Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 18.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното
заседание на единадесети март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ВИКТОРИЯ СТАНИСЛАВОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. дело № 4155
по описа за 2021 г., и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С
решение №20271670 от 09.12.2020 г., постановено по гр.д. 64724/2019 г., по
описа на СРС, 50 с-в, е уважен изцяло предявения от И.Т.А. против Е.И.И.,
осъдителен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за сумата от 15 000, 00 лв.,
представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили на 24.11.2018г., около
04,00 ч. в гр. София, ж.к. „Студентски град“, ул. „Атанас Манчев“, пред
заведение „Мария“, чрез нанасяне на удари с ръка в областта на главата и цялото
тяло, стискане на шията (душене), в резултат на което е причинена средна
телесна повреда на И.А., изразяваща се в травма на главата, довела до
посттравматичен централен отоневрологичен синдром, покриващ медикобиологичния
признак – постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота, за което Е.И.И.
е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 129, ал. 2 във вр. ал. 1
от НК със споразумение от 18.04.2019г. по НОХД № 6467/2019г. по описа на СРС,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 24.11.2018г. до
окончателното й изплащане
Със
същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал.
1 ГПК и сумата от 2 400, 00 лв., представляваща направени по делото
разноски.
Срещу
така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Е. И.И., чрез
пълномощника си - адв. С.Д., с надлежно учредена представителна власт по
делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на
изводите. Сочи, че съдът неправилно е присъдил обезщетение за неимуществени
вреди и в нарушение на чл. 52 ЗЗД е определил размера на обезщетението за
неимуществени вреди като е присъдил сумата от 15 000, 00 лв. Твърди, че
при определянето му съдът не се е съобразил със задължителните указания за
определяне на размера на неимуществени вреди, изведени от съдебната практика и
многократно е завишил размера по отношение на доказаните травми. Посочва, че
неправилно е извършена преценка на събраните по делото доказателства, касаещи
размера на обезщетението. Моли съда да отмени решението и да постанови друго, с
което да намали
размера на присъденото обезщетение в справедлив размер. Претендира разноски.
Въззиваемият
И.Т.А., чрез пълномощника си - адв. С. Р., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
подал отговор на въззивната жалба, с която оспорва същата, поддържайки че
присъденото обезщетение е справедливо, а обжалваното решение правилно. Претендира
разноски.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита/.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните
съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният
съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз
основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява
законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността
само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно
правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в
жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния
съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин
те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
По отношение на наведеното във възивната жалба оплакване следва да се отбележи, че за да възникне предявеното притезателно право за
заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди на
извъндоговорно (деликтно) основание, трябва в обективната действителност да
бъдат осъществени следните материални предпоставки: 1. деяние (волеви акт на
ответника, извършен чрез действие или бездействие), 2. противоправност (несъответствие
между предписаното
от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо
осъщественото от дееца), 3. причиняване на неимуществени вреди 4.
причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен
резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право
вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг.
чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
По делото е представено споразумение
от 18.04.2019г., одобрено по НОХД № 6467/2019г. по описа на СРС, НО, 8 състав,
с което Е.И.И. се е признал за виновен в това, че на 24. 11.2018г., около 04,
00 часа в гр. София, жк. Студентски град, ул. Атанас Манчев, пред заведение
„Мария“ чрез нанасяне на удари с ръка в областта на главата и цялото тяло,
стискане на шията/душене/ причинил на И.Т.А. средна телесна повреда, изразяваща
се в нанасяне на травма на главата, довела до посттравматичен централен
ото-неврологичен синдром, обуславящ критериите на медикобиологичния квалифициращ
признак постоянно разстройство на здравето, неопасно за живота – престъпление
по чл. 129, ал. 2, вр. с ал. 1 от НК, поради което и
на основание чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден
на наказание „лишаване от свобода“ за срок от 7 месеца. На основание чл. 66,
ал. 1 НК изпълнението на наказанието е отложено за срок от 3 години, считано от
влизане на присъдата в сила.
Съгласно чл. 383, ал. 3 НПК одобреното
от съда споразумение за решаване на делото има последиците на влязла в сила
присъда, а съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е
задължителна за гражданския, който разглежда гражданските последици от деянието
относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на
дееца.
Като е взел предвид влязлата в сила
присъда съобразно споразумение от 18.04.2019г., одобрено по НОХД № 6467/2019г.
по описа на СРС, НО, 8, първоинстанционният съд правилно е констатирал
наличието на материалните предпоставки за ангажиране на деликтната (извъндоговорна)
отговорност на ответника на основание чл. 45 ЗЗД във връзка с причинените на
ищеца неимуществени вреди. Спорен в случая се явява въпросът за размера на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди, поради което следва да бъдат разгледани
оплакванията на ответника, съгласно които при определяне на размера му съдът не
се е съобразил със задължителните указания на съдебната практика и при
присъждането на обезщетението многократно е завишил размера на обезщетението по
отношение на доказаните травми.
По отношение оплакванията, касещи
нарушения на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера
на присъденото обезщетение, следва да се отбележи, че от заключението на вещото
лице по изслушаната СМЕ, което настоящият състав на съда намира за комепетентно
и обективно дадено и кредитира с доверие, се установява, че следствие на
осъществения от ответника деликт на ищеца са били причинени следните
травматични увреждания: мекотъканни травми на главата, травми на шията, травми
в областта на лицето, комплекс от мекотъканни увреждания по горната повърхност
на вътрешната половина на лявото рамо, съчетаващ повърхностна разрезно-контузна
рана около 2 см и охлузване, червеникаво охлузване около 4,2 см по предната
повърхност на лявата мишница и подобно охлузване на горната повърхност на
палеца на лявата ръка, които сами по себе си в съвкупност реализират критериите
на медико-биологичния признак временно разстройство на здравето, неопасно за
живота. По повод възникналите и продължили след инцидента оплаквания на ищеца
от смутено равновесие, главоболие и общо неразположение след проведени
специализирани прегледи и изследвания му е поставена диагноза Световъртеж от
централен произход в стадий на субкомпенсация. В заключението на вещото лице се
посочва, че доколкото липсват данни за предшестващи регистрирани заболявания на
ищеца, то следва да се приеме, че диагностицирания при него ЦОНС с
посттравматично усложнение във връзка с инцидента може да се дължи на
преживените от инцидента травми или да е последица от настъпило преходно
нарушено мозъчно кръвоснабдяване, провокирано от стискането на шията. Съгласно
заключението на вещото лице в резултат на нанесените удари с ръка в областта на
главата и тялото, стискане на шията е причинената телесна повреда на ищеца,
изразяваща се в травма на главата е довела до постравмативен централен
ото-неврологичен синдром, покриващ медикобиологичния признак – постоянно
разстройство на здравето, неопасно за живота.
При разпита на вещото лице е посочено, че самото заболяване е от
естество с хронично рецидивиращ характер и като такова може да рецидивира във
времето, като съпътстващите го симптоми могат да се проявят във всеки един
момент.
От показанията на свидетелката Е.Б.,
леля на ищеца, които преценени при условията на чл.172 ГПК настоящият състав на съда намира за обективни, последователни и
непосредствено възприети, кореспондиращи и с останалите събрани по делото
доказателства, и които показания кредитира с доверие, се установява, че след
инцидента настъпила коренна промяна у ищеца на работното му място. Посочва, че
след него ищецът, който по начало бил общителен и много разговорлив изгубил
желание да общува с клиенти и постоянно изпитвал срам от случилия се инцидент.
Наред с това ищецът често изпитвал главоболие на работното си място, което се
явявало пречка да обслужва клиенти, поради което се налагало да взима хапчета и
да често бил възпрепятстван да осъществява трудовите си функции. Съгласно
показанията на свидетелката след инцидента ищецът е взимал няколко болнични
листа и е посещавал лечебно заведение, както и много психолози.
От показанията
на свидетелката П.М., които настоящият състав на съда намира за обективни,
последователни и непосредствено възприети, кореспондиращи и с останалите
събрани по делото доказателства, и които показания кредитира с доверие, се
установява, че инцидентът се е отразил психически и емоционално на ищеца, като
след него в поведението му е настъпила коренна промяна, изразяваща се в проява
на нежелание за излизане с връстници, затруднено общуване, смущаване от
разговори на по-висок тон и силна музика. Инцидентът се отразил неблагоприятно
и върху отношенията на ищеца с приятелката му, поради обстоятелството, че той
станал затворен и комуникацията помежду им била затруднена.
Според правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД обезщетението следва да се определи по справедливост. Ето защо причинените
на ищеца неимуществени вреди – болки и страдания следва да се преценяват с
оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като характер на
увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната
деятелност, социално-икономическите условия в страната и т.н. В този смисъл и
т. 2 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява
правнорелевантното обстоятелство, че понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД не
е абстрактно, а се определя конкретно според обстоятелствата по делото.
В конкретния случай от събраните по
делото доказателства безспорно се установи, че ответникът виновно е причинил на
ищеца средна телесна повреда, изразяваща се в причинени
травматични увреждания, сред които мекотъканни травми на главата, травми на
шията, травми в областта на лицето, комплекс от мекотъканни увреждания по горната
повърхност на вътрешната половина на лявото рамо, охлузване по предната
повърхност на лявата мишница и подобно охлузване на горната повърхност на
палеца на лявата ръка, които сами по себе си реализират критериите на
медико-биологичния признак временно разстройство на здравето, неопасно за
живота. Следва да бъде взета предвид поставената на ищеца диагноза Световъртеж
от централен произход в стадии на субкомпенсация, чиито основни симптоми са липсата
на равновесие, дисбаланс и затруднено поддържане на изправено положение, като в
определени случаи могат да се наблюдават състояния като изпотяване,
пребледняване, сърцебиене, чувство на страх, по-рядко гадене и повръщане, за
която вещото лице е установило, че по същността си представлява усложнение във
връзка с инцидента и е от естество да се дължи на преживените при него травми. Претърпените
от ищеца увреждания и настъпилото в резултат на тях състояние, изразяващо се в
Световъртеж от централен произход са създали неудобства в нормалната деятелност
на ищеца, предизвикали са болки и страдания, затруднили са възможността му за
водене на пълноценен живот с оглед на възрастта му. Последиците от
противоправното деяние са намерили отражение и върху самочувствието на ищеца,
тъй като същият е изгубил желание да излиза навън и да се среща и общува с хора
поради негативните емоции вследствие на преживяното и породено у него чувство
на страх, наред с което е било затруднено и извършването на работните функции,
които е изпълнявал към момента на реализиране на процесното събитие. С не по-малко
значение е и обстоятелството, че причинените нарушения в мозъчната дейност на
ищеца, резултат от увреждането са по естеството си с постоянен характер, от
което следва, че водят до съществено намаляване на качеството му на живот за продължителен
и неопределен период от време.
В тази връзка следва да бъде
посочено, че в понятието “неимуществени
вреди”, според последователната практика на ВКС, споделяна и от настоящия
състав (Решение №407/26.05.2010г по гр.д. № 1273/2009г.,III ГО, ВКС; Решение.
№195 от 16.07.2013 по гр.дело №757/2012, IV ГО, ВКС) се включват всички телесни
и психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и
страдания, които в своята цялост формират именно негативните емоционални
изживявания на същия, за които е ноторно известно отразяването им върху
психиката и създадения от това социален дискомфорт.
При преценка на основателността на
въззивната жалба и оплакванията на ответника следва да бъдат взети предвид и
представените от ищеца във въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 2,
т. 1 ГПК нови писмени доказателства. Видно от амбулаторен лист № 000676 от
20.05.2021г., амбулаторен лист № 127 от 27.05.2021г. и представените два броя
рецепти в периода след постановяване на първоинстанционното решение ищецът се е
нуждаел от лекарска помощ и приемане на медикаменти поради проявени симптоми
във връзка с установената по отношение
на него диагноза Световъртеж от централен произход. Преценката на
събраните писмени доказателства води до обоснован извод за влошено здравословно
състояние на ищеца и към момента на приключване на съдебното дирене в
настоящата инстанция, намиращо се в причинна връзка с проявеното противоправно
поведение на ответника.
Ето защо настоящата съдебна
инстанция приема, че всички доказателства преценени в своята съвкупност,
касаещи определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД водят
до извод, че същото е в размер на 15 000, 00 лв. до какъвто извод е достигнал и
първоинстанционният съд. В заключение следва да се отбележи, че принципът за
справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото
лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените от увреденото
лице морални вреди (болки и страдания), поради което и така определения размер
на обезщетение в размер на 15 000,00 лв. е в съответствие с принципа за
справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
С оглед на
основателността на иска по чл. 52 ЗЗД жалбоподателят дължи и законната лихва
върху определеното обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди с от
датата на деликта – 24.11.2018г г., до окончателното й заплащане, доколкото при
непозволено увреждане, при определяне на началния момент, от който следва да се
начислява обезщетението за забава, намира приложение разпоредбата на чл. 84,
ал. 3 ЗЗД.
Предвид изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция ответникът
– въззивник следва да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за настоящата съдебна инстанция в размер на 1 500, 00 лв., представляваща
разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
С
оглед на цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК
въззивното решение подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от
връчване на препис на страните.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20271670 от 09.12.2020 г., постановено
по гр.д. 64724/2019 г., по описа на СРС, 50 с-в.
ОСЪЖДА Е.И.И., с
ЕГН: ********* да
заплати на И.Т.А.,
с ЕГН: **********, на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 от ГПК, сумата от 1 500, 00 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в производството
пред СГС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчването на
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: