РЕШЕНИЕ №
гр.
Велинград, 11.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ВЕЛИНГРАД, в публично заседание на дванадесети октомври през две
хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА-ВЛАДИМИРОВА
при участието на секретар
Мария Димитрова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 351 по
описа на съда за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 26 ЗЗД
Предявени са от С.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, против “Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София 1324. ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър
център”, етаж 2, офис 40- 46, представлявано от управителя С.К.К. и против „Файненшъл
България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324. ж.к.
„Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център”, етаж 2, офис
40- 46, обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с които се иска да бъде прогласена
нищожността на Договор за паричен заем №
3674869 от 05.11.2019г., като противоречащ на императивните изисквания на ЗЗД, ЗЗП
и ЗПК, да се прогласи спрямо „Файненшъл
България“ ЕООД нищожността
и на акцесорния договор за предоставяне на
поръчителство № 3674869 от 05.11.2019 г..
С исковата молба се излага, че с договорения
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,00 % се нарушават добрите нрави
и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в
ущърб на кредитолучателя, поради което е налице нищожност на уговореното
възнаграждение. Сочи се,
че договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като възмезден /арг.
от чл. 11. ал. 1. т. 9 311К/, поради което нищожността на клаузата за договорна
лихва /респ. на клаузата за ГПР/,
която е съществен елемент на договорното съдържание има за юридическа последица
изначална недействителност на кредитната сделка. Поддържа се, че не са спазени и императивните изисквания на
чл. 11, ал. 1, т.11 ЗПК в договорът за потребителски кредит да е
разписан действителния размер на Годишния процент на разходите. Твърди се, че действително приложения
в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че
кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 46,26 % е заблудил потребителя, като използваната
заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност на уговорката за
ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по
чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен
реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1,
т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19. ал. 1 и 2 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл.
19. ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът не е включил в договорения ГПР от 46,26 %
разходите, които следва да извърши ищцата за заплащане на възнаграждение на
фирмата - поръчител. Поради невключването на възнаграждението в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния
договор на размер на ГГ1Р. който не е реално прилагания в отношенията между
страните представлява „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д.
ал. 1 и ал. 2. т. 1 от Закона за защита на потребителите. Поддържа се, че посоченият в стандартния
европейски формуляр и в договора размер на ГПР от 46,26% съставлява невярна
информация, която е заблудила потребителката относно действителния размер на
разходите, които тя ще следва да направи по време на действие на договора. С
това кредиторът недобросъвестно е увредил потребителя. На последната не й е било разяснено по ясен и
разбираем начин и при спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване
на договора какъв е размера на всички разходи, за която тя следва да заплати. Твърди се, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 5
от ЗПК, тъй като заблуждаващо е
предоставил на кредитоискателя стандартен европейски
формуляр за кредит в размер на 900лв. с посочен лихвен процент от 40 % и ГПР
46,26%, с общ размер на всички плащания 960лв.. Поддържа, че на собствено основание е нищожен и сключения договор за предоставяне
на поръчителство от 05.11.2019 г.
и договорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не е породила правни
последици. Типичната и непосредствена
цел, която страните по договора за предоставяне на поръчителство от 05.11.2019г.
е да бъдат обезпечени вземанията на кредитодателя. Когато длъжникът учредява
лично обезпечение, то не се осъществява целта на договора за поръчителство и
същият е лишен от своето основание. Излага се, че договарянето, че кредитополучателя ще заплати
възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и
внася неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143. т. 19 ЗПК. Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване
на лично обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48. транспонирана в
ЗПК. Поставяйки на кредитополучателката изискване да сключи договор с
дружеството - поръчител, кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД е договарял в
полза на поръчителя по смисъла на чл. 22 ЗЗД. На последно място, договорът за
поръчителство е акцесорен характер, той може да съществува валидно
единствено при условие, че съществува действителен главен дълг. Поради изложено
моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски. Ангажира
доказателства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното
дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД, депозира отговор, с който оспорва изцяло
претенциите на ищцата. Считат, че претенциите на ищеца са напълно неоснователни
и следва да бъдат изцяло отхвърлени. Възразява срещу искането на ищеца Договор
за предоставяне на поръчителство, сключен между ищцата и „Файненшъл България”
ЕООД на 05.11.2019г. да бъде обявен за нищожен, като лишен от правно основание,
уговорен неравноправно в ущърб на потребителя, противоречащ на добрите нрави и
че не е породил правни последици и на основание, обстоятелството, че обезпечава
нищожна кредитна сделка. Счита, че претенциите са неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени. Ангажира доказателства. Претендира разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество „Файненшъл България“ ЕООД, депозира отговор, с
който оспорва исковете
като неоснователни. Счита,
че са недоказани. Поддържа, че липсва основание за нищожност на клаузата с
фиксиран годишен лихвен от 40 %., както и че липсват нарушения на чл. 11, ал.l,
т. 10 и т.11 ЗПК. Счита, че твърденията за недействителност на договора за
поръчителство са неоснователни. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло исковите претенции. Претендира разноски. Предявява насрещна
искова претенция, като моли съда да осъди ищцата
да му
заплати сумата от 267 лв.,
представляваща неизплатено
възнаграждение за предоставяне на поръчителство съгл. Договор за предоставяне
на поръчителство № 3674869 от 05.11.2019 г., ведно със законна лихва от датата на предявяване
на насрещния иск и съдебно-деловодни разноски..
В срока
по чл.131, ал.1 от ГПК ответника по насрещната искова молба, оспорва иска по изложените в исковата молба обстоятелства поддържа, че следва да бъде
отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК,
намира за установено следното от правна и фактическа страна:
За основателността на предявения иск в тежест на ищеца
е да докаже, че между страните е налице валидно облигационно отношение,
соченото основание за недействителност- неравноправност съгласно ЗЗП и ЗПК. В
тежест на ответника е да докаже
индивидуално уговаряне на оспорената клауза.
С доклада по делото са обявени за безспорни и
ненуждаещи се от доказване всички обстоятелствата, включени във фактическия
състав на спорното право, като единственото спорно обстоятелство между страните
е налице ли са неравноправни клаузи в процесния договор и водят ли те до
неговата нищожност.
Съобразно приетата по делото, без възражения от
страните, съдебно-икономическа експертиза - годишният лихвен процент по
договора е 40%, годишният процент на
законната лихва е 10%, в ГПР, договорен
в размер на 46.26%, е включена само договорната
възнаградителна лихва и ако бъде включено в него и уговореното възнаграждение
на дружеството поръчител в размер на 368 лева, размерът на ГПР ще бъде равен на
279.93%.
След анализ на съдържанието на договора, съдът
приема, че той е за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените
разпоредби, които са установени в обществен интерес за защита на икономически
по-слаби участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното
спазване и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено.
При извършената служебна проверка относно
действителността на сключения между страните договор и като взе предвид
наведените в тази насока правни доводи в исковата молба, съдът констатира
следното:
Ищецът
е потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, тъй като е сключил през 2019г.
договор за потребителски кредит като
физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност. Клаузите в договора за кредит не са
индивидуално уговорени, доколкото са изготвени предварително от търговеца и
ищецът не е имал възможност да влияе върху тяхното съдържание.
По отношение твърденията, че сключените
договори са в противовес с нормата на чл.26 ЗЗД, както и на ЗЗП и ЗПК, поради което са нищожни, като
заобикалящи и противоречащи на закона, съдът го намира за основателно.
Действително чрез въвеждането на възнаграждение за поръчителя по Договор за
предоставяне на поръчителство от 05.11.2019г., в посочения размер, което е
условие за сключване на договора за кредит, кредиторът заобикаля закона, тъй
като с правомерни средства постига неправомерен резултат- да не надвишава
размера на ГРП, фиксирана в закона. При включване на възнаграждението по
договора за поръчителство в размера на ГПР същият би надхвърлил законовото
ограничение, съдържащо се в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като видно от
заключението на вещото лице ГПР ще е в размер на 279.93%. Посочването в договора на стойност на
ГПР и обща дължима сума, които не отговарят на действителните такива, а са
по-ниски, представлява невярна информация, която следва да се окачестви като
нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на
договора. По този начин, както отразената обща стойност на плащанията, така и
годишния размер на разходите в договора за потребителски кредит се явяват
некоректни и реално изискванията на чл.11,т.10 от ЗПК не са спазени. Не се споделят доводите на ответниците, че моментът на
сключването на договора за кредит е определящ за изчислението на ГПР, към който
момент не е било известно кое от алтернативно изброените обезпечения ще избере
заемателят, тъй като видно от датите на сключването на двата договора и
включването на дължимото възнаграждение по приложения към тях погасителен план
е явно, че тези данни са му добре известни към датата на сключването на
договора за заем. Следва да се отбележи също, че не са ангажирани доказателства
за сключен договор за поръчителство между заемодателят и поръчителят, какъвто
би следвало да съществува предвид съдържанието на чл.1 от договора за
предоставяне на поръчителство и предвид разпоредбата на чл.138, ал.1 от ЗЗД.
Съдът намира също, че клаузата за размера на ГПР е и неравноправна
по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. На основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП клаузата е
нищожна, тъй като по делото липсват данни да е индивидуално уговорена. Напротив
от начина, по който е представено съдържанието на договора, може да се предположи, че същият е бил
изготвен предварително от търговеца и в този вид е бил предложен на
потребителите, като следва да се отбележи, че от страна на ответника не се
ангажираха доказателства, които да формират друг извод. Поради това когато е сключвал договора,
ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Непредоставянето
на обезпечение само по себе си не води до някакви вреди за заемодателя. Такива
биха възникнали едва при неизпълнение на задължението на заемателя за връщане
на заемната сума и невъзможност за удовлетворяване от имуществото им. Този риск
следва да се съобрази от кредитора към момента на сключване на договора и да
намери отражение при вземане на решение за отпускане на заема и параметрите,
при които да стане това. Вместо това предварително е уговорено условие за
предоставяне на обезпечение в т.4 от Договора за паричен заем при условия, които са трудно изпълними – в
рамките на три дни от датата на сключване на договора, и някак си удобно
преодолими чрез алтернативно предоставената възможност – сключване на договор
за поръчителство с дружество, посочено от заемодателят, което да гарантира
сделката, за което на същото се дължи възнаграждение, а дължимите плащания са
разсрочени и включени в месечните погасителни вноски по договора за заем. По
този начин възнаграждението по договора за поръчителство реално увеличава
печалбата на кредитора, защото при заплащане на всички задължения се реализира
една допълнителна сума, представляваща сигурна печалба, предвид погасяването
както на заема, така и на възнаграждението за поръчителя. По тези съображения и
с оглед разпоредбата на чл. 22 от ЗПК съдът намира
договорът за заем за недействителен. Неговата недействителност влече след себе
си и недействителността на договора за поръчителство. Той има акцесорен характер
спрямо договора за заем и не може да съществува самостоятелно, тъй като служи
за обезпечаване на задълженията по договора за заем. Доколкото липсват
задължения, които да бъдат обезпечени, договорът за поръчителство е сключен без
правно основание, което го прави нищожен по смисъла на чл. 26, ал. 2 от ЗЗД.
За пълнота следва да се посочи, че
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП е клаузата на
чл. 3 от договора за поръчителство, предвиждаща заплащане на възнаграждение за поетото задължение да отговаря за изпълнението
на задълженията на потребителя по договора за заем, в размер на 368.00 лв. при заем в размер на 900
лв.. Уговорката внася значително неравноправие в правоотношението, а
престациите на страните са явно нееквивалентни. При това отговорността на поръчителя
може изобщо да не бъде реализирана, ако заемателя изпълнява задълженията си по договора за заем, но
въпреки това ще следва да заплати възнаграждение на поръчителя и то
приоритетно-чл.3, т.3 от договора, което прави клаузата неравноправна и по
смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 15 от ЗЗП. Клаузата на
практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на заемодателя, който
е финансова институция, занимаваща се по занятие с дейност по кредитиране, за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. По делото не са ангажирани доказателства
посочените клаузи да са индивидуално уговорени с ответника, а и от вида на
договора за поръчителство може да се направи извод, че е предварително изготвен
от търговеца и при сключването му потребителят не е могъл да влияе на
съдържанието му. Поради това на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП тези клаузи са
нищожни. По аргумент от противното от чл. 146, ал. 5 от ЗЗП и с оглед
общото правило на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД съдът намира,
че нищожността на клаузата на чл. 3 от договора за поръчителство води до
нищожност на самия договор, тъй като не би могло да се предположи, че поръчителят,
който е търговско дружество, би поел задълженията по договора за безвъзмездно,
без да очаква заплащане на възнаграждение.
Съдът споделя изцяло доводите на ищеца,
че с договорен в размер на 40% фиксиран годишен лихвен процент, се накърняват
добрите нрави, и това води до нищожност
на възнаграждението на това основание.
Видно
от параметрите на сключения договор заемотолучателят се е задължил да заплаща
договорна лихва, представляваща възнаграждение на заемодателят, в размер на 40%
по договора за потребителски заем, изпълнението на задълженията по който също
така е обезпечен с поръчителството на „Файненшъл България“ ЕООД чрез сключен със
С.Г. договор за поръчителство от 05.11.2019г.
По възраженията на
ответника по този въпрос, изложени с отговора на исковата молба, че няма
нормативно ограничение при договаряне размера на възнаградителната лихва, съдът
споделя, че принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва и тяхната
свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10, ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва,
като със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен
нов максимален размер. Но тази свобода да договарят съдържанието на договора е
до колкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.
Добрите нрави са неписани и
несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от
принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото
следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелствуване на друг и пр.
Съгласно трайно установена съдебна практика противно
на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния
размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен
и по друг начин заем, какъвто е настоящия случай, противно на добрите нрави е нейният размер да
надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в
този смисъл Решение №
906/30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение №
378/18.05.2006г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение №
1270/09.01.2009г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015г.
по гр. д. №
6295/2014г. на ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор възнаградителната лихва надвишава
двукратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави,
което обуславя извод за нищожност по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Договорът за
потребителски кредит е нормативно уреден като възмезден, поради което
нищожността на клаузата за договорна лихва има за юридическа последица
изначална недействителност на кредитната сделка, в какъвто смисъл са и доводите
на ищеца в защита на неговия интерес.
Възраженията
на ответника – „Изи Асет менинджмънт“ АД, че вместването на размера на
договорената възнаградителна лихва в ограничението, което е въведено в ЗПК за
ГПР – не по –висок от пет пъти размера на законната лихва, в случая –
46.26 %
води на извод за неоснователност на възраженията за нищожност, не се
споделят от съда. На същият е известна и тази практика, но изхождайки от
обстоятелството, че се касае за потребителски договор и предвид характера на
предоставяната по договора услуга, който предполага недостиг на парични
средства от едната страна-потребителя, съдът е постоянен в своята практика, за
която вече изложи съображения. Съдът намира също така, че тази уговорка за
възнаградителна лихва в посочения размер
не съответства на изискваният за
добросъвестност, присъщи на нормалните договорни отношения и равнопоставеност
на страните по правоотношението и е неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП
и на същото основание нищожна.
По изложените съображения съдът намира, че
сключеният между страните договор
за паричен заем № 3674869 от 05.11.2019г. следва да бъде прогласен за нищожен, на осн. чл.26,
ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. с чл.22 от ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 от ЗПК,
както и договора за поръчителство от 05.11.2019г., който е акцесорен спрямо
него на посочените по- горе основания.
По разноските:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените разноски.
Ищецът е освободен на осн.чл.83, ал.2 от ГПК. На основание чл.38, ал.2 от
Закона за адвокатурата вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, ответникът трябва да се осъди да заплати на процесуалния
представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 322.96 лева.
Доколкото искът е уважен и на основание чл.78, ал. 6 ГПК в тежест на ответника
следва да бъдат възложени и разноски по допусната експертиза, които са платени
от бюджета на съда, и за държавна такса, а именно сумата от 300.00 лв..
Така мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН като
противоречащ на закона на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД във връзка с чл.22 ЗПК, сключения между С.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, и „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул.
„Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център”, етаж 2, офис 40- 46, Договор за паричен заем № 3674869 от 05.11.2019г..
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН като противоречащ на закона на основание
чл.26, ал.1, пр.1 вр. ал. 2 ЗЗД във връзка с чл.22 ЗПК, сключения между С.Н.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, и „Файненшъл
България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София
1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център”,
етаж 2, офис 40- 46, Договор за предоставяне на поръчителство № 3674869 от
05.11.2019 г..
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” № 7, бул. „Джавахарлал Неру" №
28, „Силвър център”, етаж 2, офис 40- 46, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д.Ф., САК, с адрес ***, сумата 322.96 лв.представляваща
адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт” АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София 1324, ж.к. „Люлин” №
7, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, „Силвър център”, етаж 2, офис 40- 46 и ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на
РС Велинград сумата от 300 лв., представляваща изплатен депозит за възнаграждение
за вещо лице от бюджета на съда.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишки
окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
РАЙНОЕН СЪДИЯ:
ЛИЛИЯ ТЕРЗИЕВА- ВЛАДИМИРОВА