Р Е Ш Е Н И Е
№І-132 28.10.2019 година, гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаският окръжен съд, гражданско
отделение, в публичното заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и деветнадесета година, в
открито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мариана
Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ:
1. Пламена Върбанова
2.мл.с.Марина Мавродиева
Прокурора………….
При
секретаря Ани Цветанова,
като
разгледа докладваното от съдия Пламена Върбанова въззивно гражданско дело № 1157 по описа за 2019
година на Бургаски Окръжен съд, за да се произнесе , взе предвид следното:
Производството по делото пред
настоящата съдебна инстанция е I с правно основание чл.258 ГПК
и сл. и е образувано по въззивна жалба
на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК: ********* със седалище и адрес на
управление:гр.София,бул.“България“№49, бл.53Е,вх.В, чрез пълномощник
юрисконсулт Краси Красимиров Ангелов, против Решение
№ 1277/23.05.2019г., постановено по гр.д.№ 8324/2018г. по описа на РС-Бургас
в частта, с която е отхвърлен установителния иск спрямо ответницата М.И.К. над сумата от 400 лева до претендираната сума
от 927,30 лева ,като съдът е счел, че предсрочната изискуемост не е била
обявена на длъжника и по тази причина е
присъдил само вноските с настъпил падеж/ до размера на главницата от 400 лева/,
приел за нищожна клаузата за предоставяне на пакет от допълнителни услуги като
противоречаща на чл.21 ЗПК; за така отхвърлената парична сума е била издадена
заповед за изпълнение № 2914/30.07.2018г. по ч.гр.д.№ 5613/2018г. по описа на РС-Бургас;
присъдени са съдебно-деловодни разноски.
Във въззивната жалба се твърди,
че решението в отхвърлителната му част е
неправилно, като се сочи, че страните изрично били уговорили пакета от
допълнителни услуги; на длъжника била дадена възможност да се откаже от този
пакет услуги без да дължи неустойка, но К. не направила това.В жалбата са
развити подробни съображения за това- че клаузите за закупет пакет допълнителни
услуги не били недействителни и не противоречали на добрите нрави; излага
аргументи, основани на принципа за свободно договаряне чл.9 ЗЗД, както и за
това, че добрите нрави при кредитиране
от небанкови институции били спазени, за
което в тази връзка излага доводи и за размера на възнаградителната лихва и на
законната лихва към момента на сключване на конкретния договор за кредит.Заявени
са доводи и съображения относно извода
на съда за необявяване на предсрочната изискуемост на кредита, като в тази
връзка се цитират указания от ТР№4/18.06.2014г. по т.д.№ 3/2013г. на ОСГТК на
ВКС .Моли отмяна на решението в
обжалваната част.В проведеното пред БОС открито съдебно заседание представител
на въззивното дружество не се явява.
Препис от въззивната жалба е
връчен за писмен отговор на въззиваемата
чрез назначения й от РС-Бургас особен представител адвокат Татяна Тотева, като
писмен отговор от въззиваемата страна не е предявен в законоустановения срок. В
проведеното пред БОС открито съдебно заседание процесуалния представител на
въззиваемата, а именно- назначения й от първоинстанционния съд особен
представител адвокат Тотева заявява, че оспорва въззивната жалба като счита
решението на първоинстанционния съд за правилно и законосъобразно и моли да
бъде потвърдено като й се присъдят разноските по делото.
Производството
е с правно основание чл.422 ГПК.
При извършената
проверка на валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, не се
констатираха основания за нищожност или недопустимост на същия.
Относно
законосъобразността на първоинстанционното решение, в рамките на служебно
дължимата проверка относно правилното приложение на материалния закон и предвид
предявените във въззивната жалба оплаквания, съдът приема следното:
По дело няма спор и от представения Договор
за потребителски кредит
Стандарт № ********** от
17.03.2017г. е видно, че на същата дата 17.03.2017г. страните
сключили договор за потребителски
кредит за сумата 400 лева, със срок на
кредита 11 месеца, ГПР- 49,90 %, годишен лихвен процент 41,17 %, с оглед на което дължимата за връщане от
заемателя сума по кредита е 486,97 лева; предвиден е избран и закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
440,33 лева, при което общото задължение по кредита, подлежащо на връщане на
месечни вноски от 84,30 лева е 927,30 лева.
Видно от кредитен
превод от 17.03.2017г./лист 37 от делото
на БРС/, сумата от 400 лева е била преведена на М.И.К. по сочения по-горе договор.
Няма оспорване от
ответната страна – че нито една вноска от кредита не е бил заплатен, с оглед на
което и предвид представеното от ищцовото дружество извлечение от сметка
към Договор за кредит № ********** от
дата 09.11.2018г. съдът намира това
обстоятелство за безспорно по делото.
