РЕШЕНИЕ
№ 400
гр. Перник, 01.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет
и втора година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
Членове:КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ
Борислава П. Борисова-Здравкова
при участието на секретаря КАТЯ ХР. СТАНОЕВА
като разгледа докладваното от КРИСТИАН Б. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20221700500562 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано е по жалба от „Кредит Гарант БГ“ ООД против решение № 825 от
18.07.2022 г. по гр.д. № 499/2022 г. на РС – Перник, с което по иска с пр. основание чл. 26,
ал. 1 ЗЗД на З. М. срещу „Кредит Гарант БГ“ ООД е прогласен за нищожен на основание
чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК,вр.чл.11 и чл.19 ал.4 чл.33 ал.1 и 2 ЗПК и чл.146 ал.1 вр.
чл.143 ал.1 ЗЗП Договор за предоставяне на гаранция от *** сключен между З. М. и „Кредит
Гарант БГ“ ООД, поради противоречие със закона.
В жалбата по подробни доводи и съображения се иска решението да бъде отменено
от въззивната инстанция като неправилно и незаконосъобразно и отхвърляне на иска, като
се възразява, че съдът не е посочил конкретен порок на договора от визираните в чл.26 ЗЗД
хипотези. Сочи, че съдът в основната част на решението си е обсъждал Договора за
потребителски кредит, а не този за гаранция. В допълнение посочва, че дори и отделни
клаузи от потребителския договор да са нищожни, то това не следва да води до нищожност
и на договора за гаранция.
Въззиваемият по подробни доводи и съображения изразява становище за
1
неоснователност на жалбата и моли за оставянето й без уважение и за потвърждаване на
решението като правилно и законосъобразно.
Пернишкият окръжен съд намира при извършената по реда на чл. 269, изр. 1 ГПК
служебна проверка, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Съдът с оглед предмета на въззивното производство, очертан от въззивната жалба,
доказателствата по делото и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна
следното:
Установява се от събраните в производството пред РС доказателства, че между "Нет
Кредит" ООД, като кредитор и З. М. като кредитополучател е сключен договор за
потребителски кредит № *** от *** /ДПК/, въз основа на който „Нет Кредит" ООД е
предоставило потребителски кредит в размер на 2000 лв.; обща сума за погасяване 2700лв.
при ГПР – 48,84% и лихвен процент – 40,44%, разсрочени на 18 равни месечни вноски от по
150 лв., включващи лихва и главница, с първи падеж – 07.02.2022 г. и последен падеж –
07.07.2023г., съгласно инкорпорирания в договора погасителен план. В чл. 4, ал. 3 от
договора е отразено, че в срок до края на следващия ден от сключване на договора,
кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно
реда и условията, предвидени в общите условия на договора. Банковата гаранция или
гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер
на 2700 лв. със срок на валидност до 08.07.2023г. В чл. 6, ал. 1 е уговорено, че в случай, че
не предостави такава дължи неустойка в размер на 2556 лв. Уговорено е, че неустойката се
заплаща всеки месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3, заедно с всяка
погасителна вноска.
С договор за предоставяне на гаранция № ***, сключен между ответника "Кредит
Гарант БГ“ ООД, като гарант и ищцата З. М., като наредител, наредителят възлага, а
гарантът приема да издаде гаранция в полза на "Нет Кредит" ООД за обезпечаване на
задълженията му по горепосочения договор за потребителски кредит № *** от *** Съгласно
чл. 1, ал. 2 наредителят дължи на гаранта възнаграждение за издаване на гаранцията в
размер на 135 лв. на месец или обща сума на гаранцията в размер на 2430 лв. със срок на
валидност до 08.07.2023г., като начисленто възнаграждение се заплаща заедно със
следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора за
потребителски кредит погасителен план.
При така установеното от фактическа страна, въззивният съд намира, че въпреки че
договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция формално да
представляват самостоятелни договори, то двата договора са функционално свързани,
защото видно от съдържанието им договорът за гаранция и дължимото по него
възнаграждение на гаранта е във връзка с договора за кредит и обезпечава вземането на
кредитодателя и е сключен в негова полза, т.е. договорът за гаранция не може да бъде
сключен самостоятелно, защото има обусловено от договора за кредит значение и правата и
задълженията по него са свързани с тези по договора за кредит. Принципно няма пречка за
подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от
2
съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за
гаранция също ще са приложими общите правила на ЗЗД, както и тези на ЗПК и ЗЗП, а по
кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция.Няма пречка съдът да
констатира пороци на договор (за кредита), сключен с трето, неучастващо в производството
лице, доколкото това рефлектира върху спорното правоотношение по договора за
гаранцията, без да се произнася с диспозитив /и без формиране на сила на пресъдено нещо/,
тъй като не е сезиран изрично с такъв иск. Тук важи изцяло нормата на чл. 145 от ЗЗП,
съгласно която неравноправната клауза в договор се преценява, като се вземат предвид
всички обстоятелства, свързани със сключване на договора, към датата на сключването и
всички клаузи, не само на конкретния договор, а и на друг договор, от който той зависи.
От договора за гаранция е видно, че възнаграждението, дължимо от наредителя З. М.
не постъпва в патримониума на гаранта "Кредит гарант" ООД, а е уговорено като част от
погасителната вноска, която кредитополучателят следва да заплати на кредитодателя
"Неткредит" ООД по сметки, които са идентични с посочените в ДПК. Нещо повече -
уговорено е в чл. 4 от договора за гаранция, че дължимото месечно възнаграждение за
издаване на гаранцията в размер на 135 лв. следва да се заплати на падежа, посочен в
погасителния план по ДПК и по посочените от "Кредит гарант БГ"ООД банкови сметки или
като се преведе по сметка на кредитодателя "Неткредит" ООД в избран от него офис на
Изипей АД, а за основание да се посочи ЕГН на кредитополучателя-наредител. Уговорено е,
че дължимите по договора за гаранция плащания ще бъдат събирани от кредитодателя
"Неткредит" ООД за сметка на гаранта "Кредит Гарант БГ"ООД, както и че плащането на
дължими по този договор суми на "Неткредит" ООД, ще се считат за валидно плащане към
"Кредит гарант БГ" ООД, а в случай на частично плащане, първо се погасяват задълженията
към "Кредит гарант БГ"ООД и след това задълженията към "Неткредит" ООД. Така чрез
сключването на договора за гаранция се цели заобикаляне на императивната норма на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, съгласно която максимално допустимият процент на разходите на година по
потребителските кредити следва да е в размер не по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения, доколкото в договора за гаранция се уговаря
възнаграждение, което впоследствие ще бъде изплатено като печалба на "Неткредит" ООД.
Цели се оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение за заемодателя,
което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се избегне разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. В самия договор за ДПК е посочен процент на ГПР 48,84%, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава максималния
по чл. 19, ал. 4 ЗПК, същият обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по договора за гаранция,
сключен от ищцата с "Кредит гарант" ООД, което се включва в общите разходи по кредита
по см. на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Договорът за гаранция и дължимото по него
възнаграждение на гаранта е във връзка с ДПК (обезпечава вземането на кредитора и е
сключен в негова полза) и се явява част от общите разходи по кредита по см. на т. 1, § 1 от
ДР на ЗПК, което води отново до нарушаване на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тази обвързаност се
3
установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение на кредитора
/без всякаква друга възможна алтернатива/ в срок до края на следващия ден чрез банкова
гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата в размер на
2700лв., сключване на договора за предоставяне на гаранция в деня на сключване на
договора за потребителски кредит – ***, както и с изричната уговорка за изплащане на
възнаграждението за издаване на гаранцията ведно с основното задължение по кредита.
Сумата, която представлява възнаграждението на гаранта по договор за гаранция е
определена под условие за всеки ден, за който е в сила гаранцията, не е включена в ГПР,
посочен в договора за кредит – 48,84%, като при включване на възнаграждение от договора
за гаранция, действителният ГПР би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 от
ЗПК ограничение. По този начин, потребителят е бил въведен в заблуждение относно
стойността на разходите, които следва да направи по обслужване на кредита и реално по
този начин се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва по
ДПК.
Това води до нарушение и на изискването на чл.11 от ЗПК. В случая на ищцата е
предоставена сумата от 2000 лева при уговорен ГПР в размер от 48,84%. Видно от договора
за кредит, в него не е отразена действителната "обща сума, дължима от потребителя". Така в
графа "детайли на кредита" фигурира "обща сума за погасяване" в размер на 2700 лева, но тя
отчита само общия му размер, без да включва общите разходи за потребителя, в това число
и възнаграждение за гаранта по договор за гаранция, което е пряко свързано с кредита. Това
се отразява и на стойността на ГПР, защото той изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит - чл.19, ал.1 от ЗПК. По този начин се цели освен заобикаляне на
ограничението на чл.19, ал.4 от ЗПК и посочената гаранционна сделка на практика води до
нарушение и на чл. 143, ал. 2, т 5 ЗЗП, което е довело до необосновано високо и скрито
оскъпяване на кредита. Видно от договора за гаранция и размерът, и падежът на
погасителните вноски по договора за кредит задължението за плащанията и по двете е на
едни и същи дати. Именно по тази причина възнагражденията по договора за гаранция са
възнаграждения и по договора за кредит, които съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК е следвало да се
включат в ГПР, но това не е направено в нарушение на закона. В тази връзка е и санкцията
на нормата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел
или резултат заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни.
Въззивният състав намира основание за противоречие на договора за гаранция и с чл.
33, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, с което се цели забранена от закона цел - въвеждане на
допълнителни плащания, като така сключеният договор за предоставяне на гаранция
противоречи на закона. От ДПК е видно, че предоставянето на гаранция е предпоставка за
сключването му, а от начина на изпълнение на задължението по сключения договор за
гаранция е видно, че то се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита,
съобразно уговорения в договора за потребителски кредит погасителен план.
4
На следващо място, от начина по който е въведено в ДПК задължение за
кредитополучателя за предоставяне на кредитора гаранция по кредита - осигуряване на
банкова гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция в срок до
края на следващия ден от сключване на договора, следва, че изпълнението му ще бъде
свързано със значителни затруднения, защото е въведен изключително кратък срок за
представяне на тези обезпечения. В ДПК са поставени на практика задължения за ответника
за обезпечения на вземането, което автоматично води до сключването на допълнителна
сделка по договор за гаранция. Изискването за обезпечение в малък срок е и злоупотреба с
лошото финансово състояние на потребителя, който очевидно има нужда от средствата.
Финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя съгласно
чл. 16 ЗПК, за което са предоставени редица правомощия да изисква и събира информация
(чл. 16 и сл. ЗПК), в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо,
извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в
Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите, и едва след
анализа й да прецени дали да предостави кредита. С въведеното задължение на
кредитополучателя за обезпечаване задължението си с предоставяне на гаранция се цели да
се обезщетят вредите от неплатежоспособност на длъжника, което е в противоречие с чл. 16
ЗПК, тъй като възмездността на договора за гаранция прехвърля върху кредитополучателя
тежестта от оценката по чл. 16 ЗПК, за която потребителят не дължи такси и комисиони и
др. плащания съгласно чл. 10а, ал. 1 и 2 ЗПК. Въведеното задължение на кредитополучателя
за осигуряване на гаранцията цели да се заобиколи забраната на чл. 143, ал. 2, т.3 ЗЗП,
защото със задължението за представяне на обезпечение следва, че кредиторът не е
извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на последния последиците от
неизпълнението на това свое задължение и води до допълнително увеличаване размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредитът е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства. Така с чл. 6, ал. 1
от ДПК се уговаря неустойка в размер на 2556 лв. при неизпълнение на задължението за
предоставяне на гаранция по кредита. Основната цел на така уговорената неустойка е да
доведе автоматично до сключването на допълнителна сделка по договор за предоставяне на
гаранция. Подобни клаузи са увреждащи потребителя и сключени при нарушение на
правилата на ЗПК. Както се посочи по – горе посоченият договор за предоставяне на
гаранция всъщност е част от ДПК, макар и оформен като отделна сделка.
Възнаграждението на гаранта по договора за гаранцияе в размер на 2430 лева, т.е.
надхвърля отпуснатия кредит от2000 лева, съответно представлява 90% от общата сума за
погасяване от 2700лв. Следователно освен, че цели заобикаляне на императивната норма на
чл. 19, ал. 4 ЗПК и единствено оскъпяване на кредита,възнаграждението на гаранта е и
прекомерно и по този начин е и нарушен принципът на добросъвестност и справедливост и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, съответное неравноправно по см. на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорено във
вреда на потребителя и не отговаря на изискването за добросъвестност. Изложеното води до
5
извод, че е налице допълнително и самостоятелно основание за нищожността на договора за
предоставяне на гаранция извън всичко посочено по-горе.
В обобщение - въззивният състав намира по същия начин на приетото по идентичен
казус в решение № 319/17.10.2022 г. по в.гр.дело № 420/2022 г. на ОС –Перник, че в процеса
на сключване на договора за кредит е налице насочване на потенциално “лош“
кредитополучател, към учредяване на обезпечение от благонадежден платец в лицето на
доверено /свързано/ дружество-финансов гарант, което не събира възнаграждението си
предварително, а го добавя към погасителната вноска по заема. В тази връзка следва да се
отбележи, че при направена служебно справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че собственици
на капитала на "Неткредит“ ООД и „Кредит гарант БГ“ ООД са едни и същи лица. Двете
дружества се намират в такава икономическа свързаност, която сочи на недобросъвестност с
оглед обективираните права и задължения по договор за предоставяне на гаранция, които
представляват на практика разделяне на приходите от кредита между две свързани,
формално отделно обособени юридически лица, с цел да се заобиколи ЗПК и да се
консумира недопустима печалба. Така създадените допълнителни възнаграждения за
гаранта, които не са и надлежно описани в договора за потребителски кредит и не са
включени в месечните вноски, води до недобросъвестно оскъпяване на кредита в ущърб на
потребителя, който е поставен в неравноправна и неизгодна позиция. Комбинацията от
гореописаните условия по възмездното предоставяне на гаранция, които отнапред са
известни и се извършват със съдействието на кредитора и които водят до значително
фактическо оскъпяване на ползвания заем водят до извод, че въпросното възнаграждение за
професионален гарант, е следвало да се включи при изчисление на ГПР по кредита при
условията на чл.19, ал.1 от ЗПК в качеството му на друг пряк или косвен разход, комисиона
или възнаграждение от същия вид. Така икономически по - слабата страна /наредителят/ се е
задължил да заплати на гаранта възнаграждение, което се дължи от момента на издаване на
гаранцията, съвпадаща с датата на сключване на потребителски кредит, без значение дали е
изправна страна по същия.
Гореизложеното в съвкупност и поотделно обуславя извод, че договорът за
предоставяне на гаранция между страните е сключен в условията на неравноправност по
смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, което го прави нищожен поради противоречие на
повелителни норми на закона - чл. 146, ал. 1 ЗЗП, към които чл. 24 ЗПК също препраща, а в
равна степен и на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД.
От въззивника е направено оплакване, че в диспозитива на първоинстанцинното
решение не е посочено на кое от изброените в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД основания се обявява
процесният договор за предоставяне на гаранция за нищожен. В мотивите на обжалваното
решение съдът е изразил волята си, поради което този евентуален пропуск може да бъде
отстранен по реда на чл. 247 ГПК.
С решението си РС е достигнал до идентични правни изводи и краен резултат с тези
на въззивния съд и следва да бъде потвърдено, включително и в частта за разноските,
правилно разпределени между страните при спазване на правилата по чл. 78 ГПК.
6
Въззивната жалба е неоснователна.
По разноските
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя не се дължат разноски по
въззивното производство.
Въззиваемият не претендира и не доказва разноски по въззивното производство (в
представения договор за правна защита и списък по чл. 80 ГПК е посочено, че му е оказана
безплатно адв. пр. помощ – чл. 38 ЗАдв.). При направено искане, на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в
полза на адвоката на въззиваемия следва да бъдат присъдени разноски за адв.
възнаграждение съобразно обжалваемия интерес – 2430лв., или в размер на 400,10 лв.,
определен съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г., което му се дължи от
жалбоподателя изцяло предвид неоснователността на жалбата.
По изложените мотиви, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 825 от 18.07.2022 г. по гр.д. № 499/2022 г. по описа на
Районен съд – Перник.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ГАРАНТ БГ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 („Литекс Тауър“), ет. 11, да заплати на
адв. Д. В. М. от Адвокатска колегия ***, с адрес на кантора и съдебен адресат: ***, сумата
400,10 лв. – адв. възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на въззиваемия.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7