№ 12303
гр. София, 24.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20241110134461 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Предявен е положителен установителен иск по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1 от
ЗЗД от С. Н. И. срещу „С.-К.“ АД за прогласяване нищожност на клаузата на чл.
17 от Договор за потребителски кредит №944638/11.04.2023 г. Ищцата твърди, че
с ответника е сключила договора за заем, по който средствата са усвоени и
предсрочно погасени. Ответното дружество заявявало плащане на неустойка по
чл. 17, която клауза счита за нищожна и неравноправна.
Ответникът оспорва иска с доводи, че клаузата е валидна и и отговаряща
на всички изисквания на действащото законодателство, с подробно изложени
съображения, като твърди, че вземането по нея не е начислявано и не се
претендира. Не спори, че страните са сключили договор за кредит по реда на чл.
6 от ЗПФУР, но в съответствие със ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ. Възразява изцяло
срещу твърденията на ищеца, че процесната клауза е нищожни на посочените
основания.
Предявен е насрещен осъдителен иск по чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 9 от ЗПК,
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД от "С.-К." АД срещу С. Н. И. за заплащане на сумата
573,85 лева, представляваща остатък на неплатена по договора главница, ведно
със законната лихва от подаване на искова молба до окончателното й изплащане,
и сумата 30,27 лв., представляваща договорна лихва за периода 11.05.2023-
11.10.2023 г.
Ответникът не е подал отговор на искова молба.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На основание чл. 146, ал.1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че С. Н. И., като кредитополучател-потребител, и
„С.-К.“ АД, като кредитор, са сключили Договор за потребителски кредит
№944638/11.04.2023 г., по който заемните средства са усвоени.
1
От предметното съдържание на договора се изяснява, че са предоставени
по реда на чл.6 от ЗПФУР, вр. чл. 9 от ЗПК, заемни средства от 950,00 лв., при
ГПР от 34,8 %, със срок за връщане – 6 м. с първа падежна дата 11.05.2023 г. и
последна 11.10.2023 г., с обща дължима сума, изчислена към момента на
сключване на договора 1043,50 лв., с обезпечения – поръчител или банкова
гаранция. Според чл. 17, ал. 1 в случай, че страните са договорили обезпечение,
потребителят следва, в срок до три дни от сключване на настоящия договор, да:
осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на
договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на
кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълненито на
всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за
погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други,
или предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на
потребителя. Според чл. 17, ал. 2, третото лице-поръчител и банковата гаранция
трябва да отговарят на изискванията, посочени в общите условия и се одобрява
от кредитора; одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.
При неизпълнение и на осн. чл. 27 от договора за се начислява неустойка в
размер от 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през
който не е предоставено договореното обезпечение, като се заплаща заедно с
всяка погасителна вноска. В погасителния план са посочени вноските по кредита
при условията на чл. 46 от ОУ, вр. чл. 17 и чл. 27 от договора, като неустойката
възлиза на 467,52 лв. и разпределена за плащане заедно с погасителните вноски.
За правилното решаване на спора е допусната съдебна счетоводна
експертиза, неоспорена от страните и преценена по реда на чл. 202 от ГПК, с
която се изяснява, че в изпълнение на договора ищцата е заплатила на ответника
сумата общо 815,00 лв. (300 лв. на 09.05.2023г., 255 лв. на 16.06.2023 г. и 260 лв.
на 11.08.2023 г.),които кредиторът е отнесъл за погасяване на задължението за
главница – общо 376,15 лв., за договорна лихва общо 63,22 лв., за неустойка
общо 316,35 лв., други плащания 59,28 лв., и остава непогасена главница от
573,85 лв. и договорна лихва -30,27 лв. Годишният процент на разходите от 34,80
% се формира от възнаградителната лихва, а при условие че се включи и
вземането за неустойка възлиза на 115,54 %.
Съгласно чл. 6 от ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги
от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече. Страни по договора за предоставяне на финансови
услуги от разстояние са потребителят и доставчикът. На основание чл. 7, ал. 2 от
с.з и § 13, т. 1 от ЗЗП, ищецът има качеството потребител, като физическо лице,
което като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност, предвид
което за спора са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави
заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на
потребителя. Съдът намира, че неустойка по чл. 17 от договора противоречи на
чл. 16 от ЗПК и произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради
което и нищожна клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда
на потребителя; не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Това е така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за
дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката
2
обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на
кредитора за правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди
от противоправно и виновно поведение на длъжника. Потребителят е задължен в
необосновано кратък срок да осигури обезпечение, което да отговаря на
многобройни условия, изпълнението на които икономическите и социални
фактори изискват време и съдействие от държавни и частни организации, което
прави обективно невъзможно спазването му. Освен това, неустойката е в размер
необосновано висок, с оглед стойността на главницата по договора, поради
което противоречи на чл. 143,т.5 от ЗЗП. Клаузата е част от типизиран и
предварително изготвен текст, при което и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП
като неравноправна е недействителна. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна. С тези съображения съдът приема
за основателен иска по чл. 26, ал. 4 от ЗЗД.
Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по
арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и
неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение
относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора
общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля
на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За
това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се
касае за основен елемент от съдържанието на договора.
Основните престации по договора за кредит се състоят в това, че
кредитодателят се задължава основно да предостави на разположение на
кредитополучателя определена парична сума, а последният от своя страна
основно се задължава да възстанови същата, поначало с лихви. По арг. § 1, т. 1
от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя обхваща всички разходи,
включително лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази
разпоредба посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия. Дали действително става въпрос за допълнителни услуги,
а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит, е въпрос на конкретен анализ и преценка на условията по повод и при
които е сключен договора за кредит. Според Решение от 21.03.2024 г. по д. №
C‑714/22 на СЕС, проверката не може да се основе единствено на
обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при
3
сключването на този договор, в т.ч. следва да се считат за такива и уговорки,
извън основните престации, с които се възлагат парични задължения; а да се
вземе предвид всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи
условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се
вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от
закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително
по силата на тези разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и
дали в действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за
заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством
уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло
в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този
начин да се заобиколи закона – чл.19, ал. 5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за
потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското
законодателство -включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до
неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на
предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
В конкретния случай съдът приема, че кредитният продукт е предоставен
при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без реален избор
за потребителя относно уговорката за предоставяне на обезпечение, респ.
правото на неустойка на кредитора, и това ясно проличава от договора, с който
се дава „избор“ на потребителя да избира обезпечение, което е изначално
ограничено до "поръчител или банкова гаранция" и в този смисъл е формално
/фиктивно/. Това сочи, че договорът не би се сключил без тази клауза, доколкото
във всеки случай се избира една от двете неравноправни уговорки. Стойността
на тази неустойка не е обявена в годишния процент на разходите и той
съществено се различава от действителният. В тази връзка се изясни, че
неустойката е платима от длъжника разсрочено, на вноски, с падежи, съвпадащи
с падежите на вноските по договора за кредит. Процесната неустойката съдът
счита, е следва да се включи в ГПР, тъй като отговаря на определението „общи
разходи по кредита“. Неустойката към датата на сключване на договора се
начислява автоматично, предвид че кредиторът я счита за част от дълга на
длъжника, като включена в погасителната вноска. Неустойката обезпечава не
изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за
правилната преценка за кредитиране, чиято дейност е пряко свързана с
усвояването на заемните средства и е част от конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по кредита. Съдът счита, че всяка клауза от
договора за потребителски кредит, с която се предвижда допълнително парично
задължение за потребителя и тази клауза заобикаля правилата на ЗПК, може да
се приеме, че прикрива допълнително възнаграждение по договора в полза на
кредитора. Уговорената в договора престация на потребителя, чието основание е
с цел да получи или да продължи да ползва заемните средства, следва да се
приеме, че независимо как е наречена, в т.ч. „неустойка“, касае плащане на
скрито възнаграждение на кредитора за времето, през което е лишен от паричния
си ресурс. Обстоятелството, че в договора не е посочен действителния ГПР е
равнозначно на неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и
води до нищожност на целия договор за паричен заем, на осн. чл. 22 от ЗПК.
Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва, в т.ч. или други разходи по кредита. В конкретния случай
уговорената и усвоена от ответника главница е в размер на 950 лв., настъпила е
изискуемост на цялото парично задължение, а със заплатените общо 815 лв.
4
следва да се погаси това единствено действително възникнало вземане на
кредитора. Ето защо непогасеният остатък от главницата възлиза на сумата
135,00 лв., до който размер се явява основателен насрещният иск за главница, а
за останалата част, както и акцесорната претенция – отхвърли. Търсеното
парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и като законна
последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва от датата на
подаване на иска – 05.11.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът по главния иск трябва да
заплати на ищеца сторените съдебни разноски за платена държавна такса – 50
лв., а в полза на процесуалния представител адв. П. адвокатско възнаграждение
по чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА сумата 400лв.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът по насрещния иск трябва да
заплати на ищеца съдебните разноски. Наведено е възражение по чл. 78, ал. 5 от
ГПК за прекомерност на платеното за правна помощ – сумата 800 лв., което е
основателно. Съдът, като взе предвид защитавания материален интерес,
фактическата и правна сложност на спора, очакваните процесуални действия,
които е било необходимо да бъдат извършени от адвоката; като съобрази
разясненията с Определение № 29/20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г., ВКС, ІІ
т. о., и че определянето на размера на възнаграждението на процесуалните
представители в процеса следва да се ръководи от принципа на равностойност на
възнаграждението на двете групи пълномощници, определя разноска за
процесуално представителство и защита по насрещните искове сумата 400 лв., а
съразмерно на уважената част от исковете ищцовото дружество има право на
сумата 100,56 лв. за платени държавна такса и възнаграждение на адвокат, вр.
чл. 80 от ГПК. Неотносим и неоснователен е доводът на ответника, че не следва
да се възлагат разноски в тежест на потребителя, с оглед определение по ч. т.
дело №1085/2022 на ВКС, вр. решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-
224/19 и C-259/19 на СЕС. Цитираната съдебна практика касае отговорността за
съдебните разноски при иск, предявен от потребителя срещу търговеца за
връщане на платени без основани суми по договор за кредит, каквато хипотеза
не се разглежда в настоящото производство.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от С. Н. И., с
ЕГН:**********, срещу „С.-К.“ АД, с ЕИК:*********, иск по чл. 26, ал. 4, вр. ал.
1 от ЗЗД, на клаузата на чл. 17 от Договор за потребителски кредит
№944638/11.04.2023 г.
ОСЪЖДА С. Н. И., с ЕГН:**********, да заплати на „С.-К.“ АД, с
ЕИК:*********, на основание чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл.9 от ЗПК, вр. чл. 23 от
ЗПК, сумата 135,00 лева – главница по Договор за потребителски кредит
№944638/11.04.2023 г., ведно със законна лихва от 05.11.2024 г. до изплащане на
вземането, като иска за главница над уважения размер от 135,00 лева до пълния
предявен размер от 573,85 лева и за сумата 30,27 лева - договорна лихва за
периода 11.05.2023-11.10.2023 г. – ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА „С.-К.“ АД, с ЕИК:*********, да заплати на С. Н. И., с
ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 50,00 лева – съдебни
разноски.
ОСЪЖДА „С.-К.“ АД, с ЕИК:*********, да заплати на адвокат П. И. П.
при АК-Хасково, с личен №**********, с адрес на упражняване на дейността:
**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2, във вр. ал. 1,
5
т. 2 от ЗА, сумата 400,00 лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна
правна помощ.
ОСЪЖДА С. Н. И., с ЕГН:**********, да заплати на „С.-К.“ АД, с
ЕИК:*********, на основание чл. 78, ал.1, вр. чл. 211 от ГПК, сумата 100,56 лева
– съдебни разноски.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6