№ 3638
гр. София, 18.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20231100503102 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника „В..БГ“ ЕООД (с предишно наименование „4ф.“ ЕООД) срещу решение
№ 20017165 от 26.02.2022 г., постановено по гр. дело № 21295/2021 г. по описа на СРС, 143
състав, в частта, в която е уважен предявеният от Д. Е. П. осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 451,15 лв., представляваща недължимо
платени суми по договор за кредит № **********/04.10.2019 г., анекс от 10.10.2019 г., анекс
от 15.10.2019 г., анекс от 17.10.2019 г., анекс от 05.11.2019 г., анекс от 19.11.2019 г., ведно
със законната лихва от 08.12.2021 г. до изплащане на вземането.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на решението в обжалваната част
поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила
във връзка с разпределената на страните доказателствена тежест и необоснованост, като
въззивникът счита, че исковата молба е нередовна. Намира, че първоинстанционният съд
неправилно е приел за нищожни клаузите за заплащане на „такса удължаване на срока“ и
„такса експресно разглеждане“, доколкото те касаят възнаграждения за допълнителни
услуги, които са били възмездни, но незадължителни. Ето защо моли първоинстанционното
решение да бъде отменено в обжалваната част и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло.
1
Въззиваемият Д. Е. П. счита, че въззивната жалба е неоснователна, а решението на СРС в
обжалваната от ответника част е правилно и следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Исковата молба не е нередовна,
доколкото предявената претенция е индивидуализирана ясно по основание и размер, като се
касае до един иск и дължимата държавна такса е внесена.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на
първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във
връзка с доводите във въззивната жалба следва да се добави и следното:
Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че по
силата на сключен договор за потребителски кредит № **********/04.10.2019 г. и 5 броя
анекси към него Д. Е. П. е получил от „В..БГ“ ЕООД (с предишно наименование „4ф.“
ЕООД) потребителски кредит в общ размер от 1820 лв., който е бил изцяло усвоен, със
задължение за връщането му на една вноска с краен срок по последния подписан анекс
03.12.2019 г., ведно с уговорената възнаградителна лихва от 40,67 % годишно и посочената
в анексите „такса за експресно разглеждане“ в общ размер от 323,75 лв. Спорен по делото се
явява въпросът действителен ли е процесният договор с оглед въведените от ищеца
твърдения за допуснати нарушения на императивни разпоредби на ЗПК.
Доколкото договорът за паричен заем има характеристиките на договор за потребителски
кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемополучателят по него
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, то съдържанието му
следва да бъде изцяло съобразено с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
2
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя потребителя в
подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формиране на ГПР.
В случая, в процесния договор за паричен заем и анексите към него е посочен процент на
ГПР от 49,80 %, респ. 49,70 %, с което формално изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
било изпълнено. В същото време обаче, от съдържанието на договора не може да се направи
извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР – в клаузите
на общите условия е посочено общо, че ГПР е изчислен към датата на сключване на
договора съобразно приложимия закон и общите изисквания на ЗПК при допускане, че
договорът ще остане валиден през договорения период и че страните ще изпълнят
задълженията си съгласно условията и в сроковете, посочени в договора, но това не е
достатъчно, за да бъде спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като е следвало да
бъдат описани конкретно взетите предвид допускания и кои са разходите, съобразени при
изчисляване на годишния процент на разходите по точно тази сделка, сключена с ищеца.
Същевременно, очевидно е, че уговореният размер от 49,80 % не отразява реалния ГПР, тъй
като в него не се включват част от разходите по кредита, а именно таксата „експресно
разглеждане“ (видно и от приетото и неоспорено заключение на ССЕ), което съгласно
легалната дефиниция на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е част от общите разходи по кредита. В
посочената разпоредба се предвижда, че „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, когато
3
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. В случая, таксата „експресно разглеждане“ несъмнено представлява
разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по
кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към
момента на сключване на договора за кредит, като липсват данни да е било незадължително
условие за сключване на сделката, дължи се заедно с погасителната вноска, без заплащането
й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя.
Ето защо, съдът намира, че тази такса е следвало да бъде включена в общия разход по
кредита, като в този смисъл е и практиката на Съда на ЕС – Решение от 21.03.2024 г. по
дело № С-714/22, съобразно което Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се
тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за
потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при
разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на
заетата сума (каквато е процесната такса за по-бързо разглеждане на заявлението за
отпускане на кредит), попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на
разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените
услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.
Следователно, с добавяне на таксата „експресно разглеждане“ действителният ГПР по
договора за кредит става значително по-висок от обявения в него и несъмнено надхвърля
законово регламентирания максимум от 50 % - същият е в действителен размер между
126,18 % и 1211,99 % по различните анекси, сключени към договора, съобразно изводите на
вещото лице по таблица № 3 от заключението на ССЕ, поради което е очевидно, че ГПР
надвишава значително максимално допустимия по закон размер от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута – арг. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че макар формално
предвиденият в договора ГПР да е в съответствие с максимално установения в закона, то не
са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда като част от
задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към
ЗПК начин. Тази част от договора е от съществено значение за интересите на потребителите,
тъй като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде възможност на потребителите
да взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за целта е необходимо те да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит. Поради тази причина
4
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо с
императивна норма съдържание, законодателят урежда като порок от толкова висока степен,
че води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и
цитираното по-горе Решение на СЕС по дело № С-714/22, според което когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, този договор следва да се счита за
освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. Ето защо, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит,
кредитодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за
недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита,
включително и уговорената възнаградителна лихва. От приетите по делото писмени
доказателства и неоспореното заключение на ССЕ се установява, че главницата по договора
и анексите към него в общ размер на 1820 лв. е изцяло изплатена на ищеца, който е върнал
на заемателя сума в общ размер от 2319,40 лв. Разликата над размера на погасената
главница е недължимо платена от потребителя въз основа на нищожен договор за
потребителски кредит, т.е. дължимата за връщане сума е в размер на 499,40 лв. и
осъдителният иск се явява основателен за целия предявен размер, но доколкото
първоинстанционното решение не е обжалвано в отхвърлителната част за сумата от 48,25
лв., то не е предмет на въззивната проверка и е недопустимо да бъде ревизирано от
въззивния съд в тази част. Като е уважил осъдителната претенция за сумата от 451,15 лв.,
СРС е постановил правилно съдебно решение, което в тази част следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора въззиваемият има право на сторените по делото пред въззивната
инстанция разноски за възнаграждение за един адвокат, което на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв следва да бъде определено от съда и присъдено в полза на процесуалния представител.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20017165 от 26.02.2022 г., постановено по гр. дело №
21295/2021 г. по описа на СРС, 143 състав, в частта, с която е уважен предявеният от Д. Е.
П., ЕГН **********, срещу „В..БГ“ ЕООД (с предишно наименование „4ф.“ ЕООД), ЕИК
****, осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата от 451,15 лв.,
представляваща недължимо платени суми по договор за кредит № **********/04.10.2019 г.,
анекс от 10.10.2019 г., анекс от 15.10.2019 г., анекс от 17.10.2019 г., анекс от 05.11.2019 г.,
анекс от 19.11.2019 г., ведно със законната лихва от 08.12.2021 г. до изплащане на
5
вземането.
ОСЪЖДА „В..БГ“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
****, да заплати на адв. И.П.Н. от САК, ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.
с чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 150 лв., възнаграждение за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6