Ищецът твърди, че
поради неизпълнение от К. на
задълженията й по Договора за кредит същият е едностранно предсрочно прекратен
от ищцовото дружество, считано от 18.07.2017г.,доказателства за което не са
представени по делото.Със заявление по чл. 410 ГПК от 27.07.2018г. ищецът е
поискал издаване на заповед за изпълнение срещу К., което е уважено и е издадена Заповед № 2914/30.07.2018г. по ч.гр.д.№ 5613/2018г. по описа на БРС.С
Разпореждане от 26.09.2018г. БРС е указал на ищеца да предяви установителен иск за вземането си,
който срок е спазен и по иска с правно основание чл.422 ГПК е образувано гр.д.№
8324/2018г. на БРС, по което е постановено
Решението, обжалвано пред настоящия съд в отхвърлителната му част.
При изложената
фактическа обстановка се налагат следните правни изводи.
Няма
спор в настоящия случай, че ищецът е небанкова финансова институция по смисъла
на чл.3, ал.1 ЗКИ и по отношение на него е неприложима разпоредбата на чл.60,
ал.2 ЗКИ.
Независимо
от обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция,
даденото в т.18 на ТР № 4/2013 г. , ОСГТК на ВКС разрешение за необходимостта преди подаването
на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита
кредитът за предсрочно изискуем, е принципно и
намира приложение в подобни
случаи . Доколкото обаче в настоящия
случай е настъпил падежа на вземането по договора още преди предявяване на заявлението по чл. 410 от ГПК
, по делото без правно значение е уведомяването до длъжника за предсрочната
изискуемост на вземането /по делото не става дума за предсрочна изискуемост /.
Независимо дали
този договор ще бъде квалифициран като такъв по чл. 430 от ТЗ
или по чл. 240 от ЗЗД,
той по правило е възмезден, което следва от разпоредбите на чл. 430, ал. 2 от ТЗ и чл. 240, ал. 2 от ЗЗД.
С оглед страните по
договора същият безспорно попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит
(обн. ДВ, бр. 18/05.03.2010 г./. Това е така, защото кредиторът отговаря на
изискванията на чл. 9, ал. 4 от ЗПК – предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност.
В разглеждания
казус "Профи кредит България" ЕООД е предоставил на К. кредит в
размер на 400лева и както се посочи
по-горе, кредитът е следвало да
се върне за срок от 11 месеца и в размер от 927,30 лева, което е два пъти повече от получената в кредит в сума.
Тази сума е формирана освен от подлежащата на връщане главница от
400 лева,ката и от уговореното в процесния
договор възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги в размер на общо
480,36 лева съгласно раздел VI
„Параметри” от договора.
Съгласно представеното
към договора Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги,
заплащането на уговореното възнаграждение се дължи при предоставяне от
кредитора на една или всички от посочените услуги, а именно:
1) приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2) възможност
за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3) възможност за намаляване
на определен брой погасителни вноски; 4) възможност за смяна на дата на падеж и
5) улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.
Възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на
чл.10а, ал.1 ЗПК (нов – ДВ, бл.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.).
Законът обаче не допуска кредиторът да изисква заплащането на
такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита –
чл.10а, ал.2 ЗПК. Макар законът, а също и сключения между страните договор да
не съдържа легално определение по отношение на понятията „такса за управление
на кредита” и „такса за усвояване на кредита”, съдът намира, че първата от
уговорените услуги попада именно под обхвата на втората посочена такса. Затова
и тази уговорка противоречи на разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК.
Освен това, с уговарянето на допълнително възнаграждение в
размер на 480,36 лева съдът намира, че се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР. На основание чл.21, ал. ЗПК всяка
клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна,за която съдът е длъжен
служебно да следи. Затова, поради недействителност на уговорката за възнаграждение за закупен пакет
допълнителни услуги в размер на 480,36
лева, установителният иск за същия паричен размер сума е неоснователен и като такъв следва да се
отхвърли.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК "годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит"..
Както се посочи по-горе, договорът за потребителски кредит предвижда
ГПР- 49,90 % и годишен лихвен процент
41,17 %
Определени по
този начин ГПР и годишната възнаградителна лихва се явяват такива, уговорени в
нарушение на добрите нрави, което е основание за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.
3 от ЗЗД.
За да стигне до този извод,
настоящият съдебен състав намира от правна страна следното:Във всеки конкретен случай, с оглед обстоятелствата по делото, е
възможно да се достигне до заключение, че една клауза е сключена при условия,
накърняващи добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД).
В случая клаузата, с която се договаря възнаградителната лихва ,е нищожна
,тъй като с нея се нарушава
принципът на справедливостта в гражданските правоотношения, поради което с нея
се накърняват добрите нрави.В
този смисъл заплащане на възнаградителна
лихва в размер на 41,17 годишно,което е
близо до 50%, противоречи на добрите
нрави .
Трайно е прието в съдебната практика , че няма пречка страните по
договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната
лихва. Максималният размер на договорната лихва ( била възнаградителна или за
забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат свободно
да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използува се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и
пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека,залог
), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.В тази насока е практиката на ВКС,
обективирана в Решение № 906/30.12.2004 г. по Г. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г.
о.; Решение № 378/18.05. 2006 г. по Г. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.;
Решение № 1270/09.01.2009 г. по Г. д. № 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;
Определение № 901/10.07.2015 г. по Г. д. № 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о.
В процесния договор
уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема (ГЛП) и годишен
процент на разходите (ГПР) многократно и значително надвишават трикратния
размер на законната лихва. По делото не се установява, не се и твърди наличие
на обстоятелства, които да дават основание за очакване на завишен размер на
вреди за заемодателя от неизпълнение задължения на заемателя.
Следователно, уговарянето на възнаградителна лихва в размер
неколкократно над законната значително надхвърля размера на действителните
вреди. Предвид характера на предоставяната по договора услуга (предполагащ
недостиг на парични средства у едната от страните), следва да се приеме, че процесните
уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност, присъщи на
нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите.В тези случаи се дължи само законната лихва.
Освен
изложеното обаче следва да се отчете и обстоятелството,
че принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или
неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД.
С ПМС №
72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва, като
със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен
нов максимален размер. С § 6 на ЗИД на ЗПК,
ДВ бр. 35/2014 г., ЗПК бе изменен и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК
се въведе ограничението-„ Годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България“.
Законната лихва
по реда на чл. 86, ал. 2 от ЗЗД се определя по следния начин: към основния лихвен процент на БНБ, плюс 10
пункта надбавка.
Към момента на сключване на договора на
17.03.2017г. основният лихвен процент
/ОЛП/ на БНБ е бил 0,00 % и до месец
март 2018г. е в същия процент. Поради това най-високата стойност, която е имала
законната лихва за периода на действие на договора от момента на сключването му
– 17.03.2017г. е 10,00%. Уговореният ГПР по договора надвишава над 4 пъти размера на най-високата законна лихва,
действала за периода на договора. Уговореният годишен лихвен процент от 41,17 %
надвишава над 4 пъти този размер на
законната лихва.
С оглед на
приетото по-горе, уговорката за размера на годишен лихвен процент накърнява
добрите нрави и е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД. Същата не може да бъде заместена от друга
разпоредба на закона, доколкото липсва акт по смисъла на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, който да определя размера на договорна лихва по сключени между
страните договори, а законната лихва по чл. 86 от ЗЗД
има различни функции от възнаградителната лихва.Разпоредбата на
чл.26,ал.1,предл.3 ГПК е обща законова разпоредба, уреждаща основание за
недействителност на сделките, която намира приложение и за търговските сделки,
доколкото липсва специална разпоредба, която да изключва приложението й по
отношение на тях. Обратното - чл. 288 от ТЗ
сочи, че за неуредените в него положения за търговските сделки се прилагат
разпоредбите на гражданското законодателство, а при непълнота и в него –
търговските обичаи. Това изрично е посочено в решение № 88/22.06.2010 г.,
постановено по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. С оглед на това е
неоснователно твърдението на въззивника- че тъй като разпоредбата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ не ограничавала изрично размера на лихвата чрез поставяне на
изискванията за съответствие с добрите нрави, това основание за нищожност не
можело да намери приложение по отношение на сключения между него и К. договор за кредит.
Съгласно чл. 19,ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва .Според чл. 19,ал. 1 ЗПК
той включва всички настоящи и бъдещи разходи /лихви ,други преки или косвени
разходи ,комисионни ,възнаграждения от всякакъв вид,в. т.ч. дължими на
посредници при сключване на договора /,изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.В
случая ответницата е получила 400 лв. заем при ГПР 49,90% и годишен лихвен
процент от 41,17% ,поради което и на осн.чл. 19 ал. 5 от ЗПК договорките в тази насока също са нищожни .
Разпоредбата на чл. 24 ЗПК
изрично препраща към разпоредбите на чл. 143
- 146 ЗЗП,
уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
Неравноправните
клаузи не са обвързващи за потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1
от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в
потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да
преценява служебно.
Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално.
Следователно, за да
се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена,
трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора.
По аргумент от
противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП,
индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително
и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП,
тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално
уговорена, е върху кредитора. В процесният случай ищецът не е ангажирал никакви
доказателства в тази посока, поради което съдът е ограничен в преценката си от
представените такива.
При
този извод следва да откаже зачитане правните последици на клаузата за
възнаградителна лихва,поради което и с оглед установената недействителност на
договора за потребителски кредит в тази му част и съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, т. е. неплатеният остатък от главницата в размер на
400лева, до който правилен извод е стигнал и районния съд.По изложените
съображения въззивната жалба на „ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД в отхвърлящата иска част е неоснователна.
С
оглед изхода по делото на въззивната страна не следва да се присъждат разноски.
По
изложените съображения решението на първоинстанционния съд в обжалваната част
следва да се потвърди, с оглед на което Бургаският Окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1277/23.05.2019г., постановено по гр.д.№ 8324/2018г. по описа
на РС-Бургас в частта, с която е отхвърлен установителния иск спрямо
ответницата М.И.К. над сумата от 400
лева до претендираната сума от 927,30 лева.
Решението на основание чл.280,ал.3 ГПК е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/мл.с.