на имота е
предадено на наемателя, по който факт освен това страните не спорят.
Въззивникът оспорва обстоятелството, че договорът е действал в процесния
период, предвид изявлението на наемодателя за прекратяване на същия. Действително,
съгласно нотариална покана, получена от наемателя на 24.11.2016 г., наемодателят е
упражнил правото си да прекрати договора, предвид неплащане на дължимата наемна
цена, но ефектът на прекратяване е настъпил с получаване на изявлението на
наемодателя, т.е. считано от 24.11.2016 г., поради което следва да се приеме, че за
процесния период от 01.02.2015 г. до 30.10.2016 г. договорът е действал между
страните.
Както беше посочено, дължимият месечен наем възлиза на 55 лв., поради което
искът се явява основателен за уважения от първоинстанционния съд размер – 1155 лв.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД:
За основателност на иска в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно
и главно доказване наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава –
изтичане на срока за погасяване на задълженията, уговорен в договора.
Съдът достигна до фактически и правни изводи за наличието на главен дълг за
сумата в размер на 1155 лв., представляваща непогасена наемна цена за периода от
01.02.2015 г. до 30.10.2016 г.
Както беше посочено по-горе, страните са договорили срок за плащане на
наемната цена – ежемесечно, до 10-то число на месеца, за който се дължи (т. 2.3 от
договора). Следователно, за дължимия наем за исковия период наемателят е изпаднал в
забава, считано от 11.02.2015 г. (за първия месец от исковия период), като за всеки от
месеците е в забава, считано от 11-то число. С оглед посочените критерии се дължи
мораторна лихва за периода от 11.02.2015 г. до 30.10.2016 г. върху дължимата наемна
3
цена в размер на 1155 лв., която мораторна лихва възлиза на сумата в общ размер на
104,25 лв. (размерът е изчислен от съда на основание чл. 162 ГПК), до която искът по
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 от ЗЗД се явява основателен.
С оглед изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с
която искът за мораторна лихва е уважен над сумата в размер на 104,25 лв. до сумата в
размер на 150,32 лв. и за периода от 01.02.2015 г. до 10.02.2015 г., като вместо него
следва бъде постановено решението, с което искът за мораторна лихва бъде отхвърлен
в посочената част.
В останалата обжалвана част решението на районния съд следва да бъде
потвърдено.
Решението в частта, с която са присъдени разноски за първата инстанция в полза
на ОБЩИНА Г. над сумата в размер на 675,21 лв., следва да бъде отменено, предвид
изхода от обжалването.
По разноските:
С оглед изхода от делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът по
жалбата следва да бъде осъден да заплати в полза на жалбоподателя сумата в размер на
10,63 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство, както и
сумата в размер на 15,94 лв., представлява разноски във въззивното производство.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20079374/15.02.2023 г. по гр.д. № 1267/2021 г. по описа на
СРС, 68 състав, в частта, с която е признато за установено, че Б. И. З., ЕГН **********,
дължи на Община Г., БУЛСТАТ ****, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД
сумата над 104,25 лв. до сумата в размер на 150,32 лв. и за периода от 01.02.2015 г. до
10.02.2015 г. – мораторна лихва върху главницата в размер на 1155 лв. – наем за
периода от 01.02.2015 г. до 30.06.2016 г. по договор за наем от 01.02.2015 г., както и в
частта, с която Б. И. З., ЕГН ********** е осъден да заплати в полза на Община Г.,
БУЛСТАТ **** разноски над 675,21 лв. до 700 лв., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД,
предявен от Община Г., БУЛСТАТ ****, срещу Б. И. З., ЕГН **********, за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата над 104,25 лв. до
сумата в размер на 150,32 лв. и за периода от 01.02.2015 г. до 10.02.2015 г. – мораторна
лихва върху главницата в размер на 1155 лв. – наем за периода от 01.02.2015 г. до
30.06.2016 г. по договор за наем от 01.02.2015 г.
4
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20079374/15.02.2023 г. по гр.д. № 1267/2021 г. по
описа на СРС, 68 състав, в останалата обжалвана част, с която искът с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД е
уважен за сумата в размер на 1155 лв., ведно със законната лихва от 25.05.2017 г. до
погасяването, представляваща сбор от неплатени месечни наемни вноски за периода от
01.02.2015 г. до 30.10.2016 г. по договор за наем от 01.02.2015 г. на търговски обект №
4, намиращ се в гр. Г., кв. 138, УПИ – I, както и искът с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД е уважен до сумата в размер на 104,25 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 11.02.2015 г. до 30.10.2016 г., за които суми в
производството по ч.гр.д. № 33012/2017 г. по описа на СРС, 68 състав, е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
ОСЪЖДА Община Г., БУЛСТАТ ****, да заплати в полза на Б. И. З., ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 10,63 лв.,
представляваща разноски за първоинстанционното производство, както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 15,94 лв., представлява разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5