РЕШЕНИЕ
гр. София, 07.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: П. САНТИРОВ
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 7612 по описа за 2018 г.,
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 368577 от 22.03.2018 г., постановено
по гр. дело № 63973/2017 г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, са отхвърлени предявените от С.Г.Ц. срещу „Т.С.“ ЕАД
обективно и кумулативно съединени главни отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 124,
ал. 1 от ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с които се иска установяването,
че ищецът не дължи на ответното
дружество сумата от 14 998,69 лв., представляваща главница за доставена
топлинна енергия в периода от м. 01.2009 г. до м. 07.2017 г. за недвижим имот с
адрес гр. София, ж.к. „******, както и мораторно обезщетение за същия период на
стойност от 6 871,13 лв., поради липсата на облигационно правоотношение между
тях по доставка и покупко-продажба на топлинна енергия. С решението е признато за установено по отношение на
„Т.С.“ ЕАД, че С.Г.Ц. не дължи поради изтекла погасителна
давност сумата от 10 331,37 лв., представляваща главница за доставена топлинна
енергия за периода от м. 01.2009 г. до м. 07.2014 г. (включ.) до недвижим имот
с адрес гр. София, ж.к. „******, както
и сумата от 6 212,49 лв., представляваща мораторно обезщетение за същия
период, като е този иск е ОТХВЪРЛЕН иска
за лихва за горницата над уважения размер до пълния предявен размер от 6 320,68
лв. (или за разликата от 108,19 лв.) като неоснователен. Със
същото решение на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на
ищеца сумата от 1558,99 лв., представляваща разноски в производството пред СРС,
а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е осъдил ищеца да заплати на ответника на
основание сумата от 146,12 лв., представляваща разноски в производството.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която исковете са били отхвърлени поради липсата на облигационно правоотношение между страните
е постъпила въззивна жалба от ответника С.Г.Ц.
с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Изтъкват, че необосновано първоинстанционният съд
само по заключението на вещото лице по СТЕ е приел, че между страните същества валидно облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия при ОУ, тъй като по
делото от страна на ответника не били ангажирани доказателства, че е собственик
или вещен ползвател на процесния недвижим имот, до който ответникът доставял
топлинна енергия. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и отхвърли
предявените искове като присъди и направените по делото разноски.
Въззиваемите - „Т.С.” ЕАД и „Н.и.“ ООД
- третото лице помагач на ответника –не са подали отговор на въззивната жалба,
не се явява техен процесуален представител в съдебно заседание..
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като жалбоподателят е заплатил дължимата
държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за основателна по следните съображения:
В производството по предявен
отрицателен установителен иск по чл.
124, ал. 1 ГПК ищецът доказва фактите, от които произтича правния му
интерес, а в тежест на ответника е доказването на фактите, от които произтича
отричаното право. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест
между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно
тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно
за това претендира като настъпили - чл. 154 ГПК. За разпределението на доказателствената тежест е без значение каква
процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната
претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните
норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица
възникват техните правни последици. Следователно при предявен отрицателен установителен
иск за недължимост на определена сума кредиторът (ответникът по иска) трябва да
докаже факта, от който вземането произтича, а длъжникът (ищец по иска) възраженията
си срещу вземането. Един и същи спор може да бъде повод било за положителен,
било за отрицателен установителен иск, като разпределението на доказателствената
тежест е едно и също, защото то зависи не от процесуалната роля на страните, а
от отношението към спорното право, затова не ищецът, а ответникът по
отрицателен установителен иск трябва да докаже, че вземането е възникнало и
съществува. В този смисъл е и споделяната от настоящия състав практика Решение
№ 240 от 15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2011 г., III г. о., Решение №
173 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т. о., ТК и Решение № 22
от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5260/2013 г., II г. о., ГК.
Следователно в тежест на ответника е да
установи, че в обективната
действителност са възникнали материалноправните предпоставки, обуславящи
пораждане на субективното му материално право да получи стойността на
доставената до процесния имот топлинна енергия и в частност, че ищецът С.Г.Ц. е собственик или вещен ползвал и има качеството на
потребител /клиент/, както правилно първоинстанционният съд е разпределил
доказателствената тежест в изготвения по делото доклад, обективиран в Определение
от 12.01.2018 г. Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана § 1, т.
42 (отм.) ЗЕ, но действаща през част релевантния период, съответно на §1, т. 2а
от ДР на ЗЕ /след 17.07.2012 г./ „потребител на енергия или природен газ за
битови нужди” е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо
водоснабдяване, или природен газ за домакинството
си. Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на
топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения
с ищцовото дружество.
В конкретния случай необоснован е извода
на първоинстанционния съд, че от доказателствата по делото се установява
правнорелевантното обстоятелство, че именно ищецът С.Г.Ц. е собственик или вещен ползвал на имот с административен адрес гр. София,
ж.к. „******. В съответствие с поддържаното във въззивната
жалба настоящият състав на съда приема, че ищецът не е установил при условията
на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК
принадлежността правото на собственост на ответника върху процесния недвижим
имот, нито че същият е вещен ползвател, поради което и при неправилно прилагане
на последиците на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК предявеният
главен иск е бил отхвърлен. Правото на собственост върху недвижим имот се
придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в
закона, но посоченото от вещото лице по изслушана СТЕ, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот не може да се
приравни на пълно доказване, както неправилно е приел първоинстанционният съд.
