Решение по дело №16035/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 266169
Дата: 20 октомври 2021 г. (в сила от 6 декември 2021 г.)
Съдия: Вергиния Христова Мичева Русева
Дело: 20181100116035
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 29 ноември 2018 г.

Съдържание на акта

 

РЕШЕНИЕ

гр. София, 20.10.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

             

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 26-ти с-в, в открито заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав:

                                                                                 

 

 

 

Съдия Вергиния Мичева

 

 

 

при секретаря Кирилка Илиева като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 16035  по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 440 ал. 1 от  ГПК.

            Ищецът „Б.А.Н.“ /БАН/ твърди, че е собственик на имот, представляващ магазин, находящ се в гр.София, бул.“*****, на партерния етаж на сградата, с вход от към бул.“Цар Освободител“ със застроена площ от 240.30 кв.м., състоящ се от приемна - салон, кухненски бокс, умивалня, санитарен възел и остъклена тераса, при съседи: от изток-двор на сградата, запад - вход и стълбище, север-двор на сградата, юг - бул. „Цар Освободител“, заедно с прилежащите зимнични помещения, функционално свързани помежду си с обща площ от 215 кв.м., заедно с 28/230 идеални части от общите части от сградата и 28/230 идеални части от общите части на дворното място, върху което е построена сградата. През 2018г. ищецът установил, че срещу имота е предприето принудително изпълнение по изп.дело № 1067/2016г. на ЧСИ С. Я.за парични задължения на ответника „Д.5.“ ЕООД към „КТБ“ АД /н/ и по изпълнително дело № 39/2018г. на ЧСИ И.Ч.за парични задължения на „Д.5.“ ЕООД към СРС. В рамките на изпълнителните производства върху имота на ищеца са наложени възбрани. С оглед на това, ищецът посочва, че магазинът не принадлежи на длъжника по изпълнението, а е негова собственост. Обосновава, че е придобил имота по завещание от 5.11.1933г. от А.Л.. При условията на евентуалност, сочи че БАН е придобил имота по силата на чл.10 ал.2 от Закона за БАН, и на трето място, евентуално , по придобивна давност, тъй като владее имота поне от 1999г. Моли съда да признае за установено по отношение на ответниците, че „Д.**“ ООД не е собственик на процесния магазин. Претендира разноските по делото.

            Ответникът „Д.**“ ООД не е депозирал отговор на исковата молба, не е заявил становище по иска, не е ангажирал доказателства.

            Ответникът Софийски районен съд оспорва предявения иск и моли съда да го отхвърли. Посочва, че по изп.дело № 39/2018г. на ЧСИ Ч.не са извършвани принудителни действия срещу процесния имот, тъй като по искане на СРС, взискател по изпълнителното дело, производството по изпълнението  е спряно. Посочва, че СРС не е станал причина за завеждане на настоящото дело, поради което моли съдът да му присъди разноските по делото.

            Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът установи следното от фактическа страна:

Срещу ответника „Д.5.“ ЕООД е образувано изп.дело № 1067/2016г. по описа на ЧСИ С. Я.с взискател „К.т.б.“ АД /в несъстоятелност/. Принудителното изпълнение е насочено и срещу процесния по делото имот. За този имот длъжникът „Д.5.“ ЕООД се легитимира като собственик въз основа на договор за прехвърляне на обособена част от търговско предприятие от 27.02.2009 г., сключен между „Д.Е.Д.А.“ ЕООД и „Д.5.“ ЕООД. По жалба на БАН, с Решение от 11.12.2018г. по ч.гр.д.№ 1837/2018г. Софийски градски съд е отменил действията по изпълнителното дело, изразяващи се в налагане на възбрана и извършване на опис върху процесния недвижим имот. С разпореждане от 18.12.2018г. ЧСИ Я.е вдигнал наложената възбрана върху имота /л.294, т.І/.

