№ 376
гр. Варна , 19.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на трети
февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Диана Д. Митева
Членове:Цвета Павлова
Пламен А. Атанасов
при участието на секретаря Албена И. Янакиева
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20203100503520 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С решение № 260251/08.09.2020 год., постановено по гр.д. № 21113/2020
год., ВРС –34-ти състав е осъдил „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.Витоша № 89 Б
да заплати на Н. И. Н., ЕГН: ********** от ***** сумата от 3 177 лева,
представляваща разлика между действителния размер на имуществените
вреди, състоящи се в разходите между средната пазарна стойност на лек
автомобил „Пежо“ модел „308“, рег. № **** и изплатеното от ответника като
застраховател по застраховка „Каско+“, оформена в застрахователна полица
№ 440118031049446, обезщетение за причинени при застрахователно събитие
на 13.06.2019 год. щети по автомобила, ведно със законната лихва върху
сумата , считано от датата на предявяване на иска – 27.12.2019 год. до
окончателното заплащане на задължението, на основание чл.405, ал.1 КЗ,
както и за разноски по делото.
Недоволен от горното е останал ответника, който обжалва
постановеното първоинстанционно решение с твърдението за неговата
неправилност, необоснованост и постановяване в нарушение на
1
материалноправните и процесуалноправните норми. Конкретните оплаквания
се свеждат до несъгласие с изводите на съда относно приетия от съда за
дължим размер на платимото от застрахователя обезщетение. Сочи се, че
неправилно съдът е приел, че не следва размерът на дължимото на ищцата
застрахователно обезщетение да бъде намален със стойността на запазените
части от процесния лек автомобил, тъй като от заключението на вещото лице
и дадените от него в открито съдебно заседание обяснения безспорно се
установило, че по отношение на застрахования лек автомобил са налице
редица запазени части, агрегати и детайли, което е потвърдено и от
представеното от ищеца писмено доказателство – договор за продажба на
МПС от 23.08.2019 год. поради горното счита,че приложима е т.14.3.1 от
раздел II Каско Общи условия и застрахователното обезщетение следва да
бъде намалено със стойността на годните възли, агрегати и детайли. Като не
се е съобразил с горното, съдът е пренебрегнал сключеният между страните
договор, неразделна част от които са Общите условия. Настоява се за отмяна
на постановеното решение, ведно с присъждане на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна депозира писмен отговор, с
който оспорва въззивната жалба. Излага доводи за правилност на
постановеното решение като се позовава на събрания по делото
доказателствен материал. Обективира искане за присъждане на разноски.
В с.з. по същество, въззивникът, чрез процесуалния си представител,
моли за отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което се
отхвърли предявения иск.
В с.з. по същество, въззиваемата страна моли за потвърждаване на
съдебното решение.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбите и
отговорите, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъдат разгледана по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
2
решение за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Предявеният иск черпи правно си основание в чл.405 КЗ.
Основателността на прекия иск на увредения срещу застрахователя за
обезщетяване на причинените в резултат на ПТП вреди, предполага
установяването при условията на пълно и главно доказване от страна на
ищеца на валидно застрахователно правоотношение, настъпило
застрахователно събитие, представляващо покрит риск по застраховка
гражданска отговорност, настъпилите вреди, резултат от поведението на
застрахования водач, включително обосноваване на техния размер.
Не е налице спор между страните относно наличието на
застрахователно правоотношение по силата на договор за застраховка
„Каско“ по отношение на лек автомобил „Пежо“, модел „308““ с рег.№ ****,
в срока на действие на който е настъпило застрахователно събитие, както и не
е спорно обстоятелството, че след завеждане на щета застрахователното
дружество е определило и заплатило застрахователно обезщетение в размер
на 4 553.89 лева, както и сума за ремонт в размер на 718.58 лева. Не е спорно
и че процесният автомобил е бил продаден на 23.08.2019 год. за сумата от 550
лева.
Единственият спорен въпрос е относно размера на подлежащите за
възстановяване щети, като оплакванията са досежно недоказаността на
размера на стойността на запазените части от процесния лек автомобил, с
чиято стойност следва да се намали дължимото застрахователно обезщетение.
Застрахователното обезщетение, което се дължи от застрахователя по
имуществена застраховка, подлежи на уговаряне от страните в
застрахователния договор. При настъпване на покрито от договора
застрахователно събитие за застрахователя възниква задължение, съгласно
чл. 386, ал. 1 КЗ, да заплати на застрахования уговореното застрахователно
обезщетение в размер, определен по правилото на чл. 386, ал. 2 КЗ.
Разпоредбата на чл. 386, ал.2 КЗ предвижда, че обезщетението трябва да бъде
равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на
събитието като доказването на вредата е в тежест на застрахования.
Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото
имущество, , т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество
може да се купи друго със същото качество /чл. 400, ал. 2 КЗ/, съответно
стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в
това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и
други, без прилагане на обезценка /чл. 400, ал. 2 КЗ/.
3
Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №
52/08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №
109/14.11.2011 г. по т. д. № 870/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 153 от
22.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 896/2010 г., I т. о., както и в решение № 209 от
30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., решение № 165 от
24.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 469/2012 г., II т. о. и решение № 235 от
27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., приложими и при сега
действащия КЗ,
Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени
на МПС, въведена с чл. 1, ал. 3 от Наредба № 24/08.03.2006 г. на КФН, се
прилага като минимална долна граница в случаите, когато не са представени
надлежни доказателства за извършен ремонт на МПС в сервиз и за случаите,
когато застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка.
Прието с цитираните, решения на ВКС, е и че Методиката за уреждане на
претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС по задължителна
застраховка "Гражданска отговорност" по Наредба № 24 от 8.03.2006 г. на
КФН, съгласно чл. 4 от нея, представлява указание за изчисляване на размера
на щетата на МПС в случаите когато обезщетението се определя от
застрахователя, на когото не са представени фактури за извършен ремонт в
сервиз. При съдебно предявена претенция определеното застрахователно
обезщетение чрез вещо лице може да надвишава минималната долна граница
по чл. 4, когато не са представени фактури за извършен ремонт на МПС в
сервиз, а размерът на обезщетението е определен от застрахователя в
съответствие с Наредба № 24 от 8.03.2008 г. на КФН. Така, съгласно решение
№ 6/02.02.2011 г. по т. д. № 293/2010 г. на ВКС, I т. о.; решение №
206/03.09.2013г. по т. д. № 107/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение №
79/02.07.2009 г. на ВКС по т.д. № 156/2009 г., I т. о.; решение №
235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение №
115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, II т. о., решение №
209/30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., за възстановителна
стойност се приема стойността на разходите за материали и труд по средна
пазарна цена към момента на настъпване на застрахователното събитие, без
да се прилага коефициент за овехтяване на увредените части, доколкото по
такива цени ще може да се купи вещ от същото качество и количество като
увредената вещ.
В конкретиката на казуса, като съобразява изготвеното от вещото лице
заключение по САТЕ и като се придържа към даденото тълкуване на
съответно на чл. 386, ал.2 КЗ относно възприемането на действителна
стойност, без прилагане на обезценка, се налага извод, че възстановителната
стойност надхвърля 70 % от действителната стойност на увреденото
имущество, което покрива легалното определения за тотална щета на моторно
превозно средство /чл. 390, ал.2 КЗ/.
Възражението за намаляване на тази стойност, чрез приспадане на
запазените части от размера на застрахователното обезщетение, направено от
застрахователя чрез обективираното пред първа инстанция искане за
назначаване на допълнителна САТЕ, противно на изложеното във въззивната
жалба, е уважено от първостепенния съд с приспадане на продажната цена на
автомобила. Целта на приспадане на запазените части от размера на
застрахователното обезщетение е да се избегне неоснователното обогатяване
4
на увреденото лице и отговорността на застрахователя да бъде ограничена до
размера на действителните вреди.
Оплакванията пред настоящата инстанция съд по същество се
концентрира само по фактическите констатации относно броя на запазените
части, както и относно остойностяването им. На първо място обаче следва да
се посочи, че установяването на наличието на запазени части и тяхната
стойност е в доказателствена тежест на застрахователя. В настоящия случай,
нито пред първа инстанция, нито пред настоящата, последният не е
представил категорични доказателства за действително съхранени детайли,
които да могат да бъдат предложени вторично на пазара като употребявани
резервни части, за да се обоснове придобиване на ползи за ищеца, съхранил
увредения автомобил въпреки значителната му степен на увреждане.
Въззивникът се позовава на извършената повторна САЕ от инж.Терзиев, но
самият той сочи в изготвеното експертно заключение, че за вида на
запазените части съди от липсата на описанието им като повредени от
застрахователя, а по отношение на двигателя излага, че при липса на данни за
разглобяване на автомобила и установяване на наличието или отсъствието на
повреди по корпуса на двигателя и цилиндровата глава, поради което и не
може с категоричност да се заключи дали двигателят на автомобила е годен за
употреба.
Противното не може да се сподели и от вписването в текста на договора
за продажба, че автомобилът се продава в техническа изправност. Горното
вписване не установява вида на запазените части, нито по косвен начин може
да ги аргументира с оглед евентуалното им остойностяване. Така, при липса
на ангажирани категорични доказателства относно вида на запазените части,
оплакванията относно неправилно приложение на материалния закон от
страна на първостепенния съд се явява неоснователно.
И след като не се установи и нарушение на императивни
материалноправни разпоредби, за които съгласно ТР № 1 от 09.12.2013 год.
по тълк.д. № 1/2013 год. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд следи дори ако
тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване, се налага
извод за правилност на обжалвания съдебен акт, към чиито фактически
изводи, на основание чл.272 ГПК, съдът препраща.
Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде оставено в
сила.
С оглед изхода от спора и направеното искане, в полза на въззиваемата
страна следва да се присъдят сторените разноски, възлизащи съобразно
представения списък по чл.80 ГПК в размер на 460 лева.
Воден от горното, СЪДЪТ
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260251/08.09.2020 год., постановено по
гр.д. № 21113/2020 год. на ВРС –34-ти състав.
ОСЪЖДА „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.Витоша № 89 Б да заплати на
Н. И. Н., ЕГН: ********** от ***** сумата от 460 лева, представляваща
сторени пред настоящата инстанция разноски.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕПИС от решението да се обяви в регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6