В тази връзка следва да се отбележи, че задачите на вещото лице са имали
различен предмет, а посоченото в експертизата е само извод на вещото лице за
този факт, като други доказателства не са ангажирани, включително ответното
дружество не е представил от Агенцията по вписванията акт, удостоверяващ собствеността
върху процесния недвижим имот, находящ се
гр. София, ж.к. „******,
макар и да му е било издадено исканото в тази връзка съдебно удостоверение.
Процесуалното бездействие на ответника има за последица недоказване на факта, че
именно ищецът С.Г.Ц. е
собственик или вещен ползвал на имот с административен адрес гр. София, ж.к. „****** . Ето защо така предявените искове с правно основание чл. 124, ал.
1 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 86, ал. 1
от ЗЗД, с които се иска
установяването, че ищецът не дължи на
ответното дружество сумата от 14 998,69 лв., представляваща главница за
доставена топлинна енергия в периода от м. 01.2009 г. до м. 07.2017 г. за
недвижим имот с адрес гр. София, ж.к. „******, както и мораторно обезщетение за
същия период на стойност от 6 871,13 лв., поради липсата на облигационно
правоотношение между тях по доставка и покупко-продажба на топлинна енергия са
основателни.
От заключението на
вещото лице по изслушаната и приета по делото ССчЕ, което настоящият състав на
съда намира за компетентно и обективно дадено
и кредитира с доверие се установява, че осчетоводената като задължение
за ищеца при ответното дружество топлинна енергия в периода от м. 01.2009 г. до
м. 07.2017 г. за недвижим имот с адрес гр. София, ж.к. „****** възлиза на
сумата от 15083,29 лв., а за лихва за забава за същия период на 6893,83 лв.
Имайки предвид, че в случая са
предявени евентуално съединени отрицателни установителни искове, като с главния
се отрича съществуването през процесния период на облигационно правоотношение
между страните, а с евентуалния правото на ответника на принудително изпълнение,
както и че имат различен предмет /цена и период/, то постановеното
първоинстанционно решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен
главния иск, като се постанови ново, с което се уважи предявения главен иск.
Решението, в частта, с която е уважен евентуалния иск по арг. от чл. 271, ал. 2 ГПК не е влязло в сила и предвид обстоятелството, че по евентуалния иск съдът
дължи произнасяне само при осъществяване на вътрешно-процесуално условие, а
именно отхвърляне на главния иск, което в случая не е налице, то същото следва
да бъде обезсилено.
В
полза на въззивника на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК следва да
се присъдят направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в
първоинстанционното производство в размер на сумата от 1558,99 лв., предвид своевременно направеното
от процесуалния представител на ответника и основателно по своята същност
възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение,
както и сумата от 874,79 лв., заплатена в производството пред СРС държавна
такса, а така също и сумата от 2137,39 лв., представляваща разноски за ДТ и
адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
С оглед на правилата, установени в разпоредбата на
чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК , във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК въззивното решение
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 368577
от 22.03.2018 г., постановено по гр. дело № 63973/2017
г. по описа на СРС, ГО, 145 състав, в
частта, с която са отхвърлени предявените от С.Г.Ц. с ЕГН **********,
със съдебен адрес: *** - адв. П.Х. срещу „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление:***, обективно и кумулативно съединени главни отрицателни
установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 79, ал.
1 от ЗЗД и чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с които се иска установяването,
че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 14 998,69 лв., представляваща
главница за доставена топлинна енергия в периода от м. 01.2009 г. до м. 07.2017
г. за недвижим имот с адрес гр. София, ж.к. „******, както и мораторно
обезщетение за същия период на стойност от 6 871,13 лв., поради липсата на облигационно
правоотношение между тях по доставка и покупко-продажба на топлинна енергия, както
и в частта, с която в полза на страните са присъдени разноски, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по предявените от С.Г.Ц. с ЕГН **********, със съдебен адрес: ***
- адв. П.Х. срещу „Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
, обективно и кумулативно съединени главни отрицателни установителни искове с
правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 124,
ал. 1 от ГПК вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че С.Г.Ц. с ЕГН **********, със
съдебен адрес: *** - адв. П.Х. не дължи сумата от 14 998,69 лв., представляваща
главница за доставена топлинна енергия в периода от м. 01.2009 г. до м. 07.2017
г. за недвижим имот с адрес гр. София, ж.к. „******, както и мораторно
обезщетение за същия период на стойност от 6 871,13 лв., поради липсата на
облигационно правоотношение между тях по доставка и покупко-продажба на
топлинна енергия през процесния период.
ОБЕЗСИЛВА Решение №
368577 от 22.03.2018 г., постановено по гр. дело № 63973/2017 г. по описа на
СРС, ГО, 145 състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на
„Т.С.“ ЕАД с ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, че С.Г.Ц. с
ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, - адв. П.Х. и не дължи поради изтекла
погасителна давност сумата от 10 331,37 лв., представляваща главница за
доставена топлинна енергия за периода от м. 01.2009 г. до м. 07.2014 г.
(вюпоч.) до недвижим имот с адрес гр. София, ж.к. „******, както и сумата от 6
212,49 лв, представляваща мораторно обезщетение за същия период.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД с
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:*** да заплати на С.Г.Ц. с ЕГН **********,
със съдебен адрес: ***, - адв. П.Х. на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 1558,99 лв., представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СРС, както и сумата от 874,79
лв., заплатена в производството пред СРС държавна такса, а така също и сумата
от 2137,39 лв., представляваща разноски за ДТ и адвокатско
възнаграждение пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е
постановено при участието на трето лице-помагач на страната на въззивника – „Н.и.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването на препис на страните.
.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: