№ 3176
гр. София, 29.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20231100509292 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № № 11814 от 06.07.2023 г. по гр.д. № 57356/2022 г.
Софийски районен съд, 169 състав признал за установено по предявени от Е.
Г. К., ЕГН **********, срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК
*******, искове при квалификацията на чл. 439 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД и чл. 439 вр. чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, че Е. Г. К., ЕГН
**********, не дължи на „Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *******,
следните суми: 851.45 лв. - главница за незаплатена топлинна енергия за
периода 01.06.2013 г. – 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от 08.07.2016
г. до изплащане на вземането, сумата от 127.19 лв. – лихва за забава за
периода 31.07.2013 г. - 29.06.2016 г., и 325 лв. - разноски, за които суми е
издаден изпълнителен лист от дата 01.12.2016 г. по ч. гр. д. № 37643/2016 г.
по описа на СРС, 120 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е
осъден да заплати на ищеца сумата от 352.15 лв. - разноски по делото.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, който го обжалва изцяло с оплаквания за
неправилност - неправилно приложение на материалния закон. Районният съд
1
неправилно приел, че при влязла в сила заповед за изпълнение давността е
тригодишна. Приложим бил 5-годишният давностен срок по чл. 117, ал. 2
ЗЗД. В рамките на този 5-годишен давностен срок били предприети действия
по принудително изпълнение и давността била прекъсната за първи път с
подаване на молбата за образуване на изп.д. № 20178580400399 на ЧСИ У.Д.,
в която били посочени конкретни изпълнителни действия и било извършено
възлагане по реда на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Дружеството подавало молби с
искания за предприемане на изпълнителни действия. На 15.01.2019 г. била
депозирана такава молба. След прекратяване на това изпълнително дело и
получаване на изпълнителния лист, на 06.07.2022 г. дружеството инициирало
образуване на второ изпълнително дело - № 20228560401198 по описа на ЧСИ
Б.Б., като с молбата за образуване отново било поискано извършване на
конкретни изпълнителни действия, както и било извършено възлагане по реда
на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение
и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение.
Въззиваемата страна Е. Г. К. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК
оспорва жалбата и моли съда да потвърди атакуваното решение като
правилно. Претендира разноски за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо, но въззивният съд го
намира за неправилно по следните съображения:
По отношение на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение,
влязла в сила в хипотезата на чл. 416, ал. 1, пр. 1 ГПК - поради неподаване на
възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК или поради оттегляне
на възражението, е приложима нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Същата
2
предвижда, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на
новата давност е всякога 5 години. Това важи за всички съдебно установени
вземания, вкл. за лихвите. Заповедта за изпълнение замества съдебното
решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника
чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането
съществува се извършва в общия исков процес по реда на чл. 422 ГПК. По
силата на чл. 416, ал. 1 ГПК, когато възражение не е подадено, както е и в
случая, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна
норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е
установено със сила на пресъдено нещо. Следва да се съобрази обаче, че ако
длъжникът не възрази в рамките на установения в чл. 414, ал.
2 ГПК преклузивен срок, заповедта се стабилизира („влиза в сила“ по
терминологията на закона), като се получава ефект, близък до силата на
пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на
вземането въз основа на настъпили преди издаване на заповедта факти са
основанията на иска по чл. 424 ГПК - новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства. Извън иска по чл. 424 ГПК длъжникът не може да се
ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането въз
основа на настъпили преди издаване на заповедта факти. Този режим се
различава от регламентирания в ГПК (отм.) във връзка с издаването на
изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, в който
се предвиждаше възможност за предявяване на искове - чл.
252 ГПК (отм.), чл. 254 ГПК (отм.), чл. 255 ГПК (отм.), които не се
преклудират със специални срокове. Съгласно сега действащия ГПК обаче, с
изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта
се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор
относно съществуването на вземането. В този смисъл е и трайната практика
на ВКС (решение № 118 от 07.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г., ІІІ ГО,
решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., ІV ГО, решение № 3
от 04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., ІV ГО, решение № 50295 от
23.01.2023 г. по гр. д. № 1030/2022 г., ІV ГО и др.) - давността за вземанията
по влязла в сила заповед за изпълнение в хипотезата на чл. 416, ал. 1, пр. 1
ГПК е петгодишна и започва да тече от влизане в сила на заповедта за
изпълнение.
Чл. 116 ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва: с признаване на
3
вземането от длъжника (б. „а”), с предявяване на иск или възражение или на
искане за почване на помирително производство (б. „б”), и с предприемане на
действия за принудително изпълнение (б. „в”).
Според т. 10 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна
давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е
предприето последното валидно изпълнително действие. В хипотезата на чл.
116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ:
насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитори, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на
пазач, насрочването и извършването на продан и т.н., до постъпването на
парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно
изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. При изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния
способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва
давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по
изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на
всяко действие за принудително изпълнение. За разлика от исковия процес, в
изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере
дали да действа (да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен), или да не действа (да не иска нови изпълнителни способи).
Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Прекратяването на изпълнителното
4
производство поради т.нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече
настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните
правнорелевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител
ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще
направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по
право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на
последното по време валидно изпълнително действие.
В практиката на ВКС след приемане на Тълкувателно решение №
2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС (решение № 37 от
24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., ІV ГО, решение № 127
от 12.07.2022 г. по гр. д. № 2884 от 2021 г., III ГО, решение № 3/04.02.2022 г.
по гр. д. № 1722/2021 г., IV ГО, решение № 257/30.04.2020 г. по гр. д. №
694/2019 г., III ГО, решение № 60282/19.01.2022 г. по гр. д. № 903/2021 г., III
ГО, решение № 126 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 3409/2021 г., ІІІ ГО и др.) се
приема, че перемпцията и давността са отделни правни институти, като
перемпцията е без правно значение за давността. Общото между тях е, че
едни и същи факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за
давността. Те са обаче два различни правни института, уреждат различни по
характер срокове (давностен и преклузивен), като срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8
ГПК не е производен от давностния по чл. 110 ЗЗД, и са с различни правни
последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред
съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният
изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва - тя
предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки
това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете. Съгласно чл. 116, б. „в“
ЗЗД давността се прекъсва във всички случаи от момента на предприемане на
действия за принудително изпълнение, и то независимо от по-нататъшната
съдба на тези действия. Перемирането е основание за прекратяване на
процесуалното правоотношение по изпълнителното производство, но то не
заличава ефекта от предприетите принудителни действия (резултатни или
безрезултатни), с които е прекъсвана давността за изпълняемото право - този
ефект се запазва и се отчита при възражение за изтекъл давностен срок.
Прекъсването на погасителната давност в хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД не
зависи от по-късно настъпила перемпция, респ. предприетите и по
5
перемирано дело изпълнителни действия на общо основание имат прекъсващ
давността ефект. В случаите, когато искането от кредитора за предприемане
на изпълнително действие (в това число и в хипотезите на възлагане от
взискателя съгласно чл. 426, ал. 4 ГПК и чл. 18 ЗЧСИ) е направено
своевременно, но то (изпълнителното действие) не е предприето от
надлежния орган преди изтичането на давностния срок по причина, която не
зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането,
дори то да е било нередовно. Давност не тече, ако взискателят е поискал
извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства
и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на
взискателя.
В случая по делото се установява, че въз основа на влязла в сила (най-
късно на 01.12.2016 г.) заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК кредиторът се е
снабдил с изпълнителен лист от 01.12.2016 г. и на 17.01.2017 г. е инициирал
образуването на изп.д. № 20178580400399 по описа на ЧСИ У.Д., рег. № 858
на КЧСИ. Молбата за образуване е редовна, тъй като с нея е извършено
възлагане по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ, а редовната молба прекъсва давността в
хипотезата на чл. 116, буква „в“ ЗЗД - в този смисъл са мотивите към т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, в които е посочено, че искането да бъде приложен определен
изпълнителен способ, вкл. възлагането по чл. 18 ЗЧСИ, прекъсва давността,
защото съдебният изпълнител е длъжен да приложи изпълнителния способ,
съответно да определи такъв при възлагане.
След тази дата давността е прекъсвана с налагане не запори - върху
трудовото възнаграждение на длъжника на 06.04.2017 г., и по банкови сметки
на длъжника - на 07.04., 10.04. и 12.04.2017 г. С молба от 15.01.2019 г.
взискателят е поискал от ЧСИ извършване на посочени изпълнителни
действия, с която молба по изложените по-горе съображения давността
отново е прекъсната. Течението на петгодишния давностен срок е спряло за
период от 69 дни – от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. вкл., по силата на чл. 3, т.
2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение,
обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за
преодоляване на последиците и § 13 от ПЗР на Закона за здравето (обн. ДВ
бр. 44/13.05.2020 г.). След 15.01.2019 г. от взискателя не са искани, а от
съдебния изпълнител не са извършвани същински изпълнителни действия,
6
поради което на 15.01.2021 г. делото е перемирано, което е констатирано от
ЧСИ с постановление от 16.12.2021 г. Преди изтичане на петгодишния
давностен срок, по молба на взискателя от 06.07.2022 г. е образувано изп.д. №
20228560401198 по описа на ЧСИ Б.Б., рег. № 856 на КЧСИ, по което най-
късно на 05.08.2022 г. са наложени запори върху трудовото възнаграждение и
по банкови сметки на длъжника, с което давността отново е прекъсната. Към
подаване на исковата молба в съда на 24.10.2022 г. 5-годишният давностен
срок не е изтекъл. Поради това предявените искове с правно основание чл.
439 ГПК са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Крайните изводи на двете инстанции са противоположни, поради което
атакуваното решение следва да бъде отменено и вместо това въззивният съд
постанови друго, с което исковете се отхвърлят.
На основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 ГПК ищецът следва да бъде осъден
да заплати на ответника претендираното юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство, което по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл.
37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, съобразявайки липсата на фактическа и/или правна сложност на
делото и извършената от юрисконсулт дейност в първата инстанция,
въззивният съд определя на 100 лв. По същия ред за настоящата инстанция
съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лв. Ведно със
заплатената държавна такса по жалбата, разноските за настоящата инстанция
са в размер на 106.07 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № № 11814 от 06.07.2023 г., постановено по
гр.д. № 57356/2022 г. на Софийски районен съд, 169 състав, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. Г. К., ЕГН **********, гр. София, ж.к.
„*******, бл. *******, срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД, ЕИК
*******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******,
отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено, че Е. Г. К., ЕГН **********, не дължи на
7
„Топлофикация София” ЕАД, ЕИК *******, поради погасяване по давност
сумата 851.45 лв. - главница за незаплатена топлинна енергия за периода
01.06.2013 г. – 30.04.2015 г., ведно със законната лихва от 08.07.2016 г. до
изплащане на вземането, сумата 127.19 лв. - лихва за забава за периода
31.07.2013 г. - 29.06.2016 г., и сумата 325 лв. - разноски, за които суми е
издаден изпълнителен лист от 01.12.2016 г. по гр.д. № 37643/2016 г. по описа
на СРС, 120 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА Е. Г. К., ЕГН **********, гр. София, ж.к. „*******, бл.
*******, да заплати на „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „*******, на основание
чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. (сто лева), представляваща разноски за
първоинстанционното производство, и сумата 106.07 лв. (сто и шест лева и
07 стотинки), представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8