Срещу ответника „Д.5.“ ЕООД е образувано и изп.дело № 39/2018г. по описа на ЧСИ И.Ч.с взискател Софийски районен съд. ЧСИ Ч.е предприел принудително изпълнение срещу процесния имот, като е наложил възбрана върху него. Опис и оценка на имота не са извършвани. По реда на чл.435 ал.4 от ГПК БАН е обжалвал действията на ЧСИ Ч.във връзка с наложената на имота възбрана и изпращане на уведомление за насрочен опис и оценка на имота. С определение №204/10.01.2019г. жалбата на БАН е оставена без разглеждане като преждевременно подадена, тъй като ЧСИ не е извършил принудително действие срещу БАН, което да подлежи на обжалване. Определението е влязло в сила на 30.05.2019г. По искане на взискателя СРС, с постановление от 22.06.2018г. ЧСИ Ч.е спрял производството по изпълнителното дело.

Във връзка с ангажираните доказателства за собствеността на процесния имот се установява следното: С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 67 от 19.04.1929 г., том VI, регистър 1075, дело № 1015/1929г. на Нотариус при Софийски областен съд, Е.М.Е., домакиня от гр.София, е продала на А.Л., министър председател, собственото си празно място и намиращата се върху него постройка в град София, квартал 547 на ъгъла на бул. „Цар Освободител“ и ул.“Кракра“ с общо застроено и незастроено пространство 710.25 кв.м., ведно с построената върху мястото двуетажна масивна постройка от 73 кв.м.

Със Завещание от 05.11.1933г. А.Л. е завещал цялото си имущество на своята съпруга К.Л.с право да го ползва до края на живота си, но без право да го продава, като след нейната смърт имуществото му остава на БАН и на Българското икономическо дружество. 

            А.Л. е починал на 6.11.1933г.

            На мястото на двуетажната постройка в двора на имота е построена 5 етажна сграда  с общо застроено пространство от 484 кв.м.

С нотариален акт № 105 том 18, регистър 3788, дело 3617 от 18.12.1935г. на Нотариус при Софийски областен съд заветниците К.Л., БАН и Българското икономическо дружество са продали 182/230 идеални части от дворното място на имота на седем физически лица. С договор за делба от същата дата 5 етажната сграда и общите части са разделени между новите собственици и заветниците. Видно от договора за делба, партерният етаж на сградата се състои от три магазина - един ъглов към ул. „Кракра“ и бул. „Цар Освободител“ и два магазина към бул.“Цар Освободител“, както и помещение за портиер. При делбата заветниците К.Л., БАН и Българското икономическо дружество са получили в дял: 1/. Малкия среден магазин в партера на зданието, с тераса пред него с вход от бул. „Цар Освободител“, с квадратура 58 кв.м., заедно със зимнично помещение № 2, заедно със 7/230 идеални части от общите части на мястото и толкова идеални части от общите части на зданието; 2/. Източния магазин на партера с тераса пред него, с вход от към бул. „Цар Освободител“ с квадратура 130 кв.м., заедно със зимнично помещение № 3, заедно с 21/230 идеални части от общите части на мястото и толкова идеални части от общите части на зданието; 3/ Югозападния ъглов апартамент над партера от 5 стаи, директно осветен хол, офис, кухня, баня, слугинска стая, килер, главно и черно антрета, със зимнично помещение № 6 и таванско помещение № 6., с квадратура 245 кв.м., заедно с 20/230 идеални части от общите части на мястото и толкова идеални части от общите части на зданието. Останалите жилища и един магазин са разпределени на останалите съсобственици. А съсобствеността е именувана „Съпритежателски дом „А.Л.“.

През 1942г. К.Л.е починала. След смъртта й учреденият фонд „А.Л.“ при БАН и Българското икономическо дружество е отдавал под наем магазините, като от 1946г. източният магазин е отдаден под наем на БАН и ползван като словослагателница. Апартаментът също е ползван от БАН като канцелария, в която са работили негови служители. С определение от 5.06.1952г. по ф.д.№ 44/1950г. Българско икономическо дружество е прекратено, а имуществото му е предадено в собственост на БАН. Фондът „А.Л.“ е преустановил съществуването си.

С Акт за държавна собственост /АДС/ № 1112/27.10.1954 г. на Софийски градски народен съвет апартамента и двата магазина са обявени за държавна собственост и отстъпени за ползване на БАН. През 1966г. апартаментът е прехвърлен безвъзмездно на МВР.

От около 1954г. източният магазин е ползван като гостилница „Г.“. През 1975г. СГНС е разрешил преустройството на двата магазина в ресторант и виенска сладкарница. Двете помещения се обединяват в едно, което работи като ресторант „Г.“. По делото е представен договор за наем от 16.07.1999г., видно от който БАН е предоставил гостилница „Г.“ с обща площ от 250 кв.м. на „Г. 2000“ ООД. От водените посочени по-горе изпълнителни дела става ясно, че ресторантът и сега се ползва като ресторант от „Г. 2000“ ООД, което заплаща наемната цена на БАН.

С акт № 218 от 15.10.1998г. на кмета на р-н Средец двата магазина са обявени за частна общинска собственост. В акта е вписано, че магазините са включени в капитала на „Средец“ ЕООД и се стопанисват от него. Със Заповед № РД-15-183/17.06.1999г. на областния управител на Област София актът за общинска собственост е отменен като незаконосъобразен. С решение № 3712/15.04.2002г. по адм.дело № 815/2002г. ВАС , в петчленен състав, е потвърдил заповедта на областния управител. Независимо от това, с договор за прехвърляне на обособена част от търговско предприятие от 7.03.2007г. „С.“ АД е прехвърлил правото на собственост на „Д.Е.Д.А.“ ЕООД върху обособена част от търговско си предприятие, в което е включено и правото на собственост върху ресторанта на ул.“***** с площ от около 204 кв.м. С договор от 27.02.2009г. за прехвърляне на обособена част от търговско предприятие „Д.Е.Д.А.“ ЕООД е прехвърлил на „Д.5.“ ЕООД собствеността върху обособена част от търговско предприятие, вкл. и правото на собственост върху ресторанта на ул.“*****. Този договор е вписан в Службата по вписванията при СРС.

С констативен нотариален акт № 22 том 1, рег.№ 5598 нот.дело № 425/2000 г. на Нотариус Л., рег.№ 263 НК, вписан в службата по вписвания районен съд София рег.№ 189 том VII, дело № 10683/2000г. БАН е признат за собственик по наследство и по завещание на процесния недвижим имот, представляващ търговски обект – ресторант, находящ се на партерния етаж в сградата – етажна собственост на бул. „*****в гр. София, състоящ се от: приемна-салон, кухненски бокс, умивалня, санитарен възел, остъклена тераса, галерия и склад с обща площ от около 204 кв.м., заедно с прилежащите му избени помещения и 28/230 идеални части от общите части на сградата и от дворното място, върху което същата е построена, съставляващо имот пл. № 7, парцел ІІ в кв. 547, по плана на гр. София, местност „Центъра“.

 Назначената по делото СТЕ установява, че описания в този нотариален акт имот - ресторант е идентичен с двата магазина, описани в Договор за делба от 18.12.1935г. , в АДС №1112/ 27.10.1954г. и в АОС № 218/ 15.10.1998г. Процесният по делото имот е идентичен с нанесеният в кадастралната карта самостоятелен обект с идентификатор 68134.106.22.1.13, който е част от сграда с идентификатор 68134.106.22.1, построена върху ПИ с идентификатор 68134.106.22. Недвижим имот с идентификатор 68134.106.22 е идентичен е имота, който е закупил А.Л. с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 67 от 19.04.1929 г., том VI, регистър 1075, дело № 1015/1929 г. и който имот е бил завещан на БАН със Завещание от 05.11.1933г. Сградата, в която се намира процесният по делото имот, е изградена в периода 1933-1935г. върху имота, отразен към момента в кадастралната карта с идентификатор 68134.106.22.

Събраните по делото гласни доказателства установяват, че ресторант „Г.“ на бул.“***** е завещан на БАН от А.Л.. През годините БАН е ползвал имота, след това го е отдавал под наем на различни лица, а от 1999г. го отдава под наем на „Г. 2000“ ЕООД, който редовно плащал наема на БАН. Св.П., счетоводител в „Г. 2000“ ЕООД установява, че преди година - две в ресторанта се появили частни съдебни изпълнители, които искали да описват имота. От дружеството сигнализирали БАН, с когото имали сключен договор за наем и на когото плащали наем. Свидетелката посочва, че „Г. 2000“ ЕООД не е имал отношения с „Д.Е.Д.А.“ ЕООД , с „Д.5.“ ЕООД или със „С.“ АД.

 Въз основа на така възприетата фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Във връзка с допустимостта на предявения иск:

Съгласно задължителните постановки на ТР №3/2017г. по т.д.№ 3/15г., ОСГТК, ВКС, т.4 искът по чл.440 от ГПК може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението. Затова искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителните действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. За да е допустим искът, освен посочените предпоставки, се изисква и принудителното изпълнение върху вещта да не е приключило.  Отделно от това, ВКС посочва, че искът по чл.440 от ГПК би бил недопустим, ако третото лице, чието право е засегнато от изпълнението, е обжалвало действията на съдебния изпълнител, насочени срещу имота, по реда на чл.435 ал.4 от ГПК.

В случая срещу имот, за който ищецът БАН твърди, че е негов собствен, е насочено принудително изпълнение за парично вземане на „Д.5.“ ЕООД по изп.дело № 39/2018г. на ЧСИ Иван Чолаков, което е все още висящо, въпреки и спряно към настоящия момент. Липсва решение на съда по реда на чл.435 ал.4 от ГПК по жалба на БАН. Подадената жалба на БАН е оставена без разглеждане. Т.е. по нея съдът не е разгледал и не се е произнесъл по въпроса за собствеността на имота на бул.“*****, върху която е насочено принудителното изпълнение. Следователно предявеният от БАН иск по чл.440 от ГПК по настоящото дело е допустим, предявен е срещу страните по изпълнението – „Д.5.“ ЕООД и СРС, и следва да се разгледа по същество.

По второто изпълнително дело - изп.дело № 1067/2016г. по описа на ЧСИ С. Я., по което принудителното изпълнение е насочено отново срещу процесния имот, водено от КТБ АД /н./ срещу „Д.5.“ ЕООД, има произнасяне на съда по реда на чл.435 ал.4 от ГПК, поради което и настоящият съд е прекратил иска по чл.440 от ГПК отношение на КТБ АД /н/.

По съществото на спора:

Искът по чл.440 от ГПК съдържа отрицателен установителен иск за собственост. Предмет на такъв иск е само правото на собственост на ответника. Правото на собственост на ищеца, не е предмет на спора, а е от значение само за доказване на правния интерес, като абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иска / така Определение № 13 от 8.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2531/2018 г., II г. о., ГК/.

Представените по делото доказателства установяват, че БАН е придобил процесния магазин, за който е съставен констативен акт за собственост № 22 том 1, рег.№ 5598 нот.дело № 425/2000 г. на Нотариус Л., по наследство от А.Л., министър председател на България, въз основа на завещание от 5.11.1933г. Първоначално БАН, държавно учреждение, е бил съсобственик на магазина, който тогава е представлявал два магазина – среден и източен в сградата на ул.“*****, заедно с Българското икономическо дружество, но след заличаването на последното от съда през 1952г., БАН е станал едноличен собственик на магазина. Впоследствие магазинът е одържавен, вследствие на което БАН е загубил собствеността му. Одържавяването е установено с АДС № 1112/27.10.1954 г. на СГНС. С този акт магазинът е предоставен за стопанисване и управление на БАН. На практика обаче се установява, че независимо от смяната на собствеността, БАН е ползвал имота за свои цели от 1946г. като словослагателница, след това го е отдавал под наем, плащал е разноските за имота в етажната собственост на сградата, в която той се намира, заприходил го е в баланса си /л.293/. В практиката на ВКС, обективирана в  Решение № 432 от 18.03.2013г. по гр.д. № 90/2012г. на І г.о. ,  Решение № 147 от 19.07.2010г. по гр.д. № 7/2009г. на І г.о., се приема, че предоставянето на държавно имущество за стопанисване и управление може да се установява с всички допустими доказателства, от които пряко или косвено може да се направят изводи за неговото осъществяване. Изрично се сочи в първото решение, че не е необходимо предоставянето да се извършва с формален акт и да се удостоверява с протокол-опис по чл. 20 НДИ/ отм./, а изводи относно този факт могат да се правят и въз основа на други обстоятелства по делото като заприходяване на имуществото по баланса на държавното предприятие, реално усвояване и ползване за нужди на предприятието и пр. В същата насока са и указанията в Тълкувателно решение № 4/2014г. на ОСГК на ВКС, т.2г, според които в рамките на възникнал гражданскоправен спор предоставянето на имуществото за стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да бъде доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства: актове за държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е предоставен за стопанисване и управление на определено държавно предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни.

Към момента на влизане в сила на Закона за БАН на 19.10.1991г. /ДВ. бр. 85/15.10.1991г./ процесният имот е бил държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление на ищеца. До този момент /т.е. след влизане в сила на Конституцията от 1947г./, БАН, като държавно учреждение, не е притежавал имущество. В чл.10 ал.2 от ЗБАН е предвидено, че Народното събрание предоставя в собственост на Българската академия на науките стопанисваните от нея държавни терени, сгради, машини, съоръжения, апаратура, книжен фонд, парични средства и други движими вещи. Разпореждането с това имущество може да се извършва само в интерес на академията и с решение на Общото събрание.

В съдебната практика няма спор, че с чл.10 ал.2 от ЗБАН е уредена законовата /ex lege/ трансформация на правото на ползване и управление в право на собственост по отношение на стопанисваните от БАН към този момент държавни имущества-терени, сгради, машини, съоръжения, апаратура, книжен фонд. Фактическият състав на посочената правна норма изисква към момента на влизане в сила на закона, БАН да стопанисва вещите, предоставени й от държавата.  Транслирането на собствеността не е обусловена от административна процедура, а доколкото е налице вещно-правния ефект по отношение на конкретно имущество, проверката следва да се осъществи от съда в рамките на спора за собственост / така Решение № 69 от 3.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7512/2013 г., II г. о., ГК/.

Към 19.10.1991г. БАН е стопанисвал процесния имот и по силата на чл.10 ал.2 от ЗБАН е придобил собствеността върху него.

Съдът проследи движението на собствеността на имота, за да установи правния интерес на ищеца от предявения отрицателен установителен иск за собственост срещу ответниците. Ответникът „Д.5.“ ЕООД не установи да е собственик на този имот. Въпреки пасивното процесуално поведение на този ответник, видно от материалите по изпълнителното дело, а и от представените от ищеца писмени доказателства, се установява, че ответникът „Д.5.“ ЕООД се легитимира като собственик на имота въз основа на Акт № 218 / 15.10.1998г. за частна общинска собственост на кмета на р-н Средец, в който е вписано, че магазините са включени в капитала на „Средец“ ЕООД и се стопанисват от него, с договор за прехвърляне на обособена част от търговско предприятие от 7.03.2007г. , с който „С.“ АД е прехвърлил правото на собственост на „Д.Е.Д.А.“ ЕООД върху имота и с договор от 27.02.2009г. за прехвърляне на обособена част от търговско предприятие, с който „Д.Е.Д.А.“ ЕООД е прехвърлил на „Д.5.“ ЕООД собствеността върху имота.

Процесният имот не е бил общинска собственост и неправилно е актуван като частна общинска собственост. Посочените основания за актуване на имота като общински – пар.7 т.6 от ЗМСМА и чл.2 ал.1 т.6 от ЗОС /в редакция ДВ, бр. 26 от 2000 г./ не са били налице. Имотът не е бил стопанисван от общината и към актуването му през 1998г. вече е бил собственост на БАН на основание специалния ЗБАН от 1991г., чл.10 ал.2. Отделно от това, актът за актуване на имота като частна общинска собственост е бил отменен от областния управител, като отмяната е била потвърдена от пет членен състав на Върховния административен съд. Столична Община не е била собственик на имота, поради което не е могла да прехвърли собствеността му в капитала на общинското предприятие „Средец“ ЕООД, а то от своя страна да прехвърли собствеността му на „Д.Е.Д.А.“ ЕООД, което пък да прехвърли собствеността му на ответника „Д.**“ ЕООД. Липсва транслативен ефект на правото на собственост върху имота, което е принадлежало на ищеца. Не се установи ответникът „Д.5.“ ЕООД да е собственик на процесния имот. Предявеният иск по чл.440 от ГПК следва да се уважи.

По разноските:

Ищецът претендира разноски. Представил е списък по чл.80 от ГПК за сумата 20 754,52лв. По 9 бр. пера се претендират разноски за държавни такси и адвокатско възнаграждение. На основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца се следват направените от него разноски с оглед изхода на делото. Възстановяват се само необходимите разноски, за които са представени доказателства, че действително са направени. В списъка на ищеца се претендират разноски за водено обезпечително производство по ч.гр.д.№ 14904/18г. на СГС. По делото не е представено определението на съда по посоченото дело, за да е видно , че то е във връзка с настоящия спор. Обезпечение на настоящия иск не е допуснато, поради което искане да се възстановяват разноски за такова производство е неоснователно.  Направените по настоящото дело разноски от ищеца , съобразно списъка, са в размер на 15 704,52лв. и в този размер следва да се възстановят от ответниците поравно.

Искането на ответника СРС да не му бъдат възлагани разноските по делото е неоснователно. Не е налице хипотезата на чл.78 ал.2 от ГПК. СРС не  е признал иска. Действително СРС е имал добросъвестно поведение в изпълнителното дело, като е поискал то да бъде спряно докато се реши спора за собствеността на процесния имот. Това обаче не му дава възможност да се освободи от тежестта на разноските. А такова добросъвестно поведение на страните следва да е нормална практика, в съответствие с общия принцип на чл.3 от ГПК. Отговорността за разноски не е свързана с виновното поведение на страните, а с общия резултат от спора по делото. Тя е деликтна и безвиновна и страна не може да бъде освобождавана от нея, освен ако това не  е предвидено в закон.

Воден от горното, съдът

 

РЕШИ:

 

ПРИЗНАВА за установено по иска по чл.440 от ГПК, предявен от Б.А.Н., ЕИК *****, със седалище *** срещу „Д.5.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление *** и срещу Софийски районен съд , ЕИК *****, с адрес гр.София, р-н Триадица, бул.“*****, че „Д.5.“ ЕООД, ЕИК *****не е собственик на магазин с идентификатор 68134.106.22.1.13, находящ се в гр.София, бул.“*****, на партерния етаж на сградата, с вход откъм бул.“Цар Освободител“ със застроена площ от 240.30 кв.м., състоящ се от приемна - салон, кухненски бокс, умивалня, санитарен възел и остъклена тераса, при съседи: от изток-двор на сградата, запад - вход и стълбище, север-двор на сградата, юг - бул. „Цар Освободител“, заедно с прилежащите зимнични помещения, функционално свързани по между си с обща площ от 215 кв.м., заедно с 28/230 идеални части от общите части от сградата и 28/230 идеални части от общите части на дворното място, върху което е построена сградата, което дворно място е отразено в кадастралната карта с идентификатор 68134.106.22, с площ от 795 кв.м. и с административен адрес: гр.София, бул.“*****, а сградата - с идентификатор 68134.106.22.1.

ОСЪЖДА „Д.5.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление *** и Софийски районен съд , ЕИК *****, с адрес гр.София, р-н Триадица, бул. “*****, да заплатят на Б.А.Н., ЕИК *****, със седалище *** по 7 852,26лв. разноски по делото.

Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред САС.

                                 

 

Съдия: