Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 09.08.2019г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав в
публично съдебно заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 14227 по описа за 2017 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 20.08.2015 г., постановено по
гр. д. № 26967/2012 г. на СРС, ГО, 42 състав, са отхвърлени исковете с
правно основание чл. 26 ЗЗД, предявени от Р.В.К. срещу ответника „Ю.Б.“
АД, за прогласяване недействителност на договорните клаузи на чл. 6, ал. 2 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 33842
от 20.02.2008г. и от договор за потребителски кредит HL 44072 от 02.10.2008г., както
и исковете с правно основание чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД, предявени от Р.В.К. срещу ответника „Ю.Б.“ АД за осъждане на
ответника да им заплати сумите 3 746 лв.
за надвзети курсови разлики за периода м.03.2008г. - м.03.2012г. по договор за
кредит за покупка на недвижим имот HL 33842 от 20.02.2008 и 1707 лв. за надвзети курсови разлики за
периода м.11.2008г. - м.03.2012г. по договор за потребителски кредит HL 44072
от 02.10.2008г.; уважени са останалите искове по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като ответникът „Ю.Б.”АД е осъден да заплати на основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД на Р.В.К. сумата от 4 466. 65
лева – платени без основание вследствие на едностранно увеличение на
лихвения процент за периода от м.08.2008г. до м.03.2012г. по договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL 33842 от 20.02.2008г. и сумата 2 977. 40 лв. - платени без основание вследствие на едностранно
увеличение на лихвения процент за периода от м.11.2008г. до м.03.2012г. по договор
за потребителски кредит HL 44072 от 02.10.2008г., ведно със законната лихва
върху главниците , считано от датата на предявяване на иска - 15.05.2012г. до
окончателното изплащане на вземането и са присъдени разноски съобразно изхода
на спора.
С
определение от 05.08.2016 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е оставено
без уважение искането на Р.В.К. за изменение на решението в частта за
разноските.
Решението
е обжалвано от ищцата Р.В.К. в частта, в която са отхвърлени предявените от нея
искове за прогласяване недействителността на договорните клаузи на чл. 6, ал. 2
от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 33842 от 20.02.2008г. и от
договор за потребителски кредит HL 44072 от 02.10.2008г., както и в частта, с
която са отхвърлени предявените искове за осъждане на ответника да й заплати
сумите 3746 лева и 1707 лева, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
С
влязло в сила протоколно определение от 15.10.2018г., поправено с определение
от 22.11.2018г. на настоящата инстанция, производството в обжалваната от ищцата
част е прекратено, като е обезсилено обжалваното решение в частта за отхвърляне
на предявените от ищцата искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване недействителността
на договорните клаузи на чл. 6, ал. 2 от договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 33842 от 20.02.2008г. и от договор за потребителски кредит HL
44072 от 02.10.2008г., както и в частта, с която са отхвърлени предявените
искове за осъждане на ответника да й заплати сумите 3746 лева и 1707 лева, на
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, поради оттегляне на исковете.
Решението
е обжалвано и от ответника ,,Ю.Б.”АД
в частта, с която са уважени предявените искове с правно основание чл.55, ал.1,
предл. 1 ЗЗД за сумата от 4466. 65 лв., платени
без основание вследствие на едностранно увеличение на лихвения процент за
периода от м.08.2008г. до м.03.2012г. по договор за кредит за покупка на
недвижим имот HL 33842 от 20.02.2008г. и сумата 2 977. 40 лв. - платени без основание вследствие на едностранно
увеличение на лихвения процент за периода от м.11.2008г. до м.03.2012г. по договор
за потребителски кредит HL 44072 от 02.10.2008г., ведно със законната лихва
върху главниците , считано от датата на предявяване на иска - 15.05.2012г. до
окончателното изплащане на вземането. Въззивникът твърди, че с решението в
обжалваната му част първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и
по-специално е уважил иска на незаявено от ищеца основание, за което твърдения
не са въведени нито с исковата молба, нито с уточняващата молба. Поддържа, че
ищцата е посочила като основание на исковете за връщане на платени без
основание суми за възнаградителна лихва по договора за кредит неравноправността
на отделни клаузи от договора и липсата на тяхното индивидуално договаряне. Посочва,
че първоинстанционният съд не е обсъдил така заявените твърдения и доводи на
ищцата, съставляващи основанието на предявените искове, а вместо това е уважил
исковете на незаявено основание, което е недопустимо. Въззивникът-ответник моли
съда да обезсили решението в обжалваната част като недопустимо и да върне
делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявените искове, а при
условията на евентуалност, ако приеме, че решението е допустимо, да разгледа
спора по същество, да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново
решение, с което да отхвърли изцяло предявените от ищцата искове за сумата от
4466. 65 лв. и за сумата от 2977. 40 лв.
