Решение по дело №945/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/.

Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, БУЛСТАТ: ****, гр.София, чрез юрк. К. К., против Решение № 306/16.12.2024г. на Районен съд - Девня /ДРС/, І-ви състав, постановено по АНД № 283/2024г. по описа на същия съд, с което е отменен ЕФ № **********, с който за нарушение на чл.102, ал.2 ЗДвП и на основание чл.187а, ал.2, т.3, вр. чл.179, ал.3б ЗДвП, на „Л. ТАКСИ“ ООД, ЕИК ***е наложена имуществена санкция, в размер на 2500,00лв., и в полза на дружеството са присъдени разноски, в размер на 550,00лв.

Касаторът твърди неправилност на обжалваното решение по съображения за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон - касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 НПК. Конкретно сочи, че ДРС е тълкувал превратно ТП № 1/27.02.2015г. по т.д. № 1/2014г. и е стигнал до неправилни изводи досежно сроковете в производствата по чл.189ж ЗДвП. Излага подробни съображения за неприлагане на сроковете по чл.34 ЗАНН в производствата по установяване и санкциониране на нарушения с ЕФ, и твърди, че за тях се прилагат разпоредбите на чл.81, ал.2 и чл.80, ал.1, т.5 НК, като смятано от датата на извършване на нарушението – 12.08.2021г., не е изтекъл нито един от двата срока. Твърди и че неправилно ДРС е приел, че липсва правна възможност за издаването на ЕФ за извършено нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП като в тази връзка се позовава на чл.46, ал.1 ЗНА, на Решение на ВАС № 3326/10.03.2014г. по адм.д. № 9762/2013г. и на правната доктрина като сочи, че точният смисъл на разпоредбите не винаги е буквалния им смисъл, поради което разпоредбата следва да се тълкува с оглед целта на самата норма и на нормативния акт като цяло. Твърди, че след анализ на предложенията в законопроекта за изменение на ЗДвП, мотивите към него, съществуващата до 13.02.2024г. редакция, предложените, отпадналите и редактирани в хода на обсъжданията формулировки, следва извод, че е допусната техническа грешка при обединяване на законопроектите (общо четири) и действителната воля на законодателя без съмнение е била да бъде създаден процесуален ред за издаване на електронни фишове за нарушенията, свързани с неплащане на пътни такси, вкл. и за издаването на електронен фиш за нарушения по чл.179, ал.3а и 3б ЗДвП. Доколкото текстът на чл.179, ал.3б ЗДвП е ясен и съдържа самостоятелен състав на административно нарушение, който не е част от този по чл.179, ал.3 ЗДвП, счита, че не може да се приеме, че тази законодателна техника е повлияла върху правото на жалбоподателя да разбере в какво нарушение е бил обвинен. Относно извода на ДРС - че разпоредбата на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 62/1999/ ЕО заради изискването за пропорционалност на наказанието, моли настоящата инстанция да съобрази, че Решението на СЕС по дело С-61/23, касае единствено принципа на съразмерност/пропорционалност на наказанията. В този смисъл твърди, че ДРС е трябвало да изследва всички факти и обстоятелства във връзка с тежестта на нарушението, вкл. изразходваните от държавата средства за ремонт и поддръжка на платената пътна инфраструктура, профила на дружеството като лицензирано транспортно предприятие, вкл. да съобрази, че дейностите във връзка с осъществяване на сухопътен транспорт, в т.ч. изграждане и поддържане на съответната инфраструктура, е сред стратегическите дейности, които са от значение за националната сигурност (арг. ПМС № 181/2009г.). Отделно сочи, че при определяне на вида на наказанията за всяко извършено престъпление, съдът следва да се съобрази и с основния принцип, върху който е изградена материалноправната система – принципа на законоустановеност на наказанието. При издаването на електронния фиш АНО е спазил стриктно разпоредбите на националното законодателство, отхвърлено изцяло с обжалваното решение. По изложените съображения иска отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което да се потвърди електронния фиш. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Ответната страна – „Л. ТАКСИ“ ООД, чрез адв.Т. Я., оспорва жалбата по съображения в писмен отговор вх.№ 2253/18.03.2025г. и писмено становище С.д. № 8833/27.05.2025г. Счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, и моли да бъде оставено в сила. В допълнение към мотивите на ДРС и позовавайки се на практика на Административен съд – Русе сочи, че административнонаказателното производство е проведено в противоречие с общностното право - конкретно с Решение на Комисията 2009/750/ЕО, както и с имащата задължителна сила практика на Съда на ЕС. Сочи, че към датата на издаване на процесния ЕФ – 12.08.2021г., е действало Решение на Комисията 2009/750/ЕО, транспонирано с § 2 от ДР на Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване, което решение съгласно чл.288 ДФЕС е задължително в своята цялост и предвижда доставчиците на ЕУЕСТ да информират във възможно най-кратък срок потребителя на ЕУЕСТ относно всеки случай на недекларирана такса за изминато разстояние във връзка с неговата сметка, като при възможност предлагат отстраняването на нередността преди предприемането на принудителни мерки. Отделно от това с чл.7 от цитираното решение е предвидено, че освен да изиска плащане от страна на доставчика на ЕУЕСТ за всяка потвърдена декларация на такса за изминато разстояние, лицето, събиращо таксата за изминато разстояние, може да изиска плащане от доставчика на ЕУЕСТ и за всяка такса за изминато разстояние, за която не е подадена декларация, във връзка с всяка клиентска сметка, управлявана от въпросния доставчик на ЕУЕСТ. Твърди, че АПИ е била длъжна да приложи тази разпоредба поради наличието на тристранен договор за доставка на такава услуга. На следващо място сочи, че предвид късното издаване на ЕФ – близо 2 години след сочената дата на нарушението, АПИ е извършила нарушение и на Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 на Комисията от 28 ноември 2019г. относно подробните задължения на доставчиците на Европейската услуга за електронно пътно таксуване, който в разпоредбата на чл.2, § 7 предвижда доставчиците на ЕУЕПТ да информират незабавно ползвателите на ЕУЕПТ за всеки случай на недекларирана пътна такса във връзка с неговата сметка и да предлагат възможност за отстраняване на нередността преди предприемането на принудителни мерки, когато такава е предвидена съгласно националното законодателство. Твърди, че тази разпоредба задължава АПИ преди да започне административнонаказателно производство да изпълни разписаната в чл.2, § 7 от Регламента процедура, а в случая такива данни не са налице, нито се твърди изпълнение на това изискване. Позовава се и на Решение на СЕС от 21.11.2024г. по дело С-61/23.

В съдебно заседание ответникът се представлява от адв.Я., която оспорва жалбата, поддържа отговорите и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски, съгласно представен списък.

Представителят на Окръжна прокуратура - Варна, дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че решението на районния съд е правилно и законосъобразно, и следва да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в законния срок поради което е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество, жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

От фактическа страна ДРС е приел за установено, че в 14:47 часа на 12.08.2021г., в землището на гр.Девня, обл.Варна, с устройство № 10072 - елемент от електронна система за събиране на пътни такси по чл.10, ал.1 от ЗП, било установено, че МПС на „Л. ТАКСИ“ ООД - влекач рег.№ [рег. номер], с допустима техническа маса 18600, брой оси - 2, категория Евро 4, в състав с ремарке, с обща допустима техническа маса 40000, общ брой оси - 5, се движи по път А – 2, км. 399 + 703, с посока намаляващ километър, включен в обхвата на платената пътна мрежа, без да е заплатена изцяло дължимата пътна такса съобразно категорията, а именно няма валидно подадена тол - декларация или закупена маршрутна карта - нарушение на чл.102, ал.2 ЗДвП, за което на 17.02.2023г. бил съставен ЕФ № **********, връчен по надлежния ред.

За да отмени ЕФ, по подробно изложени съображения ДРС е приел, че ЕФ е издаден след изтичане на сроковете по чл.34 ЗАНН, което е абсолютна пречка за провеждане на административнонаказателното производство и достатъчно основание за цялостна отмяна. На следващо място е съобразено, че към датата на извършване нарушението по чл.179, ал.3б ЗДвП не е предвидена възможност да се издава ЕФ, т.к. чл.189ж, ал.1 ЗДвП предвижда такава възможност само за нарушенията по чл.179, ал.3. Липсата на изрична законова разпоредба, предвиждаща издаването на ЕФ за нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП, изключва такава възможност относно този вид административни нарушения, поради което е следвало да бъде съставен АУАН, а впоследствие издадено НП. Едва с изменението на разпоредбата на чл.189ж, ал.1, обн. ДВ, бр.13/2024г., в сила от 13.02.2024г., законодателят изрично е предвидил възможност за издаване на ЕФ и за нарушенията по чл.179, ал.3б ЗДвП. Прието е, че последвалото изменение на разпоредбата подкрепя тази теза. По арг. от чл.46, ал.3 ЗНА е прието, че е недопустимо да се обосновава наказателна, административна или дисциплинарна отговорност чрез тълкуване на норми в смисъл, който най-много отговаря на други разпоредби, на целта на тълкувания акт и на основните начала на правото. По същество, позовавайки се на Решение на СЕС по съединени дела Euro-Team и Spiral-Gep, С-497/15 и С-498/15, и др. ДРС е приел, че размерът на имуществената санкция е в противоречие с изискванията за пропорционалност по чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.1999г. относно заплащане на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, с която разпоредба на Директивата е въведено задължение за държавите членки установените наказания за нарушения на директивата да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. Съобразено е, че в случая предвидената в чл.179, ал.3б ЗДвП санкция е абсолютно определена, фиксирана и не предвижда възможност за преценка на конкретните факти и тежестта на нарушението, т.е. противоречи на чл.9а от Директивата. Така наложената санкция надхвърля границите на необходимото за постигане на целите на ЗДвП по смисъла на чл.5, § 4 от Договора за Европейски съюз. Единственият начин, който гарантира пълната ефективност на правото на Съюза и защитава предоставените на частноправните субекти права, е непропорционалната национална санкция да бъде оставена без приложение, т.к. в противен случай би се стигнало до несъответстващ на правото на Съюза резултат. В подобни случаи следва да се извърши проверка дали съществува обща административнонаказателна разпоредба, която да предвижда налагането на санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция, като в случая такава обща санкционна разпоредба е тази на 185 ЗДвП, която е неприложима по отношение на юридически лица и ЕТ.

Така постановеното решение е правилно.

Настоящият касационен състав не споделя мотивите на ДРС досежно изтичане на срока по чл.34 ЗАНН. Противно на застъпеното от въззивната инстанция становище, срокът по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН е приложим само в случаите, в които административнонаказателното производство се образува по общия ред, указан в чл.36, ал.1 ЗАНН – със съставянето на АУАН. В отклонение на общото правило по чл.36, ал.1 ЗАНН, разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП предвижда за определени нарушения, установени и заснети от електронната система по чл.167а, ал.3, да се издава електронен фиш в отсъствието на контролен орган и на нарушител. Нарушенията се установяват от електронната система, а не със съставянето на ЕФ, поради което общите правила за производствата, започващи със съставянето на АУАН и приключващи с издаването на НП са неприложими. В контекста на търсената от закона бързина и превенция, това производство е специфично, поради което за същото не се прилага срока по чл.34, ал.1, изр.2 ЗАНН, а е приложим срока по чл.81, ал.3, във връзка с чл.80, ал.1, т.5 НК - три години от извършване на нарушението, респ. четири години и половина, ако са предприемани действия, прекъсващи течението на давностния срок, съгласно ТП № 1/27.02.2015г. по т.д. № 1/2014г. на ОСС от НК на ВКС и ОСС от II колегия на ВАС.

В случая административнонаказателното преследване е възбудено със съставянето на ЕФ, което процесуално действие е от категорията на прекъсващите давността по чл.81, ал.2 НК, т.к. има необходимата предметна и персонална насоченост - предприето срещу конкретно лице и за конкретно деяние. Процесният ЕФ е съставен на 17.02.2023г., т.е. в срока по чл.80, ал.1, т.5 НК спрямо датата на нарушението – 12.08.2021г. (чл.80, ал.3 НК). С това действие давността е прекъсната и е започнала да тече нова тригодишна давност. Същата, както и приложимата в случая абсолютна давност по чл.81, ал.3 НК – 4г. и половина, смятано от датата на извършване на нарушението – 12.08.2021г., в случая не са изтекли.

Останалите мотиви за незаконосъобразност на процесния ЕФ са правилни, съобразени материалния закон, с правото на ЕС и с практиката на Съда на ЕС по неговото прилагане, и изцяло се споделят от настоящия състав.

В случая „Л. ТАКСИ“ ООД е санкционирано за нарушение на чл.102, ал.2 ЗДвП, наказуемо по чл.179, ал.3б ЗДвП. Хипотезата на нарушение по чл.179, ал.3б ЗДвП не е посочена в разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - в действащата към 12.08.2021г. редакция, която изрично предвижда издаването на електронен фиш само за нарушенията по чл.179, ал.3 ЗДвП, които са установени и заснети от електронната система по чл.167а, ал.3 ЗДвП.

Независимо че в разпоредбите на чл.167а, ал.4 и чл.189ж, ал.7 ЗДвП са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б, правилно ДРС е приел, че разширително тълкуване при прилагане на санкционни разпоредби е недопустимо, поради което нарушението по чл.179, ал.3б е следвало да се установи и санкционира по общия ред. В този смисъл правилно ДРС е съобразил, че това тълкуване се потвърждава от последвалото изменение на разпоредбата на чл.189ж, ал.1 ЗДвП - Доп. - ДВ, бр.13 от 2024г., в сила от 13.02.2024г., при което са включени и нарушенията по чл.179, ал.3б ЗДвП.

Правилно ДРС е приел и че санкционната разпоредба на чл.179, ал.3б ЗДвП не съответства на разпоредбата на чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, и същата следва да се остави без приложение.

Изложените в тази връзка мотиви в обжалваното решение кореспондират с приложимото право, с практиката на Съда на ЕС, както и на националните съдилища, възприема се изцяло от настоящия състав, поради което на основание чл.221, ал.2 АПК препраща към тях.

В допълнение следва да се посочи, че към датата на постановяване на обжалваното решение е налице произнасяне по дело С-61/23, с което Съдът на ЕС е постановил, че: „Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер“.

Вярно е че така постановеното решение не коментира последиците от евентуалното констатиране на несъответствие на националното законодателство, но този въпрос вече е бил изследван от СЕС в постановеното от него Решение от 4 октомври 2018г. по дело Dooel Uvoz, С-384/2017г. и даденото с него тълкуване е съобразено от въззивната инстанция.

Според т.58, т.59 и т.61 от Решението по делото Dooel Uvoz, принципът за съответстващо тълкуване изисква националните юрисдикции да използват всички свои правомощия, като вземат предвид вътрешното право в неговата цялост и като приложат признатите от последното методи за тълкуване, за да гарантират пълната ефективност на правото на Съюза и да стигнат до разрешение, което съответства на преследваната от него цел (решения от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, т.43 и от 28 юни 2018г., Crespo Rey, C-2/17, т.70). Така, задължението на националния съд да се позове на съдържанието на правото на Съюза, когато тълкува и прилага релевантните норми на вътрешното право, е ограничено от общите принципи на правото и не може да служи като основа за тълкуване contra legem на националното право (решение от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, т.44). Въпреки това, ако не е възможно такова съответстващо тълкуване, националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат (решение от 13 юли 2016г., Pоpperl, C-187/15, т.45).

Правилно ДРС е приел, че именно тази хипотеза е налице в случая, както и че липсва обща административнонаказателна разпоредба, която да предвижда налагането на имуществени санкции за нарушения на ЗДвП, за които не е предвидена друга санкция.

Във връзка с изложените в писменото становище на ответната страна доводи за провеждане на административнонаказателното производство в нарушение на Решение на Комисията 2009/750/ЕО и за извършено от АПИ нарушение на чл.2, § 7 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 на Комисията от 28 ноември 2019г., настоящият състав намира за необходимо да посочи следното:

Противно на застъпеното от ответника становище, Решение на Комисията 2009/750/ЕО няма пряко приложение и не е законодателен акт по смисъла на чл.288 ДФЕС, т.к. такива са само решенията, които се приемат съвместно от: Европейския парламент и Съвета с обикновена законодателна процедура; или Европейския парламент с участието на Съвета; или Съвета с участието на Европейския парламент със специална законодателна процедура. Решение 2009/750/ЕО е постановено от Комисията на основание чл.4 от Директива 2004/52/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004г. за оперативната съвместимост на електронни системи за пътно таксуване в Общността, и както следва от съображение (24) към тази Директива, това решение регламентира мерките, необходими за нейното въвеждане в съответствие с Решение 1999/468/ЕО на Съвета от 28 юни 1999г., установяващо процедурите за упражняване на компетенциите за изпълнение, възложени на Комисията. Тоест, Решение на Комисията 2009/750/ЕО е незаконодателен акт по смисъла на чл.291 ДФЕС – акт за изпълнение на законодателен акт (в случая на Директива 2004/52/ЕО), и както следва от чл.4, § 4 от Директива 2004/52/ЕО, същото е свързано с определението на европейската услуга за електронно пътно таксуване. От това Решение на Комисията не произтичат преки задължения за доставчиците на ЕУЕСТ, вкл. визираното - да информират във възможно най-кратък срок потребителя на ЕУЕСТ относно всеки случай на недекларирана такса, т.к. както е изрично указано в чл.22 от същото, негови адресати са държавите членки.

Неправилно ответната страна се позовава и на разпоредбата на чл.2, § 7 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 от 28 ноември 2019 година относно подробните задължения на доставчиците на Европейската услуга за електронно пътно таксуване, минималното съдържание на заявлението за област на Европейската услуга за електронно пътно таксуване, електронните интерфейси, изискванията за съставните елементи на оперативната съвместимост и за отмяна на Решение 2009/750/ЕО.

Аналогично на Решение 2009/750/ЕО, Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 не е законодателен акт на Съюза по смисъла на чл.289, § 3 ДФЕС (каквито са регламентите, приемани съвместно от Европейския парламент и Съвета), а е изпълнителен акт по чл.291, § 2 ДФЕС и това недвусмислено следва от съображение (58) към Директива (ЕС) 2019/520.

В тази връзка е важно да се отбележи, че тъй като по принцип изпълнителната власт принадлежи на държавите членки – чл.291, § 1 ДФЕС, правомощието на Комисията да приема актове за изпълнение по § 2 е изключение, което се прилага само когато са необходими еднакви мерки в рамките на целия Европейски съюз. В този случай изпълнителната власт принадлежи на Европейската комисия, а държавите членки упражняват контрол по реда и при условията, установени с Регламент (ЕС) № 182/2011 на Европейския парламент и на Съвета. Предоставеното на Комисията изпълнително правомощие се очертава едновременно от чл.291, § 2 ДФЕС и от разпоредбите на съответния законодателен акт, с който е предоставено това правомощие. В този контекст, с Решение от 18 март 2014г. по дело Комисия/Парламент и Съвет, С-427/12, т.39, Съдът на ЕС е постановил, че изпълнителният акт е предназначен „да уточни съдържанието на законодателния акт“, и то „за да гарантира, че същият се изпълнява при еднакви условия във всички държави членки“.

Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 е приет в изпълнение на правомощията, предоставени на Комисията с чл.5, § 11, чл.6 § 9, чл.14 § 3, чл.15 § 6 и чл.15 § 7 от Директива (ЕС) 2019/520, при условията на чл.30 и при спазване на процедурата по чл.31 от тази Директива. Подробните задължения на доставчиците на ЕУЕПТ, в т.ч. това по чл.2, § 7, са регламентирани в изпълнение на чл.5, § 11 от Директива (ЕС) 2019/520 и във връзка с мерките по чл.5, § 8 и § 9, вр. чл.1, § 5 и 6, които държавите членки са длъжни да предприемат. Съгласно чл.32, § 1 от Директива (ЕС) 2019/520, държавите членки приемат и публикуват до 19 октомври 2021г. законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с членове 1-27, както и с приложения I и II, и прилагат тези мерки, считано от 19 октомври 2021г. Аналогично, с разпоредбите на чл.6 и чл.7 от Регламента за изпълнение е предвидено същият да се прилага от 19 октомври 2021г. – до която дата действат разпоредбите на Решение на Комисията 2009/750/ЕО.

Процесното нарушение е извършено и установено от електронната система по чл.167а, ал.3 ЗДвП на 12.08.2021г., към който момент Директива (ЕС) 2019/520 и Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 все още не са се прилагали, съответно Директивата все още не е била транспонирана в националното законодателство.

Освен това фактът, че Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 се прилага пряко във всички държави членки от 19 октомври 2021г. не означава, че считано от тази дата се пораждат задълженията за доставчиците на ЕУЕПТ. Като акт на Комисията по чл.291, § 2 ДФЕС – както следва от първо съображение към Регламента – със същия се определят подробни изисквания по отношение на задълженията на доставчиците на ЕУЕПТ, съдържанието на заявлението за областта на ЕУЕПТ, електронните интерфейси и изискванията за съставните елементи на оперативната съвместимост, за да се допълни законодателната рамка за осигуряване на оперативната съвместимост на електронните системи за пътно таксуване.

Задълженията на доставчиците на ЕУЕПТ, вкл. това по чл.2, § 7, са регламентирани във връзка с мерките по чл.5, § 8 и § 9, вр. чл.1, § 5 и 6, които държавите членки са длъжни да предприемат, поради което тези задължения не се пораждат в правната сфера на доставчиците на услугата считано от датата, от която регламента се прилага, а от момента, в който държавите членки приемат съответните национални мерки. Изрично в чл.35 от Директивата е посочено, че нейни адресати са държавите членки, което в контекста на съображение 11 от Регламента за изпълнение означава, че за да станат тези положения част от националното право, директивата следва да бъде транспонирана. Всъщност, Регламентът за изпълнение не създава самостоятелен правен ред, а както следва от чл.291, § 2 ДФЕС, само осигурява еднакви условия за изпълнение на правно обвързващите актове на Съюза.

Изискванията на Директива (ЕС) 2019/520 са въвеждани поетапно в националното законодателство чрез изменения в ЗП, ЗДвП, Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване, като конкретно изискванията по чл.5 от Директивата и чл.2 от Регламента за изпълнение, са въведени с изменението на ЗП и ЗДвП с ДВ, бр.14/2023г., в сила от 01.01.2024г. – т.е. след като процесния ЕФ вече е бил изведен от системата. В този контекст и противно на тезата на ответника, е ирелевантно на коя дата е изведен от системата ЕФ, т.к., както следва от разпоредбата на чл.1, § 5 от Директива (ЕС) 2019/520, от дефинициите в чл.2, т.16, 21, 22 от Директивата и от самата разпоредба на чл.2, § 7 от Регламента за изпълнение, режимът за информиране на ползвателите на ЕУЕПТ се прилага преди да бъде установено неплащане на пътна такса по смисъла на чл.2, т.22 от Директивата.

Освен това както следва от съображение (50) към Директива (ЕС) 2019/520 и от чл.1, § 5 от същата, тази Директива не изисква от държавите членки да въвеждат в националното си законодателство правило, според което неплащането на пътна такса се установява едва след като ползвателят е бил уведомен за задължението за плащане на пътна такса. Изрично в съображение (50) от Директивата е посочено, че същата не хармонизира националното право в това отношение.

В този смисъл и уведомяването по чл.2, § 7 от Регламента за изпълнение не е равнозначно на уведомяването за неплащане и това недвусмислено следва от чл.1, § 5, буква б) от Директива (ЕС) 2019/520. Така и „предприемането на принудителни мерки“ по смисъла на чл.2, § 7 от Регламента за изпълнение не е равнозначно на образуване на административнонаказателно производство.

Задължението за уведомяване по чл.2, § 7 е свързано със задачата на доставчиците на ЕУЕПТ по чл.4, § 2 от Регламента за изпълнение, а именно да осигуряват на структурите, събиращи пътна такса, възможност за лесна и еднозначна проверка дали превозните средства, движещи се в тяхната област на ЕУЕПТ и твърдящи, че използват ЕУЕПТ, са наистина оборудвани с одобрена и правилно функционираща бордова апаратура за ЕУЕПТ (дефиниция в чл.2, т.11 от Директива (ЕС) 2019/520), която предоставя вярна информация, позволяваща на структурите, събиращи пътна такса, нейното коректно изчисляване и прилагане по отношение на превозните средства на ползвателите на ЕУЕПТ, както и да проверят изчисляването на пътната такса, която доставчиците на ЕУЕПТ прилагат по отношение на превозните средства на ползвателите на ЕУЕПТ – чл.5, § 7 от Директива (ЕС) 2019/520.

Това от своя страна кореспондира с разпоредбата на чл.8, § 2 от Директивата, според която държавите членки предприемат мерките, необходими, за да гарантират, че структурата, събираща пътна такса, има право да изисква от доставчик на ЕУЕПТ плащане за всяка потвърдена декларация на пътна такса и за всеки потвърден случай на недекларирана пътна такса, свързана с всяка сметка на ползвател на ЕУЕПТ, управлявана от въпросния доставчик на ЕУЕПТ. Изрично в съображение (24) от Директивата е посочено, че доставчиците на ЕУЕПТ следва да заплащат на структурата, събираща пътна такса, всички пътни такси, дължими от техните клиенти. Доставчиците на ЕУЕПТ обаче не следва да бъдат отговорни за пътни такси, които не били платени от техните клиенти, когато последните са оборудвани с бордова апаратура, която е била обявена за невалидна пред структурата, събираща пътна такса.

Така, принудителната мярка, преди предприемане на която доставчикът на ЕУЕПТ има задължение да уведоми потребителя, е всъщност включването на нефункциониращото бордово устройство в списъка на невалидните устройства – каквато е процедурата, регламентирана в изпълнение на чл.5, § 5 от Директива (ЕС) 2019/520, с чл.29, ал.4 от Наредбата за условията, реда и правилата за изграждане и функциониране на смесена система за таксуване на различните категории пътни превозни средства на база време и на база изминато разстояние – в които случаи съгласно чл.10б, ал.5 ЗП се приема, че съответното ППС е изминало разстояние, съответстващо на най-дългата отсечка между две точки от платената пътна мрежа и се заплаща максималната такса, определена в тарифата по чл.10, ал.6.

Именно защото доставчикът на ЕУЕПТ е длъжен да осигури на потребителя бордово оборудване, което отговаря на съответните технически изисквания, спецификации и протоколи за комуникация, посочени в Регламент за изпълнение (ЕС) 2020/204 и приложенията към него (чл.29, ал.1 от Наредбата, чл.5, § 4 от Директивата), вкл. да осигури подходящо обслужване и техническа помощ, за да се осигури правилното индивидуално конфигуриране на бордовата апаратура (чл.2, § 5 от Регламента за изпълнение), а на структурата, събираща пътна такса – да осигури възможност за лесна и еднозначна проверка дали превозните средства, движещи се в тяхната област на ЕУЕПТ и твърдящи, че използват ЕУЕПТ, са наистина оборудвани с одобрена и правилно функционираща бордова апаратура за ЕУЕПТ, която предоставя вярна информация (чл.4, § 2 от Регламента за изпълнение), и защото по принцип е отговорен за всеки потвърден случай на недекларирана пътна такса, свързана с всяка сметка на ползвател на ЕУЕПТ (чл.8, § 2 от Директивата), доставчикът е длъжен и незабавно да проведе процедурата по уведомяване, както и да предложи възможност за отстраняване на нередността, преди да обяви съответното устройство за невалидно.

Не на последно място следва да се посочи, че ответникът „Л. ТАКСИ“ ООД не доказва в производството качеството си на потребител на ЕУЕПТ, респ. на ЕУЕСТ. Договорът, на който се позовава дружеството – от 10.04.2020г., сключен с „Конкорд смарт инфраструктура“ АД, е за услуга по електронно събиране на такси за изминато разстояние по смисъла на § 1, т.43 ДР на Закона за пътищата, а не за ЕУЕСТ по смисъла на § 1, т.2 от Наредбата (чл.2, т.5 от Директива (ЕС) 2019/520; § 1, т.38 ДР на ЗП). Касае се за две отделни системи за пътно таксуване, като съгласно чл.1, § 4 от Директива (ЕС) 2019/520, европейската услуга за електронно пътно таксуване (ЕУЕПТ) е средство за постигане целта за оперативна съвместимост на електронните системи за пътно таксуване в Съюза, като тази услуга е допълнителна по отношение на националните услуги за електронно пътно таксуване в държавите членки.

Както е видно от публичната информация на интернет сайта на АПИ – https://www.bgtoll.bg/za-nas/registri, „Конкорд Смарт Инфраструктура“ АД е регистрирано като Национален доставчик на услуги (НДУ) с решение на УС на АПИ №22130/19 от 16.05.2019г. В Регистъра на ЕУЕСТ доставчиците фигурира едно единствено дружество - „Тол Сървисис“ ООД, регистрирано със Заповед № РД-11-528 от 12.05.2021г. на Председателя на УС на АПИ.

По изложените съображения, ДРС е постановил правилно решение, което като валидно и допустимо, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, в полза на ответната страна следва да се присъдят сторените в производството разноски, а именно 600,00лв. за адвокатско възнаграждение, което видно от договор за правна защита и съдействие от 14.03.2025г. е изплатено изцяло в брой. Възражението на касатора за прекомерност е неоснователно, т.к. договореното и изплатено адвокатско възнаграждение кореспондира изцяло с фактическата и правна сложност на спора, и с обема на предоставената адвокатска защита, поради което липсват основания за неговото редуциране.

Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 АПК, Варненският административен съд, I-ви тричленен състав

 

РЕШИ:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 306/16.12.2024г. на Районен съд - Девня, І-ви състав, постановено по АНД № 283/2024г. по описа на същия съд.

ОСЪЖДА Агенция „Пътна инфраструктура“, ЕИК ****, гр.София да заплати на „Л. ТАКСИ“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, [улица], представлявано от управителя К. М. В., разноски за производството, в размер на 600 (шестстотин) лева.

Решението е окончателно!