Р Е Ш Е Н И Е
гр.
Кюстендил, 10.03.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Кюстендилски окръжен съд, ражданско отделение, в открито съдебно заседание
на двадесет и четвърти септември
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ваня Богоева
ЧЛЕНОВЕ: Евгения Стамова
Веселина Джонева
при участието на съдебен секретар Виолета Здравкова,
като разгледа докладваното от съдия Ваня Богоева в.гр.д. № 314
по описа на ОС- Кюстендил за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от О.К.З. с адрес ***, ЕГН **********, действащ чрез пълномощника адв. Г.П. – С. от САК, със съдебен адрес: ***, офис 9, насочена срещу решение № 147/04.03.2020 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 2086 по описа на съда за 2019 г.
С оспорвания първоинстанционен съдебен акт РС – Дупница е отхвърлил като
неоснователен предявения от О.К.З., ЕГН **********, срещу „Топлофикация
София" ЕАД със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Ястребец“ №
23 Б, ЕИК ********* иск за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи поради погасена по
давност възможност за принудително изпълнение сумите по издадения в полза на
„Топлофикация София" ЕАД срещу него изпълнителен лист от 11.08.2014 г. по
гр. д. № 21236/2014 г. по описа на Софийски районен съд, на основание заповед
за изпълнение по чл.410 от ГПК от 07.05.2014 г., които суми са начислени
за топлоснабдяването на недвижим имот, находящ се в ************, както следва:
********лева - главница за доставена топлинна енергия за периода от м.05.2012
г. до м.04.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 17.04.2014 г. до окончателното й изплащане;
********лева - мораторна лихва изтекла за периода от
30.06.2012 г. до 23.01.2014 г.; както и, че не дължи сумата от ********лева
- разноски, от които 50, 82 лева - държавна такса и ********лева -
юрисконсултско възнаграждение.
Осъдил е О.К.З., ЕГН **********, да заплати на „Топлофикация София" ЕАД, ЕИК *********, сумата от ******** лева - разноски по водене на делото.
Първоинстанционният съдебен акт се обжалва изцяло, като се релевират доводи за неговата неправилност, породена от незаконосъобразността му. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на исковата претенция. Претендира сторените в производството разноски за двете съдебни инстанции. Оспорва извода на съда, че тригодишната погасителна давност, съгласно чл.111, б. „в“ от ЗЗД е била прекъсната с издаването на изпълнителния лист за вземането на 11.08.2014 г., а след това и с образуването на изпълнителното дело на 25.09.2014 г. Счита, че в нарушение на материалния закон, първоинстанционният съд е приравнил заповедното производство, в което длъжникът не участва, с исковото. В тази връзка се позовава на приетото в Определение № 334/24.04.2019 г. по гр. дело № 281/2019 г. на ВКС, че заповедното производство не се приравнява с исковото, а е част от изпълнителното. Цитира, че в Решение № 42 от 26.02.2016 г. по гр.д. № 1812 по описа за 2015 г. на ВКС е прието, че правните последици на акта по чл.242 ГПК /отм./ не се приравняват на съдебното решение, постановено в исковия период. Счита, че изцяло несъобразено с практиката на ВКС е приетото от ДнРС, че до 25.06.2015 г. не е текла погасителна давност по процесното изпълнително дело. Твърди също, че в хода на изпълнителното производство от ЧСИ не са предприети изпълнителни действия, прекъсващи давността съгласно ТР № 2/2013 г. на ВКС. Счита, че трябва да се прави разграничение между искането да се приложи определено изпълнително действие и самото му прилагане от съдебния изпълнител. Заключава, че в рамките на настоящия процес изпълнителното производство е прекратено от съдебния изпълнител на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. С въззивната жалба се прилага Постановление от 10.03.2020 г. по описа на ЧСИ Миладинов, с което е прекратено ИД №1184/2014 г.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор отвъззиваемото „Топлофикация София" ЕАД със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Ястребец“ № 23 Б, ЕИК *********.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При проведения инстанционен контрол не се установяват пороци, даващи основание за квалифицирането му като нищожен съдебен акт. Жалбата е подадена в срока по чл.259 ГПК, от лице, което е легитимирано да обжалва и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Установено е, че въз основа на изпълнителен лист за сумите, описани в исковата молба, издаден от PC - София по ч.гр.д. № 21236/2014 г. в полза на „Топлофикация София" ЕАД на 25.09.2014 г. срещу ищеца е образувано изпълнително дело № 20147860401184 по описа на ЧСИ Миладин Миладинов с рег. № 786 и район на действие СГС.