Въззиваемата – ищца в срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК е депозирала писмен отговор, с който оспорва жалбата на насрещната
страна и моли съда да я остави без уважение. Поддържа, че решението е
прецесуално допустимо, като постановено по предявените искове, а по същество
–правилно и моли съда да го потвърди.
Подадена е и частна жалба от ищца Р.В.К.
срещу определението от 05.08.2016г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, с
което е оставено без уважение искането на частната жалбоподателка за изменение
на първоинстанционното решение в частта за разноските. Частната жалбоподателка
поддържа, че обжалваното определение е неправилно и незаконосъобразно, моли
въззивният съд да го отмени и да намали поради прекомерност присъденото в полза
на ответника адвокатско възнаграждение до определения в Наредба № 1/2004г. минимален размер.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор от ответника по частната жалба – „Ю.Б.“ АД, в който е изразено
становище за неоснователност на същата.
С оглед постановеното в хода на
въззивното производство определение за частично прекратяване на производството
и обезсилване на решението в хипотезата на чл. 233 ГПК, предмет на делото е
само обжалваната от ответника част за уважаване на исковете по чл. 55, ал.1, пр.
1 ЗЗД.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на
релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за
валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на
Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Настоящият съдебен състав приема, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната
част.
Наведените от въззивника-ответник оплаквания за недопустимост
на първоинстанционното решение, като постановено по непредявен иск е
неоснователно. Съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК, предметът на
делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. В конкретния случай,
първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. 1 ЗЗД. Предпоставките за уважаване на тази претенция са доказване на
извършено от ищеца плащане, както и изначална липса на основание за
извършването му. Когато плащането е основано на договор, основанието на същото
е установено и ищецът следва да докаже причините, поради които твърди, че не
дължи платеното по договора – в това число нищожността на определени клаузи от
него.
Предявените
от ищцата К. искове за сумите са основани на твърдения за извършено от
ответника в изпълнение на неравноправни клаузи по процесните два договора за
кредит едностранно увеличаване на размера на дължимите месечни анюитетни вноски,
което е породило вземания в полза на ищцата на извъндоговорно основание. В съответствие
с тези си твърдения ищцата е формулирала и петитума на исковата молба- за
осъждане на ответника да върне в патримониума й получените, без да е налице
валидно правно основание за това, парични суми в размер на 4466. 65 лв. и 2977. 40 лв., представляващи разликата
между сбора на първоначално уговорения размер на месечните лихви и сбора от
заплатените от ищцата месечни лихви по договора за кредит. От мотивите на първоинстанционното решение
се установява, че съдът е разгледал и разрешил повдигнатия спор в рамките на
така определения от ищцата предмет на търсената искова защита, като съобразно
релевираните правопораждащи спорното право факти и сезиращото го искане, е
приел да е предявен и съответно се е произнесъл по искове с правно основание
чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД. За да уважи предявените искове,
първоинстанционният съд е приел, че в представените договори за банкови кредити
липсват клаузи, в които да са уговорени обективни критерии за промяна на
базисния лихвен процент (кога
и при какви условия може да настъпи такава промяна), както и че липсва яснота относно
методиката и конкретния алгоритъм за начина на формиране на едностранно
променливата лихва (липсват
недвусмислено и ясно разписани правила по какъв начин и при каква промяна на
компонент от значение за лихвения процент може да бъде изменян последният,
както и пропорцията, при която промяната на един от компонентите да повлияе
върху размера на лихвата).
Противно
на поддържаната от въззивника-ответник теза, тези изводи на съда не сочат на
твърдяната подмяна на предмета на спора. Тези изводи, изложени в мотивната част
на решението, са формирани на база преценката на правнорелевантните факти за
възникване на вземанията по чл.55, ал.1 ЗЗД, доколкото произнасянето по
претенциите за връщане на платената сума от ищеца е обусловено от установяване
на обстоятелството дали в тежест на кредитополучателя е валидно възникнало
договорно задължение да заплати възнаградителна лихва в претендирания размер за
периодите от м.август 2008г.-м.март 2012г. по първия договор и за периода
м.ноември 2008г. – м. март 2012г. по втория договор, вследствие на увеличения
лихвен процент, т.е. дали за банката съществува правно основание да получи тези
суми. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема,
че в частта по исковете с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД за сумите 4466. 65
лв. и 2977. 40 лв. обжалваното решение е
постановено в рамките на заявените от ищеца основание и петитум на претенциите,
т.е. при спазване на диспозитивното начало на исковия процес, и следователно е
допустимо. При постановяване на решението не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС,
досежно обжалваната от ответника част.
От
систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.143 ЗЗП и чл.144 ЗЗП, във връзка помежду им и с оглед целта на
закона, следва да се приеме за допустима уговорка в договор за кредит,
предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, но
само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1. обстоятелствата, при
чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в
договора или в ОУ; 2. тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не
зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е
поставено под контрола на кредитора; 3. методиката за промяна на лихвата да е
подробно и ясно описана в договора или в ОУ (чл. 144, ал. 4 ЗЗП), т.е. да е
ясен начинът на формиране на лихвата; 4. при настъпването на тези обстоятелства
да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената
лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до
„значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя” съгласно чл. 143 ЗЗП – така постановеното решение №
424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на ВКС, ІV ГО.
В конкретния случай в двата
процесни договора - за ипотечен и потребителски кредит, не се съдържа методика
за изменение на лихвата, предвиждаща начин на формиране и изменение на БЛП,
нито препратка към методология за определяне на базисни лихвени проценти.
Съдържа се препращане към Тарифа за условията, лихвите, таксите и комисионните,
които банката прилага при операциите си, каквато, обаче, не е представена по
делото. Същевременно общите условия и тарифите на търговските банки не
представляват обществено известни, нито служебно известни на съда факти и
подлежат на доказване на общо основание от страната, която се позовава на тях –
търговецът, който претендира приложение на изключението, уредено в чл. 144, ал.
3, т. 1 ЗЗП. Ето защо въззивният съд приема, че в договорите не са определени обективни обстоятелства, при
чието проявление би възникнало потестативното право на банката едностранно да
променя договорения лихвен процент. Не са посочени нито компонентите, формиращи
БЛП и тежестта на всеки от тях, нито предпоставките, при които за банката
възниква правото й едностранно да променя БЛП, нито механизъм, по който това ще
става, като същевременно е предвидено задължение на кредитополучателя да търпи
измененията, които са задължителни за него и влизат в сила, независимо от
волята на последния - чл. 3, ал. 5, изр. 1 и чл. 12, ал. 1 от договора, и да
заплаща променените по размер погасителни вноски. Ето защо оплакването
на жалбоподателя, че в договора се съдържат условия за промяна на лихвата, при
които изменението на лихвата е свързано с изменение размера на лихвения процент
на финансовия пазар, който е извън контрола на търговеца, се явява
неоснователно. Не се достига до различно заключение и при прилагане на
представената по делото методология за определяне на базисни лихвени проценти и
БЛП стойности на банката. Видно от съдържанието на същата, БЛП същият се формира
от трансферна цена на ресурса и буферна надбавка. Трансферната цена на ресурса
се формира от пазарните лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор; рисковата
премия, приложима за банката при привличане на финансов ресурс и директните
нелихвени разходи на банката за привличания паричен ресурс – минимални
задължителни резерви, фонд за гарантиране влоговете в банките и др. Буферната
надбавка включва оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при
най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в
лихвените нива в размер до 0,50% годишно. Съгласно т. 4.1. от методологията,
при промяна на един или повече от изброените по-горе компоненти на посочените
не води автоматично до изменение на лихвения процент, а е основание за неговата
актуализация. Самата актуализация се извършва по решение на Комитета по
управление на активите и пасивите на банката (т. 5.1 от методиката).
Следователно независимо че компонентите на БЛП да имат сами по себе си
обективен характер, изменението на тези компоненти, което е извън волята на
банката, не води автоматично до изменение на лихвения процент, а е основание
орган на банката да направи преценка дали да се извърши такова изменение и по
какъв начин. Поради тази причина, макар да е предвидена възможност за
намаляване на БЛП, не може да се приеме, че начинът на определяне на лихвения
процент е обективен, включително при прилагане на цитираната от въззивника
методика. Тази методология не
съдържа ясен механизъм за изменение на БЛП, тъй като не е установен нито
размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен показател,
нито каква е тежестта на всеки един от посочените показатели, а изменението е
предоставено на волята на банката, като увеличава БЛП със ставка, която тя
счете за целесъобразна. Същото изрично е посочило и вещото лице в заключението
на приетата ССчЕ,
Поради това в случая е неприложимо изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1
ЗЗП. Съгласно цитираното решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/ 2015г. на
IV ГО на ВКС, тази разпоредба не намира приложение, дори обстоятелството,
свързано с изменение на лихвата да настъпва обективно, ако то се явява
поставено в зависимост от волята на кредитора, когато липсва яснота относно
методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно
променливата лихва, респ. липсва обвързване на конкретния размер на повишението
на лихвата с размера на покачване на индекса, като само от банката зависи с
колко точно ще се промени лихвата, без тя да е длъжна да се съобрази с
конкретно изменение на пазарния индекс. По
отношение на размерите на уважените искове няма релевирани възражения в
жалбата, а и същите са съобразени изцяло с приетото заключение на ССчЕ. Ето защо правилно първоинстанционният съд е приел, че
предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумите 4466.
65 лв. и 2977 лв.. са основателни и
следва да бъдат уважени.
По разноските:
С оглед частичното обезсилване и прекратяване на производството в хода
на въззивното производство, въззивникът – ответник е направил искане за
присъждане на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК за двете съдебни инстанции относно
прекратената част. С оглед различното основание за присъждане на разноски на
ответника, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение в
частта за присъдените в полза на ответника разноски в размер на общо сумата
2090 лв. следва да бъде отменено изцяло, като настоящият състав определи
разноските на ответника на основание чл. 78, ал. 4 ГПК за двете инстанции. При
така изложеното, размерът на адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство, също подлежи на определяне от настоящия състав, предвид
различното основание за разпределение на отговорността за разноски. Ето защо
частната жалба по чл. 248 ГПК се явява без предмет, с оглед промяна изхода на
делото и следва да бъде оставена без разглеждане.
Ответникът претендира разноски в общ
размер на 2090 лв. за първоинстанционното производство съобразно прекратената
част, като същият е определен въз основа на адвокатско възнаграждение в размер на
общо сумата 4 693. 99 лв. с ДДС, заплатено по банков път и сумата 250 лв. –
депозит за вещо лице. В първоинстанционното производство и в настоящото
своевременно е направено възражение от ищцата за прекомерност на претендираното
от ответника адвокатско възнаграждение. Определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4
от
Наредба №
1 от 09.07.2004г., минималният размер на адвокатския
хонорар за предявените искове, предмет на разглеждане в
първоинстанционното производство, е в размер на 1216. 91 лв. При това положение настоящият състав
намира, че платеното от ответника адвокатско възнаграждение в размер на 4693.
99 лева е прекомерно
и следва да бъде намалено, но не до минималния размер, а до размер на сумата от
2000 лв. В тази връзка съдът взе предвид както правната и фактическа сложност на делото, така и извършени процесуални
действия до прекратяване на производството, броя на предявените искове,
характера на разглеждания правен спор, доводите, на които е отговорено, предвид
твърденията и възраженията на страните, както и повдигнатите правни въпроси и
тяхното разрешаване.
При общ размер на разноските на ответника от 2 250лв. за СРС /включващ адвокатско възнаграждение и
депозит за вещо лице/,
се получават разноски съобразно прекратената част на производството в размер на
сумата 951. 32 лв., дължими на ответника. С оглед гореизложеното, ищцата следва
да бъде осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 4 ГПК разноски
в размер на сумата общо 951. 32 лв. за първоинстанционото производство.
По разноските във въззивното
производство:
С оглед изхода на делото по жалбата
на ответника, на ищцата следва да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал.
1 ГПК за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв,
съгласно представения договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено такова на соченото основание. При минимален размер на
възнаграждението в размера на 702. 15 лв., съобразно изхода на делото, на адв. Д.
следва да се присъди възнаграждение в размер на 405. 21 лв.
На
въззивника – ответник следва да се
присъдят разноски за въззивното производство на основание чл. 78, ал. 4 ГПК в общ размер на 594. 05 лв., съобразно изхода на спора и представения
списък на разноски по делото и доказателствата за изразходването им. В тази
сума се включват съответна част от разноските за държавни такси и адвокатско
възнаграждение, определено за настоящата инстанция в минималния размер от 1216.
91 лв. на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, при своевременното направеното
възражение на въззивницата – ищца за прекомерност. При уважаване на
възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК и определяне размера на адвокатското
възнаграждение съдът взе предвид реално извършените процесуални действия за
настоящата инстанция, както и служебно известния факт за множество водени дела
от ответната банка с идентична защита.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.08.2015
г., постановено по гр. д. № 26967/2012 г. на СРС, ГО, 42 състав, в
обжалваната част, с която е осъден ответника „Ю.Б.”АД да заплати на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на Р.В.К. сумата от 4 466. 65 лева – платени без основание вследствие на едностранно
увеличение на лихвения процент за периода от м.08.2008г. до м.03.2012г. по договор
за кредит за покупка на недвижим имот HL 33842 от 20.02.2008г. и сумата 2 977. 40 лв. - платени без
основание вследствие на едностранно увеличение на лихвения процент за периода
от м.11.2008г. до м.03.2012г. по договор за потребителски кредит HL 44072 от
02.10.2008г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на
предявяване на иска - 15.05.2012г. до окончателното изплащане на вземането.
Решението в частта за отхвърляне на
исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД е обезсилено
и производството в същата част е прекратено с влязъл в сила съдебен акт на
въззивния съд, а решението в частта за прекратяване на производството от СРС е
влязло в сила, като необжалвано.
ОТМЕНЯ решение
от 20.08.2015г., постановено по гр. д. № 26967/2012 г. на СРС, ГО, 42 състав в
частта, с която е осъдена Р.В.К. да заплати на „Ю.Б.”АД на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата 2 090 лв. – разноски за първоинстанционното производство
съобразно обезсилената част на решението.
ОСЪЖДА Р.В.К.,
ЕГН ********** да заплати на „Ю.Б.”АД, ЕИК *-******, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата 951. 32 лв. – разноски за СРС и сумата 594. 05 лв. – разноски за
СГС.
ОСЪЖДА
„Ю.Б.”АД, ЕИК *-****** да заплати на адв. Д.З.Д., САК, ЕГН **********, на основание чл. 38, ал.
1, т. 2 ЗАдв., адвокатско възнаграждение в размер на 405. 21 лв. за СГС.
Решението в частта за присъдените
разноски на ищцата за първоинстанционното производство в размер на сумата 1754
лв. е влязло в сила.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба на Р.В.К. срещу определението от 05.08.2016г.
по гр.д. № 26967/2012г. на СРС, 42 с-в, постановено по реда на чл. 248 ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.08.2015
г., постановено по гр. д. № 26967/2012 г. на СРС, ГО, 42 състав, в
обжалваната част, с която е осъден ответника „Ю.Б.”АД да заплати на
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на Р.В.К. сумата от 4 466. 65 лева – платени без основание вследствие на едностранно
увеличение на лихвения процент за периода от м.08.2008г. до м.03.2012г. по
договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 33842 от 20.02.2008г. и сумата
2 977. 40 лв. - платени без
основание вследствие на едностранно увеличение на лихвения процент за периода
от м.11.2008г. до м.03.2012г. по договор за потребителски кредит HL 44072 от
02.10.2008г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на
предявяване на иска - 15.05.2012г. до окончателното изплащане на вземането.
Решението в частта за отхвърляне на исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД е обезсилено и производството в същата част е
прекратено с влязъл в сила съдебен акт на въззивния съд, а решението в частта
за прекратяване на производството от СРС е влязло в сила, като необжалвано. ОТМЕНЯ решение от 20.08.2015г.,
постановено по гр. д. № 26967/2012 г. на СРС, ГО, 42 състав в частта, с която е
осъдена Р.В.К. да заплати на „Ю.Б.”АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2
090 лв. – разноски за първоинстанционното производство съобразно обезсилената
част на решението. ОСЪЖДА Р.В.К., да
заплати на „Ю.Б.”АД, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата 951. 32 лв.
– разноски за СРС и сумата 594. 05 лв. – разноски за СГС. ОСЪЖДА „Ю.Б.”АД, да заплати на адв. Д.З.Д., САК, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.,
адвокатско възнаграждение в размер на 405. 21 лв. за СГС. Решението
в частта за присъдените разноски на ищцата за първоинстанционното производство
в размер на сумата 1754 лв. е влязло в сила. ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба на Р.В.К. срещу определението
от 05.08.2016г. по гр.д. № 26967/2012г. на СРС, 42 с-в, постановено по реда на
чл. 248 ГПК.