Решение по дело №13386/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 264963
Дата: 22 юли 2021 г. (в сила от 22 юли 2021 г.)
Съдия: Таня Калоянова Орешарова
Дело: 20201100513386
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 7 декември 2020 г.

Съдържание на акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 22.07.2021 г.

 

В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:    АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА

    ЧЛЕНОВЕ:          ТАНЯ ОРЕШАРОВА

   ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА

 

при секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 13386 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 162760 от 28.07.2020 г., постановено по гр. д. № 33096/2019 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 166-ти състав, по предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД срещу А.В.В. искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД  е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 3 336,07 лв., представляваща главница по Договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., изменен с допълнителни споразумения от 28.09.2009 г. и от 17.03.2011 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, падежирала в периода от 01.07.2014 г. до 01.03.2019 г., ведно със законната лихва от 10.06.2019 г. до окончателното погасяване на вземането, както и сумата от 473,84 лв., представляваща възнаградителна лихва по договора за периода от 01.07.2016 г. до 01.03.2019 г., които вземания са прехвърлени на ищеца по силата договор за цесия от 11.02.2013 г., като е отхвърлил иска по чл. 430, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД за главницата за разликата над сумата от 3 336,07 лв. до пълния предявен размер от 3 349,54 лв., иска по чл. 430, ал. 2 вр. чл. 99 ЗЗД за възнаградителната лихва за разликата над сумата от 473,84 лв. до пълния предявен размер от 474,96 лв., както и иска по чл. 92 ЗЗД за сумата от 681,78 лв., представляваща неустойка за забава за периода от 01.07.2016 г. до 01.03.2019 г. по Договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., изменен с допълнителни споразумения от 28.09.2009 г. и 17.03.2011 г. С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от исковете, възлизащи в размер на 490,58 лв., съответно на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 77,27 лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство съразмерно на отхвърлената част от предявените искове.

В законоустановения срок е постъпила въззивна жалба от А.В.В.,чрез адв. А., негов пълномощник в която се излагат подробни съображения за неправилност на обжалваното решение в уважената част. На първо място въззивникът изразява несъгласие със съображенията на първоинстанционния съд, приел, че в случая банката не е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем на длъжника, като посочва че това е станало още на 28.06.2012 г., когато банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение за пълния размер на главницата по кредита, в което се е позовала именно на настъпила по реда на чл. 19.2. от общите условия към договора предсрочна изискуемост. Жалбоподателят счита, че с изтичането на пет, съответно три години от датата, на която задълженията за връщане на главницата и заплащане на законната лихва по кредита са станали окончателно изискуеми, същите са погасени по давност. На следващо място жалбоподателят възразява срещу материалноправната легитимация на ищеца, като твърди, че прехвърлянето на процесните вземания изобщо не му е било съобщено, съответно не е произвело действие за него. Моли решението да бъде отменено в обжалваната уважена част, като вместо него бъде постановено такова, с което предявените искове бъдат отхвърлени изцяло. Претендира разноски за въззивното производство, като представя и списък по чл. 80 ГПК.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от „О.Ф.Б.“ ЕАД, в който се излагат подробни съображения в подкрепа на обжалваното решение. Въззиваемото дружество поддържа, че длъжникът е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне, като излага подробни съображения срещу възражението за изтекла погасителна давност. Моли решение да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски.

Решението на първоинстанционният съд в частта, с която искът с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 3 336,07 лв. до пълния предявен размер от 3 349,54 лв., искът с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 473,84 лв. до пълния предявен размер от 474,96 лв. и искът с правно основание чл. 92 във вр. с чл. 99 ЗЗД е отхвърлен за пълния предявен размер от 681,78 лв., не е обжалвано, поради което е влязло в сила.

Софийски градски съд,  след като съобрази доводите и твърденията на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните  основания във въззивната жалба.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК при преценка на правилността на първоинстанционното решение във обжалваната му част, съдебният състав намира следното:

Съдът е сезиран с предявени при условията на обективно кумулативно съединяване положителни осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД.

Основателността на предявените искове се обуславя на първо място от наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит, сключен между ответника и праводателя на ищеца, сумата по който да е предоставен от кредитора и усвоена от длъжника, като задълженията на последния за връщане на главницата по кредита и заплащане на възнаградителна лихва да не са били изпълнени на уговорените падежи. На следващо място следва да бъде установено наличието на валиден договор, сключен между кредитора по договора за потребителски кредит и ищеца, с предмет прехвърляне на вземанията по договора за потребителски кредит, както и надлежното уведомяване на ответника за извършеното прехвърляне от страна на цедента.

Между страните не е спорно, а и от представените по делото писмени доказателства се установява наличието на възникнало между А.В.В. и „БАНКА ДСК“ ЕАД облигационно отношение по сключен между тях договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., по силата на който на ответника е отпуснат заем в размер на сумата от 5 000 лв., който последният се е задължил да върне заедно с възнаградителна лихва в размер на 12,45% на 96 месечни погасителни вноски в периода от 04.01.2007 г. до 04.12.2014 г.

Като писмено доказателство по делото е представено допълнително споразумение от 28.09.2009 г., с което между страните по договора от 06.12.2006 г. е установено, че актуалният общ размер на дълга възлиза на сумата от 4 103,42 лв., от които 3 964,71 лв. – главница, 138,03 лв. – възнаградителна лихва и 0,68 лв. – неустойка, като кредитополучателят внася сумата от 103,42 лв., а банката се отказва от вземането си за неустойка за периода от 03.09.2009 г. Страните са се съгласили, че по отношение на непогасеният остатък от дълга, възлизащ на сумата от 4 000 лв., започва да се прилага месечна възнаградителна лихва от 14,95%. Уговаря се нов погасителен план, съгласно който задълженията по кредита се погасяват на 63 месечни погасителни вноски с падеж в периода от 06.10.2009 г. до 06.12.2014 г., като по отношение на главницата се уговаря шестмесечен гратисен период. Съгласно чл. 10 от допълнителното споразумение неразделна част от договора стават Общите условия на банката за предоставяне на кредити за текущо потребление, в чл. 19.2 от които е предвидено, че при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем. На 17.03.2011 г. между страните по договора от 06.12.2006 г. сключено ново допълнително споразумение, съгласно което актуалният общ размер на дълга възлиза на сумата от 4 933,66 лв., от които 4 021,81 лв. – главница, 651,93 лв. – възнаградителна лихва и 219,92 лв. – неустойка, като кредитополучателят внася сумата от 200 лв., а банката се отказва от вземането си за неустойка за периода след 23.11.2010 г. Страните са се съгласили, че по отношение на целия непогасен остатък от дълга, възлизащ на сумата от 4 933,66 лв., започва да се прилага месечна възнаградителна лихва от 14,95%, като са предвидили, че задълженията по кредита ще се погасяват съгласно нов погасителен план на 96 месечни погасителни вноски с падеж в периода от 01.04.2011 г. до 01.03.2019 г.

Настоящият съдебен състав намира, че съдържащите се в допълнителните споразумения от 28.09.2009 г. и 17.03.2011 г. уговорки за капитализиране на просрочените задължения за заплащане на възнаградителна лихва към редовната главница и олихвяването им наравно с последната представляват анатоцизъм. Посочените уговорки за капитализация на възнаградителната лихва влизат в противоречие със забранителната норма на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, поради което същите са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД и не са произвели правни последици. Преструктурирането на рискови експозиции на банките и условията за това е уредено в чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класифициране на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) (Наредбата), като съгласно първата алинея от цитираната разпоредба експозицията се счита преструктурирана, когато  първоначалните условия на споразумението са изменени чрез даване на отстъпки от банката към длъжника, предизвикани от влошаване на финансовото му състояние, водещо до невъзможност да се изплати в срок пълния размер на дълга, които отстъпки банката не би дала при други обстоятелства. Първоначалните условия на споразумението се считат за изменени по смисъла на чл. 1 при намаление на дълга (главница и/или лихви), замяна на част от дълга срещу собственост, рефинансиране или други финансови отстъпки от страна на банката, с изключение на промени в договорените лихвени проценти, породени от промени в пазарните лихвени нива (чл. 13, ал. 2 от Наредбата), съответно експозиция, при която е уговорено удължаване общо с не повече от две години на срока за плащане на главницата и/или лихвите, без да се намалява нетната настояща стойност на паричните потоци по условията на допълнителните споразумения, при условие, че банката има основание да счита, че ще събере дълга и не са налице обстоятелства, показващи влошаване във финансовото състояние на длъжника, не се счита преструктуриране (чл. 13, ал. 3 от Наредбата). Основно значение за наличието на преструктуриране на дълга по смисъла на чл. 13 от Наредбата е даването на финансови отстъпки от банката в хипотезата на влошено финансово състояние на длъжника, водещо до невъзможност пълния размер на дълга да се плати в срок. Тези финансовите отстъпки са изброени примерно в чл. 13, ал. 2 от Наредбата, като същите се състоят в намаляване на дълга – главница или лихви – замяната на кредита с друг кредит при по-изгодни условия и др., като общото между тях е, че по този начин се създават предпоставки, улесняващи длъжника при погасяването на дълга. Увеличаването на размера на главницата за сметка на изтеклата възнаградителна лихва не представлява такава отстъпка именно защото не улеснява, а напротив, затруднява длъжника при погасяването на задълженията по кредита, създавайки предпоставки за увеличаване на техния размер посредством номиналното увеличаване на размера на олихвяемата главница. Ето защо коментираната Наредба не се явява такава по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, установяваща възможността и условията за олихвяване на изтекли лихви. Така се налага извода, че постигнатите между страните по договора от 06.12.2006 г. в допълнителните споразумение уговорки за увеличаване на размера на редовната главница за сметка на просрочената възнаградителна лихва, върху чийто общ размер да се начислява възнаградителна лихва, представляват уговаряне на анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД извън изключенията, при които такъв е допустим, поради което същите са нищожни, като правните последици на споразуменията към договора за кредит от 06.12.2006 г., съответно от 28.09.2009 г. и 17.03.2011 г. се свеждат до промяната приложимия лихвен процент от 12,45% на 14,95%, установяването на нов погасителен план, като съгласно последното изменение крайния срок за издължаване на дълга е 01.03.2019 г., както и до установяването на възможност за банката да обяви кредита за предсрочно изискуем при допусната от длъжника забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни.

Настоящият съдебен състав намира за неоснователни доводите на въззивника, че задълженията по процесния договор за кредит са станали окончателно изискуеми още през 2012 г., поради което същите са погасени по давност. В чл. 19.2 от общите условия към договора е предвидено, че при допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем. Съгласно даденото разрешение в т. 18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на банката следва да бъде обективирано в писмен документ, да бъде изрично и недвусмислено заявено, да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 на Закона за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост на кредита настъпва в резултат на едностранно волеизявление на кредитора, адресирано до длъжника, че счита кредита за изискуем преди уговорения срок, като длъжникът изгубва предимството на срока от момента на получаване на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. В този смисъл за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита на първо място от значение е осъществяването на обективните предпоставки, обуславящи възникване на правото на кредитора да внесе съответната промяна в съдържанието на кредитното правоотношение като обяви кредита за предсрочно изискуем с едностранно волеизявление, отправено до длъжника. В случая между страните не е спорно, а и от заключението на съдебно счетоводната експертиза се установява, че последното плащане по договора е извършено на 17.02.2012 г., след което длъжникът е преустановил погашенията, като с изтичането на 90 дни от падежа на следващата вноска (01.03.2012 г.) за банката е възникнало правото да обяви кредита за предсрочно изискуем. По делото обаче не се установява банката да е упражнила това свое право. Този извод се налага независимо от обстоятелството, че на 28.06.2012 г. банката е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу А.В.В., с което се претендира пълния размер на главницата по кредита, като се посочва, че същата е станала изискуема предсрочно на основание чл. 19.2. от общите условия към договора. Това е така, тъй като от една страна заявлението за издаване на заповед за изпълнение е волеизявление, адресирано до съда, а не до насрещната страна по материалното правоотношение, като същото е насочено не към упражняване на материалното право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем, а към постигане на процесуалноправна цел – издаването на заповед за изпълнение. В случай, че такава бъде издадена, заповедта за изпълнение се връчва на длъжника, но в същата отново не се съдържа волеизявление на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Въз основа на изложеното настоящият съдебен състав намира, че изискуемостта на задълженията за главница и възнаградителна лихва по процесния договор за кредит от 06.12.2006 г. и допълнителните споразумение към него са станали изискуеми съгласно установените погасителни планове, като изискуемостта на задълженията по последната вноска е настъпила на 01.03.2019 г.

От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че по процесния договор за потребителски кредит са извършени плащания, възлизащи в общ размер на сумата от 4 388,59 лв., като при съобразяване нищожността на съдържащите се в допълнителните споразумения от 28.09.2009 г. и 17.03.2011 г. уговорки за капитализация на просрочените лихви към редовната главница, всички извършени по кредита плащания следва да бъдат отнесени за погасяване на задълженията за връщане на реално усвоената главница и за заплащане на дължимата възнаградителна лихва, в резултат на което общият непогасени остатък от главницата по кредита е намален до размера на сумата от 3 422,11 лв., съответно общият размер на задължението за заплащане на възнаградителна лихва е намалено до размера на сумата от 2 402,36 лв. Предмет на делото, както са заявени с исковата молба са вземанията за главница по вноски с падеж, настъпил в периода от 01.07.2014 г. до 01.03.2019 г., чийто общ размер възлиза на сумата от 2 330,86 лв., както и вземанията за възнаградителна лихва по вноски с падеж, настъпил периода от 01.07.2016 г. до 01.03.2019 г., възлизащи в общ размер на сумата от 348,82 лв.

Относно материалната легитимация на „О.Ф.Б.“ ЕАД по отношение на процесните вземания по делото е представен договор от 11.02.2013 г. за прехвърляне на вземания, по силата на който „БАНКА ДСК“ ЕАД се е задължила да му прехвърли свои вземания по договори за потребителски кредит съгласно приложение към договора (Приемо-предавателен протокол по чл. 1.7), представляващ неразделна част от него, в който са включени вземанията на банката към А.В.В., произтичащи от процесния договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г. и допълнителните споразумения към него.

Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземането има действие спрямо третите лица и длъжника от деня, когато бъде съобщено на последния от предишния кредитор. По делото е представено пълномощно, издадено от „БАНКА ДСК“ ЕАД, по силата на което на „О.Ф.Б.“ ЕАД се предоставя представителна власт да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията, настъпило по силата на договора за цесия от 11.02.2013 г., от името на упълномощителя. Представено като приложение към исковата молба е още писмено уведомление, с което „О.Ф.Б.“ ЕАД, действайки от името на „БАНКА ДСК“ ЕАД, уведомява А.В.В. за настъпилото по силата договора от 11.02.2013 г. прехвърляне на вземанията на банката срещу него, произтичащи от процесния договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г. и допълнителните споразумения към него. Уведомлението се счита получено от А.В.В. на 25.10.2019 г., когато на ответника е връчен препис от исковата молба и приложенията към нея.

С връчване на уведомлението за настъпилото прехвърляне на длъжника цесията е произвела действие за него, в резултат на което, считано от 25.10.2019 г. титуляр на вземанията срещу А.В.В., произтичащи от процесния договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г. и допълнителните споразумения към него е „О.Ф.Б.“ ЕАД.

Възражението на ответника за погасяване на процесните вземания по давност настоящият съдебен състав намира за неоснователно. По отношение на вземането за главница приложение намира общата петгодишна погасителна давност, като предвиденото в договора разсрочено изпълнение на задължението за връщане на главницата не променя единния му характер, съответно не се касае за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“, предл. трето ЗЗД. Вземанията за възнаградителна лихва представляват периодични плащания, като по отношение на тях приложение намира кратката тригодишна погасителна давност. Изискуемостта на процесните вноски за главница е настъпила последователно в периода от 01.07.2014 г. до 01.03.2019 г., съответно в периода от 01.07.2016 г. до 01.03.2019 г. по отношение на вноските за възнаградителна лихва. При отсъствието на основания за спиране или прекъсване на давностния срок вземанията за главница и възнаградителна лихва, включени в месечните погасителни вноски, се погасяват по давност в периода от 01.03.2019 г. до 01.03.2024 г. В случая исковата молба за вземанията е подадена на 10.06.2019 г., с което погасителната давност по отношение на тях е прекъсната – арг. от чл. 115, б. „б“ ЗЗД.

От изложеното следва, че искът по чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 2 330,86 лв., представляваща главница по Договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., изменен с допълнителни споразумения от 28.09.2009 г. и от 17.03.2011 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, падежирала в периода от 01.07.2014 г. до 01.03.2019 г., прехвърлена на „О.Ф.Б.“ ЕАД по силата договор за цесия от 11.02.2013 ведно със законната лихва от 10.06.2019 г. до окончателното погасяване на вземането, като за разликата над тази сума до пълния присъден с обжалваното решение размер от 3 336,07 лв. искът следва да бъде отхвърлен. Искът по чл. 430, ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 348,82 лв., представляваща възнаградителна лихва по Договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., изменен с допълнителни споразумения от 28.09.2009 г. и от 17.03.2011 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД за периода от 01.07.2016 г. до 01.03.2019 г., прехвърлена на ищеца по силата договор за цесия от 11.02.2013 г., като за разликата над тази сума до пълния присъден с обжалваното решение размер от 473,84 лв. искът следва да бъде отхвърлен.

Поради изложеното въззивната жалба се явява частично неоснователна, като обжалваното решение е неправилно в частта, в която на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД А.В.В. е осъден да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД разликата над сумата от 2 330,86 лв., представляваща главница по Договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., изменен с допълнителни споразумения от 28.09.2009 г. и от 17.03.2011 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, падежирала в периода от 01.07.2014 г. до 01.03.2019 г., прехвърлена на „О.Ф.Б.“ ЕАД по силата договор за цесия от 11.02.2013 ведно със законната лихва от 10.06.2019 г. до окончателното погасяване на вземането, до пълния уважен с обжалваното решение размер от 3 336,07 лв., както и в частта, в която на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД А.В.В. е осъден да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД разликата над сумата от 348,82 лв., представляваща възнаградителна лихва по Договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., изменен с допълнителни споразумения от 28.09.2009 г. и от 17.03.2011 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД за периода от 01.07.2016 г. до 01.03.2019 г., прехвърлена на ищеца по силата договор за цесия от 11.02.2013 г., до пълния присъден с обжалваното решение размер от 473,84 лв., като в посочените части исковете следва да бъдат отхвърлени. В останалата обжалвана уважена част решението е правилна и като такова следва да бъде потвърдено.

При този изход на делото и предвид направените искания и от двете страни за присъждане на разноски отговорността за разноските следва да бъде разпределена между страните съразмерно с оглед на уважената, респективно отхвърлената част от предявените искове по отношение на разноските за първоинстанционното производство, съответно в зависимост от уважената и отхвърлената част от въззивната жалба по отношение на разноските, извършени в настоящото производство. С оглед на уважената част от предявените исковете от общо направените от „О.Ф.Б.“ ЕАД за първоинстанционното производство разноски от 480,25 лв. и определеното му от съда възнаграждение за юрисконсулт от 100 лв. на ищеца се следва сумата от 345,05лв., за разликата над която обжалваното решение следва да бъде отменено в частта за разноските. За въззивното производство „О.Ф.Б.“ ЕАД претендира заплащането на възнаграждение за юрисконсулт, като предвид наличието на законоустановените предпоставки за това съдът определя същото по реда на чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 ГПК в размер на сумата от 100 лв., като с оглед отхвърлената част от въззивната жалба  на въззиваемото дружество следва да бъде присъдена сумата от 70,33лв. С оглед отхвърлената част на предявените искове от общо направените от ответника разноски за първоинстанционното производство от 500 лв. на А.В.В. следва да бъдат присъдени още 125,40лв. (общо 202,67лв.), съответно с оглед уважената част от въззивната жалба от общо направените от него разноски за въззивното производство в размер на 376,20 лв., от които 76,20 лв. – държавна такса и 300 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, на въззивника следва да бъде присъдена сумата от 111,60лв.

Воден от гореизложеното, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ОТМЕНЯ решение № 162760 от 28.07.2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 166-ти състав, постановено по гр. д. № 33096/2019 г., в частта, с която на основание чл. 430, ал. 1 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД А.В.В. е осъден да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД разликата над сумата от 2 330,86 лв., представляваща главница за периода от 01.07.2014 г. до 01.03.2019 г. по Договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., изменен с допълнителни споразумения от 28.09.2009 г. и от 17.03.2011 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, което вземане е прехвърлено на „О.Ф.Б.“ ЕАД по силата договор за цесия от 11.02.2013 г., ведно със законната лихва от 10.06.2019 г. до окончателното погасяване на вземането, до пълния уважен с обжалваното решение размер от 3 336,07 лв., в частта, с която на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД А.В.В. е осъден да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД разликата над сумата от 348,82 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.07.2016 г. до 01.03.2019 г. по Договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., изменен с допълнителни споразумения от 28.09.2009 г. и от 17.03.2011 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД г., което вземане е прехвърлено на „О.Ф.Б.“ ЕАД по силата договор за цесия от 11.02.2013 г., до пълния присъден с обжалваното решение размер от 473,84 лв., както и в частта за разноските за първоинстанционното производство в полза на „О.Ф.Б.“ ЕАД за разликата над сумата от 345,05 лв. и вместо това постановява:,

ОТХВЪРЛЯ предявените от „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** срещу А.В.В., ЕГН **********, с адрес: *** искове с правно основание чл. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ във вр. с чл. 99 ЗЗД за разликата над сумата от 2 330,86 лв., представляваща главница за периода от 01.07.2014 г. до 01.03.2019 г. по Договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., изменен с допълнителни споразумения от 28.09.2009 г. и от 17.03.2011 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, което вземане е прехвърлено на „О.Ф.Б.“ ЕАД по силата договор за цесия от 11.02.2013 г., ведно със законната лихва от 10.06.2019 г. до окончателното погасяване на вземането, до пълния присъден с обжалваното решение размер от 3 336,07 лв., както и за разликата над сумата от 348,82 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 01.07.2016 г. до 01.03.2019 г. по Договор за кредит за текущо потребление от 06.12.2006 г., изменен с допълнителни споразумения от 28.09.2009 г. и от 17.03.2011 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД г., което вземане е прехвърлено на „О.Ф.Б.“ ЕАД по силата договор за цесия от 11.02.2013 г., до пълния присъден с обжалваното решение размер от 473,84 лв.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 162760 от 28.07.2020 г. на Софийски районен съд, I ГО, 166-ти състав, постановено по гр. д. № 33096/2019 г. в останалата обжалвана уважена част.

ОСЪЖДА А.В.В., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** сумата от 70,33лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на А.В.В., ЕГН **********, с адрес: *** сумата от още 125,40лв. (общо 202,67лв.) – разноски за първоинстанционното производство и сумата от 111,60лв. – разноски за въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ:1.                               2.