РЕШЕНИЕ
№ 11507
гр. София, 16.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20231110158203 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, уточнена с молба от 22.12.2023 г., на Й. С. А. против
(ФИРМА), в която са изложени твърдения, че между ищеца и първия ответник бил сключен
Договор за паричен заем № 2445311/20.09.2021г. за сумата в размер на 1600 лева, а между
ищеца и втория ответник бил сключен Договор за предоставяне на поръчителство във
връзка с процесния кредит. Страната поддържа, че съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за кредит
заемателят следва да осигури едно измежду следните обезпечения: банкова гаранция в
размер на отпуснатата в заем сума или одобрено от заемодателя дружество-поръчител. В
исковата молба са изложени твърдения, че предоставянето на обезпечение представлява
неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя
избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, както и какво да бъде то.
Страната намира, че изискването за представяне на банкова гаранция е практически
неосъществимо особено предвид обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в
сравнително нисък размер. В исковата молба са изложени твърденията, че годишния
процент на разходите по кредита не включва дължимото от потребителя възнаграждение по
сключения между Й. С. А. и „(ФИРМА) договор за поръчителство в размер на 808,15 лева.
Ищецът поддържа, че заемодателят не включва възнаграждението по договора за
поръчителство в разходите по сделката с цел да бъде заобиколено императивното изискване
по чл. 19, ал. 4 ЗПК. В исковата молба са изложени твърдения, че договорът за кредит е
недействителен, тъй като не съдържа действителния годишен процент на разходите по
сделката и общата дължима от потребителя сума. Ищецът поддържа, че договорът за
предоставяне на поръчителство е изначално лишен от основание, тъй като по силата на
правоотношението в полза на потребителя не е предоставена услуга, а напротив
положението му се влошава доколкото в негова тежест възниква задължение за заплащане
на задължение. В исковата молба са изложени твърдения, че договорът за предоставяне на
поръчителство е нищожен и поради накърняване на добрите нрави. При така наведените
твърдения е направено искане да бъде признато за установено в отношенията между Й. С.
А. и (ФИРМА), че Договор за паричен заем № 2445311/20.09.2021 г. е нищожен, а при
условията на евентуалност клаузата на чл. 4, ал. 1 от съглашението да бъде прогласена за
1
нищожна, както и искане за признаване за установено в отношенията между Й. С. А. и
„(ФИРМА), че сключеният Договор за предоставяне на поръчителство във връзка с
процесния кредит е нищожен, както и „(ФИРМА) да бъде осъдено да заплати на ищеца
сумата в размер на 50 лева, представляваща част от сумата в размер общо на 808,15 лева
платена без основание по нищожния договор за поръчителство. Направено е искане
сторените от ищеца съдебни разноски да бъдат възложени в тежест на ответниците.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът (ФИРМА) чрез процесуалния си представител
юрисконсулт Тончева поддържа доводи за недопустимост на предявения срещу дружеството
иск, тъй като за ищеца липсва правен интерес от установителна претенция когато може да
предяви осъдителен иск и същевременно в процеса могат да се установят необходимите
факти, които са от значение за спорното право. По същество на спора исковата претенция е
оспорена. С отговора са оспорени поддържаните в исковата молба твърдения, че
сключването на договор за поръчителство представлявала задължително условие за
отпускане на кредит. С отговора са оспорени и поддържаните от ищеца твърдения, че към
момента на сключване на договора за кредит заемодателят е знаел какъв е размера на
задължението по договора за поръчителство. На следващо място процесуалният
представител на страната поддържа, че договорът за поръчителство сключен между ищеца
и „(ФИРМА) по своя характер представлява договор за поръчка и уговореното между
страните по сделката възнаграждение не попада в обхвата на общите разходи по кредита. В
допълнение са наведени твърдения, че вземанията за възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство възникват в полза на „(ФИРМА), а не в полза на
заемодателя. По изложените доводи е направено искане предявените искове да бъдат
отхвърлени, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените съдебни разноски. При
условията на евентуалност е направено възражение за прекомерност на претендираните от
ищеца съдебни разноски за адвокатско възнаграждение.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „(ФИРМА) чрез процесуалния си представител
юрисконсулт Сталева поддържа доводи за недопустимост на предявения срещу дружеството
иск, тъй като за ищеца липсва правен интерес от търсената защита предвид обстоятелството,
че задълженията по договора за кредит и поръчителство са погасени, т.е. не е налице
необходимост от преустановяване на действието им занапред между страните. По същество
на спора исковата претенция е оспорена. В отговора на исковата молба са изложени
твърдения, че договорът за поръчителство е действителен, а възнаграждението за
поръчителя има характера на възнаграждение дължимо на лице, което по занятие предоставя
услуги по гарантиране на задължения на контрагенти, като размерът му е съобразен с риска,
който дружеството поема. Представителят на ответника поддържа, че възнаграждението е в
размер на 161,63 лева на месец за периода на действие на договора за кредит, като доколкото
ищецът предсрочно е погасил задължението си по договора за заем, то на „(ФИРМА) не е
заплатено възнаграждение в пълния уговорен размер. В отговора на исковата молба са
изложени твърдения, че направените от ищеца плащания по договора за поръчителство
възлизат на сумата в размер на 21,76 лева. По изложените доводи е направено искане
предявените искове да бъдат отхвърлени, а при условията на евентуалност предявеният
осъдителен иск да бъде отхвърлен за разликата над 21,76 лева до пълния предявен размер от
50 лева. Направено искане предявеният иск да бъде отхвърлен, като в тежест на ищеца да
бъдат възложени сторените по делото съдебни разноски. При условията на евентуалност е
направено възражение за прекомерност на претендираните от ищеца съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение.
С протоколно определение от 15.05.2025 г. е допуснато изменение на размера на
предявения осъдителен иск срещу „(ФИРМА), като същият се счита предявен за сумата в
размер на 21,76 лева.
По допустимостта на производството:
С Решение № 1/01.02.2012 г. по гр. д. № 425/2011 г. на ВКС, III ГО, е прието, че искът
за установяване на нищожността на дадена сделка по своя характер е отрицателен
установителен иск, с чието уважаване се установява със сила на пресъдено нещо
2
нищожността на съглашението и свързаното с това невъзникване на целените от страните
права и задължения. Настоящият състав поначало споделя доводите на ответника за
недопустимост на предявен отрицателен установителен иск когато възникналото по силата
на атакуваната сделка задължение е погасено от длъжника посредством плащане. На първо
място следва да бъде посочено, че абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта
на установителен иск, включително на отрицателния такъв, е наличието на правен интерес
от неговото предявяване. Последният е налице, когато субективното право, предмет на иска,
е застрашено или упражняването му е смутено. Ако субективното право е нарушено се
поставя въпросът дали то може да бъде адекватно защитено чрез установителен иск или
носителят му следва да предяви осъдителен иск за неговата защита. В разглеждания случай
ищецът поддържа, че е погасил задълженията както по договора за кредит, така и по
договора за поръчителство. За платените суми предявяване на отрицателен установителен
иск, респ. иск за нищожност, по правило е недопустимо, тъй като ищецът не може да
постигне адекватна защита на правата си. Подобен извод следва от обстоятелството, че
решението по предявения отрицателен установителен иск, респ. искът за нищожност, не се
ползва с изпълнителна сила, респ. по силата на него за ответника не съществува задължение
за връщане на получената сума ( по арг. от Решение № 99/28.06.2012 г. по т. д. № 667/2011 г.
по описа на ВКС, II ТО). Такова възстановяване на платените от ищеца суми може да се
постигне единствено чрез воденето на осъдителен иск на плоскостта на неоснователното
обогатяване ( в този смисъл Определение № 634/05.10.2009 г. по т. д. № 479/2009 г. по описа
на ВКС, II ТО и Определение № 337/21.07.2022 г. по ч. т. д. № 854/2022 г. по описа на ВКС, I
ТО).
В допълнение е необходимо да бъде отбелязано, че липсата на интерес от водене на
отрицателен установителен иск, респ. иск за нищожност на сделката, от която произтича
погасеното от ищеца посредством плащане задължение, може да се обоснове и с принципа
за процесуална икономия, доколкото целеното с него установително действие може да се
постигне с воденето на осъдителен иск за неоснователно обогатяване като така на практика
би се избегнало създаването на множество процесуални отношения между страните, при
положение, че правният спор може да бъде разрешен само в един процес.
Така изложеното разбиране е застъпено в Решение № 232/24.02.2023 г. по в. гр. д. №
3050/2022 г. по описа на Окръжен съд – гр. П. X състав, с което е обезсилено като
недопустимо постановено от първоинстанционния съд решение за прогласяване на клауза от
договор за кредит за нищожна, произтичащото от която клауза задължение е било погасено
посредством плащане, и Определение № 2943/13.12.2023 г. по ч. гр. д. № 3180/2023 г. по
описа на Окръжен съд – гр. П. VII състав.
Независимо от изложеното съгласно актуалната практика на СЕС, намерила израз в
Решение от 23.11.2023 г. по дело С-321/22, явяваща се обвързваща за настоящия съд, е
прието, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разгледан във връзка с принципа на
ефективност, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби от националното
право, които съгласно тълкуването им в съдебната практика, изискват доказването на правен
интерес, за да може да се уважи иск на потребител за установяване на
непротивопоставимостта на неравноправна клауза, съдържаща се в сключен договор, тъй
като се счита, че такъв интерес липсва, когато потребителят разполага с иск за връщане на
дадената недължима престация. Предвид изложеното предявеният иск се явява допустим,
макар чрез уважаването му в правната сфера на потребителя да не възниква никаква
промяна, тъй като за връщане на даденото по договора неминуемо следва да бъде предявен
и осъдителен иск.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявените искове за прогласяване на
Договор за паричен заем № 2445311/20.09.2021 г. и Договор за предоставяне на
поръчителство по процесния договор за кредит, респ. клаузата на договора за кредит
предвиждаща задължение за потребителя да представи обезпечение по сделката, за
3
недействителни, е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между
страните по спора е сключен договор за кредит и поръчителство с описано в исковата молба
съдържание, както и че договорите, респ. клаузата, са недействителни като противоречащи
на закона, заобикалящи императивни правни норми и противоречащи на добрите нрави.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника „(ФИРМА) процесната сума, а в
тежест на ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.
При съобразяване на поддържаните от страните твърдения на основание чл. 146, ал.
1, т. 3 и т. 4 ГПК с доклада е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото,
че между Й. С. А. и (ФИРМА) е сключен Договор за паричен заем № 2445311/20.09.2021 г.,
по силата на който дружеството отпуснало в заем на ищеца сумата в размер на 1600 лева, че
между Й. С. А. и „(ФИРМА) е сключен договор за поръчителство към процесния договор за
кредит и, че дължимото по договора за поръчителство възнаграждение не е включено в
годишния процент на разходите по договора за кредит.
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът цени като обективно и компетентно дадено се установява, че при включване на
разходите по договора за поръчителство в годишния процент на разходите по кредита ГПР
по процесния договор за заем възлиза на 544,65 %. От заключението се установява, че Й. С.
А. на 26.09.2021 г. е извършил плащане в размер на 1629,15 лева, с което предсрочно са
погасени задълженията по процесните договори, като сумата е отнесена в погашение на
следните задължения: 1600 лева главница, 3,59 лева лихва, 21,76 лева вноска по
поръчителство и неразпределена сума в размер на 3,80 лева.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. От
служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че (ФИРМА) е
едноличен собственик на капитала на „(ФИРМА), като двете дружества са с един адрес на
управление. Страните не спорят, че (ФИРМА) е овластено да приема вместо поръчителя
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя
4
извод, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя,
което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства
/датата на която са изготвени договорите и съдържанието на същите/. От клаузите в
договора за потребителски кредит - чл. 4, ал. 1-3 е видно, че ако поръчителят е заявил
обезпечение чрез поръчителство с одобрено от заемодателя „Кредисимо“ юридическо лице-
поръчител, то заявлението му за сключване на договора за кредит се разглежда в рамките на
48 часа от подаване на заявлението, като срокът за одобрение на заявлението за отпускане
на кредит в този случай е 24 часа. При непосочване обаче на посоченото обезпечение,
заявлението на лицето, кандидатстващо за кредит, се разглежда в 14-дневен срок от
подаването му. Предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т. нар. „бърз кредит“,
при който потребителят разчита да получи заявената сума в кратък срок, то разликата от
почти две седмици в срока на одобрение за кредит на практика превръща сключването на
договора за предоставяне на поръчителство в задължително условие за получаването на
кредита. В допълнение изискването за представяне на банкова гаранция е практически
неосъществимо особено предвид обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в
сравнително нисък размер.
Горното съставлява и неравноправно третиране на потребителите с оглед срока на
разглеждане на заявлението в полза на тези, които са посочили, че ще обезпечат вземането с
поръчителство на юридическо лице - поръчител, което освен това и следва да е одобрено от
кредитодателя. От анализа на клаузите относно обезпечението на кредита следва, че
потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на парична сума, от
която се нуждае, следва да сключи „договор за предоставяне на поръчителство“ с посочено
от кредитора юридическо лице - поръчител. Гореизложеното води и до извода, че в
конкретния случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите
от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам
платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства,
съответна на получените гаранции. Въпреки, че всеки един от представените договори - този
за кредит и този за предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни
договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази обвързаност се
установява от уговорката за приоритетно разглеждане на искането за предоставяне на кредит
при сключване на договор за поръчителство на кредитополучателя с одобрено от
кредитодателя юридическо лице-поръчител, сключването на договора за поръчителство в
същия ден, в който е сключен договорът за кредит. С оглед изложеното съдът намира, че
разходът за възнаграждение на поръчителя за обезпечаване вземанията на (ФИРМА) по
процесния договор за потребителски кредит, отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за
да се включи в общия разход по кредита ( в този смисъл и Решение № 264616 от 09.07.2021г.
по в.гр.д. № 9991/2020г. по описа на СГС). Предвид гореизложеното, и като се съобрази
обстоятелството, че възнаграждението по договора за поръчителство е в размер на общо
808,15 лева за целия период на договора, действителният годишен процент на разходите по
кредита възлиза съгласно приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна
експертиза на 544,65 %, т.е. многократно нахвърлящ максималния допустим размер от 50%.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът
намира, че макар формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на
изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е
чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителен
5
ГПР в договора за кредит кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се
ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за
кредит на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11
от ЗПК.
Ето защо предявеният главен установителен иск за прогласяване нищожността на
процесния договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК е основателен и следва да бъде
уважен. При основателност на главния иск, евентуалният такъв за прогласяване
нищожността единствено на клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора като неравноправна, не
подлежи на разглеждане.
На следващо място, доколкото договорът, сключен между потребителя и (ФИРМА), и
договорът, сключен между потребителя и „(ФИРМА), се намират във взаимовръзка помежду
си като система от правоотношения между страните, последиците от прогласяване
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на поръчителство поради естеството на
правоотношенията. С оглед на гореизложените от съда изводи съдът намира, че доколкото
договорът за потребителски кредит е нищожен, то нищожен е и договорът за предоставяне
на поръчителство, сключен с „(ФИРМА), обезпечаващ задълженията по него. Ето защо и
предявеният главен установителен иск за прогласяване нищожността на договора за
поръчителство също е основателен и следва да бъде уважен. При недействителност на
сделката даденото по нея, а именно сумата в размер на 21,76 лева, подлежи на връщане,
поради което предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД също
се явява основателен.
Относно съдебните разноски:
От извършена служебна справка в ЕИСС се установява, че образуваните по искова
молба на Й. С. в периода от 26.08.2022 г. до 14.12.2023 г. производства за признаване за
установено, че сключени между ищеца и различни дружества, сред които и ответните,
договори за кредит са недействителни, респ. предявени осъдителни претенции за връщане
на даденото по сключени договори за кредит, са общо 36. По делото не е спорно, че към
момента на образуване на настоящото производство Й. С. е подал срещу (ФИРМА) искови
молби, по които са образувани следните производства: гр. д. № 49904/2023г., гр. д. №
49906/2023г., гр. д. № 58200/2023 г. и гр. д. № 58201/2023 г. с идентичен по същество
предмет на настоящото дело, като по всяко едно от тях са претендирани съдебни разноски
включително и такива за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на
ищеца. Както е възприето в актуалната практика на въззивната инстанция, обективирана в
Определение № 2694/11.02.2025 г. по ч. гр. д. № 1056/2025 г. на СГС, ЧЖ-II-В състав,
Определение № 1423/24.01.2025 г. по ч. гр. д. № 155/2025 г. на СГС, ЧЖ-II-Г състав и
Определение № 15334/03.10.2024 г. по ч. гр. д. № 10259/2024 г. на СГС, ЧЖ-II-Г състав,
ищецът изцяло по свое усмотрение, макар и да има възможност да получи защита на правата
си по идентични договори за заем между същите страни в едно производство, е образувал
няколко искови производства за прогласяване нищожността на идентични по съдържание
отделни заемни договори, респ. договори за поръчителство, като с тези свои действа
страната многократно е увеличила задълженията за разноски. Неупражняването на всички
права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, а и негово право, с
упражняването на което обаче не следва да се утежнява положението на ответниците, като
им се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в пъти
размера на разноските, който биха били присъдени при упражняването на правото на ищеца
в едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК и да се
утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права. Следва да бъде
посочено, че се касае за едни и същи страни, едни и същи искове, касаещи договори за
потребителски кредити, които макар да представляват самостоятелни сделки, са сключени
при сходни условия, съответно погасени предсрочно, респ. основанието на исковите
претенции е идентично, като в допълнение исковите молби са типови с идентично
съдържание. Формалното упражняване на процесуални права не преследва легитимен
6
интерес, а напротив цели в полза на ищеца да бъдат присъдени съдебни разноски по всяко
едно от отделните производства.
Предвид изложеното съдът намира, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се
следват разноски единствено за внесена държавна такса за разглеждане на спора и внесен
депозит за изслушване на съдебно-счетоводна експертиза в размер общо на 467,23 лева, но
не и разноски за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от Й. С. А., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), иск
против (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр. (ФИРМА) ( сграда
А), ет. 4, Бизнес център „България“, Договор за паричен заем № 2445311/20.09.2021г. за
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пред. 1 ЗЗД вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА по предявен от Й. С. А., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), иск
против „(ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (ФИРМА) ( сграда
А), ет. 4, Бизнес център „България“, Договор за поръчителство от 20.09.2021 г. във връзка с
Договор за паричен заем № 2445311/20.09.2021г. за нищожен на основание чл. 26, ал. 1,
пред. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „(ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.
(АДРЕС), да заплати на Й. С. А., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), на основание чл.
55, ал. 1, пред. 1 ЗЗД, сумата в размер на 21,76 лева, представляваща получена без основание
сума по Договор за поръчителство от 20.09.2021 г. във връзка с Договор за паричен заем №
2445311/20.09.2021г., ведно със законна лихва за забава от подаване на исковата молба на
24.10.2023 г. до погасяване на вземането.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК *****, със седалище и адрес на управление в гр.
(ФИРМА) ( сграда А), (АДРЕС) и „(ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление в гр. (ФИРМА) ( сграда А), (АДРЕС), да заплатят на Й. С. А., ЕГН **********, с
адрес в гр. (АДРЕС), на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 467,23 лева,
представляваща сторени по делото съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
ПРИ ПОСТЪПВАНЕ в срока за обжалване на съдебното решение на молба по чл.
248 ГПК за изменение на постановения съдебен акт в частта относно разноските препис от
същата без да се докладва на съдията-докладчик да се изпрати за отговор на насрещната
страна в едноседмичен срок от получаване на съобщението, след изтичане на който делото
да се докладва.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7