Не е спорно и се установява от приложения към изпълнително дело № 20147860401184 по описа на ЧСИ М. Миладинов изпълнителен лист, че той е издаден на 11.08.2014 г. въз основа на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 21236/2014 г. по описа на СРС за вземания за доставена топлинна енергия за периода от м.05.2012 г. до м.04.2013 г.
Посоченото изпълнително дело е образувано по молба от ответника на 25.09.2014г., с която е извършено възлагане по чл.18 ЗЧСИ. По делото са приложени справки от регистъра на трудовите договори, от Службата по вписванията, от НАП. На 17.10.2014 г. на адреса на длъжника е залепено уведомление за явяване в двуседмичен срок в кантората на съдебния изпълнител за получаване на поканата за доброволно изпълнение. С последващи молби от 09.02.2016 г. и от 10.04.2017 г. взискателят е отправял искане до съдебния изпълнител за предприемане на действия по изпълнението – налагане на запор върху трудовото възнаграждение и опис на движими вещи на длъжника. ЧСИ е изискал справки от регистъра на трудовите договори, регистъра на банковите сметки и сейфове. На
- 2 -
18.10.2017 г. на адреса на длъжника е залепено уведомление за явяване в двуседмичен срок в кантората на съдебния изпълнител за получаване на поканата за доброволно изпълнение.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:
Ищецът е предявил отрицателен установителен иск по чл. 439 от ГПК за защита срещу материалноправна незаконосъобразност на принудителното изпълнение, насочено срещу него.
Искът е подаден от лице, което има качеството на длъжник по изпълнително дело срещу взискателя по изпълнението.
Съгласно чл. 439, ал. 2 от ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, който иск може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В настоящия случай са наведени твърдения за изтекла в полза на ищеца-длъжник погасителна давност след възникване на вземането на ответника към ищеца.
Погасителната давност се изразява в неупражняване на едно субективно право за определен период от време, с изтичането на който кредиторът губи възможността да търси принудително изпълнение на своето вземане. Тя представлява санкция за кредиторовото бездействие. Погасителната давност се прекъсва само в предвидените в закона случаи, като в настоящия случай е меродавна разпоредбата на чл. 116, б. "в" от ЗЗД, съгласно която погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия на принудително изпълнение.
В случая се касае за периодични вземания, които се погасяват с кратката тригодишна давност. Вземанията за доставена електрическа енергия покриват признаците на понятието „периодични плащания”, което налага извода, че приложима по отношение на тях е кратката тригодишна погасителна давност, установена в чл.111, б.”в” ЗЗД.
Не е спорно и се установява от писмените доказателства, че процесното вземане е за доставена от ответника на ищеца топлинна енергия за периода от м.05.2012 г. до м.04.2013 г. Съгласно чл.114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо – за м.05.2012 г. - на 15.07.2012 г., а за м. 04.2013 г. - на 15.06.2013 г.
На първо място съдът дължи произнасяне по изложеното от въззивника възражение, че с издаването на изпълнителен лист за вземането на 11.08.2014 г. и в последствие с образуването на изпълнителното дело давността е била прекъсната, както е приел районният съд в обжалваното решение.
За да се отговори на този въпрос следва да се съобрази обстоятелството, че по образуваното по заявление на кредитора „Топлофикация София“ ЕАД ч.гр.д.№21236/2014 г. по описа на СРС е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК.
В т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /относно приложението на чл.116 б.В ЗЗД при молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.242 ГПК – отм. / се правят разяснения, че сега действащият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането по чл.422 ал.1 ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415 ал.1 ГПК. С липсата на подобна правна уредба в ГПК отм. е аргументиран изводът, че на молбата за издаване на изпълнителен лист по отменения кодекс не може да бъде придадено действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и с оглед едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист. Длъжникът узнава за същото едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение, когато давността е прекъсната със започване на изпълнителния процес. Давността се прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. В същия смисъл са и мотивите към т.10 от тълкувателното решение. Според тях, давността е правна последица на бездействието на кредитора, поради което ако той няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства /не предявява иск/, давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Давността се прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият процес е висящ. Когато съдебното решение влезе в сила, започва да тече нова давност. Такава започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /като иска нови изпълнителни способи, ако не е удовлетворен/, или да не действа.
Липсва бездействие на кредитора в заповедното производство при издаване на обикновена заповед за изпълнение, т.к. препис от нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в сила /чл.416 ГПК/. Преди този момент кредиторът няма правна възможност да действа по изпълнението й. Следователно, времето от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист до предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Ето защо правилото, че погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането, но към минал момент - този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в срока по чл.415 ГПК, съгласно прогласеното в чл.422 ал.1 ГПК обратно действие на исковата молба, може да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл.411 ал.3 ГПК. В Решение № 118/12.12.2019 г. по т. д. №2288/2018 на ВКС, ТК, II т.о. съставът на ВКС е приел, че при спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора.
В случая обаче сме изправени пред хипотезата на издаване на заповед по изпълнение по чл.410 ГПК и влизане в сила на същата с последица издаване на изпълнителен лист за процесното вземане. По изложените по-горе правни съображение настоящият състав на въззивната инстанция споделя довода на районния съд, че с издаването на изпълнителният лист за процесните вземания давността е била прекъсната на 11.08.2014 г. и е започнала да тече нова давност.
Относно довода на взискателя, че образуването на изпълнителното производство не прекъсва погасителната давност, съдът приема следното:
В настоящия случай са предприети действия по принудително изпълнение, тъй като по делото се установи, че по молба на взискателя "Топлофикация София" ЕАД е образувано изпълнително дело № 20147860401184 по описа на ЧСИ М. Миладинов, на 25.09.2014 г.
В т. 14 от ТР 2/2013 г. от 26.07.2015 г. по тълк. д. 2/2013 г. на ВКС се посочва, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242 ГПК /отм./ не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД и това действие не прекъсва давността. В мотивите на съдебния акт изрично се приема, че не е допустимо тълкуване
- 3 -
analogia legis относно разпоредбата на чл. 116, б. „б” ЗЗД. Съпоставено с дадените в т.10 от същото ТР разяснения, че предприемането на действия по принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД са обвързани с реализацията на конкретен изпълнителен способ в рамките на висящия изпълнителен процес, прави това становище логично и за правилата по действащия към настоящия момент процесуален ред.
В практиката на ВКС, която се споделя от настоящия състав, намерила израз в Решение от 29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/ 2015 г., ІV г.о., Решение № 259 от 21.11.2019 г. по гр.д.N 969 описа за 2019 год. на ВКС се приема, че съгласно чл.116, б.”в” ЗЗД само предприемането на действия на принудително изпълнение прекъсва давността и от всяко прекъсване започва да тече нова давност. Това разбиране е застъпено и в Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - т.10, където е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, като е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 г. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ, както и че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Според тълкувателното решение в изпълнителния процес давността не спира, тъй като кредиторът може да избере дали да действа/да иска нови издпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен/ или да не действа/ да не иска нови изпълнителни способи/.
В мотивите на Тълкувателното решение се поставя акцент и върху молбата на взискателя, с която се иска извършване на конкретно действие в рамките на изпълнителния способ: „Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение”. Според застъпеното становище искането също представлява юридически факт, прекъсващ давността, но само когато е уважено от съдебния изпълнител и действието е предприето. Тоест, трябва да се приеме, че е необходимо двете действия да са налице кумулативно, за да породят придадения им прекъсващ ефект. Тази конструкция може да се обясни като се признае ретроактивен ефект на действията на съдебния изпълнител спрямо искането на взискателя.
Може да се направи обобщаващ извод, че водещ критерий за преценка кое точно изпълнително действие по смисъла на чл. 116, б. „в” ЗЗД прекъсва давността е наличието на конкретно изпълнително действие от съдебния изпълнител в рамките на реализирането на изпълнителен способ. Давността се прекъсва както с искане на взискателя за извършване на изпълнителното действие, така и с предприемането му от съдебния изпълнител. Двете действия имат самостоятелно правно значение относно давността, но съществуват в тясна връзка помежду си и едното не би могло да породи прекъсващо действие без наличие на другото.
Изключение от това правило има само при възлагане по смисъла на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, при което не е необходимо наличието на искане от взискателя, за да бъде валидно предприето изпълнителното действие и да бъде прекъсната давността. Тя се прекъсва със самото му предприемане в рамките на приложения изпълнителен способ.
В ТР е уточнено също така, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
В случая следва да се приеме, че с образуването на изпълнителното дело не е била прекъсната давността на процесните вземания.
Основният спорен между страните въпрос в настоящото производство е дали е изтекла погасителната давност за събиране на вземането и оттам дължи ли ищецът процесните суми.
Ищецът длъжник се позовава на Тълкувателно Решение 2/2013 г., което счита за приложимо в настоящия случай. От своя страна взискателят – ответник, навежда доводи за приложимост на ППВС № 3/18.11.1980 г., което дава съвсем различна регламентация на въпроса за погасителната давност в рамките на изпълнителния процес.
В т. 10 от ТР 2/2013 г. от 26.07.2015 г. по тълк. д. 2/2013 г. на ВКС изрично е посочено, че се обявява за изгубило сила Постановление N 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд.
Релевантен за настоящото производство е въпросът от кой момент следва да се счита за изгубило сила ППВС № 3/1980 г. В тази връзка следва да се съобрази Решение № 170/17.09.2018 г., постановено по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. По посоченото дело е допуснато касационно обжалване за отговор на правния въпрос – от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г.
В мотивите на решението е прието, че последващите тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателния акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващ тълкувателен акт. Втората част поражда действие от момента на постановяването на новото ТР, поради което и от този момент предшестващия тълкувателен акт престава да се прилага. Затова установеното с новото ТР тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след приемането на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти, които за от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС или ТР, което е било действащо към момента на настъпването на последиците. В
- 4 -
противен случай ще се придаде същинско обратно действие на новото ТР, което е недопустимо и съгласно чл. 14 ЗНА се предвижда само по изключение и то въз основа на изрична разпоредба за това. В някои случаи прилагането на новото тълкуване би довело до настъпване на неблагоприятни последици за една от страните в правоотношението, каквито не биха настъпили в случаите, когато се прилага тълкуването, дадено с предшестващото ТР.
Такъв е именно случаят, предмет на разглеждане в настоящото производство, при който съгласно даденото с ППВС № 3/18.11.1980 година тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността като по време на изпълнителното производство давност не тече.
С т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, обаче е дадено съвсем различно разрешение като е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се спира и във връзка с това е отменено цитираното ППВС.
Според мотивите на Решение № 170/17.09.2018 г., постановено по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, прилагането на даденото с посоченото ТР тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към онзи момент ППВС. Поради даденото с отмененото тълкувателно ППВС и ТР тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото ТР ще се прилага от този момент за в бъдеще.
В настоящия случай няма спор, че изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС № 3/1980 г. Давността не е прекъсната с образуването на изпълнително дело № 20147860401184 по описа на ЧСИ М. Миладинов на 25.09.2014 г., но по силата на ППВС № 3 /1980 г. в същия момент давността е била спряна, като спирането на давността следва да се счита преустановено от момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 година, извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, т. е. давността е била спряна за периода от образуването на изп. дело на 25.09.2014 г. до отмяната на ППВС 3/1980 г., извършена с т. 10 от ТР 2/2013 г. на 26.06.2015 г. и за този период давност не е текла.
От 26.06.2015 г., а именно датата на постановяване на цитираното ТР, е започнала да тече нова погасителна давност на процесното вземане. След този момент взискателят е депозирал пред съдебният изпълнител две молби с дати 09.02.2016 г. и 10.04.2017 г., с които е отправил искане за предприемане на действия по изпълнението – налагане на запор върху трудовото възнаграждение, запор върху банковите сметки, опис на движими вещи на длъжника. По делото обаче не се установява исканите изпълнителни способи да са били реализирани от съдебният изпълнител, за да се приеме, че чрез тях е прекъсната давността, съгласно чл.116, б. „в“ ЗЗД. Т.е. от датата на влизане в сила на ТР 2/2013 г. - 26.06.2015 г. до депозирането на исковата молба, което е станало на 11.07.2019 г., безспорно е изтекла предвидената в закона тригодишна погасителна давност за процесните вземания. Приемайки обратното, районният съд е постановил един неправилен съдебен акт.
Това налага обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен като основателен.
По разноските.
Искане за присъждане на разноски са направили и двете страни.
Съобразно изхода на делото на въззиваемото ТД – ответник в първоинстанционното производство не се дължат разноски за двете инстанции.
Ищецът е освободен от задължението за заплащане на д.т. в производството по делото, респективно в настоящото производство е въззивник и също не е внесена д. т.
Предвид основателностт на иска, ответникът дължи на основание чл. 78, ал. 6 ГПК заплащане на д. т. в размер на общо ********лева за първоинстанционното производство, от която сума по първия иск д. т. е в размер на ********лева, по втория и по третия по 50 лева, определена на основание чл. 1 от Тарифа за държавните такси,, които се събират от съдилищата по ГПК. Възззивникът дължи и сумата от общо 97. 39 лева д.т за въззивното производство, определена по реда на чл. 18, ал. 1 от горепосочената тарифа.
Ищецът е бил представляван от адвокат
при условията на чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за оказваната от него
безплатна правна помощ и съдействие в случаите по чл. 38, ал. 1, т. 1 - т. 3 ЗА, когато насрещната страна е осъдена за
разноски, като съдът е този, който в този случай определя възнаграждението в
размер не по -нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и осъжда другата страна да го
заплати. Предвид това следва извод, че за да възникне правото на адвоката на
възнаграждение в хипотезата на безплатна правна помощ и съдействие, е необходимо
наличието на две предпоставки - да е
оказана безплатна адвокатска помощ на лица, посочени в т. 1 до т. 3 на ал. 1
и в съответното производство насрещната
страна да е била осъдена за разноски. След като е поискано присъждане на
адвокатско възнаграждение, то винаги се дължи от тази страна, чийто претенции
са отхвърлени от съответната инстанция, при положение, че е доказано
заплащането му като разход в случаите на възмездна правна помощ или да е
заявено, че процесуалното представителство се осъществява като безплатно за
страната. Във втория случай е
достатъчно да се представи договорът за
правна помощ, защото писмената форма е един от способите за доказването му и в
него да е отбелязано, че помощта се оказва безплатно при
условията на чл. 38 ЗА.. В случая тези предпоставки са налице,
предвид което на адв. Г.И.П. – С., ответникът дължи
заплащане на суми от по ********лева за
първоинстанционното и възззивното производство или общо ***** лева, чийто размер е определен на
основание чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/
С оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Воден от изложеното и на основание чл.271, ал.1 от ГПК, съдът
Р Е Ш И:
- 5 -
ОТМЕНЯ
решение № 147/04.03.2020 г., постановено от РС – Дупница по гр.д. № 2086 по
описа на съда за 2019 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на „Топлофикация София" ЕАД със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. „Ястребец“ № 23 Б, ЕИК *********, че О.К.З. с
адрес ***, ЕГН ********** не дължи поради погасяването им по давност сумите по
издадения в полза на „Топлофикация София" ЕАД срещу него изпълнителен лист
от 11.08.2014 г. по гр. д. № 21236/2014 г. по описа на Софийски районен съд, на
основание заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 07.05.2014 г., които суми
са начислени за топлоснабдяването на недвижим имот, находящ се в ************,
както следва: ********лева - главница за доставена топлинна енергия за периода
от м.05.2012 г. до м.04.2013 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано
от 17.04.2014 г. до окончателното й изплащане; ********лева -
мораторна лихва изтекла за периода от 30.06.2012 г. до
23.01.2014 г.; както и не дължи сумата от ********лева - разноски, от които ***** лева - държавна такса и ********лева
- юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал. 6 ГПК,
Топлофикация София" ЕАД със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Ястребец“ № 23 Б, ЕИК ********* да заплати по сметка на бюджета на съдебната
власт, както следва сумата от *****
лева д. т. , която да бъде внесена по сметка на ДнРС, както и сумата от ***** лева д.т., която да бъде внесена
по сметка на КнОС.
ОСЪЖДА
Топлофикация София" ЕАД, ЕИК ********* да заплати на адв. Г.И.П. – С. на
основание чл. 36 във вр. чл. 38, ал.1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство на ищеца в производството в размер общо на ***** лева, от които ********лева за
първоинстанционното производство и ********лева за въззивното
производство.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: