Р Е Ш Е Н И Е
№ ……..
гр. София,15.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд,
Гражданско отделение, IV-Д
въззивен състав, в закрито заседание, проведено на петнадесети ноември две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
Членове:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл. съдия ТЕОДОРА ИВАНОВА
при
участието на секретаря Екатерина Тодорова разгледа докладваното от мл. съдия
Теодора Иванова въззивно гражданско дело № 3523 по описа на съда за 2021
година.
Производството е по чл. 258 и
сл. ГПК.
С решение № 20006844 от 11.01.2021 г. по гр.д. №
30422/2020 г. на СРС, 77 състав са отхвърлени предявените от Г.С.А. срещу „К.Н.Ю.“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове:
1/. иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно
и отмяна на уволнението на ищеца от длъжността „Старши агент“, звено „Dolphin“, „К.Н.Ю.“ ЕАД, извършено със заповед № 6900/13.05.2020 г. на прокуриста
на дружеството; 2/. иск с правно основание чл. 345, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване
на заеманата преди уволнението длъжност и 3/. иск с правно основание чл. 345,
ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ – за присъждане на обезщетение за оставане
без работа поради незаконно уволнение за периода от 14.05.2020 г. до 14.11.2020
г., в размер на 16200 лв., ведно със законната лихва върху сумата от
предявяване на иска до окончателното й плащане. Ищецът е осъден да заплати на
ответника сумата 1488 лв. разноски по делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Решението е обжалвано изцяло от Г.С.А. като
неправилно. Поддържа се необоснованост, поради несъответствие със събраните
доказателства на следните изводи на съда: че не е налице извършена от
работодателя едностранна промяна на мястото на работа на служителите на звено „Dolphin“, изразяващо се в преминаване към работа от разстояние, че съгласно
заповед на работодателя същият не е следвало да изпрати на заявения от ищеца адрес
необходимите документи и оборудване за осъществяване на дистанционна работа, че
служителят е следвало да се яви на работното си място за подписване на анекс за
изменение на трудовото си правоотношение. Твърди се и противоречие с чл. 186 КТ
на извода на първоинстанционния съд, че неявяването на ищеца на работа в офиса
на дружеството в гр. София в периода 25.04.2020 г. – 30.04.2020 г. представлява
нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ. Иска
се отмяна на решението и уважаване на исковете. Претендира се присъждане на
разноските, направени в първоинстанционното и въззивното производство. Прави
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на разноските за адвокатско
възнаграждение, направени във въззивното производство.
Въззиваемото дружество „К.Н.Ю.“ ЕАД изразява становище
за правилност на първоинстанционното решение и за неоснователност на жалбата. Твърди,
че като работодател не се е възползвал от предвидената в чл. 7 от Закона за
мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (ЗМДВИППП)
възможност за едностранно въвеждане на задължителна работа от разстояние, а
напротив - бил отправил към служителите си предложение в този смисъл, което
същите биха могли да приемат или не, подписвайки допълнително споразумение към
трудовия договор, съгласно т. 4 от заповед №
1009/13.03.2020 г. В т. 7 от заповед № 1009А/13.03.2020 г. било посочено,
че служителите, които не са преминали към работа от разстояние, следва да се
явяват на работа на определеното им в трудовия договор място на работа, както и
че при неявяването им на работа без уважителна причина ще се приложат съответните
разпоредби на Кодекса на труда. Работодателят не бил задължен да се съобразява
с желанието на служителите си относно процедурата, по която следва да се
премине към работа от разстояние. Иска потвърждаване на първоинстанционното
решение. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Софийският
градски съд, в изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, след като извърши
служебна проверка за валидност и допустимост на решението и прецени доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за
неправилност, посочени във въззивната жалба, прие следното:
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми.
На осн. чл. 272 ГПК настоящият състав споделя изводите
на първоинстанционния съд, касаещи фактическата и правна страна на спора. В
допълнение към изложеното от СРС и като съобрази доводите във въззивното
производство, съдът намира следното:
Конститутивният иск по чл. 344, ал. 1 ,т .1 КТ е
неоснователен.
В случая са били налице предпоставките на чл. 330, ал.
2, т. 6, вр. чл. 188, т. 3, вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ за ангажиране на
дисциплинарната отговорност на ищеца и налагане на най-тежкото дисциплинарно
наказание – дисциплинарно уволнение и са спазени изискванията на чл. 193-195 КТ,
а именно: 1) наличие на действително трудово правоотношение между страните към
датата на налагане на наказанието; 2) доказано
извършване от ищеца на описаното в заповедта за уволнение дисциплинарно
нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ; 3) отправено
от лице с работодателска власт, по смисъла на чл. 192 КТ, волеизявление за
налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ и за прекратяване на трудовото
правоотношение; 4) изпълнение на формалната процедура по чл. 193- чл. 195
вкл. КТ – изпълнено е задължението от страна на работодателя по чл. 193 ГПК за
изискване на обяснения от ищеца преди налагане на наказанието, спазен е
преклузивният срок за налагане на дисциплинарното наказание по чл. 194, ал. 1 ГПК, заповедта за дисциплинарно наказание отговаря на изискванията по чл. 195 ГПК.
Във връзка с изпълнение на задълженията на
работодателя, посочени по-горе в т. 4 (по чл. 193 - чл.195 КТ), следва да се
посочи, че задължението на работодателя, установено в чл. 193 ГПК, преди
връчването на заповедта за уволнение да изиска обяснения от ищеца и да го
изслуша или да приеме писменото му обяснение, е съществен елемент от
процедурата по налагане на дисциплинарно наказание. Неизпълнението му е
определено в КТ като абсолютно отменително основание – според разпоредбата на
чл. 193, ал. 2 КТ уволнението се отменя като незаконосъобразно, без да се
разглежда спора по същество. В случая ответникът, в чиято тежест е било
установяване на горните обстоятелства, е доказал, че преди издаването на
заповедта за уволнение, с покана изх. № 31246/04.05.2020 г., работодателят, чрез тийм мениджър Исмаил Калъч
(чиято представителна власт не е оспорена от ищеца), е дал възможност на
служителя, в тридневен срок от получаването й, да даде обяснения за процесното
дисциплинарно нарушение и да представи документи, извиняващи отсъствието му.
Видно от съдържанието на поканата (л. 52 от делото на СРС), както и от
писмените доказателства, намиращи се на л. 53, л. 53 гръб, л. 54, л. 55 и л. 56
от делото на СРС, същата е била изпратена на 05.05.2020 г. както чрез куриер до
постоянния адрес на Г.А., така и като електронно съобщение на неговите служебен
и личен имейл адреси. Изпратеното до постоянния адрес на служителя писмо се е
върнало в цялост към работодателя, с отбелязване на куриера, че получателят е
отказал приемането на доставката. Удостоверяването на куриера за отказ от
получаване на пратката не е оспорено от ищеца, но дори и да беше и същото да
беше основателно, поканата следва да се приеме, че е била връчена на служителя
по електронен път още на 05.05.2020 г., доколкото не се оспорва получаването й
на двата имейл адреса на лицето и доколкото в чл. 193 КТ, за разлика от чл. 195 КТ, не е предвидено изрично изискване нито за формата на искането на обяснения,
нито за реда, по който искането следва да бъде връчено на служителя. В дадения
от работодателя разумен тридневен срок за писмени обяснения, служителят А. не е
дал такива, поради което следва да се приеме, че последният сам се е отказал от
това свое право.
Преклузивният срок по чл. 194, ал. 1 КТ също е бил
спазен, с оглед посочения в заповедта за уволнение период на извършеното
дисциплинарно нарушение (24.04.2020г.-30.04.2020 г.) и датата на издаване на
заповедта, с която е наложено дисциплинарното наказание „уволнение“ (13.05.2020
г.)
Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“ (заповед № 6900/13.05.2020 г.) е мотивирана и съдържа всички
определени в чл. 195 КТ реквизити. Нарушението на трудовата дисциплина е
индивидуализирано по вид, време и място на извършване - трудовото
правоотношение е било прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6, вр. чл.
190, ал. 1, т. 2 и чл. 188, ал. 3 КТ, поради това, че в периода
24.04.2020 г.-30.04.2020 г. Г.А. не се е явил на работа в течение на повече
от два последователни дни, без извинителна причина. Заповедта е връчена на
служителя (видно от удостоверението, направено от куриера и от имейл
кореспонденция – л. 48, л. 48 гръб, л. 49 и л. 50 от делото на СРС).
Във връзка с изискването, посочено по-горе в т. 3 (по
чл. 192 КТ) - волеизявлението за налагане на дисциплинарното наказание „уволнение“ е
отправено от лице с работодателска власт – прокуриста на дружеството.
Във връзка с предпоставката, посочена по-горе в т. 1 – по делото е доказано, че към налагане на дисциплинарното наказание страните са били обвързани от действително трудово правоотношение. Между Г.С.А. и „К.Н.Ю.“ ЕАД е бил сключен безсрочен трудов договор № А-19560/22.02.2019 г. (л. 10 от делото на СРС), допълнен със споразумение за изменение на трудовото правоотношение от 01.01.2020 г. (л. 21 от делото на СРС), по силата на които към 13.05.2020 г. служителят А. е изпълнявал длъжността „Старши агент“ към звено „Dolphin“ на работодателя „К.Н.Ю.“ ЕАД.
Във връзка с предпоставката, посочена по-горе в т. 2 -
по делото се доказа извършване от Г.А. на описаното в заповедта за уволнение
дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ – неявяване на ищеца на
работа в периода 24.04.2020 г.-30.04.2020 г. включително, на работното му място
в офиса на работодателя, в гр. София, на ул. „*****, в сградата „Т.Т.“. До този
извод съдът достигна след преценка на следните обстоятелства:
В чл. 5 от сключения между страните трудов договор е
било уговорено работното време, според който същото се изчислява сумарно – 40
часа седмично, като около 25 число на всеки месец работодателят предоставя на
служителя работен график с работното време за предстоящия месец, който график
би могъл, при възможност и след писмена молба от страна на служителя, в
еднодневен срок от получаването на графика, да бъде променен. В случая няма
данни Г.А. да е поискал промяна на изготвения за него работен график за месец
април 2020 г., приложен на л. 145 и л. 68 от делото на СРС и неоспорен от
ищеца. На процесните дати - на 24.04. и 25.04. 2020 г. (два последователни
работни дни) и на 27, 28, 29 и 30.04.2020 г. включително (още четири
последователни работни дни), съобразно работния му график, ищецът е следвало да
се яви на работното си място и да полага труд. Въззивникът не се е явил на
работа и на графика е отбелязано, че на посочените дати лицето е отсъствало „по
собствена инициатива“ / „непотвърдено отсъствие“. Ищецът не твърди обратното,
нито представя доказателства за уважителни причини за неявяването си, поради
което следва да се приеме, че е осъществил състава на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че работодателят
е извършил едностранна промяна на мястото на работа и ищецът е следвало да
изпълнява служебните си задължения по местоживеенето си. Видно от сключения
между страните трудов договор, уговореното място на работа на служителя е било
гр. София, а работното му място – офисът на работодателя,
намиращ се на ул. „*****, в офис-сграда „Т.Т.“, както и на други места,
когато това следва от характера на работата. Съгласно чл. 107з, ал. 2 КТ
работата от разстояние има доброволен характер, а според ал. 7 от същия
конкретният характер на работата от разстояние, условията и редът за
осъществяването ѝ се определят в индивидуалния трудов договор. В чл. 7, ал. 1 ЗМДВИППП е предвидена възможност (не и
задължение) за работодателите да възлагат работа от разстояние на служителите
си без тяхно съгласие, при условия и ред за възлагане, изпълнение и контрол,
определени със заповед на работодателя. Видно от т. 1 и т. 4 от заповед №
1009/13.03.2020 г. (л. 84 от делото на СРС) работодателят не е въвел
едностранно работа от разстояние, а е наредил по отношение на всички служители,
посочени в списък към заповедта (л.160 и л. 161 от делото на СРС), считано от
13.03.2020 г. поетапно да се въведе преминаване от работа, извършвана в
помещенията на работодателя, към работа от разстояние, след подписване в този
смисъл на допълнителни споразумения между служителите и работодателя. Тоест,
работодателят не е променил едностранно мястото на работа на служителите към
звено „Dolphin“, а им е предоставил възможност, ако желаят, да изберат работа
от разстояние, чрез подписване на допълнително споразумение.
За Г.А. работното му място и начинът му на работа са
останали непроменени - в помещенията на работодателя в офиса му в гр. София,
ул. „*****, в офис-сграда „Т.Т.“, тъй като той, заедно с още 5 служители, не е
подписал необходимото споразумение за преминаване към работа от разстояние и не
е получил необходимото оборудване за тази цел. Неподписването на допълнително
споразумение не се оспорва от ищеца, а подобна констатация се съдържа в списък-извлечение
от списък по т. 1 от заповед № 1009/13.03.2020 г. (л. 160-161 от делото на СРС).
Неоснователно е твърдението на въззивника, че работодателят
е бил длъжен да изпрати на заявения от ищеца адрес оборудването за
осъществяване на дистанционна работа. От закона, от конкретния трудов договор и
допълните споразумения към него и от издадените заповеди на работодателя не следва
извода, че при поискване от служителя, работодателят е длъжен да му
изпрати, чрез куриер или по пощата, необходимата за работа от разстояние
техника. Както бе посочено по-горе, условията и редът за възлагане на работа от
разстояние се определят от работодателя, със заповед (чл. 7, ал. 1 ЗМДВИППП). В
случая, според определения от работодателя ред, служителят е следвало да се яви
на работното си място за подписване на анекс за изменение на трудовото си
правоотношение досежно мястото на работа, за фактическо получаване на
необходимото оборудване за работа от разстояние и за подписване на приемо-предавателен
протокол. Този извод следва от заповед № 1009/13.03.2020 г., от заповед № 1009А/13.03.2020
г., т. 3, т. 4, т. 7, заявление за ползване на електронна кореспонденция с
работодателя от Г.А. и електронна кореспонденция между въззивника и
работодателя, от която е видно, че служителят е бил уведомен изрично, че липсва
вариант оборудването да му бъде изпратено чрез куриер, най-малкото заради
необходимостта да се подпише двустранен приемо-предавателен протокол в момента
на фактическото му предаване и получаване (л. 73 СРС). Следва да се подчертае,
че с т. 7 от заповед № 1009А/13.03.2020 г. всички служители са предупредени
изрично, че по отношение на тези от тях, които не са преминали към работа от
разстояние, не ползват отпуск и не се явяват на работа на определеното им в
трудовия договор място на работа, без уважителна причина, следва да се прилагат
съответните разпоредби на Кодекса на труда. Горните обстоятелства се установяват
и от показанията на свидетелите Владислав Лилов, Иво Начев и Хасан Кьосе,
според които всички служители, които са заявили желание за работа от
разстояние, е следвало да подпишат допълнително споразумение и да се явят в
офиса за получаване на необходимата техника, при предаването и получаването на
която да се подпише двустранен приемо-предавателен протокол. Никой от проект „Dolphin“, към който проект работи и А., не е получавал необходимото за работа
устройство по пощата. Г.А. е отказал да дойде до гр. София, както на
първоначално определения ден, така и в друг ден.
Работодателят е оказал и необходимото съдействие за
придвижване на въззивника от гр. Бургас до гр. София, с оглед въведените на
20.03.2020 г. ограничителни мерки – изпратил му е служебна бележка №
1014/20.03.2020 г., която да послужи пред всички държавни контролни органи на
Република България, удостоверяваща качеството му на служител в „К.Н.Ю.“ ЕАД с
място на работа гр. София, ул. „*****, „Т.Т.“, и декларация за адрес по
местоживеене и адрес на месторабота, заверена с подпис и печат от работодателя
в частта относно местоработата. Посочените документи са били получени
въззивника А., видно от имейл кореспонденция (л. 73 СРС).
Във връзка с изискването по чл. 189 КТ за съответствие
на вида дисциплинарно наказание с тежестта на нарушението, следва да се
отбележи, че за нарушенията, изброени в разпоредбата на чл. 190, ал. 1, т. 1-т.
6 вкл. КТ, съдът няма право да преценява съответствието между тежестта на
нарушението и тежестта на наказанието, тъй като тази преценка е направена от
самия закон. Всяко едно от посочените в т.1-т.6 нарушения е преценено от
законодателя като достатъчно тежко нарушение на трудовата дисциплина,
обосноваващо налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.
Предвид неоснователността на иска по чл. 344, ал. 1,
т. 1 КТ обусловените от него искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ също се
явяват неоснователни.
Поради съвпадение между изводите на настоящата
инстанция с тези на районния съд, първоинстанционното решение ще следва да бъде
потвърдено изцяло, включително и в частта за разноските.
При този изход на делото въззивникът Г.А. следва да
понесе отговорността за разноските, направени от въззиваемото дружество „К.Н.Ю.“
ЕАД пред настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Дружеството
претендира сумата 1448 лв. - платено адвокатско възнаграждение с ДДС за
процесуално представителство пред СГС. Съдът намира възражението на ищеца по
чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение за основателно.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 16 от Тълкувателно решение № 6
от 06.11.2013 г. по т.д. № 682013 г., ОСГТК на ВКС, минималният размер на
адвокатското възнаграждение по трудови дела с определен материален интерес се
определя по чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1/ 2004 г. на Висшия адвокатски съвет
за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като правилото на
чл. 7, ал. 1, т. 1 от наредбата е създадено с оглед характера на съдебния спор,
а не според вида на предявения иск (оценяем или неоценяем). Разяснява се също,
че по реда на чл. 7, ал. 2 от наредбата се определят възнагражденията по дела
за защита на имуществени права, които не са породени от трудови правоотношения.
С оглед на горното и предвид фактическата и правна сложност на делото,
извършените процесуални действия от адвоката-пълномощник на въззиваемата страна,
броя на проведените открити съдебни заседания във въззивната инстанция и с оглед
разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от наредбата, според която в случая
минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 710 лв., от
направените от въззиваемата страна разходи за адвокатско възнаграждение в
размер на 1448 лв., следва да й се присъди сумата 800 лв.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 20006844 от 11.01.2021 г. по гр.д. № 30422/2020 г. на СРС, 77
състав.
ОСЪЖДА Г.С.А., с ЕГН **********,***,
на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на „К.Н.Ю.“ ЕАД, с ЕИК *****, гр. София,
район „Триадица“, ул. „*****, „Т.Т.“, сумата 800 лв. разноски за въззивната
инстанция.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на
страните, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.