Р Е
Ш Е Н
И Е N
гр.
Сливен, 02.12.2020 г.
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в открито заседание на втори
декември през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН
САНДУЛОВ
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като
разгледа докладваното от Надежда
Янакиева въз.гр. д. N 715
по описа за 2020 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и
се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против първоинстанционно решение № 590/25.06.2020г. по гр.д. № 6646/19г.
на СлРС, с което е признато за установено по отношение на „Кредит Инкасо
Инвестмънт“ ЕАД, гр. София, че дължи на К.Т.В. сумата 1000 лв., представляваща
причинени имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на адвокатски хонорар по
образувано изпълнително дело след изтичане на погасителния срок, за които
законът не предвижда друг срок, за което има издадена заповед за изпълнение по
ч.гр.д. № 14186/2019г. на СфРС и ответникът е осъден да заплати на ищцата разноските
по заповедното и исковото производство в размер общо на 465 лв.
Въззивникът – ответник в
първоинстанционното производство, обжалва изцяло цитираното решение на СлРС
като неправилно, материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано.
Първото му оплакване касае приетото от първостепенния съд, че не следва да се
произнася по направеното възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение в това производство. Счита, че този извод е незаконосъобразен и
развива подробни съображения в тази насока, позовава се на съдебна практика.
Заявява, че взискателят в изпълнителното производство не е имал друга
възможност да направи това възражение преди да стартира исковото производство и
той го е релевирал с отговора на исковата молба, поради което то следва да бъде
разгледано от съда. По-нататък излага доводи относно размера на това
възнаграждение, предвиден в Наредба №1/04г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, като го съпоставя и с обема на извършената от
процесуалния представител работа по делото, вида и сложността на последното.
Аргументира виждане, че в случая адвокатският хонорар следва да бъде редуциран
до сумата 150 лв. Второто оплакване на въззивника е свързано с приетото от
районния съд, че направените разходи за адвокатско възнаграждение представляват
претърпяна загуба, като счита, че в случая не е налице противоправно деяние от
страна на взискателя за водене на изпълнително дело, тъй като вземането му по
отношение на ищцата е било изискуемо, а възраженията за изтекла погасителна
давност не водят до заключението за противоправност. Погасителната давност е
материалноправен институт, който не обосновава нито несъществуването на
вземането, нито неговата недължимост, тъй като материалното право на кредитора
продължава да съществува и след изтичането на давностния срок. Няма и
постановено съдебно решение, че ищцата не дължи сумите по изпълнителния лист,
въз основа на който е било образувано изпълнителното производство, за което е
платен адвокатският хонорар. С оглед това въззивникът счита, че не е налице
неправомерно негово поведение, не е осъществен съставът на непозволеното
увреждане и искът е неоснователен.
Предвид всичко изложено,
въззивникът моли въззивния съд да отмени изцяло атакуваното решение и постанови
ново, с което отхвърли изцяло предявения иск. При условията на евентуалност
моли, като се вземе предвид направеното възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК, да
се намали размерът на адвокатското възнаграждение и искът бъде уважен за
посочената сума, а над нея – да се отхвърли като неоснователен.
Претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение за тази инстанция в размер на 350 лв., както и
направените в първоинстанционното производство разноски съгласно представения
списък.
Няма направени нови
доказателствени искания за въззивната фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК насрещната по въззивната жалба страна не е подала писмен отговор.
В същия срок не е подадена
насрещна въззивна жалба.
В с.з., за въззивника, редовно призован, не се
явява процесуален представител по закон или пълномощие, с писмено становище,
подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 3 от ГПК,
редовно упълномощен от прокуриста на дружеството, поддържа въззивната жалба и
иска отмяна на обжалваното решение на СлРС и постановяване на ново, с което искът
бъде отхвърлен, евентуално – уважен до размер, съобразен с направеното
възражение по чл. 78 ал. 5 от ГПК. Претендира разноски за двете инстанции. Няма
доказателствени или други процесуални искания.
В с.з. въззиваемата,
редовно призована, не се явява лично и не се представлява. Подадена е писмена
молба от процесуалния й представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който
оспорва въззивната жалба като неоснователна, развива доводи за
законосъобразност и правилност на обжалваното решение и моли въззивния съд да
го потвърди, като остави без уважение жалбата. Претендира разноски за тази
инстанция, представя договор, пълномощно и списък на разноските. Няма искания
за тази фаза на производството.
Въззивният съд намира
въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на
въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното
решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред РС
доказателства, намира, че обжалваното решение е частично неправилно.
Този състав счита, че
формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е
изложена в мотивите на решението, е правилна, поради което препраща мотивите си
към нея, но не споделя изцяло правните изводи, до които той е достигнал.
Изложените във въззивната
жалба оплаквания са частично основателни.
Предявеният установителен
иск има за предмет установяване на парично задължение на ответника към ищцата,
чийто размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Ищцата претендира, че й се
дължи сумата 1000 лв., представляваща адвокатски хонорар, заплатен по изпълнително
дело, водено от ответника срещу нея, образувано след изтичане на погасителната
давност за вземането, което й е причинило имуществена вреда в този размер и й
се дължи възстановяването й на основание чл. 49 от ЗЗД, заедно с обезщетение за
забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК и разноските по заповедното производство.
На първо място, по повод
релевираните с въззивната жалба доводи относно липсата на противоправност в
поведението на ответника, което дисквалифицира правоотношението като
непозволено увреждане по чл. 49 от ЗЗД, настоящият въззивен състав следва да
посочи следното:
Определянето на правното
основание е дейност на съда, която се извършва въз основа на изложените в
исковата молба обстоятелства и с оглед заявеното искане. То се извлича не само
от петитума, а и от съдържанието на обстоятелствената част на исковата
молба, в която ищецът описва
характеристиките на спорното право и сочи фактите, на които оснавава
претенцията си, и доколкото тя е пълна и ясна – съдът сам определя коя точно е
правната хипотеза, в която се вмества спорното правоотношение, а оттам – дава и
конкретната правна квалификация на иска, независимо от това каква правна
квалификация ищецът сам е посочил. Така,
в случая, от изложените твърдения /както
в заявлението, така и в исковата молба/ е видно, че се касае за иск за
неоснователно обогатяване, с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД, а тъй като това
не променя съществено параметрите на доказване и всички, подлежащи на
установяване факти, са доказани в хода на съдебното дирене, не се налага
настоящата инстанция да дава нови указания на страните и спора ще бъде разрешен
при наличните доказателствени средства.
За да бъде уважена такава
претенция трябва да е налице фактическият състав на неоснователното
обогатяване, визиран в текста на правната норма на чл. 59 от ЗЗД, който се
състои само от обективни елементи. Необходимо е да са налице в кумулативна
даденост няколко юридически факта – увеличение на имуществото на едно лице,
намаляване имуществото на друго, като обогатяването на първото и обедняването
на второто да произтичат от един и същ факт или от обща група факти, /т.н.
непряка престация/, и съответно – да
няма друга възможност за правна защита на обеднелия, тъй като това е
субсидиарен състав, който се прилага само когато за ищеца липсва възможност да
се защити с някой от основните искове по чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, както е тук. При
установяване наличието на тази предпоставка и изброените елементи,
неоснователно обогатилият се за сметка
на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на
обедняването, а в случай на различие между тези две стойности, се дължи връщане
на по-малкото между обедняването и обогатяването.
Приведени към настоящия
случай, горните условия намират своето обективно проявление.
Съгласно общата разпоредба
на чл. 78 ал. 4 от ГПК ответникът има право на разноски при прекратяване на
делото. Разпоредбите на изпълнителното производство препращат към тези на общия
исков процес за неуредените изрично случаи. Освен това нормата на чл. 79 ал. 1
т. 2 от ГПК, регламентираща специално правилата за разноски в изпълнителното
производство, разписва, че когато изпълнителните действия бъдат изоставени от
взискателя, разноските по изпълнението не са за сметка на длъжника.
В случая ответникът е бил
взискател по изп.д. №8773/2017г. на ЧСИ рег. № 915 и район на действие р-н на
СлОС, същото е било образувано на 24.11.2017г. въз основа на изпълнителен лист
срещу ищцата в настоящото производство от 07.10.2010г. След получаване на
призовката за доброволно изпълнение ищцата е ангажирала адвокат, упълномощила
го е с права за процесуално представителство, сключила е договор за правна
защита и съдействие от 28.12.2017г. за сумата 1000 лв., платена в брой и в
изпълнение на задълженията си адвокатът е подал молба до ЧСИ, с която е изразил
становище за изтекла погасителна давност спрямо правото за принудително
удовлетворяване на вземането на взискателя, поискал е препис от молбата да се
връчи на последния и ако той не предприеме съответните действия, ЧСИ да
прекрати изпълнителното производство. С постановление от 08.01.2019г., въз
основа на молба от взискателя от 05.01.2019г., ЧСИ е пракратил изпълнителното
дело на основание чл. 433 ал. 1 т. 2 от ГПК – „когато взискателят е поискал
това писмено“.
При така очертаните
обстоятелства се налага изводът, че съгласно установените процесуални правила
длъжницата, освен че не дължи разноски по изпълнението, има право и да
претендира заплащане на направените от нея разноски по изпълнителното дело за
адвокатско възнаграждение. Тъй като това не е могло да бъде сторено в рамките
на изпълнителното производство и липсва специален ред по който те да бъдат
поискани от СИ, за нея е останал открит единствено пътят по чл. 410 от ГПК.
Безусловно фактът на заплащането им е доказан и това означава фактическо
намаляване на имуществото на ищцата-длъжник от една страна. От друга страна обстоятелството,
че по силата на правна норма възстановяването им е вменено като задължение на
ответника-взискател, но той не го е сторил, сочи на обогатяването му със същата
сума, тъй като тя не е извадена от патримониума му. Липсата на основание за
това фактическо състояние се извлича от посоченото по-горе законоустановено
задължение на страната, инициирала производството и впоследствие - поискала
прекратяването му /не поради изпълнение в неговия ход/, да заплати разноските
на другата. Тоест – налице е непряко разместване на имущество, което не намира
правно оправдание, поради което е неприемливо запазването на това положение и
за да бъде приведено то в съответствие със законовите правила, ответникът
следва да заплати направените от ищцата разноски за адвокатски хонорар в
изпълнителното производство.
Това обуславя по принцип
основателността на установителния иск.
Що се отнася до размера, в
който той следва да бъде уважен обаче, този въззивен състав счита, че
наведените с въззивната жалба доводи на въззивника следва да бъдат зачетени.
Възражението за
прекомерност на адвокатското възнаграждение е предоставено на всяка от страните
в процеса и действително е свързано със срок, но в случая въззивната инстанция
приема, че то е своевременно направено – с отговора на исковата молба по чл.
422 от ГПК. Това е бил първият възможен момент в който заинтересуваната страна
е могла да го заяви пред орган, имащ властта да го разгледа. Вярно е, че
вземането по издадената на ищцата заповед за изпълнение на парично задължение е
придобило правните характеристики на вземане за неоснователно обогатяване, но
произходът му е непроменен – то обективира адвокатско възнаграждение и като т.
попада под санкцията на чл. 78 ал. 5 от ГПК. Разгледано по същество,
възражението следва да бъде уважено, като се съобразят видът, характерът и
сложността на спора, процесуалните действия, извършени от пълномощника и те се
съпоставят с минималните размери на възнагражденията по Наредба №1/2004г. в
редакцията, действала към момента на сключването на договора за правна помощ и
съдействие – м. декември 2017г.
Съгласно разпоредбите на
чл.10 ал. 1 т. 2 вр. чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредбата, минималният размер на
адвокатското възнаграждение в случая следва да е 150 лв., поради което
платеното т. от 1000 лв. се явява прекомерно. Настоящият въззивен състав обаче
счита, че то не следва да се намалява до този размер, а до размер от 300 лв., с
оглед преценката на конкретните обстоятелства – действително процесуалният
представител на длъжницата по изпълнителното дело е подал само едно писмено
становище, но именно то, предвид изложените в него доводи, е довело до
прекратяване на производството в хипотезата на писмено искане от страна на
взискателя. Вярно е, че възражението за изтекла погасителна давност не може да
бъде разглеждано от СИ, както и че сам по себе си изтеклият давностен срок
погасява само правото на принудително изпълнение, не и самото материално право,
но доколкото давността не се прилага служебно, а само по възражение на страната,
то процесуалният представител е проявил инициативност и е довел до знанието на
взискателя желанието си да се ползва от този защитен механизъм, което до голяма
степен обезсмисля продължаването на изпълнителните действия, с оглед
предвидените в ГПК възможности на длъжника да блокира успешно принудителното
удовлетворяване на кредиторовия интерес.
Ето защо искът следва да се
уважи за сумата от 300 лв., като бъде признато за установено между страните, че
ответникът я дължи на ищцата, заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното
изплащане, а за разликата над 300 лв. до пълния предявен размер от 1000лв.,
ведно с обезщетението за забава – да се отхвърли като неоснователен.
Като е достигнал до отчасти
различни крайни правни изводи, първостепенният съд е постановил частично
неправилен съдебен акт, който следва да се отмени в посочената уважителна част
и вместо това – да се постанови решение, с което претенцията бъде отхвърлена
като неоснователна в нея.
В останалата обжалвана част
първоинстанционният акт следва да бъде потвърден.
С отлед частичната
основателност на въззивната жалба и изхода на процеса, разноските следва да се
присъдят съразмерно на уважената и отхвърлената част от иска и жалбата,
включително и тези за заповедното производство.
Така въззивникът-ответник
следва да заплати на въззиваемата-ищца разноски за заповедното производство в
размер на 12 лв., за първоинстанционното производство – в размер на 127, 5 лв.
и за въззивното – в размер на 120 лв.
Въззиваемата-ищца следва да
заплати на въззивника-ответник разноски за първоинстанционното производство в
размер на 84 лв. /съдът определя общ размер на юрисконсултското възнаграждение
от 150 лв. – 20 лв. по чл. 13 т. 2 от НПП и 100 лв. по чл. 25 ал. 1 от НПП, вр.
чл. 78 ал. 8 от ГПК/ В същия размер съдът определя и възнаграждението за
въззивната инстанция, от който въззиваемата следва да му заплати 84 лв.
Тъй като съдът констатира,
че първоинстанционнят съд не е събрал дължимата държавна такса от 25 лв. за
образуване на въззивното производство, въззивникът следва да бъде осъден да я
внесе по см. на СлОС с настоящото решение, а доколкото към момента тя не е
внесена и не представлява направени разноски по делото, то такива не му се
дължат пропорционално от насрещната страна.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ първоинстанционно решение №
590/25.06.2020г. по гр.д. № 6646/19г. на СлРС В ЧАСТТА, с която е признато за
установено по иск по чл. 422 от ГПК между страните, че „Кредит Инкасо
Инвестмънт“ ЕАД, гр. София дължи
на К.Т.В. сумата над 300 лв. до 1000
лв., заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заяврлението по чл. 410 от ГПК на
01.03.2018г. до окончателното изплащане, за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 14186/2018г. на
СфРС, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от К.Т.В., ЕГН ********** *** против „КРЕДИТ ИНКАСО ИНВЕСТМЪНТ“ ЕАД, гр. СОФИЯ, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление на дейността гр. София, бул. „Панчо Владигеров“
21, Бизнес център „Люлин-6“, ет. 2 положителен
установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, за признаване за
установено между страните, че „Кредит Инкасо Инвестмънт“ ЕАД, гр. София дължи
на К.Т.В. СУМАТА НАД 300 лв. до 1000 лв., с която неоснователно се е
обогатило за сметка на нейното обеднавяне чрез заплащане на адвокатско
възнаграждение по изп.д. № 8773/17г. на ЧСИ рег. № 915 и район на действие
районът на СлОС, за която е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 14186/18г. на СфРС, заедно с
обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението
на 01.03.2018г. до окончателното изплащане, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение №
590/25.06.2020г. по гр.д. № 6646/19г. на СлРС в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
„Кредит Инкасо Инвестмънт“ ЕАД, гр. София да заплати на К.Т.В. съразмерно на уважената част от иска направените
разноски по делото за заповедното производство в размер на 12 лв., за
първоинстанционното производство в размер на 127, 50 лв. и за въззивното
производство в размер на 120 лв.
ОСЪЖДА
„Кредит Инкасо Инвестмънт“ ЕАД, гр. София да заплати по сметка на СлОС държавна
такса в размер на 25 лв.
ОСЪЖДА
К.Т.В. да заплати на „Кредит Инкасо Инвестмънт“ ЕАД, гр. София съразмерно на
отхвърлената част от иска направените разноски по делото в размер на 84 лв. за
първоинстанционното и на 84 лв. за въззивното производство.
Решението
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: