№ 758
гр. София, 24.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Петър Н. Славчев
Членове:Стоян Михов
Бетина Б. Бошнакова
при участието на секретаря Анна Щ. Тодорова
в присъствието на прокурора М. Б. Д.
като разгледа докладваното от Бетина Б. Бошнакова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20211100604770 по описа за 2021 година
Производството е по реда на гл. XXI НПК.
С присъда от 10.06.2019 г., постановена по НОХД № 3180/2017 г. по описа на СРС, НО,
110 състав, подсъдимият М. Д. И. е признат за виновен в това че, на неустановена дата в
края на месец май - началото на месец юни 2015 г. в с. Чепинци, обл. София, набрал отделно
лице - Д. В. Н., за времето от 03.06.2015 г. до 04.06.2015 г. я транспортирал, като на
03.06.2015 г. я превел през границата на страната (Република България) през неустановен
ГКПП, с цел да бъде използвана за развратни действия - проституция на територията на
Република Франция, независимо от съгласието , като деянието е извършено чрез въвеждане
на лицето в заблуждение (казал на Н., че в Република Франция за тях ще работят просяци, а
те ще са на почивка) - престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2-
ро вр. ал. 1 от НК, за което му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4
(четири) години при първоначален общ режим на изтърпяване.
Със същия съдебен акт подсъдимият М. И. е признат за виновен в това, че за времето от
05.06.2015 г. до 04.07.2015 г. в гр. Страсбург, Република Франция, както и в гр. Kaceл,
Федерална република Германия и в други градове на територията на Федерална република
Германия, използвал лице - Д. В. Н., пострадало от трафик на хора (от престъпление по чл.
159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро, вр. ал. 1 от НК), за развратни действия
(проституция), независимо от съгласието - престъпление по чл. 159в, пр. 1 от НК, за което
му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 2 (две) години при първоначален
общ режим.
На основание чл. 23, ал. 1 НК съдът е определил на подсъдимия М. И. едно общо най-
тежко наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 (четири) години при първоначален общ
режим на изтърпяване.
1
На основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД подсъдимият М. И. е осъден да заплати на
гражданския ищец Д. В. Н. сумата от 5000 (пет хиляди) лева, представляваща обезщетение
за претърпени от престъплението по чл. 159б, ал. 2 НК неимуществени вреди, ведно със
законната лихва от датата на извършване на деяние до окончателното изплащане на сумата,
като искът е отхвърлен за горницата до предявения пълен размер от 25 000 (двадесет и пет
хиляди) лева като неоснователен, както и за сумата от 15 000 (петнадесет хиляди) лева,
представляваща обезщетение за претърпени от престъплението по чл. 159в, ал. 1 НК
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на извършване н деянието до
окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за горницата до предявения
пълен размер от 25 000 (двадесет и пет хиляди) лева като неоснователен.
С оглед изхода на делото районният съд е възложил в тежест на подсъдимия И. да
заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 800,00 лева, а в полза на частния
обвинител и граждански ищец Д. Н. сумата в размер на 1750,00 лева, представляваща
адвокатски хонорар.
Срещу присъдата е подадена въззивна жалба от адв. А. М. – САК, упълномощен
защитник на подсъдимия М. И.. В допълнението към нея се излагат доводи, че обжалваният
съдебен акт е постановен при нарушение на материалния закон и процесуалните правила,
както и че обвинението се явява недоказано. Моли се въззивната инстанция да отмени
присъдата поради допуснати от районния съд съществени процесуални нарушения и да
върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав или алтернативно да оправдае
подсъдимия и да отхвърли изцяло предявените осъдителни искове с правно основание по чл.
45, ал. 1 ЗЗД, респ. да измени присъдата на първоинстанционния съд, като намали размера
на наложеното наказание или да приложи разпоредбата на чл. 66 НК.
От частния обвинител и граждански ищец Д. В. Н., чрез нейния упълномощен
повереник – адв. П. С. – САК, са постъпили писмени възражения срещу жалбата, с които се
оспорва основателността на същата.
Подадена е и втора въззивна жалба от повереника на частния обвинител и
граждански ищец, с която се обжалва изцяло присъдата. Прави се изрично искане за
утежняване процесуалното положение на подсъдимия И., като му се наложи кумулативно
предвиденото наказание „глоба“ и се увеличи размера на всяко едно от двете наказания
„лишаване от свобода“, наложени за двете престъпления, извършени в реална съвкупност.
В открито съдебно заседание адв. А. М. – упълномощен защитник на подсъдимия И.,
поддържа въззивната жалба по съображенията, изложени в нея. Според защитата
обвинителния акт не отговаря на изискванията на чл. 246 НПК, тъй като не са посочени
време, място и начин на извършване на двете престъпления. На следващо място,
защитникът акцентира върху поведението на пострадалата, която в рамките на седмица след
запознаването си с подсъдимия И., решава да замине с него за чужбина, оставайки
невръстното си дете при родителите му. Процесуалният представител на подсъдимия
аргументира тезата си и с размиването в показанията на свидетелите и техническата
експертиза относно броя и времетраенето на проведените разговори между пострадалата и
нейните роднини. Сочи, че в разпита си пред районния съд последната заявява, че по време
на престоя си е има в себе си парични средства и лична карта. Поддържа, че наказанието се
явява явно несправедливо предвид чистото съдебно минало, доброто процесуално поведение
на подсъдимия и продължителността на съдебния процес. Моли въззивната инстанция да
отмени присъдата и да постанови нова, с която да оправдание подсъдимия И. по
повдигнатите му обвинения или да я измени, като намали размера на наказанието и приложи
разпоредбата на чл. 66 НК.
Представителят на Софийска градска прокуратура счита, че показанията на
пострадалата и нейните роднини са непротиворечиви, логични и последователни. Пледира
възззивният съд да потвърди обжалваната присъда в наказателноправната част, а по
2
отношение на гражданския иск – да уважи ищцовата претенция в пълния предявен размер.
Повереникът на ЧО и ГИ – адв. А. Х., редовно преупълномощена от адв. П. С.,
споделя становището на държавното обвинение. Счита, че от събрания по делото
доказателствен материал се установява по несъмнен и непротиворечив начин обвинението.
Поддържа искането за утежняване процесуалното поведение на подсъдимия, като пледира за
увеличаване на размера на наложените наказания за престъпленията, извършените в
съвкупност, респ. на определеното общо най-тежко наказание, както и за налагане на
кумулативно предвиденото от закона наказание „глоба“. По отношение на предявените
искове с правно основание чл. 45, ал.1 ЗЗД моли всеки един от тях да бъде уважен в пълния
претендиран размер.
В своята лична защита подсъдимият И. поддържа казаното от своя защитник.
В предоставената му последна дума предаденото на съд лице отрича да е извършило
инкриминираните деяния, като заявява, че има жена и дете, както и че работи по трудов
договор като строител.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събрания по делото
доказателствен материал, след служебна проверка на правилността на обжалвания
съдебен акт в съответствие с изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено от
фактическа страна следното:
Подсъдимият М. Д. И. е роден на **** г. в гр. Луковит, общ. Луковит, обл. Ловеч,
българин, българско гражданско, неосъждан, неженен, без образование, трудово ангажиран
в Федерална република Гермяния, с адрес за кореспонденция: ул. ****, с. Чепинци,
Столична община, обл. София, ЕГН: **********.
През 2015 г. свидетелката Д. Н. и подсъдимият М. И., чието познанство датирало от
2013 г., започнали активно да си комуникират през социалните мрежи и след известно време
отношенията им прераснали в интимни. В края на месец май – началото на месец юни 2015
г. двамата решили да заживеят заедно, като тя се преместила заедно със своето малолетно
дете в дома му, находящ се в с. Чепинци, Столична община, където подсъдимият живеел в
едно домакинство с майка си – свидетелката К.С..
В този период подсъдимият И. решил да си набави противоправни доходи от
проституция, като за целта по измамен начин набере и транспортира в чужбина
свидетелката Н., която да предоставя развратни услуги на различни лица срещу заплащане.
В изпълнение на намерението си провел разговор с нея, при който предложил да отидат в
Република Франция на почивка, като я заблудил, че имал изградена мрежа от просяци, които
работят за него, както и че двамата ще се издържат от спечелените от тези хора пари.
Мотивирана от думите му, свидетелката взела решение да замине с него за чужбина. Към
този момент тя не знаела, че реалната цел на пътуването била да бъде използвана за
развратни действия (проституция) на територията на Република Франция, независимо от
нейната воля. Подсъдимият И. също така казал, че не може да плати разходите за
транспорт, поради което свидетелката Н. му дала свои вещи, които той заложил и с
получените парични средства купил автобусни билети до гр. Страсбург, Република
Франция.
С посочената цел на 03.06.2015 г. подсъдимият М. И. превел през границата на
Република България свидетелката Д. Н., като двамата отпътували с микробус по маршрута
Централна гара – гр. София – неуставен по делото ГКПП – гр. Страсбург, Република
Франция, където пристигнали на следващия ден. Двамата се настанали в хотел, където
нощували. През това време свидетелката Н. продължавала да вярва, че двамата ще са на
почивка и ще се издържат с доходите от организираната просия.
На 05.06.2015 г. подсъдимият М. И. разкривал действителните си намерения спрямо
свидетелката Н., като я уведомил, че ще работи за него като проститутка. Пострадалата
3
категорично отказала и изразила нежелание да се занимава с проституция, като казала, че
иска да се прибере обратно в Република България. Подсъдимият заявил, че няма избор,
след което нанесъл побой. Противно на волята , същата вечер я извел на улицата, където
била използвана за предоставяне на развратни услуги срещу заплащане (проституция).
Получените от клиентите пари предавала на подсъдимият И.. В продължение на няколко
дни свидетелката проституирала в гр. Страсбург, след което била транспортирана в съседна
европейска държава - Федерална Република Германия. В град Касел и на територията на
други градове в страната отново била сексуално експлоатирана, като против волята била
осъществявала развратна дейност.
След известен период от време подсъдимият И. транспортирал свидетелката Н.
обратно в гр. Страсбург, Република Франция. Там продължила да работи като проститутка.
Всички доходи от предоставяните от нея секс услуги предавала на подсъдимия М. И..
На 04.07.2015 г. в гр. Страсбург свидетелката Н., докато привличала клиенти, се
качила в лекия автомобил на чужд гражданин, който се представил с малко име „М.“. Той
говорил турски език, който свидетелката Н. владеела до степен, че да успее да му разкаже за
случилото се с нея и да го помоли за съдействие. Лицето се съгласило да помогне. „М.“
завел пострадалата в апартамента си, дал мобилния си апарат, за да се обади на някой от
роднините си в България, с които до този момент комуникирала само в присъствието на
подсъдимия И.. Поради тази причина те не знаели, че тяхната родственица е била
използвана за развратни действия, тъй като при контактите си с тях, подсъдимият И. я
заставял да лъже, че всичко е наред и е добре.
Свидетелката Д. Н. провела телефонен разговор с баща си – свидетеля В.Н., на когото
разказала за случилото се с нея по време на престоя в чужбина. В рамките на същия ден
семейството на пострадалата организирало пътуването си до Република Франция. Нейните
родители – свидетелите В.Н. и З. Н. (майка), заедно с брат ѝ – свидетелят К.С., отпътували за
гр. Страсбург с лек автомобил, управляван от техен близък - З. М.. По време на пътуването
поддържали периодична телефонна връзка с лицето с малко име „М.“ и с пострадалата,
която се намирала в неговото жилище.
На следващия ден (05.07.2015 г.) роднините на пострадалата пристигнали в
Република Франция и отишли в апартамента на „М.“. Свидетелите В.Н., З. Н. и К.С.
забелязали, че свидетелката Д. Н. е силно разстроена, че лицето е подпухнало, а по тялото
ѝ има синини. Същият ден свидетелите отпътували обратно за Република България.
На 06.07.2015 г. пристигнали в страната и непосредствено след това подали
заявление по случая в 02 РУ- СДВР.
Гореописаната фактическа обстановка се установи от следните доказателствени
източници: веществени доказателства: 1 бр. оптичен носител – диск CD-R 700, приложен в
том II, л. 62 от досъдебното производство, гласни доказателствени средства: показанията на
свидетелите Д. Н., З. Н., Е. Н., В.Н., К.С., К.С. (частично), вкл. и приобщените по реда на чл.
281, ал. 5 и 4 във вр. с ал. 1 НПК; писмени доказателствени средства: протокол за оглед на
веществени доказателства; писмени доказателства: справка от „Мобилтел“ ЕАД – София,
свидетелство за съдимост и останалите приобщени по делото.
Съдебният състав не споделя доводите на защитата относно наличието на неяснота в
обвинителния акт. С оглед характера на повдигнатото обвинение за престъпление по 159б,
ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро във вр. ал. 1 НК първото деяние инкриминира
дейността, предхождаща самата експлоатация на лицето, поради което за съставомерността
му не е необходимо престъпната цел да бъде реализирана. В случая според прокурора
същата първоначално е била ограничена само до територията на Р. Франция, доколкото тази
държава е била крайната дестинация на пътуването на подсъдимия И. и свидетелката Д. Н..
При второто посегателство по чл. 159в, пр. 1 НК наказуемо се явява самата сексуална
експлоатация на жертвата, т.е. целта вече е постигната, което обуславя необходимост да
4
бъде посочено не потенциалното, желаното, предварително набелязаното от дееца място на
извършване на развратните действия, а реалното такова. По настоящото дело този принцип е
спазен. Относно упражнената спрямо пострадалото лице принуда следва да се отбележи, че
според обвинението тя е свързана само с второто инкриминирано деяние по чл. 159в, пр. 1
НК, доколкото се явява метод/начин, посредством който подсъдимият И. е заставил
свидетелката Д. Н. да извърши нещо, противно на волята , а именно да проституира. В
тази връзка съдът счита, че не е налице противоречие във фактическите параметри на което
и да е било от двете престъпления, което да обосновава извод за допуснато от представителя
на държавното обвинение отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила,
довело до ограничаване правото на защита на обвиняемия.
Обжалваната присъда е постановена при сходна на приетата за установена от
въззивния съд фактическата обстановка. Първоинстанционният съд е положил
необходимите процесуални усилия за попълване на доказателствената маса с достатъчен
обем доказателствени източници за изясняване на обстоятелствата, включени в предмета на
доказване, като при обсъждането им са спазени правилата на формалната и житейската
логика и не е допуснато превратно или едностранчиво тълкуване на доказателствената
съвкупност в съответствие с разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК. В мотивите на
обжалвания съдебен акт решаващият съд по ясен и недвусмислен начин е обективирал
процеса на формиране на вътрешното си убеждение, като е извършил правилен анализ на
доказателствата и средствата за тяхното установяване. Приетата от първия съд фактическа
обстановка е резултат от верен прочит на данните, установени по надлежен ред с годни
доказателствени източници и проверени чрез съответните законови способи.
Самостоятелната преценка на доказателствената съвкупност не дава основание да се изведе
извод за незаконосъобразна нейна интерпретация от страна на контролирания съд, която да е
повлияла за неправилно формиране на съдийската воля. В дейността на първостепенния съд
не се констатират нарушения на съдопроизводствените правила, които да опорочават
оценъчната му дейност по начин, че да съставлява основание за ревизиране на
първоинстанционния съдебен акт, предмет на настоящия съдебен контрол.
Районният съд обосновано е кредитирал показанията на свидетелката Д. Н.. Именно
те съставляват основен доказателствен източник за разкриване на обективната истина по
делото. В тази връзка следва да се отбележи, че същата се явява и пострадало лице от
инкриминираните деяния, поради което в настоящото производство участва освен в
качеството на свидетел, така и на страна в процеса – частен обвинител и граждански ищец.
При анализа на нейните показания и оценката на доказателствената им стойност съдът
отчете това обстоятелство. Доколкото същите са последователни, логични, вътрешно
непротиворечиви и кореспондиращи с останалия по делото доказателствен материал, за
втората инстанция не възниква съмнение, че са депозирани обективно, безпристрастно и
добросъвестно, поради което им се доверява за установяване на релевантните за предмета
на делото обстоятелства.
От посоченото гласно доказателствено средство се установява, че в инкриминирания
период подсъдимият И. и пострадалата Д. Н. са имали интимни отношения, че по-малко от
седмица от началото на тяхната връзка се е преместила заедно със своето малолетно дете да
живее в къщата, обитавана от подсъдимия, както и че малко след това подсъдимият И. и
пострадалата Д. Н. са заминали в чужбина. Тези обстоятелства не се оспорват от защитата, а
и се доказват от показанията на останалите разпитани по делото лица, в т. ч. и майката на
подсъдимия И. – свидетелката К.С..
Спорен по делото се явява въпроса, свързан с две основни фактически обстоятелства
от предмета на доказване, а именно каква е била целта на пътуването и дали свидетелката Д.
Н. доброволно е проституирала. Пострадалата е категорична, че е била въведена в
заблуждение относно повода на пътуването до Република Франция, като в разпита си пред
5
първата инстанция заявява, че предложението да заминат за чужбина е било именно на
подсъдимия И., който я е мотивирал да вземе това решение, казвайки , че ще бъдат на
почивка, а парите ще бъдат осигурявани от други лица, които работят за него като просяци.
В подкрепа на тези твърдения се явяват показанията на нейните родители - свидетелите З. Н.
и В.Н.. Майката на пострадала е била против това дъщеря да се премести да живее при
подсъдимия И.. С оглед изразеното от нея несъгласие била организирана среща между двете
семейства, при която неговите родители (биологичната му майка и втория му баща)
споменали, че се занимават с просия в чужбина. В тази връзка свидетелката З. Н. не
одобрявала и желанието на пострадалата да напусне работа, за да пътува заедно с
подсъдимия И. извън страната. Майката на жертвата не отрича, че е имало разговори
относно задгранично пътуване на нейната дъщеря и подсъдимия И., но не с цел да търсят
работа, а да си почиват, финансирани с парите, спечелени от други лица от просия. Същата
заявява обаче, че не е знаела предварително за датата на тръгване, а впоследствие е разбрала,
че двамата са напуснали пределите на страната. Думите на свидетелката се потвърждават от
показанията на свидетеля В.Н., които в съдържателен план са еднопосочни досежно
относителната им осведоменост касателно намерението на пострадалата да замине за
чужбина заедно с подсъдимия И., но без да са били наясно в детайли за времето на тръгване
и крайната дестинация. Тези твърдения изцяло кореспондират с възприетото от
свидетелката Е. Н. (сестра на пострадалата), която също не е знаела за конкретната дата на
пътуването („Разбрах, че са заминали за Франция след като тръгнаха….Вечерта ги
очаквахме и тогава разбрахме, че те са заминали…“).
Във връзка с обсъжданите обстоятелства следва да бъдат анализирани и показанията
на майката на подсъдимия – свидетелката К.С.. Според нея инициативата за пътуването била
на свидетелката Д. Н., която на срещата между двете семейства казала, че нейна добра
приятелка ще ги уреди да работят в чужбина. Съдът не възприе тази версия за достоверна,
поради което в тази им част не кредитира с доверие показанията на свидетелката С.. Същата
не само е заинтересована от изхода на делото, доколкото е майка на подсъдимото лице, но и
нейните показания се явяват изолирани на фона на останалите гласни доказателствени
средства, което изключва възможността на съда да им даде вяра при формиране на своите
извода за фактите. Действително между първата група свидетели (З., В. и Е. Н.) и
пострадалата Д. Н. също е налице близка роднинска връзка. Това обстоятелство обаче не
обуславя изначално извод за явна заинтересованост на който и да е било от тях, а
предпоставят единствено да бъдат анализирани с по-голяма степен на критичност. С оглед
изразеното от свидетелката З. Н. неодобрение спрямо действията на нейната дъщеря (да се
премести при мъж, с когото от изключително кратко време поддържа близки отношения,
както и да напусне работа, за да замине с него извън границите на Република България)
житейски логично е последната да не е споделила с нито един член от семейството си
конкретната дата на пътуването. Предвид вътрешната еднопосочност на показанията на
първата група свидетели и корелацията с другите доказателствени източници районният съд
обосновано ги е кредитирал и за втората инстанция не възниква съмнение, че са депозирани
обективно, безпристрастно и добросъвестно, поради което им се доверява за установяване
на релевантните за предмета на делото обстоятелства.
На следващо място, първостепенният съд е дал вяра на посочените гласни
доказателствени средства относно времето, мястото и механизма на извършване и касателно
инкриминираното деяние по чл. 159в, пр. 1 НК. Естеството на повдигнатото обвинение за
престъпление от вида „посегателства против половата свобода и половата
неприкосновеност“, т.е. пряко свързано с интимната сфера на човешката личност, поначало
стеснява възможността неговото осъществяване да бъде възприето от широк кръг трети
лица. Действително в случая не се касае за форма на престъпно съвкупление като например
изнасилването, при което обичайно деянието е извършено само в присъствието на
пострадалата и подсъдимия, а става въпрос за предоставяне на развратни услуги срещу
6
заплащане, чието предлагане се е реализирало на улицата, в хотелски стаи и в
каравани/фургони. Доколкото обаче пострадалата Д. Н. се е намирала в чужбина, далеч от
обичайната си социална среда (без да е имала непосредствен контакт със семейството и
приятелите си) и без възможност да установи трайни контакти с лица, чийто език владее
поне говоримо и които не са свързани пряко или косвено с подсъдимия И., съдът намира за
житейски логично именно нейните показанията да бъдат поставени в основата на
доказателствения материал, въз основа на който решаващият орган формира своите
фактически констатации. Същата дава пълна, логична и последователна информация за
развоя на събитията по време на престоя в чужбина. От разпита на пострадалата се
установява, че около месец е била сексуално експлоатирана, като насилствено е
предоставяла развратни услуги на територията на две европейски държави – Република
Франция и Федерална република Германия. Тези твърдения в частта относно пребиваването
както на френска територия, така и в рамките на Ф. Р. Германия се подкрепят от
показанията на Е. Н. и К.С. (свидетелката С.: „М. е ходил на гости при П.. Деси
(пострадалата) с М. са ходили до Франция, защото там няма граници и е много бързо и
после са се върнали обратно….М. и Д.….са били в Германия“;свидетелката Е. Н.: „Разбрах,
че са заминали за Франция…Мисля, че той ни каза, че са били и в друга държава…Мисля, че
ни е казвал, че са в Германия“.).
На следващо място, относно механизма на извършване на деянието по чл. 159в, пр. 1
НК показанията на пострадалата кореспондират с останалите доказателствени източници
(показанията на нейните роднини и протокола за оглед на веществено доказателство), които
макар да възпроизвеждат косвени по своя характер доказателства, в своята съвкупност
потвърждават по несъмнен и категоричен начин фактическите твърдения на прокурора,
изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и съответно при постановяване на
осъдителна присъда удовлетворяват критерия на чл. 303 НПК. В хода на съдебното
следствие пред първата инстанция свидетелката Д. Н. подробно, последователно и без
съществени противоречия, които да дискредитират процесуалната годност на нейните
показания, описва престоя си в двете европейски държави. Тя заявява, че противно на волята
си е проституирала в гр. Страсбург и в няколко населени места на територията на Ф. Р.
Германия, сред които гр. Касел. Твърденията относно липсата на съгласие да извършва
развратни действия и упражнената от подсъдимия И. спрямо нея принуда, изразяваща се в
заплашване и използване на сила, намират опора в показанията на свидетелите З. Н., Е. Н.,
В.Н. и К.С.. Същите споделят непосредствените си възприятия от външния вид и
емоционалното състояние на пострадалата при срещата им в дома на лицето с малко име
„М.“. Идентично е описанието на свидетелите Д. и Е. Н. досежно проявните форми на
физическата сила, използвана от подсъдимия спрямо първата при заявения от нея отказ да
проституира. И двете споделят за нанасяне на удари с колан и заплахи с нож, опрян в
гърлото на трафикираното лице (свидетелката Д. Н.: „Това беше всеки път, когато
трябваше да излизам. Удряше ме в бъбреците, в корема. Един път с колана ме е бил. Нож
ми опираше в гърлото…“. Тези данни за насилие кореспондират с показанията на
свидетелката Е. Н.:“…Казваше ми, че боят е нанесен от М.. Каза ми, че с колана я е
биел, заплашвал я е с нож.“). Еднопосочни са спомените на тази група свидетели относно
наличието на следи от физическо насилие по лицето и тялото на свидетелката Д. Н.
(свидетелката Д. Н.: „Подутините ми бяха по лицето, като дойдоха нашите. М. ме би в
лицето преди да избягам с този човек от Франция.“; свидетелката З. Н.: “Деси беше
цялата подута и посинена в лицето…по гърба, краката също бяха посинели ….Тя каза, че
той – М., е причинил синините “; свидетелят В. Н.: „Тя беше облечена с къка рокля. Беше
подута цялата, беше бита, със синини по рамото…По лицето беше цялата подута“;
свидетелят К. С.: „Сестра ми изглеждаше зле. Тя беше с къса черна рокля, разголена
цялата. Беше подута в лицето и със синини по тялото.; свидетелката Е. Н. при срещата
със сестра си, непосредствено след пристигането от Р. Франция: „Беше посинена
7
ръката, на гърба и лицето беше издуто.“. ). Съдът се доверява и досежно факта на
заплашване от страна на подсъдимия (свидетелката Д. Н.: “…след това, като му казах, че
няма да го направя това нещо, той започна да ме заплашва“, „Каза, че ако не ги изкарам
парите, ще ме пребие, ще ме осакати.“, „Каза, че трябва да изкарвам повече пари, иначе
ще съм мъртва и няма да се върна.“. Пострадалата заявява, че не е разполагала с мобилен
телефон, нито със свободен достъп до интернет, а комуникацията с нейните близки се е
осъществявала в присъствието и под контрола на подсъдимия И.. Истинността на тези
твърдения намират доказателствена опора в показанията на нейните родители и сестра.
Свидетелката Д. Н. споделя в разпита си пред първата инстанция, че непосредствено преди
разговорите си с нейните роднини е била заплашвана от предаденото на съд лице с цел да не
им каже какво реално прави в чужбина, което кореспондира с впечатлението на нейното
семейство касателно негативните емоции, които е демонстрирала при общуването си с тях
(свидетелката З. Н.: “Разплаквала се е по телефона и като започваше да плаче,
телефонът се изключваше“, свидетелката Е. Н.:“Усещах притеснение, защото към края
на разговора започваше да плаче...).
Във връзка с изводите на съда относно достоверността на показанията на
свидетелката Д. Н. следва да бъдат обсъдени доводите на защитата. Необходимо е да се
отбележи, че оценката на процесуалната годност на всяко гласно доказателствено средство е
обусловена от анализа на неговото съдържание от гледна точка на пълнота,
последователност и вътрешна логика, а също така и приемствеността му с другите
материали по делото, каквито в случая са налице. Личностните качества на пострадалата,
изводими от нейната импулсивност да замине за чужбина с мъж, когото не познава добре,
както и родителски капацитет предвид оставянето на детето при родителите на
подсъдимия И., не влияят върху тази преценка на съда. На следващо място, съдът не намира
за основателни съображенията, свързани с наличие на съществени противоречия касателно
честотата и продължителността на комуникацията между жертвата и нейните роднини.
Данните за телефонните разговори не опровергават показанията на свидетелите Е. и З. Н.. И
двете са категорични, че контактът със свидетелката Д. Н. се е осъществявал винаги под
контрола на подсъдимия М. И., като първо той е общувал с тях, след което тя, т.е. обективно
невъзможно е да се определи колко точно секунди фактически са продължавали разговорите
с единия, а после с другия.
Съдебният състав не споделя и тезата на защитата, целяща да дискредитира
достоверността на показанията на жертвата досежно нежеланието да проституира. На
първо място, следва да се има предвид, че за съставомерността и на двете инкриминирани
деяния наличието на съгласие от страна на трафикираното лице е ирелевантно. Второ,
езиковата бариера несъмнено е препятствала възможността да потърси съдействие и помощ
от някой клиент. От разпита на свидетелката Д. Н. се установява, че дори не е знаела как да
обясни на немски или френски език цената на предоставяните от нея развратни услуги („Той
(М.) ми каза с ръце да се разбирам за това колко да ми плащат. На клиентите тарифата
обяснявах с ръце. С ръце показвах на клиентите по колко пари да ми дават, за да преспя с
тях.“). Отделно от това, същата е била в непрекъснат ежедневен контакт и под наблюдение
от страна на подсъдимия или свързани с него лица, каквото се явява например лицето с
неустановена по делото самоличност и с малко име „П.“ („…с М. спяхме в една стая…Не е
имало период да не се виждаме с М.. С него се виждахме всеки ден.“). Трето, съдът не
споделя становището на защитника на подсъдимия, че свидетелката Д. Н. е разполага със
собствени парични средства. Подобна теза е резултат от превратно тълкуване на нейните
показания. Тя категорично заявява, че през тъмната част на денонощието е работела като
проститутка, а на сутринта се е отчитала на подсъдимия И., като му е давала всички
спечелени от нея парични средства („М. само вечер и сутрин ми даваше да се храня. Аз му
давах всичките пари на него и той пазаруваше. Той не ми е давал никакви пари на мен.“). Не
на последно място, времето и мястото на престиране на развратни услуги също не
8
благоприятстват намирането на лица, които пряко или косвено да не са въвлечени в тази
дейност (например в качеството на проститутки, крайни потребители и пр.).
Според настоящия съдебен състав не следва да се кредитират показанията на
свидетелите Р.Я., М.Н., Д. М.в, А.М., Н. П. и К.С. (частично). Първата възпроизвежда
оперативна информация, свързана с разследване на трафик на хора, която не е събрана или
проверена при условията и реда на процесуалния закон, поради което не следва да се цени
от решаващия орган. Заявеното от свидетелите Н., М.в, М. и П. не допринася за изясняване
на обстоятелства от предмета на доказване. Съдът даде вяра на показанията на майката на
подсъдимия И. само относно онези обстоятелства, посочени по-горе, които се потвърждават
от останалите събраните по делото данни.
Ценен доказателствен източник за разкриване на обективната истина се явява
протокола за оглед на веществено доказателство. Относно процесуалната годност на същия
следва да се отбележи, че процесуално-следственото действие е извършено от надлежен
разследващ орган (следовател) в присъствието на компютърен специалист и две поемни
лица, което е гаранция за упражнен граждански контрол върху законосъобразността на
прилагане на способа. Протоколът е подписан от всички участващи лица без направени
искания, бележки или възражения от тях. Възпроизведената посредством писменото
доказателствено средство информация подкрепя обвинителната теза и кореспондира с
обсъдените по-горе свидетелски показания. Доказани се явяват твърденията на
пострадалата, че от мобилното устройство на лице с малко име „М.“ се е обадила
първоначално на баща си – свидетеля В.Н., а впоследствие в периода 04.07.2015 г. –
06.07.2015 г. е поддържала периодична телефонна връзка с нейните роднини по време на
пътуването им до гр. Страсбург, Р. Франция.
Настоящият съдебен състав кредитира останалите писмени доказателства, като
намира за правилно използването им от първия съд при изграждането на фактическите му
констатации и правни изводи, доколкото същите допълват и изясняват установената по
делото фактическа установка.
При така изложените фактически положения въззивната инстанция споделя
правните изводи на първата инстанция относно съставомерността на двете инкриминирани
деяния. От събрания по делото доказателствен материал по несъмнен и категоричен начин
се установи, че с действията си подсъдимия М. И. е осъществил признаците от обективна и
субективна страна на престъплението, за което е привлечен към наказателна отговорност, а
именно, че на неустановена дата в края на месец май - началото на месец юни 2015г. в с.
Чепинци, обл. София, набрал отделно лице - Д. В. Н., за времето от 03.06.2015 г. до
04.06.2015 г. я транспортирал, като на 03.06.2015 г. я превел през границата на страната
(Република България) през неустановен ГКПП, с цел да бъде използвана за развратни
действия – проституция, на територията на Република Франция, независимо от съгласието
, като деянието е извършено чрез въвеждане на лицето в заблуждение (казал на Н., че в
Република Франция за тях ще работят просяци, а те ще са на почивка) - престъпление по чл.
159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро вр. ал. 1 от НК.
Трафикът на хора е престъпление с комплексен непосредствен обект на
посегателство, в чийто обхват влизат разнообразни обществени отношения. В доктрината е
прието, че конкретната експлоатационна цел по основния състав на чл. 159а, ал. 1 НК
определя вида на засегнатите обществени отношения. В случая инкриминираната специална
цел е пострадалото лице да бъде използвано за развратни действия, т.е. обект на защита са
обществените отношения, осигуряващи половата свобода и половата неприкосновеност на
отделната човешка личност, както и половия морал в обществото. Половата свобода е
свързана с възможността на титуляра съзнателно да определя и да контролира интимното си
общуване с трети лица, а половата неприкосновеност представлява забрана за всички трети
лица да осъществяват съвкуплителни действия или такива с цел възбуждане или
9
удовлетворяване на полово желание без негово съгласие. Половият морал е система от
нравствени норми към определен исторически момент, които регулират мотивацията за
встъпване в интимни отношения между полово съзрели лица.
Подсъдимият М. И. е годен субект на престъплението. Към инкриминираната дата
той е бил пълнолетен, като по делото липсват данни да е страдал от временно или
продължително заболяване, което да е довело до качествени отклонения в психическото му
функциониране, които да са засегнали психическата му годност да осъществява действия
под контрола на съзнанието си, т.е. същият е разбирал свойството и значението на
извършеното и е могъл да ръководи волево постъпките си.
От обективна страна международният трафик на хора по чл. 159б НК представлява
сложно двуактно престъпление, което включва два отделни акта, първият от които
съставлява самостоятелно престъпление (вътрешен трафик, в която и да е от формите на
изпълнителното деяние по чл. 159а, ал. 1 НК), а вторият акт – пресичането на международно
установена държавна граница, не е наказуемо. В случая формите на извършване на
инкриминираното деяние са набиране и транспортиране, а начинът за изпълнение на
престъплението – чрез въвеждане на пострадалата Д. Н. в заблуждение, т.е. от деянието по
чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро вр. ал. 1 от НК са били засегнати и
обществените отношения, свързани със свободното формиране на волята на лицето поради
създадени вследствие на действията на дееца неверни представи относно определени факти
и обстоятелства от обективната дейност.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2 от
16.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 2/2009 г. на ОСНК на ВКС, съдържанието на понятието
„набиране“ следва да се тълкува като привличане, вербуване, събиране, уговаряне или
склоняване на лицето да бъде въвлечено за постигането на целите, предвидени в
разпоредбите на чл. 159а, ал. 1 и ал. 3 НК. Привличането може да бъде реализирано с
противоправни или легални средства. От събраните по делото гласни доказателствени
средства безспорно се установява, че подсъдимият И. е използвал позволени от закона
способи, посредством които е създал благоприятни условия за експлоатация на
пострадалата, а именно първоначално чрез общуване в социалните мрежи, впоследствие
чрез установяване на интимна връзка със свидетелката Д. Н. и накрая с отправянето на
предложение за съвместно пътуване в чужбина. По отношение на последното действие,
насочено към мотивиране на пострадалото лице да напусне пределите на страната,
подсъдимият И. е използвал измамлив начин за въздействие върху психиката на жената. Тя е
била въведена в заблуждение относно целта на пътуването до Република Франция, т.е.
вследствие на активните действия на дееца в съзнанието на свидетелката Д. Н. е била
формирана невярна представа за характера на престоя в чужбина, а именно, че там ще е на
почивка, в резултат на което е взела решение да замине с подсъдимия. По този начин са
били опорочени психическите процеси по формиране и изразяване на нейната воля, тъй като
пострадалата е била лишена от възможността за правилно и пълно възприемане на
съществени обстоятелства от обективната действителност.
Безспорно активното поведение на подсъдимия И. по набелязване на пострадалата Д.
Н. и последващото склоняване към проституция с оглед нейното привеждане в
положение, създаващо предпоставки за бъдещата експлоатация, представлява „набиране“
по смисъла на цитирания престъпен състав и изяснен в тълкувателната практика на
върховната съдебна инстанция.
Транспортирането представлява преместване на жертвата в пространството чрез
превозно средство лично от дееца или от друго лице (включително и трафикираното лице), с
което деецът съзнателно си служи. Превозването е съставомерно всеки път, когато нейното
местоположението бъде променено с експлоатационна цел, независимо дали преместването
е до крайната дестинация или се касае за периодично местене в процеса на експлоатация.
10
ВКС приема, че за осъществяването на тази форма на изпълнителното деяние е достатъчно
пренасянето на лицето от едно място на друго да бъде обезпечено чрез закупуване на билет,
снабдяване с документи за пътуване, изпращане до гара и пр., без да е нужно деецът лично
да е участвал във фактическото преместване (например да е управлявал превозното средство
или да е пътувал заедно с пострадалото лице). В съдържателен план показанията на
свидетелката Д. Н. дават конкретна информация относно механизма на осъществяване на
инкриминираното деяние касателно движението по маршрута Република България –
Република Франция. От данните по делото се установява, че подсъдимият е осигурил
парични средства, с които е закупил автобусните билети до гр. Страсбург, както и че е завел
пострадалата до Централна гара – гр. София, след което двамата отпътували с микробус до
Р. Франция. Обстоятелството, че парите са били получени като насрещна престация по
договор за залог на движими вещи, собственост на жената, не променят този извод. Не е
необходимо пътуването да е финансиране с лични средства на дееца, а е нужно да е налице
активно поведение от негова страна, насочено към осигуряване на транспорта, в т.ч. и чрез
привличане на чужд капитал.
Вторият акт от изпълнителното деяние на международния трафик на хора е
превеждане през границата. Напускането на пределите на страните не е свързано с
нарушаване на режима на граничен контрол или визов режим. Ето защо осъществяването му
не е въздигнато като самостоятелно престъпление. В случая по делото не е установен
конкретният граничен контролно-пропускателен пункт, през който подсъдимият И. и
пострадалата Д. Н. са преминали, но не са събрани каквито и да е било данни, че тяхното
превеждане през границата не е било правомерно.
Престъплението по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро вр. ал. 1
от НК е резултатно и е довършено именно с преминаването през международно
установената държавна граница.
От субективна страна инкриминираното деяние е извършено при пряк умисъл и
специална експлоатационна цел. Подсъдимият е съзнавал общественоопасния характер на
извършеното от него, предвиждал е общественоопасните последици и е искал тяхното
настъпване. Специалната цел по чл. 159а, ал. 1 НК включва в съзнанието на дееца
организацията за бъдещата експлоатация на жертвата. Целта за използване за развратни
действия представлява субективна насоченост на деянието към създаване на условия трети
лица и/или дееца да извършват блудство, съвкупление или хомосексуално действие с
лицето, предмет на трафик. Върховната съдебна инстанция приема, че проституцията
представлява извършване на развратни действия срещу получаване на облага (има
възмезден характер) и по естеството си съставлява дейност на системно извършване или
поне на повтарящо се действие за продължителен или определен период от време. Тази
престъпна цел се извлича от действията на подсъдимия И. по уговарянето на свидетелката
Д. Н. да пътува от Република България до Република Франция с лъжливо обещание за
почивка.
На следващо място, от обсъдените доказателствени източници безспорно се
установява авторството и елементите от обективна и субективна страна на престъпление по
чл. 159в, пр. 1 НК, а именно, че за времето от 05.06.2015 г. до 04.07.2015 г. в гр. Страсбург,
Република Франция, както и в гр. Kaceл, Федерална република Германия и в други градове
на територията на Федерална република Германия, подсъдимият М. И. е използвал лице - Д.
В. Н., пострадало от трафик на хора (от престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл.
159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро, вр. ал. 1 от НК), за развратни действия (проституция), независимо
от съгласието ѝ.
При това престъпно посегателство се носи отговорност за поведение, обективиращо
експлоатационната цел по смисъла на чл. 159а, ал. 1 НК. Използването се изразява в
осъществяване на активно поведение, с което деецът нарушава основните лични права на
11
пострадалото лице (половата свобода и половата неприкосновеност), като създава условия
на трети лица или той лично да извършват развратни действия с жертвата срещу заплащане.
От показанията на свидетелката Д. Н. безспорно се установява конкретното проявление на
изпълнителното деяние „използване“. Подсъдимият И. я е извеждал навън – на непозната за
нея улица, находяща се в гр. Страсбург, където е трябвало да проституира противно на
волята си, а доходите от тази дейност е предавала лично на него. Жената е била сексуално
експлоатирана и на територията на Федерална република Германия. Там отново е била
заставена да предоставя развратни услуги в избран от дееца хотел, а впоследствие и в
каравани/фургони.
От обективна страна безспорно е налице и другият признак от състава на
престъплението, свързан с предмета на посегателство. В случая свидетелката Д. Н. се явява
и пострадало лице от международен трафик на хора. Тя е придобила това качество от
момента на довършване на престъплението по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т.
2, пр. 2- ро вр. ал. 1 от НК.
Следва да се отбележи, че и за двете инкриминирани деяния поведението на жертвата
е ирелевантно, т.е. дали същата доброволно е била набирана и транспортирана, а
впоследствие и дали е осъществявала развратните действия (съвкупление или блудствено
действие (пример за такова е т. нар. анален и орален секс). В тази връзка следва да бъдат
обсъдени доводите на защитата, че свидетелката Д. Н. самоволно е решила да работи като
проститутка, а не е била мотивирана (с легални или непозволени методи) от подсъдимия И.,
който към момента на отпътуването им за чужбина дори не е знаел за нейните намерения.
Втората инстанция не споделя изложените съображения. Решението на жертвата да замине
за чужбина е било опорочено от неправилната представа за целта на пътуването, формирана
в съзнанието под психическото въздействие на подсъдимия И., че ще отидат там, за да се
забавляват и да си почиват, което изключва възможността тя да е дала информирано
съгласие да замине за гр. Страсбург с цел осъществяване на развратни действия. От
свидетелските показания на пострадалата и на нейните роднини се извлича конкретна
информация с еднопосочно съдържание относно физическото и емоционалното състояние
на Д. Н., когато се срещнали в дома на лицето с малко име „М.“. По тялото на жената е
имало синини, които обективни находки потвърждават твърденията , че по време на
престоя в чужбина, когато е отказвала да проституира или не е печелила достатъчно пари, е
била обект на физическа и психическа агресия от страна на подсъдимия И..
От субективна страна престъплението по чл. 159в, пр. 1 НК е извършено при пряк
умисъл. Подсъдимият И. е съзнавал общественоопасния характер на извършеното от него,
предвиждал е общественоопасните последици и е искал тяхното настъпване. Съзнавал е
качеството на свидетелката Д. Н. на пострадало от трафик на хора лице, че противно на
волята я застава да осъществявала нееднократно платени развратни действия с трети лица,
предвиждал е, че в резултат на действията му тя насилствено проституира срещу материална
облага, получавана от него, като пряко е целял това.
Трафикът на хора по чл. 159в НК няма специални състави, поради което принудата,
използвана от подсъдимия, за да мотивира пострадалата да предоставя развратни услуги, не
съставлява елемент от фактическия състав на престъпление, а квалифициращо
отговорността обстоятелство, което следва да бъде взето предвид при индивидуализация на
наказанието.
С оглед изложените правни съображения настоящият съдебен състав намира, че
първата инстанция е изследвала и установила всички обстоятелства, които обуславят
съставомерността на инкриминираните деяния и участието на подсъдимия М. И. в
осъществяването им. Възприетата от СРС правна квалификация по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1,
вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро, вр. ал. 1 от НК и по чл. 159в, пр. 1 НК е правилна и
съответна на установените фактически положения. Налице е пълнота на доказателствения
12
материал. Съобразно разпоредбата на чл. 305, ал. 3 НПК районният съд е обсъдил
комплексно събраните доказателства, доказателствени средства и способи за доказване,
както и е обосновал съображенията си, въз основа на които е изградил фактическите си
констатации. Ето защо въззивният съд счита обжалваната присъда за законосъобразна и
обоснована.
По отношение на индивидуализация на наказанията за двете инкриминирани
деяния въззивният съд намира, че принципите за определяне на вида и размера на
конкретната санкция не са били изцяло спазени, което е основание за изменение на
поставената присъда в тази част.
Предвидената в закона санкция за деянието по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а,
ал. 2, т. 2, пр. 2- ро вр. ал. 1 НК е „лишаване от свобода“ от 5 до 15 години и „глоба“ от
20 000 лева до 50 000 лева. На основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК районният съд е определил
наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години при ефективно изтърпяване, като не е
наложил кумулативно предвиденото наказание „глоба“ без да излага съображения за това.
Престъплението по чл. 159в, пр. 1 НК е наказуемо с „лишаване от свобода“ от 3 до 10
години и „глоба“ от 10 000 лева до 20 000 лева. Първият съд е наложил само наказанието
„лишаване от свобода“ за срок от 2 години, изпълнението на което не е отложено по реда на
чл. 66 НК.
Техниката за определяне на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1 НК изисква
кумулативно наличие на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства и
преценка, че най-лекото, предвидено в закона наказание, се явява несъразмерно тежко.
Настоящият съдебен състав намира за законосъобразно приложението на чл. 55, ал. 1,
т. 1 НК, но не заради криминалната необремененост на лицето, както е приел първият съд,
което обстоятелство само по себе няма характеристиката на изключителност, а с оглед
допуснатото нарушение на правото на справедлив съдебен процес по чл. 6, пар. 1 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ), елемент
от което е разглеждането на делото в разумен срок. Доколкото продължителността на едно
производство е разумна, следва да се преценява през призмата на конкретните обстоятелства
по делото, като се прилагат критериите, изведени в практиката на Европейския съд по
правата на човека, а именно фактическа и правна сложност на делото, поведението на
подсъдимото лице и на компетентните органи. В случая престъплението по чл. 159б, ал. 2,
вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро вр. ал. 1 НК е осъществено в периода от 03.06.2015
г. до 04.06.2015 г., а престъплението по чл. 159в, пр. 1 НК – в периода от 05.06.2015 г. до
04.07.2015 г. Постановлението за привличане на обвиняем е предявено на М. Д. И. на
26.01.2017 г., като делото е внесено в СРС с обвинителен акт на 21.02.2017 г. През целия
двуфазен процес няма данни за опит от страна на защитата цЕ.сочено и неоправдано да
забави нормалното развитие на наказателното производство. Подсъдимият И. е имал
добросъвестно процесуално поведение и не е ставал причина за отлагане на делото поради
неявяването му без уважителна причина. От хронологията по движение на делото и с оглед
на абсолютната стойност на продължителността на наказателното производство (повече от 5
години и половина от привличането на лицето като обвиняем до настоящия момент) се
извежда извод за допуснато нарушение на чл. 6, пар. 1 ЕКПЧОС, което следва да бъде
адекватно отразено в смекчаване на наказанието.
С оглед смекчаващите отговорността обстоятелства – чисто съдебно минало и
основно поради прекомерната продължителност на наказателното производство, която сама
по себе си следва да се отчете като изключително обстоятелство, втората инстанция намира
за справедливо размерът на наказанието „лишаване от свобода“ за първото инкриминирано
деяние (по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро вр. ал. 1 НК) да бъде
намален от 4 (четири) на 3 (три) години. Наред с редукцията на наказанието следва да се
приложи и разпоредбата на чл. 66 НК като вид компенсация за неизпълнението на
13
държавата да осигури правосъдие в разумен срок.
В конкретния случай са налице формалните условия за приложението на института
на отлагане на изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, а именно чисто съдебно
минало на дееца и размер на наложеното от СГС наказание, който е в рамките на
предвидения максимум. На следващо място, съдът намира, че за поправянето и
превъзпитанието на подсъдимото лице не се налага същото да бъде изолирано от
обществото в местата за лишаване от свобода. От друга страна, съдът отчете високата степен
на обществена опасност на деянието и намери за необходимо да определи максимално
допустимия размер на изпитателния срок от 5 години.
Що се отнася до подадената съответна жалба от частния обвинител Д. Н. втората
инстанция намира същата за частично основателна. При разрешаването на въпроса за
наказанието съдът е длъжен да постигне баланс между целите, визирани в разпоредбата на
чл. 36 НК – поправянето и превъзпитанието на дееца и превантивно-предупредителното
въздействие върху останалите членове на обществото. Явното надценяването на която и да е
от двете превенции (индивидуалната или генералната) би довело до неоправдана
наказателна репресия или съответно неоправдано снизходителност, което ще препятства
определянето на едно справедливо наказание. В тази връзка въззивният съд намира, че при
индивидуализация на наказанието първият съд е нарушил материалният закон, като не е
наложил наред с наказанието „лишаване от свобода“ и кумулативно предвидената санкция
„глоба“. Съдебният състав намира за справедливо да определи и наказание „глоба“ в размер
на 10 000 лева, т.е. под най-ниския предел съобразно правилото на чл. 55, ал. 2 във вр. с чл.
55, ал. 1, т. 1 НК. От една страна, съдът отчете относителната тежест на посочените по-горе
смекчаващи отговорността обстоятелства (чисто съдебно минало и продължителност на
процеса) в рамките на съвкупността от обстоятелствата с влияние върху наказателната
отговорност, поради които редуцира размера на наказанието „лишаване от свобода“ от 4 на
3 години и приложи института на „условно осъждане“ по гл. VII, раздел I от НК. От друга
страна, съобрази, че престъплението е извършено с користни подбуди, което несъмнено
налага и адекватно въздействие върху патримониума на лицето чрез налагане на
съответното по вид имуществено наказание.
При тези съображения втората инстанция прие, че така опредЕ.та кумулативна
санкция от „лишаване от свобода“ за срок от 3 години при условно изтърпяване на
наказанието с определен изпитателен срок от 5 години и „глоба“ в намален размер от 10 000
лева е съобразена с обществената опасност на деянието и на дееца, съответна е на
преследваните от закона цели за индивидуална и генерална превенция, поради което се
явява справедлива.
Относно деянието по чл. 159в, пр. 1 НК въззивният съд споделя изводите на
първостепенния съд за вида и размера на наказанието „лишаване от свобода“ за срок от 2
(две) години, като счита същото за съответно на степента на обществена опасност на
извършеното деяние и на дееца, а също така е от естество да постигне целите, предвидени в
разпоредбата на чл. 36 НК. По отношение на изтърпяването на наказанието обаче намира, че
същото трябва да бъде отложено на основание чл. 66 НК. Практиката на Съда по правата на
човека в Страсбург (ЕСПЧ) и трайната практика на Върховния касационен съд налагат
извода, че забавянето на наказателното производство от страна на органите на наказателния
процес следва да се отчита като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство или
като смекчаващо обстоятелство с изключително значение. В тази връзка съдът намери, че
санкцията „лишаване от свобода“ в размер от 2 години и приложението на разпоредбата на
чл. 66 НК (изпълнението на наложеното наказание следва да бъде отложено с изпитателен
срок от 5 години) адекватно компенсират подсъдимото лице за времетраенето на процеса,
обусловено от действията на решаващия в съответната фаза орган и грижата, положена от
него за разглеждане на делото. Съображенията на съда за постановяване на института на
14
„условно осъждане“ не следва да бъдат повтаряни, тъй като същите са посочени в
изложението касателно наказанието, наложено за първото инкриминирано деяние.
Като отчете обаче наличието на съответна жалба от частния обвинител и
отегчаващите отговорността обстоятелства втората инстанция прие, че не следва да намери
приложение разпоредбата на чл. 55, ал. 3 НК, която позволява да не се наложи по-лекото
наказание, което законът предвижда (в конкретния случай „глоба“ от 10 000 до 20000 лева),
наред с наказанието „лишаване от свобода“. От материалите по делото се извличат
отрицателни данни относно механизма на извършване на престъплението по чл. 159в, пр. 1
НК, които повишават обществената опасност на деянието, а именно: упражнената от дееца
принуда спрямо пострадалата Д. Н. и времето, през което същата противно на волята си е
трябвало да проституирала (инкриминираният период е близо 1 месец – от 05.06.2015 г. до
04.07.2015 г., като от показанията на пострадалата не се установява да е имала дни на
почивка). Подсъдимият е извършил деянието с мотив да набави за себе си или за другиго
имотна облага. Разпитана в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, жертвата
заявява, че е следвало да реализира оборот от 1000 лева или 500 евро на вечер. В контекста
на посочените обстоятелства съдът прие, че наред с наказанието „лишаване от свобода“
следва да наложи и наказание „глоба“ в минимален размер от 10 000 лева, като в своята
съвкупност имат пропорционално на целите по чл. 36 НК въздействие върху личните и
имуществени права на подсъдимия М. И., поради което се явяват справедлива санкция за
извършеното от него деяние.
На следващо място, инкриминираните деяния са осъществени при условията на
реална съвкупност (подсъдимият И. ги е извършил преди да е имало влязла в сила присъда
за което и да е от тях), което обуславя приложението на чл. 23 НК. В съответствие с
правилото, уредено в цитираната разпоредба, съдът следва да определи наказание за всяко
престъпление отделно, а да наложи най-тежкото от тях, което в случая се явява това за
престъплението по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро вр. ал. 1 НК, а
именно наказанието „лишаване от свобода“ за срок от 3 години, чието изтърпяване на
основание чл. 66, ал. 1 НК отлага за срок от 5 години. Съдът счете, че спрямо подсъдимото
лице целите по чл. 36 НК са постижими и без ефективно изтърпяване на наказанието.
Определеният максимално допустим размер на изпитателния срок притежава силно
възпиращо-превантивна функция, изразяваща се в потенциалната възможност за
привеждане в изпълнение на наложеното наказание в случай, че в рамките на този срок
лицето извърши ново престъпление. Съдът намира това обстоятелство за достатъчно
обвързващо и силно мотивиращо бъдещото законосъобразно поведение на подсъдимия И..
На основание чл. 23, ал. 3 НК съдът намери, че следва да присъедини към
определеното най-тежко наказание „лишаване от свобода“ наказанието „глоба“ в пълен
размер на 10 000 лева. В случая не са налице условията за частично присъединяване на
имуществената санкция, тъй като не е допустимо размерът на присъединеното наказание
„глоба“, кумулативно наложено с наказанието „лишаване от свобода“ за всяко едно от
престъпленията, включени в съвкупността, да е по-малко по размер от най-тежкото
кумулативно определено наказание за някое от двете инкриминирани деяния в
съвкупността. С други думи – не може определеното общо наказание за престъпленията,
включени в съвкупността, да е по-малко по размер от най-тежкото наказание за едно от тях
(в този смисъл Решение № 21 от 29.07.1986 г. на ОСНК на ВС).
С оглед изложените съображения съдебният състав намери, че така наложените
наказанията „лишаване от свобода“ и „глоба“ са съответни на проявената чрез деянията
степен на обществена опасност, на положителните и отрицателните характеристики на
личността на дееца, поради което са от естество да окажат поправително и продължително
възпитателно –превантивно въздействие върху подсъдимото лице и останалите членове на
обществото, поради което се явяват справедливи.
15
Относно обжалването на присъдата в нейната гражданскоправна част съдебният
състав се съгласява с извода на първата инстанция касателно основателността на
предявените два осъдителни иска с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД, като намира
присъденият размер по всеки един от тях за справедливо определен. Доколкото двете
съдебни инстанция намират за безспорно установени по делото факта на извършване на
двете инкриминирани деяния и авторството им в лицето на подсъдимия М. И., доказани са
явяват елементите от фактическия състав на деликтната отговорност, а именно виновно
противоправно поведение, пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между
деянието и настъпилите вредите от претендирания вид. Съгласно трайната съдебна практика
понятието „неимуществени вреди“ включва всички онези телесни и психически увреждания
на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост
негативни битови неудобства и емоционални изживявания на лицето, ноторно намиращи не
само отражение върху психиката, но и създаващи социален дискомфорт за определен период
от време. Според приетото в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на Върховния съд
понятието ”справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с
преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. От съвкупния анализ на
ангажираните по делото доказателство, в т. ч. показанията на свидетелката З. Н., която
споделя, че при обаждането си по телефона дъщеря дори е казала, че ще се самоубие, ако
не дойдат да я спасят, се доказаха изпитаните от пострадалата негативни емоции - интезивни
усещания на душевни болки и страдания, чувство за безизходица и състояние на силно
отчаяние и загуба на смисъл за живеене. Отделно от това, множеството телесни увреждания,
получени от нанесения от страна на подсъдимия И. системен побой, са допринесли за
общото неблагоприятно изменение в неимуществената сфера на гражданския ищец Д. Н..
При определяне размера на обезщетението съдът съобрази обстоятелството, че и двете
престъпления са свързани с неправомерна намеса в интимния живот на пострадалата,
правото да избира дали и с кого да осъществява полови контакти е било многократно
нарушавано през един относително дълъг период от време (касателно деянието по чл. 159в,
пр. 1 НК) от около месец, през който несъмнено е живяла в една интензивна стресова
ситуация предвид третирането ѝ като „стока“.
Въззивният съд, подобно на първата инстанция, след като взе предвид всички
установени релевантни факти, свързани с характера и начина на увреждане, както и с
интензитета и продължителността на душевното страдание във времето, достигна до извод,
че настъпилите вреди, намиращи се в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с
доказаните по делото виновни противоправни действия на подсъдимия, следва да бъдат
обезщетени със сумата в размер на 5000,00 лева за престъплението по чл. 159б, ал. 2, вр. ал.
1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро във вр. ал. 1 НК и съответно със сумата в размер на
15000,00 лева за престъплението по чл. 159в, пр. 1 НК, които суми в пълен размер репарират
неблагоприятните последици, настъпили в неимуществената сфера на гражданския ишец Д.
Н.. По отношение на предявената имуществена претенция за горницата над определените
суми съдът я намира за недоказана, поради което не намира основание да изменя
обжалваната присъда в нейната гражданскоправна част.
По разноските:
Съобразно правилото на чл. 189, ал. 3 НК районният съд законосъобразно е възложил
в тежест на подсъдимия М. И. направените по делото разноски в общ размер 2550 лева, от
които в полза на частния обвинител и граждански ищец Д. Н. сумата в размер на 1750 лева,
представляващи адвокатско възнаграждение (л. 35 от първоинстанционното дело), а в полза
на държавата по сметка на СРС сумата в 800 лева, представляваща дължимата държавна
такса върху съответния уважен размер на предявените искове по чл. 45, ал. 1 ЗЗД съобразно
правилото на чл. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
16
При цялостната служебна проверка на първоинстанционната присъда втората
инстанция не намира други основания, налагащи изменение или отмяна на съдебния акт,
поради което и с оглед изложените съображения постанови своето решение.
По отношение на сторените в настоящото производство разноски втората инстанция
съобрази, че предвид изхода на делото се явява последна и ако се произнесе за първи път по
основателността на искането на страната за възлагане на разноските в тежест на насрещната
страна, ще лиши страните от предвидения в закона двуинстанционен контрол (арг. от
разпоредбата на чл. 306, ал. 3 НПК), поради което намира, че искането следва да бъде
направено пред районния съд, който в производство по реда на чл. 306 НПК да се произнесе
с нарочно определение, подлежащо на съдебен контрол, като по този начин ще се гарантира
правото на недоволната страна да го обжалва пред по-горестоящия съд.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 3 и т. 6 във вр. с чл. 337, ал. 1, т. 3 и ал. 2, т.
1 и чл. 338 НПК, Софийски градски съд, НО, XI въззивен състав
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда от 10.06.2019 г., постановена по НОХД № 3180/2017 г. по описа
на СРС, НО, 110 състав, както следва:
НАМАЛЯВА размера на наказанието „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“, наложено на
подсъдимия М. Д. И. за извършеното от него престъпление по чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, вр.
чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро във вр. ал. 1 НК, при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК от
ЧЕТИРИ години на ТРИ години, изпълнението на което ОТЛАГА на основание чл. 66, ал. 1
НК с изпитателен срок от ПЕТ години.
НАЛАГА на подсъдимия М. Д. И. за извършеното от него престъпление по чл. 159б,
ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а, ал. 2, т. 2, пр. 2- ро във вр. ал. 1 НК, при условията на във вр. с
чл. 55, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 НК и кумулативно предвиденото наказание „ГЛОБА“ в
размер на 10 000,00 (десет хиляди) лева.
ОТЛАГА на основание чл. 66, ал. 1 НК изтърпяването на наказанието „ЛИШАВАНЕ
ОТ СВОБОДА“ в размер на ДВЕ години, наложено на подсъдимия М. Д. И. за извършеното
от него престъпление по чл. 159в, пр. 1 НК, като определя изпитателен срок от ПЕТ години.
НАЛАГА на подсъдимия М. Д. И. за извършеното от него престъпление чл. 159в, пр.
1 НК и кумулативно предвиденото наказание „ГЛОБА“ в размер на 10 000,00 (десет хиляди)
лева.
ОПРЕДЕЛЯ на основание чл. 23, ал. 1 НК едно общо най-тежко наказание, измежду
наказанията наложените на подсъдимия М. Д. И. по настоящото дело, а именно наказанието
„ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“ за срок от ТРИ години, чието изтърпяване на основание чл.
66, ал. 1 НК ОТЛАГА с изпитателен срок от ПЕТ години.
ПРИСЪЕДИНЯВА ИЗЦЯЛО на основание чл. 23, ал. 3 НК наказанието „ГЛОБА“ в
размер на 10 000,00 (десет хиляди) лева към определеното общо най-тежко наказание, а
именно наказанието „ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА“ за срок от ТРИ години.
17
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване или протестиране.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18