Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 2753 03.08.2020 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и първи юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 5026 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищецът К.Г.Ж., ЕГН: **********,***, чрез пълномощник адв. Д.Б., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** *** Г.Т., иск за осъждане на ответника да му заплати сумата от 112, 20 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ***, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 14.05.2020 г., до окончателното й плащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ***, който обаче бил недействителен на няколко основания. Първо- в договора не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент, съгласно чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК и не бил посочен размерът на възнаградителната лихва. Тя била нищожна, поради противоречието й с добрите нрави, била и прекомерна. Второ- в договора не бил посочен начин на изчисляване на ГПР, както и начинът, по който бил формиран и каква била общата дължима сума. Неустойката скрито оскъпявала кредита и така се нарушавал чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тя също така била нищожна и прекомерна, в нарушение на добрите нрави. Била предвидена като обезпечение- гаранция или поръчителство, което следвало да се предостави в тридневен срок от сключване на договора, но това било практически невъзможно условие, защото се изисквало събиране на многобройна документация. Относно прекомерността- нямало правила, по които да се определяло кои вреди кредиторът щял да претърпи и да се компенсират от неустойката. Още повече, че всички разходи по кредита следвало да се покриват от ГПР, но по този начин се надвишавало изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК- ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Клаузата за неустойка противоречала на нормата на чл. 71 от ЗЗД, защото така кредитополучателят се натоварвал с допълнителни финансови разходи. Тази клауза противоречала и на нормата на чл. 33 от ЗПК, защото неустойката заобикаляла именно тази разпоредба. Предявява се иск за връщане на недължимо платените суми за неустойка, защото те били заплатени при начална липса на основание. Търси се и ведно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, но чрез пълномощника си поддържа иска, като прави изменение в размера на същия.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Твърди, че нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК била спазена, защото в случая имало фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, който не бил променян. Неоснователно било и възражението за неспазване на нормата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, защото в договора се съдържали размерите на ГЛП и ГПР- 39, 54 %, като бил посочен и общия размер на плащанията- 423, 57 лева. ГПР представлявал коефициент в проценти, който се изчислявал по посочен в ЗПК начин и не представлявал отделен компонент на дължимите по договора суми. Освен това нямало как изначално да се посочи към датата на сключване на договора колко би била неустойката, защото тя се дължала само при неизпълнение. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълнява точно задълженията си. Преди да подпише договора, ищецът имал възможност да се запознае с условията по кредита, той бил информиран за размерите на неустойката при неизпълнение. Тя целяла да обезщети вреди от неизпълнението, които при добросъвестност на заемополучателя нямало да се претърпят от кредитора. Неустойката била предвидена при неизпълнение и не била включена в ГПР, като тя обезпечавала размера на евентуалните вреди при неизпълнение. Ищецът не бил принуден да сключва договора за заем, като клаузите с него били индивидуално уговорени. Излагат се съображения, че размерът на неустойката бил разумен и съответствал на разходите на кредитора за необезпечени заеми, поради което липсвала прекомерност. Неправилно била изтълкувана и разпоредбата на чл. 33 от ЗПК, която касаела не непредоставянето на обезпечение, а забава в плащанията по вноските. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В съдебно заседание страната не се явява и не се представлява, но представя писмено становище по спора.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за паричен заем № ***/ 22.08.2018 г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 400 лева, при следните условия: срок- 3 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 35 % и годишен процент на разходите- 39, 54 %, при общ размер на всички плащания- 423, 57 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 112, 20 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска, при добавяне на сумата от 37, 40 лева.
Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем и погасителния план към него, ведно със справка за извършените плащания.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 39, 54 %, а възнаградителната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 112, 20 лева (при отпусната заемна сума от 400 лева), а видно от погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително сумата от 37, 40 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на страните.
Горните съображения водят до нищожността на договора за потребителски кредит, като както вече беше посочено, съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи. Това означава, че ищецът дължи плащане единствено на предоставения му заем от 400 лева, който е погасен изцяло, но доколкото според справката за извършени плащания, предоставена от ответника, ищецът е погасил още и неустойка в размер на 112, 20 лева, тази сума се явява недължима, като получена при начална липса на основание, при което тя следва да бъде върната на потребителя. Сумата се дължи, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска- 14.05.2020 г., доколкото това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Предвид изхода
на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Такива са направени единствено за издаване на
съдебно удостоверение в размер на 5 лева (лист 23- 24), като страната е
освободена от заплащане на държавна такса, дължима в размер на 50 лева, с
определение на съда от 15.05.2020 г., която сума следва да бъде поета от
ответника. Ищецът освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на
когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на
неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По
делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищеца (л. 4) е
посочено, че той се представлява безплатно от Адвокатско дружество „****“,
поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1
т. 2 от ЗА представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска
помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът
да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска
тук следва да бъде изчислено съгласно нормите от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., действали
към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на адвокатското
възнаграждение от 300 лева.
Поради изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** *** Г.Т., да заплати на К.Г.Ж., ЕГН: **********,***, сумата в размер на 112, 20 (сто и дванадесет лева и двадесет стотинки) лева- неустойка, получена без основание по недействителен договор за потребителски кредит № ***/ 22.08.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 14.05.2020 г., до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** ***Г.Т., да заплати на К.Г.Ж., ЕГН: **********,***, направените разноски по делото, възлизащи в размер на 5 (пет) лева- такса за издаване на съдебно удостоверение.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** ***Г.Т., да заплати на Адвокатско дружество „****“, БУЛСТАТ: *********, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Братя Пулиеви“ № 1, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца К.Г.Ж., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** ***Г.Т., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметката на Районен съд- Пловдив сумата от 50 (петдесет) лева, представляваща държавна такса по настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно с оригинала.
АД