РЕШЕНИЕ
Гр.София, 11.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, ІІ-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадасет и седми септември
през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с. ГЕОРГИ СТОЕВ
Като разгледа докладваното от
съдия Маркова в.гр.д.№ 8825 по описа за 2020 г. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258-273 ГПК/въззивно обжалване/.
Подадени са въззивни
жалби от ДКЦ 13- София ЕООД, ищец пред СРС, както следва:
Въззивна
жалба, вх.№ 5035322 от 27.02.2020 г.:
Обжалва се решение № 32974 от 05.02.2020 г. ,
постановено по гр.д.№ 26806 по описа за
2019 г. на СРС, Второ ГО, 78 състав, с което е отхвърлен иск с правно основание
чл.117, ал.8 ЗЕ вр. с чл.59, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника „Ч.Р.Б.“ АД, за заплащане
на сумата размер на 12 734,34 лв.
Сочи, че се претендира обезщетение за ползване без правно основание на енергийни уредби и
съоръжения, находящи се в недвижим имот –трафопост № 41-314,с площ от 36,85 кв.м., находящ се на партерен
етаж в собствената на ищеца административна сграда с адрес: гр.София, ул.“*****,
с идентификатор 68134.900.715.1 по КК на гр.София, а не посочения от СРС трафопост
№ 41-799; претендирало се и обезщетение
за ползване без правно основание на недвижим имот –трафопост № 41-314, с площ от 36,85 кв.м., находящ се на партерен
етаж в собствената на ищеца административна сграда с адрес: гр.София, ул.“*****,
с идентификатор 68134.900.715.1 по КК на гр.София, а не посочения от СРС
трафопост № 41-799. Двете обезщетения се претендирали за периода от 26.06.2014
г. до 26.04.2019 г.
Твърди
се, че втория иск изобщо не бил разгледан от СРС. Липсвало и произнасяне
относно акцесорните искове за лихви. Освен това СРС се бил произнесъл по
нередовна искова молба доколкото в същата не били разграничени по размер двете
претенции за обезщетение, а била посочена една глобална сума. Не била уточнена
и претенцията за мораторна лихва. Тъй като СРС не бил допуснал
съдебно-счетоводна експертиза относно размера на мораторната лихва, то
последния останал и недоказан. Самият диспозитив на решението не можел да
формира СПН, тъй като не било посочено самото субективно материално право,
което ищецът предявил за защита.
Иска се обжалваното решение да бъде
отменено и да бъде уважена претенцията му за заплащане на обезщетение за
ползването от страна на ответника на недвижим имот трафопост № 41-314,с площ от 36,85 кв.м.,
находящ се на партерен етаж в собствената на ищеца административна сграда с
адрес: гр.София, ул.“*****, с идентификатор 68134.900.715.1 по КК на гр.София,
за периода от 26.06.2014 г. до 26.04.2019 г., ведно със законната лихва,
считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й плащане,
както и мораторна лихва, считано от 25.08.2016 г. до датата на завеждане на
исковата молба. Претендират се разноски.
Въззиваемият
/ответник пред СРС/ „Ч.Р.Б.“ АД с
ново наименование „ Е.м.“ АД, депозира
отговор по въззивната жалба, в който изразява становище за нейната
неоснователност. Сочи, че ищеца не бил собственик нито на процесното помещение,
нито на съоръженията в него. По делото били представени писмени доказателства в
този смисъл. Не били доказани предпоставките на чл.59, ал.1 ЗЗД. Затова
претенциите на ищеца – главни и акцесорни били неоснователни. Претендират се
разноски.
Въззивна
жалба, вх.№ 5039086 от 27.02.2020 г./подадена по пощата/:
Обжалва се решение № 32974 от 05.02.2020 г. ,
постановено по гр.д.№ 26806 по описа за
2019 г. на СРС, Второ ГО, 78 състав с което е отхвърлен иска с правно основание
чл.117, ал.8 ЗЕ вр. с чл.59, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника „Ч.Р.Б.“ АД, за
заплащане на сумата в размер на 12 734,34 лв.
Излагат се доводи, че решението е неправилно,
необосновано и при грешно дадена от ищеца правна квалификация. Сочи, че по
делото била установена фактическата обстановка. СРС не се бил произнесъл по
действително предявените искове.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и да бъде
уважена претенцията му за заплащане на обезщетение за ползването от страна на
ответника на недвижим имот трафопост №
41-314,с площ от 36,85 кв.м., находящ се на партерен етаж в собствената на
ищеца административна сграда с адрес: гр.София, ул.“*****, с идентификатор
68134.900.715.1 по КК на гр.София, за сумата от 12 734,34 лв.
Въззиваемият
/ответник пред СРС/ „Ч.Р.Б.“ АД с
ново наименование „ Е.м.“ АД, депозира
отговор по въззивната жалба, в който изразява становище за нейната
неоснователност. Сочи, че ищеца не бил собственик нито на процесното помещение,
нито на съоръженията в него. По делото били представени писмени доказателства в
този смисъл. Затова претенциите на ищеца – главни и акцесорни били
неоснователни. Претендират се разноски.
Въззивна
жалба, вх.№ 5062224 29.05.2020 г.:
Обжалва се решение № 73051 от 15.04.2020 г. постановено
по гр.д.№ 26806 по описа за 2019 г. на
СРС, Второ ГО, 78 състав с което е отхвърлил молбата на ищеца по чл.250 ГПК за
допълване на решението от 05.02.2020 г.
Излагат се доводи, че мотивите на СРС са неотносими на
предмета на производството. Поддържа тезата, че в диспозитива липсва
индивидуализация на спорното право, въведено с основанието и петитума на
исковата молба като предмет на делото. Твърди, че по отношение на предявените
акцесорни искове за присъждане на лихва изобщо липсвало произнасяне.
Иска се обжалваното решение да бъде отменено и делото
да бъде върнато на СРС за разглеждане по съществото на спора.
Въззиваемият
/ответник пред СРС/ „Ч.Р.Б.“ АД, с ново наименование „ Е.м.“ АД, депозира отговор по въззивната жалба, в който
изразява становище за нейната неоснователност. Решението на СРС било правилно.
Поддържат се доводите и възраженията, направени в отговора по въззивните жалби
срещу решението от 05.02.2020 г.
С оглед направените уточнения от страна на
процесуалните представители на въззивника в изпълнение указанията на настоящата
инстанция, с определение от 04.03.2022 г. съдът е приел, че предмет на въззивна проверка включва, а именно: въззивните жалби
са подадени както срещу решението от 05.02.2020 г., така и срещу това от
15.04.2020 г., постановени от СРС, ГО, 78 състав.
По
допустимостта на въззивните жалби:
Настоящата инстанция намира, че въззивните жалби са
подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу
съдебни актове, подлежащи на инстанционен контрол.
След отстраняване на недостатъците на същите,
констатирани от въззивната инстанция, въззивните
жалби се явяват редовни и допустими.
По
основателността на въззивните жалби:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част. По останалите въпроси – само
доколкото са посочени в жалбата.
По
допустимостта на обжалваното решение:
Недопустимо
е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се
реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата
на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил
десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална
предпоставка прави решението недопустимо. Когато порокът се състои в
нередовност на исковата молба, която е била поправена след дадения за това срок
постановеното решение не е недопустимо, тъй като са отстранени пречките за
постановяване на допустимо решение.
По
редовността на исковата молба по която се е произнесъл първоинстанционния съд:
В първото по делото /пред настоящата инстанция/
публично съдебно заседание, новоупълномощения процесуален представител на
въззивника, е уточнил, че поддържа и трите въззивни жалби. Относно
нередовността на исковата молба по която се е произнесъл СРС, е конкретизирал,
че са предявени два иска /главни/, а именно:
за обезщетение за ползване на енергийните уредби – първи иск и обезщетение
за ползване на недвижими имот – втори.
В изпълнение указанията на въззивната инстанция в
горецитираното публично съдебно заседание, с молба от 01.06.2021 г.
процесуалният представител на въззивника е уточнил, че претенцията за заплащане
на обезщетение за ползване без правно основание на недвижимия имот, предмет на
исковата молба е с цена на иска в размер на 12 000 лв., а този относно
обезщетението за ползване без правно основание на енергийните уредби и
съоръжение е в размер на 1 лв. Искът за заплащане на мораторна лихва е с цена
от 733,37 лв. /л.41 от въззивното производство/.
С молба, подадена на 29.12.2021 г. /пред въззивната
инстанция/ е уточнен и периода на мораторната лихва – от 25.08.2016 г. до
датата на завеждане на исковата молба.
Въззивният съд е констатирал и следното: на основание
чл.214, ал.1 ГПК ищецът е изменил по реда на увеличението /заявено пред СРС,
л.131/ претенцията си като същата се счита предявена за сумата от
12 743,34 лв. общо за двата процесни периода. Видно от исковата молба тези
периоди са: от 26.06.2014 г. до 26.12.2014 г. и от 26.12.2014 г. до 26.04.2019
г. Внесена е била дължимата държавна такса. С определение, четено в о.с.з. на
04.02.2020 г. СРС е допуснал исканото от ищеца изменение на претенциите му.
Въззивната инстанция е счела, че указанията й от
26.06.2021 г. не са изпълнени от страна на ищеца в цялост: първо защото общата
цена на двата иска, посочена в молбата от 01.06.2021 г. възлиза в общ размер на
12 001 лв. при прието от СРС увеличение на претенцията в общ размер на
12 743,34 лв. като за разликата от 12 001 лв. до 12 743,34 лв. в
разрез с дадените от съда указания, не се сочи дали е налице оттегляне, респ.
отказ. Второ, сумите претендирани като обезщетение по двата иска, съответно
обезщетение за ползване без правно основание на енергийните уредби и съоръжения
и обезщетение за ползване без правно основание на недвижимия имот, посочен в
исковата молба и за който се твърди да е собственост на ищеца, не са
разграничени в съответствие с периодите, посочени в исковата молба, съответно
от 26.06.2014 г. до 26.12.2014 г. и от 26.12.2014 г. до 26.04.2019 г.
Трето, мораторната лихва е посочена в глобален размер
от 733,37 лв. като не става ясно за забавата на коя от двете претенции :
1-обезщетение за ползване без правно основание на енергийните уредби и
съоръжения и 2-обезщетение за ползване без правно основание на недвижимия имот,
посочен в исковата молба, същата се претендира.
В изпълнение на тези указания в дадения от съда срок е
постъпила молба на 08.04.2022 г./подадена по пощата/ в която се сочи, че:
В молбата от 01.06.2021 г. била налице техническа
грешка доколкото сумата в размер на 733,34 лв. погрешно била извадена от главницата
на иска.
Уточнява се, че претенцията за обезщетение за
периода от 26.06.2014 г. до 26.12.2014
г. възлиза на 1200 лв.
Претенцията за обезщетение за периода 26.12.2014 г. до
26.04.2019 г. е в размер на 11 533,34 лв.
Относно мораторната лихва се сочи, че сумата в размер
на 733,34 лв. е във връзка със забавеното издължаване на обезщетението за
ползване без правно основание на недвижимия имот, посочен в исковата молба.
Въззиваемият
/ответник пред СРС/ „Ч.Р.Б.“ АД с
ново наименование „ Е.м.“ АД, се е
възползвал от възможността да вземе становище по така направеното уточнение на
претенциите на ищеца като счита, че ищеца е имал възможност да конкретизира
претенциите си още пред СРС. Намира, че чрез направеното уточнение ищецът се
опитва да подмени предмета на спора.
С определение от 07.06.2022 г. въззивната инстанция: ПРИЕМА направеното уточнение относно
претендираното обезщетение за ползване без правно основание на енергийните
уредби и съоръжения с цена на иска – 1 лв.; ПРИЕМА направеното уточнение в
молбата от 08.04.2022 г. относно претендираното обезщетението за ползване без
правно основание на недвижимия имот, посочен в исковата молба, както следва:
-за периода от
26.06.2014 г. до 26.12.2014 г. възлиза на 1200 лв.
-за периода 26.12.2014 г. до 26.04.2019 г. е в размер
на 11 533,34 лв.
ПРИЕМА направеното уточнение в молбата от 08.04.2022
г. относно мораторната лихва за забавеното издължаване на обезщетението за
ползване без правно основание на недвижимия имот, посочен в исковата молба,
изтекла за периода от 25.08.2016 г. до датата на завеждане на исковата молба-
15.05.2019 г. в размер на 733,34 лв.
С оглед на гореописаните процесуални действия на съда
и страните нередовностите на исковата молба са отстранени пред въззивната
инстанция.
Относно
недвижимия имот, предмет на съдебния спор:
Видно от обстоятелствената част на исковата молба претенциите на ищеца са за помещение с площ
от 36,85 кв.м. и оборудване за захранване с електричество, находящи се в сградата
с адрес: гр.София, ул.“*****, за което се твърди да е собственост на ищеца по
силата на апорт. Също в обстоятелствената част на исковата молба се сочи, че
претенцията се отнася до т.нар. „втори трафопост“, който се намира в сградата
на ДКЦ
XIII.
Видно от заключението на допуснатата, изслушана и
приета по делото /пред СРС/ съдебно-техническа експертиза, трафопостът, който се намира в сградата, т.е. този по исковата
молба, е с № 41-314 и се намира на
партерния етаж на същата /л.95/. Другият трафопост се намира извън сградата и е с № 41-799 /л.96/.
След изслушване на заключението и приемане на същото,
с молба от 25.10.2019 г. ищецът е посочил, че сградата на 100 % е апортирана в
капитала му.
Относно средната пазарна цена на наема /с оглед определянето
на обезщетението за ползване / на трафопост с № 41-314, находящ се на партерния етаж в сградата, за която ищецът
твърди да е придобил по силата на апорт на 100 %, е депозирано заключението на
вещото лице инж. П.Е.Ц. по допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/
съдебно-техническа експертиза/л.114 и следв./ като размера на наема е
разграничен за двата периода по петитума на исковата молба, съответно: за
периода от 26.06.2014 г. до 26.12.2014 г. и от 26.12.2014 г. до 26.04.2019 г.
В молбата си до съда от 27.02.2020 г. ищецът също е
посочил, че се претендира обезщетение за ползване на трафопост с № 41-314, находящ се на партерния етаж
в сградата, ведно със съоръженията в него.
Доколкото въззивната инстанция е длъжна служебно да следи за допустимостта на
първоинстанционното решение, то настоящия състав допусна съдебно-техническа експертиза, която да отговори на въпроса
описания в исковата молба като предмет на спора т.нар. „втори трафопост“,
намиращ се в сградата на ДКЦ под какъв номер е индивидуализиран в техническата
документация – 41-314 или 41-799.
В заключението си по допуснатата съдебно-техническа
експертиза вещото лице Д. е посочила, че трафопоста,
предмет на исковите претенции е с диспечерски номер 41-314. При извършен
оглед на място, вещото лице е констатирала, че този номер е изписан на входната
врата на трафопоста. Трафопост с диспечерски номер 41-314 се намира в сградата
на ищеца, в северозападната й част и е с външен вход от дворното пространство.
Сградата на поликлиничния комплекс е с административен адрес: ул.“*****.
Настоящата инстанция приема депозираното от вещото
лице Д. заключение за компетентно изготвено, същото отговаря на поставените от
съда въпроси, както и изводите си вещото лице е направило след извършване на
проверка на събраните по делото писмени доказателства, вкл. скицата /л.15 по
делото пред СРС/, представена с исковата молба, както и извършен оглед на място.
Затова и го кредитира. Видно от съдебния протокол, отразяващ извършените от
съда и страните процесуалния действия в публичното съдебно заседание, състояло
се на 12.04.2023 г., страните не са оспорили заключението на вещото лице.
Видно от решение № 32974 от 05.02.2020 г. СРС се е
произнесъл за трафопост № 41-799 като е приел, че от ищеца не е доказано да е
собственик нито на трафопоста № 41-799, нито на съоръженията в него.
От заключенията на вещите лица Б., изготвил заключение
по допуснатата съдебно-техническа експертиза от СРС, и вещото лице Д.,
назначена от въззивната инстанция, се установява, че трафопост № 41-799 за
който се е произнесъл СРС, се намира извън сградата на ДКЦ, в двора.
Налага се извод, че СРС се е произнесъл
за недвижим имот, за който не е бил сезиран от ищеца.
Действително, върху съдебното решение,
предмет на инстанционен контрол пред въззивния съд, е залепено червено листче
/неизвестно от кого/ с надпис „верен № на трафопоста 41-314“, но това не
отстранява порока на съдебния акт.
Налага се извод, че обжалваното решение № 32974 от 05.02.2020 г. на
основание чл. 270, ал. 3, предл.3 ГПК ще следва да бъде обезсилено и делото ще бъде
върнато за разглеждане от друг състав на СРС, съобразно указанията дадени в
настоящия съдебен акт.
Относно
решение № 73051 от 15.04.2020 г., постановено в производство по чл.250 ГПК:
Както стана ясно от гореизложеното,
първонистанционният съд е бил сезиран освен с главни искове за осъждане на
ответника да заплати на ищеца: 1- обезщетение за ползване без правно основание
на енергийните уредби и съоръжения и 2- обезщетението за ползване без правно
основание на недвижимия имот, представляващ трафопост 41-314, намиращ се в
сградата с адм. адрес: гр.София, ул.“*****, така и с иск за мораторна лихва за
забавеното издължаване на обезщетението за ползване без правно основание на
недвижимия имот, посочен в исковата молба, изтекла за периода от 25.08.2016 г.
до датата на завеждане на исковата молба- 15.05.2019 г. в размер на 733,34 лв.;
претендирана е била и законната лихва от датата на завеждане на иска до
окончателното плащане на сумите по главниците.
По начина по който СРС се е произнесъл
с диспозитива на решение № 32974 от 05.02.2020 г. изобщо не става ясно по кой
от исковете се е произнесъл СРС „за осъждане на ответника да заплати сумата в
размер на 12 734,34 лв.“.
При това положение и при съобразяване
от изхода по спора досежно недопустимостта на основното решение № 32974 от
05.02.2020 г. налага се извод, че решение № 73051 от 15.04.2020 г., постановено
в производство по чл.250 ГПК ще следва да бъде отменено и делото върнато на СРС
за ново разглеждане от друг състав за произнасяне по всички предявени от ищеца
искове – главни и акцесорни във връзка с действително въведения като предмет недвижим
имот, представляващ трафопост 41-314, намиращ се в сградата на ДКЦ 13 с адм.
адрес: гр.София, ул.“*****.
По
разноските:
Разноските ще следва да бъдат определени от съда при
новото разглеждане на спора съобразно изхода от него, тъй като настоящето въззивно
решение не е такова по същество на спора и не може да се приложи отговорността
на страните по чл. 78 от ГПК на разноските. По аргумент от чл. 294,
ал. 2 от ГПК, при новото разглеждане на делото пред СРС ще следва съдът да
се произнесе и по разноските по настоящето въззивно производство.
ВОДИМ ОТ ГОРНОТО, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И
:
ОБЕЗСИЛВА решение № 32974 от 05.02.2020 г. , постановено
по гр.д.№ 26806 по описа за 2019 г. на
СРС, Второ ГО, 78 състав, изцяло.
ОТМЕНЯ решение № 73051 от 15.04.2020 г., постановено в
производство по чл.250 ГПК, по гр.д.№
26806 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 78 състав, изцяло.
ВРЪЩА
делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски районен съд за произнасяне по всички предявени от ищеца искове –
главни /по чл.59, ал.1 ЗЗД/ и акцесорни /по чл.86, ал.1 ЗЗД/ във връзка с
действително въведения като предмет недвижим имот, представляващ трафопост
41-314, намиращ се в сградата на ДКЦ 13 с адм. адрес: гр.София, ул.“*****, съобразно дадените
указания в настоящето решение.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в 1-месечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: