Р Е
Ш Е Н
И Е
N 273
гр.Русе, 23.07.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РУСЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД гражданска колегия в
публичното заседание
на петнадесети юли през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ВЕЛКОВА
при секретаря МАРИЕТА ЦОНЕВА и в присъствието на прокурора
като разгледа докладваното
от съдията ВЕЛКОВА гр.
дело N716 по описа за 2019 година, за да се произнесе,
съобрази следното:
Предявен е пряк иск за
заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди с
правно основание чл.226 от КЗ/ отм./.
Ищецът Й. К. Д. твърди,
че е внук на В. П. Г., загинала като пешеходец при ПТП на *****ПТП настъпило
при следните обстоятелства: на *****около 10:00 ч. С.П.А. управлявал т.а.
„Мерцедес“ 1840 с рег.№ ВТ 2226 АН с прикачено полуремарке с рег. № ВТ 8353 ЕВ
като се движел от гр.София към гр.Русе. В района на магазин „Метро“ се движел със
скорост от 91 км/ ч при разрешена от 70 км/ч за конкретния пътен участък. По
същото време В. Г., заедно със съпруга си Й. Г., предприел пресичане на дясното
платно в посока гр.Русе. Съпругът й успял да пресече, но В. Г. успяла да измине
разстоянието от около 4,5 м. от платното, след което възникнал приплъзващ удар
между дясната страна на тялото й и лявата страна на товарния автомобил. В
резултат на удара пострадалата паднала на пътното платно и от получената
черепно- мозъчна травма починала на място. Причината за възникване на ПТП били
субективните действия на водача на товарния автомобил С.А., който управлявал
автомобила с превишена скорост от 91 км/ ч при разрешена 70 км/ч, както и
закъснението му да предприеме намаляване на скоростта при възникване на
опасност. Причина за смъртта на В. Г. била ЧМТ и острата загуба на кръв, които били
в причинно следствена връзка с механизма на ПТП. С присъда №12/29.03.2017 г.,
постановена по НОХД 84/2017 г. на Русенския окръжен съд водачът С.П.А. бил
признат за виновен за причиняването на смъртта на В. Г.. Смъртта на В. Г. му
нанесла непреодолима мъка и непоправима загуба. Претърпял и щял да продължава
да търпи неизмерими болки и страдания от
смъртта на едни от най- близките си хора- баба му. Бил покрусен от трагедията,
сполетяло семейството му. Баба му била добър човек, на когото можел да разчита
за всичко. Била жизнена и енергична жена, в добро здравословно състояние,
стожер на цялото семейство. Между него и баба му имало дълбока и трайна
емоционална възраст. Бил отгледан от нея и през целия си живот живял с нея в
едно домакинство. Баща му починал, докато бил дете и грижите от страна на баба
му в голяма степен компенсирали липсата на единия родител. През целият му живот
баба му присъствала като един от най- важните
за него хора, под въздействието на който формирал светогледа си, създала
и формирала житейските му ценности. Баба му била изключително добра домакиня,
поддържала дома и се грижела за него, подкрепяло го, помежду им имало изградена
силна връзка на доверие. До момента не бил създал свое семейство и липсата на
баба му отворила голяма празнота в живота му. Бил лишен от нейната духовна
подкрепа, надеждата, че тя ще бъде свидетел на всичко хубаво и смислено, което
му предстои. Тежката загуба променила начина му на живот- станал тъжен,
апатичен, обезверен, емоционално нестабилен, отчужден. Нелепата загуба ще
оказвала своето негативно влияние върху живота му. Към момента на ПТП имало
сключен договор за застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, поради
което същият следвало да му заплати обезщетение за причинените неимуществени
вреди, които определял на 50 000 лв. Претендира съдът да постанови
решение, с което да осъди ответното застрахователно дружество да му заплати
застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 50 000
лв., ведно със законната лихва от датата на деликта- *****до
окончателното плащане. Претендира и направените разноски.
Ответникът ЗАД
„ОЗК-Застраховане“- гр.София оспорва основателността на иска по съображенията,
изложени в отговора по чл.131 от ГПК. Оспорва активната материално правна
легитимация по иска като твърди, че между ищеца и починалата не била изградена
особено близка и трайна житейска връзка. Оспорва обстоятелството ищецът да е
претърпял значителни неимуществени вреди. Оспорва механизма на ПТП, както и
изключителната вина на водача на товарния автомобил като прави възражение за
съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Оспорва претенцията и по размер
с оглед принципа на справедливост и
обосновавайки се с приложението на пар.96 от ПЗР на ЗК. Оспорва и
претенцията на заплащане на лихви като прави възражение за изтекла погасителна
давност.
След преценка на събраните по делото доказателства в
тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното НОХД №84/2017
г. по описа на РОС е видно, че с присъда №12/29.03.2017 г. С.П.А. е признат за
виновен в това, че на *****на главен път 1-5 Велико
Търново- Русе, в района на 4-ти километър, при управление на МПС- товарен
автомобил „Мерцедес-1840“ с рег.№ ВТ 2226 АН, с прикачено полуремарке с рег.№
ВТ 8353 ЕВ нарушил правилата за движение по пътищата- чл.20, ал.2 от ЗДвП като
закъснял да започне спиране на автомобила; чл.21, ал.1 от ЗДвП- като се движил
със скорост над разрешената от 70 км/ч- с 91 км/ч и по чл.116 от ЗДвП като не
бил внимателен и предпазлив към пешеходците- престарели хора и по този начин по
непредпазливост причинил смъртта на В. П. Г.. С решение №215/30.06.2017 г.,
постановено по ВНОХД №227/2017 г. на ВТАС присъдата е изменена като С.А. е
оправдан за нарушаването на правилата за движение по чл.21, ал.1 и по чл.116 от ЗДвП. С решение № 257/16.11.2017 г. по н.д.№ 864/2017 г. на ВКС е потвърдено
решението на ВТАС.
При определяне
наказанието на водача наказателният съд е приел, като смекчаващи вината обстоятелства наличието на
съпричиняване от страна на пострадалата. В мотивите е посочено, че
съпричиняването е значителна, тъй като същата е пресякла пътното платно в
нарушение на чл.113 от ЗДвП не на обозначено за това място и след възприемане
на движещия се по платното автомобил.
С приетата по делото
САТЕ се установява, механизма на ПТП. Експертът е посочил, че товарният
автомобил се е движел със скорост от 91 км/ ч. при разрешена от 70 км/ч, че
водачът е имал техническа възможност да спре състава на превозните средства
преди мястото на удара, който извод е обосновал с определяната опасната зона на
спиране. В експертизата е посочено, че в района няма пешеходни пътеки, както и
че преди навлизане в пътното платно, пешеходката е имала обективна възможност
да види приближаващия се към нея състав от превозни средства.
Съдът кредитира
заключението на приетата по делото експертиза като обоснована и неоспорена от страните.
С показанията на св.Г.Д.-
майка на ищеца, които съдът цени през призмата на чл.172 от ГПК и ги кредитира
като логични, последователни и необорени с други доказателства, се установява,
че със сина си и родителите си са живели заедно, както и че и до момента
продължават да живеят заедно с него и нейния баща. Свидетелката установява, че
била на 30 г. , когато се развела и заживяла заедно с детето си в дома на
своите родители. Майка й В. Г. поела непосредствените грижи за сина й и фактически
тя го отгледала. Бабата била като негова втора майка- човекът, който
непрекъснато се грижел за него, който го подкрепял. Синът й много обичал баба
си, споделял всичко с нея, били постоянно заедно и това се засилило от времето,
когато се наложило тя да работи извън страната, за да осигурява средства за
семейството. През цялото време нейните родители се грижели и помагали на сина й-
със средства, със съвети. Същата сочи, че синът й много тежко понесъл загубата на баба си- изпаднал в
депресия, което наложило посещение при психолог. От съсед разбрал за случилото
се и веднага отишъл на мястото на инцидента и видял резултата от
произшествието. Бил в шок, неспособен да кара кола. Били му необходими месеци,
за да се съвземе от шока. Емоционално не
се чувствал добре, виждала, че тя му липсва. Синът й станал неадекватен
на моменти- гледал в една точка, не отговарял на въпросите й, не искал да
общува с никого. Това състояние наложи да се потърси и психологическа помощ. И
до момента продължавал да тъгува и да споделя, колко много му липсва.
Безспорно е по делото,
че към момента на ПТП е налице валиден договор за застраховка „ ГО“за МПС,
сключен с ответника със застрахователна полица № 23113002846205/08.12.2013 г.,
валидна до 07.12.2014 г. Безспорно е и обстоятелството, че Й.К. П. е внук на В.
П. Г.. Тези факти се установяват и с представените по делото писмени
доказателства.
Въз основа на установеното от фактическа страна, съдът
прави следните правни изводи:
Предявен е пряк иск за
заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди с
правно основание чл.226 от КЗ /отм./.
Ищецът е предявил искът
в качеството си на внук на В. П. Г., поч. на *****като е навел доводи, че между
двамата е съществувала трайна и дълбока емоционална връзка, както и че от нейната
смърт са настъпили сериозни като интензитет и продължителност неимуществени
вреди.
Съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1 от 21.06.2018 г. по т.д.№1/2016 на ОСНГТК на ВКС най-близките на починалия се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Правото на най-близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл. 52 от ЗЗД. От гледна точка на чл. 52 от ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл. от 52 ЗЗД и на гарантираното с чл. 6, ал. 2 от Конституцията на Република България и с чл. 20 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди /наред с най-близките на починалия или вместо тях - ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт/.
Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
Създаването на трайна и дълбока емоционална
връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и
страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и
наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба
рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от
законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на
породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо
получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне
накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна
възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг
на починалия, но само в изключителни случаи - когато претендиращият обезщетение
докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и
търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително
проявление във времето. По този начин ще се достигне до разрешение, еднакво
справедливо за всички лица, които действително търпят неимуществени вреди от
смъртта на друго лице. Наличието на
особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки
отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение
следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи
несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и
главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с
починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет
и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание
предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална
подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени
вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл. от 52 ЗЗД.
С посоченото ТР по
същество се разшири кръга на лицата, имащи право на обезщетение за причинени
неимуществени вреди от смъртта на близък като това право е признато и на внуците
при установяване в процеса на посочените в ТР предпоставки.
В настоящият случай
ищецът е установил, както родствена си връзка с починалата, така и
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка помежду им.
С
показанията на св.Д.- майка на ищеца се установи по категоричен начин, че
ищецът и неговата баба са живели от дълги години в едно домакинство като
фактическите грижи за неговото отглеждане и възпитание е полагала именно
бабата- грижела се за него, подкрепяла го, споделял с нея преживяванията си, тя
му давала съвети, подпомагала го и със средства. Ищецът възприемал баба си като
негова втора майка и много тежко понесъл смъртта й- изпаднал в шок, имал
емоционални проблеми, наложило провеждане на консултации с психолог.
Установените със
свидетелските показания факти сочат, че освен обичайното съдържание на
родствената връзка, между ищеца и неговата баба е съществувала дълбока
емоционална връзка- тя била човекът, който го отгледал и възпитал, била опора и
съветник, негова втора майка, към която изпитвал дълбока обич и привързаност.
С оглед на установеното
по делото съдът приема, че ищецът като внук на починалата, с който изградили дълбока и трайна емоционална
връзка, има право на обезщетение за претърпените от него вреди в резултат на нейната
смърт, поради което е активно процесуалноправно и материалноправно легитимиран
по иска.
Съгласно разпоредбата на
чл.226 от КЗ / отм/, на която е основана исковата претенция, при наличие на договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" между застраховател и водач на МПС, увреденото
трето лице има право да
предяви иск срещу застрахователя, който по силата
на договорната отговорност следва да го обезщети
за всички претърпени вреди.
Цитираната разпоредба
сочи, че отговорността на застрахователя за заплащане на застрахователно
обезщетение е функционално обусловена от деликтната отговорност на
застрахованото лице. При настъпване на застрахователното събитие в полза на
увреденото лице възниква субективното право на деликтно обезщетение, както и
прякото право на застрахователно обезщетение.
За да бъде ангажирана
отговорността на застрахователя на това основание, в доказателствена тежест на ищцовата страна е да
установи наличието на претърпени вреди от виновно поведение на водач на
МПС, който е застраховано лице по смисъла на
чл.257 от КЗ /отм./ при застраховател по задължителната застраховка "Гражданска отговорност".
В процеса следва да се
установяват и елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане,
основаващо се на нарушението на правната норма, изискваща да не се увреждат
субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически
лица. Регламентираното в чл.45 от ЗЗД
задължение за поправяне на вредите има обезщетителен характер. На обезщетение
подлежат всички вреди- както имуществените, така и неимуществените, които са
пряка и непосредствена последица от увреждането, като последните се определят
от съда по справедливост / чл.51 и чл.52 от ЗЗД/.
Непозволеното увреждане,
регламентирано в чл.45 и сл. от ЗЗД е сложен юридически факт, елементите на
който са: деяние, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вината,
която съгласно чл.45, ал.2 от ЗЗД се предполага.
Основният елемент на
непозволеното увреждане е вредата.
Тя се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и унищожаване на благата
на човека, представляващи неговото имущество, права, телесна цялост и здраве,
душевност и психическо състояние. Наличието на вреда следва да се докаже в
процеса като тежестта на доказване лежи върху ищцата.
Деянието, което трябва
да е противоправно, е конкретна човешка постъпка, а причинната връзка е
обединяващият елемент на фактическия състав.
За да бъде ангажирана
обезщетителната отговорност за неимуществени
вреди, в процеса следва да се установят горепосочените елементи от
фактическия състав на непозволеното увреждане, както и да не е осъществено
обратното доказване- т.е. оборването на законоустановената презумпция за
виновност.
По се установи по
категоричен и безспорен начин, че с
присъда №12/29.03.2017 г. , постановена по НОХД № 84/2017 г. на Русенския
окръжен съд , водачът С.П.А. е признат за виновен в това, че на *****на главен път 1-5 Велико Търново- Русе, в района на 4-ти
километър, при управление на МПС- товарен автомобил „Мерцедес-1840“ с рег.№ ВТ
2226 АН, с прикачено полуремарке с рег.№ ВТ 8353 ЕВ нарушил правилата за
движение по пътищата- чл.20, ал.2 от ЗДвП като закъснял да започне спиране на
автомобила; чл.21, ал.1 от ЗДвП- като се движил със скорост над разрешената от
70 км/ч- с 91 км/ч и по чл.116 от ЗДвП като не бил внимателен и предпазлив към
пешеходците- престарели хора и по този начин по непредпазливост причинил
смъртта на В. П. Г.. С решение №215/30.06.2017 г., постановено по ВНОХД
№227/2017 г. на ВТАС присъдата е изменена като С.А. е оправдан за нарушаването
на правилата за движение по чл.21, ал.1 и по чл.116 от ЗДвП. С решение №
257/16.11.2017 г. по н.д.№ 864/2017 г. на ВКС е потвърдено решението на ВТАС.
Съгласно чл.300 от ГПК
влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд,
разглеждащ последиците от деянието относно това дали е извършено деянието,
неговата противоправност и вината на дееца, поради което съдът приема, че
смъртта на В. П. Г. е настъпила в резултат на виновно и противоправно поведение
на водач на МПС.
Установи се, че ищецът и
неговата баба са имали дълбока и трайна емоционална връзка, били привързани
един към друг, изпитвали силна обич и доверие. Ищецът бил шокиран от новината за смъртта на баба си
и от вида при посещението на ПТП, изпаднал в депресивни настроения, бил
неадекватен, не контактувал, което наложило консултации с психолог. Тъгувал
силно за своята баба, която била като негова втора майка, често посещавал
стаята, в която били нейните вещи и изпитвал дълбока тъга, която продължавала и
до момента.
При тези факти съдът
приема, че в резултат на виновното и противоправно поведение на водач на МПС,
на ищеца са причинени вреди от неимуществен характер, които следва да бъдат
обезщетени.
Към момента на ПТП е налице застрахователен договор „Гражданска
отговорност“, сключен с ответното застрахователно дружество, валидна до със срок на валидност 08.12.2013 г.-
17.12.2014 г.
Този факт дава основание
да се приеме, че към момента на деликта виновният водач е имал качеството на
застраховано лице по смисъла на чл.257, ал.2 от КЗ /отм./, поради което следва
да се приеме, че е настъпил застрахователният риск по сключената с ответника
застраховка „Гражданска отговорност”. С оглед на това съдът приема, че за
ищцовата страна е възникнало субективното право на застрахователно обезщетение,
регламентирано в чл.226 от КЗ.
Съгласно чл.52 от ЗЗД
размерът на дължимото обезщетение за неимуществените вреди следва да се
определи от съда по справедливост. Понятието справедливост няма абстрактен
характер. То е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които следва да бъдат съобразени при определяне на размера. При
ангажиране на отговорността на застрахователя следва да се съобразят и
конкретните икономически условия в страната, а като ориентир за размера на
дължимите обезщетения следва да се вземат предвид и съответните нива на
застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент.
В този см. Решение №83/06.07.2009 г. на ВКС по т.д.№ 795/2008 г., ІІ т.о, ТК.
Съдът като съобразява,
родствената връзка между ищеца и починалата, обстоятелството, че фактически тя
го е отгледала и възпитала, отчита изключително близките им отношения, както
и вида, характера и интензитета на
причинените болки и страдания от
загубата на толкова близък човек, преживеният шок от инцидента, последвалите
психични преживявания, наложили ползването на специализирана помощ, настъпилата
промяна в начина му на живот и психично състояние, както и икономическата
конюнктура, приема, че справедливия размер на дължимото обезщетение е в размер
на 50 000 лв.
Ответното дружество е
направило възражение, че при определяне на размерите на обезщетенията съдът е
обвързан от ограниченията, въведени в пар.96 от ПР на КЗ.
Възражението е
неоснователно. Въведените в пар.96 от
ПР на КЗ лимити действат по отношение на застрахователя в случаите на
доброволно плащане, но същите не са обвързващи за съда. В общият исков процес
размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се определи
съобразно установените действителните вреди при преценка на релевираните по
делото доказателства, а не въз основа на методики, приложими за застрахователя.
Отделно от това ограниченията по пар.96 от ПР на КЗ противоречат на Европейското право и в частност на 9, ал.1 от Директива
2009/103/ЕО, който посочва, че минималните застрахователни суми по тази разпоредба,
не могат да бъдат ограничавани
от държавите-членки под тези лимити.
Тази разпоредба на Европейското право да бъде приложена
директно от съда. Съдът на
ЕС допуска изключения от принципа, че
директивата поражда действие само когато
е транспонирана, като счита, че директивата,
може да произведе
директно някои ефекти, когато: транспонирането в националното законодателство не е извършено или е направено неправилно, разпоредбите на директивата са безусловни и достатъчно ясни и точни, разпоредбите
на директивата дават права на
физически лица. С въвеждането в националното
законодателство на лимити на отговорността
на застрахователя под тези определени
с чл.9, ал.1 от Директивата, разпоредбата на националното право влиза в противоречие с безусловни и достатъчно ясни разпоредби на Европейското право. Ето защо е налице изключение, при което директивата може да бъде
пряко приложена от съда. Поради приоритета на Европейското
право пред националното, съдът не следва да
прилага нормата на § 96, ал. 1 относно въведеното
ограничение за максимален размер на обезщетението на увредените лица,
тъй като този максимален размер е под минималния
размер на отговорността на застрахователя по чл. 9, ал.
1 от Директивата. Когато се отрича възможността
увредени лица /по смисъла на
чл. 478, ал.
2/ да могат
да получат обезщетение в по-висок размер от посочен
в закона лимит и той е под минималния
размер на отговорността на застрахователя по чл. 9, ал.
1 от Директивата,
понятието застрахователно обезщетение" и понятието
"минимална застрахователна
сума" имат един и същ смисъл. С т. 2 от Решение на
Съда (втори състав) от 24 октомври
2013 година по дело C-277/12 (Vitalijs Drozdovs срещу Baltikums AAS), е прието, че Член 3, параграф 1 от Директива 72/166 и член 1, параграфи 1 и 2
от Втора директива 84/5 трябва да се тълкуват
в смисъл, че не допускат национална
правна уредба, съгласно която задължителната застраховка "Гражданска отговорност" при използването на моторни превозни
средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската
отговорност за смъртта на близки
членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална
сума, която е по-малка от посочените
в член 1, параграф 2 от Втора директива
84/5.
Ответното дружество е
направило възражение за съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД от
страна на починалата.
За да бъде намалено
обезщетението за вреди с оглед разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, увреденият
трябва да е допринесъл за тяхното
настъпване. Необходимо е обаче този принос да е конкретен
- т.е. да се изразява в извършването
на определени действия или въздържането
от такива действия от страна
на увреденото лице. Съпричиняване на вредоносния
резултат ще е налице само, ако именно поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин
върху действията на причинителя на вредата.
Възражението на
ответника е основателно.
По делото се установи,
че починалата с поведението си е допринесла за настъпването на ПТП. Същата е
предприела пресичане на пътно платно по натоварен главен път, където
разрешената скорост за движение е 70 км/ч. Пресичането е предприето на необозначено
за това място и при наличие на имала
обективна възможност на възприеме движещият се състав от превозни средства. Вместо
да изчака съставът от превозни средства да премине, същата е предприела
пресичане в нарушение на чл.113 от ЗДвП, с което обективно е допринесла за
настъпването на ПТП. Наличието на съпричиняване от страна на пострадалата е
отчетено и по наказателното дело при определяне на наказанието за виновния
водач.
С оглед на това съдът
приема, че В. Г. с поведението си е допринесла за настъпване на ПТП. Налице е 50
% съпричиняване, поради което дължимото
обезщетение следва да се намали до размер на 25 000 лв.
Съгласно разпоредбата на
чл.84 от ЗЗД обезщетението за забава / мораторната лихва/ се дължи от датата на
деликта- 18.03.2014 г., от който момент е и претендирано. Ответникът е направил
възражение за погасяване на вземането по давност съгласно чл.111 от ЗЗД. Това възражение е основателно за периода 21.10.2014
г.- 17.10.2016 г., тъй като за този период вземането за лихва се погасява с
кратната тригодишна давност, регламентирана в чл.111, б.“в“ от ЗЗД. С оглед на
това, лихвата следва да се присъди от 18.10.2016 г. до окончателното плащане.
Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен до
размер на 25 000 лв., а в останалата част над тази сума следва да се
отхвърли. Върху тази сума се дължи мораторна лихва, считано от 18.10.2016 г.
Разноските по делото
следва да се определят съобразно правилата на чл.78 от ГПК.
Ищецът е представляван
от адвокат безплатно съгласно удостовереното в договора за правна защита. С
оглед на това в полза на процесуалния му представител следва да се присъди на
основание чл.38 от ЗА адв. възнаграждение в размер на 1280 лв. съгласно ЗА и
Наредба №1/2004 г.
Ответното дружество е
направило разноски в размер на 200 лв.- възнаграждение за ВЛ и 2520 лв.-
платено адв. възнаграждение. Ищецът е направил възражение за прекомерност по
реда на чл.78, ал.5 от ГПК. Възражението е неоснователно с оглед фактическата и
правна сложност на спора, както и предвид обстоятелството, че същият е в минималния размер, визиран в Наредба №1/2004
г.
Съобразно изхода от
спора в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 1360 лв.
Ответникът следва да
заплати дължимата държавна такса за производството в размер на 1000 лв.
По изложените
съображения Русенският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА ЗАД“ ОЗК- ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД- гр.София, ЕИК ********* да
заплати на Й.К.Д., ЕГН ********** *** сумата в размер на 25 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на В. П.
Г., починала на *****в резултат на ПТП от същата дата, ведно със законната
лихва, считано от 18.10.2016 г. до окончателното плащане.
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част над сумата в размер на
25 000 лв. до размер на 50 000
лв.
ОСЪЖДА ЗАД“ ОЗК- ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД- гр.София, ЕИК ********* да
заплати на основание чл.38 от ЗА на адв. Д.М. *** адв.
възнаграждение в размер на 1280 лв.
ОСЪЖДА Й.К.Д. *** да заплати на ЗАД“ ОЗК- ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД-
гр.София, ЕИК ********* сумата в размер на 1360 лв. разноски за производството.
ОСЪЖДА ЗАД“ ОЗК- ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД- гр.София, ЕИК ********* да
заплати по сметка на Русенския окръжен съд държавна такса в размер на 1000 лв.
Решението може да се обжалва пред ВТАС в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: