№ 3078
гр. София, 04.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Стела Кацарова Въззивно гражданско дело №
20221100506741 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 14.03.2022 г., гр.д. 7245/21 г., СРС, 55 с-в отхвърля
предявения иск от А. С. Д. против „Т.С.“ ЕАД за установяване по отношение
на ответника, че А. С. Д. не дължи сумата 1 250 лв., представляваща част от
общо дължимата сума 3 213,50 лв. - главница за доставена топлинна енергия
за периода от месец ноември 2005 г. до месец април 2008 г., за която сума е
издаден изпълнителен лист от 05.05.2010 г. по гр.д. № 4206/2009 г., СРС, 86
с-в поради погасяване на вземането по давност и осъжда ищцата да заплати на
ответника сумата 100 лв. - разноски.
Срещу решението постъпва въззивна жалба от ищцата А. С. Д.. Счита,
че щом се установява частично нейно плащане от 2 659 лв., по реда на чл. 76,
ал. 2 ЗЗД трябва да се считат за погасени първо разноските, след това лихвите
и накрая главницата. В случая, въпреки частичното плащане, дългът
се увеличава на 7 267,89 лв. Иска се отмяна на решението и постановяване на
друго, с което да се уважи искът.
1
Въззиваемият – ответникът по иска „Т.С.“ ЕАД оспорва жалбата.
Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по
реда на чл. 269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна
страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.
Съобразно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, при
обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл. 269, изр. 2
ГПК, настоящият съдебен състав намира, че крайните изводи на двете
инстанции съвпадат. Възприема фактическите и правни констатации в
обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. В настоящото
производство не са представени нови доказателства. Решението следва да се
потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на
първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.
В отговор на оплакванията по жалбата, въззивният съд приема
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 439, ал.1 ГПК.
Влязла в сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 27.05.2009 г.,
гр.д. 4206/09 г., СРС, 86 с-в и изпълнителен лист от 05.05.2010 г. са издадени
в полза на настоящия ответник „Т.С.“ ЕАД срещу сегашната ищца А. С. Д.
относно процесните вземания за сумата 3 213,50 лв. – стойност на топлинна
енергия през периода м. ноември 2005 г. – м. април 2008 г. за абонатен №
315337, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.05.2009 г.
до изплащане на вземането и сумата 737,28 лв. – лихва за забава през периода
01.01.2006 г. - 12.03.2008 г.
С подаване на заявлението от 19.05.2009 г. за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК относно вземанията, се прекъсва теченето на
погасителната давност за тях. Съгласно чл.156, б. „г“ ЗГС подаването на
молба за издаване на заповед за изпълнение произвежда действие на подаване
2
на искова молба, т.е. прекъсва давността, за разлика от молбата за издаване на
изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл. 242
ГПК/отм./. В този смисъл са постановките на т. 14 от от ТР № 2/26.06.2015 г.,
ОСГТК на ВКС.
В рамките на едностранното заповедно производство, с оглед
ограничението на чл. 120 ЗЗД за служебно прилагане на давността,
заповедният съд не разполага с възможност при липса на изрично възражение
за изтекла 3-годишна погасителна давност по чл. 111 ЗЗД на вземанията, да
отхвърли изцяло или отчасти заявлението. Принципно длъжникът може да
предяви подобно възражение едва в рамките на исково производство, каквото
в случая не се е развило поради липса на подадено възражение по чл. 414
ГПК.
Заповедта за изпълнение представлява самостоятелно изпълнително
основание за издаване на изпълнителния лист, като влязла в сила при
условията на чл. 416 ГПК, поради неподадено в срок срещу нея възражение от
длъжника или оттеглено възражение, респективно поради неразвило се
исково производство по чл. 422, ал. 1 ГПК, като по делото е приложима
първата хипотеза. Заповедта за изпълнение сама по себе си се ползва с
изпълнителна сила, но не установява със сила на пресъдено нещо
съществуване на вземанията, с каквато се ползва единствено съдебното
решение.
От момента на нейното стабилизиране започва да тече нова 3-годишна
погасителна давност съобразно чл. 111 ЗЗД. Същата последователно е
прекъсвана съгласно чл. 116 б. „в” и чл. 115 б. „ж” ЗЗД с искането на
взискателя и настоящ ответник да се предприеме принудително изпълнение
най-късно на 31.05.2010 г. Тогава с подадена до ЧСИ М. Б., рег. № 838, КЧСИ,
молба за образуване на изпълнително дело въз основа на изпълнителния лист,
взискателят едновременно овластява ЧСИ да извърши пълно проучване на
имущественото състояние на длъжника и настоящ ищец, съгласно чл. 18, ал. 1
ЗЧСИ, като посочва принудителни способи, в съответствие с разясненията на
т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., ОСГТК на ВКС.
По образуваното изп.д. 20108380402770, ЧСИ Б. изпраща на 08.06.2010
г. уведомление до НАП, искания до Столична община и КАТ, както и запорни
съобщения до банки. От запорираните банкови сметки постъпват плащания за
3
общо 2 659 лв. през периода 31.08.2010 г. - 31.05.2012 г. ЧСИ изпраща на
23.05.2014 г. съобщение до длъжника за предстоящо принудително
изпълнение чрез опис на движими вещи. На 27.03.2020 г. взискателят иска
извършване на справки. На 19.08.2020 г. ЧСИ изпраща запорно съобщение.
Към дата 19.08.2020 г. по изпълнителното дело остава непогасен дълг от
общо 7 267,89 лв.
Следва да се има предвид, че всяко извършено плащане прекъсва
теченето на давността, защото съставлява действие по осъществяване на
изпълнителния способ запор върху парично вземане. Според постановките на
т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., ОСГТК на ВКС, нова погасителна давност за
вземанията започва да тече от датата на поискването от взискателя или на
предприемането от съдебния изпълнител на всяко валидно принудително
изпълнително действие, изграждащо съответен изпълнителен способ,
независимо дали прилагането му е поискано от взискателя или е по
инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от взискателя да извърши
пълно проучване на имущественото състояние на длъжника - чл. 18, ал. 1
ЗЧСИ, стига да е предприето преди прекратяване на изпълнителното
производство по право. Това прекратяване настъпва с изтичане на 2-годишен
преклузивен срок по чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, считано отново от последното
поискано или предприето валидно изпълнително действие.
В случая, преди изтичане на давностния и преклузивен срок, считано
влизане в сила за заповедта за изпълнение на 05.05.2010 г., теченето им
последователно е прекъсвано с предприетите действия от взискателя за
посочване на принудителни способи и с изпращане от ЧСИ на запорните
съобщения и постъпвалите от тях плащания. Към момента на подаване на
настоящата искова молба през 2021 г. не са изтекли и двата законни срока –
преклузивен и давностен.
Недопустими са оплакванията по жалбата, наведени и в първа
инстанция и обсъдени с изчерпателно и задълбочено в мотивите на
решението, за погасяване само на главницата с извършените частични
плащания. Тези доводи се навеждат за първи път с въззивната жалба в
противоречие със забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК за релевиране на твърдения
или представяне на доказателства във въззивното производство, които е
могло да се посочат и направят в първоинстанционното. В
4
исковата молба, която очертава предмета на правния спор по делото, ищцата
иска признаване недължимост на цялото вземане по изпълнителния лист, а не
само на главното, като се позовава единствено на изтекла погасителна по
давност. След като в материалноправният спор не е включена пълната или
частична недължимост на дълга поради плащания в хода на изпълнителния
процес, тази възможност е преклудирана още в първа инстанция, поради
което оплакването по жалбата в същия смисъл не следва да се обсъжда.
Исковете по чл. 439, ал. 1 ГПК да се признае за установено, че
вземанията не се дължат като погасени по давност, са неоснователни.
Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, но поради
различни мотиви. Първоинстанционното решение на основание чл. 271, ал. 1,
изр. 1, пред. 1 ГПК следва да се потвърди.
Въззиваемият на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл.
25, ал. 1 от НЗПП има право на сумата 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14.03.2022 г., гр.д. 7245/21 г., СРС, 55 с-
в.
ОСЪЖДА А. С. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „*******,
вх. ******* да заплати на „Т.С.“ ЕАД, гр. София, ул. ******* сумата 100 лв. –
юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5