№ 15257
гр. София, 06.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Гражданско дело
№ 20221110163604 по описа за 2022 година
Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І
"Производство пред първата инстанция".
Образувано е по повод искова молба вх. № 5724/19.10.2022 г., уточнена с молба вх.
№ 56/03.01.2023 г., на С. А. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.
=================, срещу „=========== ЕООД, ЕИК ............ със седалище и адрес на
управление: гр. .............. – 46, с която са предявени обективно съединени искове с правно
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на
Договор за предоставяне на гаранция № 4220910/30.07.2021 г. и за осъждане на ответното
дружество да заплати на ищцата сумата в размер на 248,24 лева /след изменение на иска по
реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез увеличение на неговия размер, допуснато с протоколно
определение от 21.06.2023 г./, представляваща недължимо платена сума по нищожния
договор за предоставяне на гаранция № 4220910/30.07.2021 г., ведно със законната лихва от
депозиране на исковата молба в съда – 19.10.2022 г., до окончателното плащане.
В исковата молба се твърди, че на 30.07.2021 г. между „................ АД – в качеството
на заемодател, и С. А. К. – в качеството на заемател, е сключен договор за паричен заем за
сума в размер на 700,00 лева, платима на месечни вноски, при ГПР 41,72 % и ГЛП – 35 %. В
чл. 4 от договора за заем било посочено, че страните се съгласяват договорът да бъде
обезпечен с някое измежду следните обезпечения: две физически лица, които следвало да
отговарят на определени условия, банкова гаранция с бенефициер – Заемодателя или
одобрено от заемодателя дружество – гарант. Твърди се, че на същата дата – 30.07.2021 г.,
ищецът сключил с ответника договор за предоставяне на поръчителство № 4220910, по
силата на който „=========== ЕООД поело задължението да обезпечи пред „................ АД
задълженията на заемателя, като обезпечението се изразявало в наличие на парични
средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на
сключения договор за поръчителство, ищецът се задължил да заплати на ответното
дружество сума в размер на 350,00 лева, която била разсрочена на изплащане заедно с
месечната вноска по договора за заем. Поддържа, че съгласно договора за поръчителство,
ищецът следвало да предоставя дължимите парични суми на „................ АД, което пък от
своя страна, съгласно договора, било упълномощено от „=========== ЕООД да събира в
тяхна полза сумите по процесния договор за гаранция. Съобразно чл. 3, ал. 1 от последния,
възнаграждението се дължало в полза на поръчителя-ответник, като „................ АД
единствено било овластено да приеме плащането – фактически да получи паричните
средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя. Предвид това,
именно ответникът бил материално легитимиран да отговоря по процесната претенция.
1
Ищецът твърди, че е погасил изцяло сумата по сключения договор заем, в това число и
задължението по договора за поръчителство. Излага съображения за нищожност на договора
за предоставяне на поръчителство поради сключването му при заобикаляне на закона,
накърняване на добрите нрави и нарушения на ЗЗП. Моли съда да уважи предявените
искове, като приеме, че договорът за предоставяне на поръчителство, а в условията на
евентуалност – отделни клаузи от него, са нищожни на посочените основания, както и осъди
ответника да заплати на ищеца сумата от 248,24 лева (след допуснатото по реда на чл. 214
ГПК изменение на размера на предявения иск), представляваща недължимо платена сума по
нищожен договор за предоставяне на гаранция, ведно със законната лихва от датата на
исковата молба – 19.10.2022 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендира
разноски.
Ответното дружество депозира отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, с
който оспорва исковете. Счита, че добрите нрави не са накърнени, налице е еквивалентност
на престацията, като навежда аргументи, че възнаграждението за гаранта е било определено
след преценка на риска. Поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство е бил
сключен, поради възлагане от ищеца, като дружеството осигурява услуга срещу
възнаграждение. Оспорва се твърдението за заобикаляне на закона, както и твърдението за
нарушения на ЗЗП. Останалите твърдения на ищеца се оспорват с довод за неотносимост,
тъй като ответникът не е страна по договора за кредит. Претендира разноски.
Софийски районен съд, I Гражданско отделение, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото е представен и приет като писмено доказателство Договор за паричен
заем № 4220910/30.07.2021 г., видно от който същият е сключен между „................ АД – в
качеството му на заемодател, и С. А. К. – в качеството на заемател, по силата на който
заемодателят е предоставил на заемателя сумата в размер на 700,00 лева, която последният
се е задължил да върне в срок 4 месеца, на 4 месечни погасителни вноски, всяка от които в
размер на по 187,94 лева, при фиксиран годишен лихвен процент в размер 35,00% и
годишен процент на разходите от 40,56 %.
Съгласно уговореното в чл. 4, ал. 1 от договора за заем заемателят се задължава в
срок до три дни, считано от датата на сключване на процесния договор, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1./ две физически лица – поръчители, които да
отговарят на определения изисквания, както следва: нетният размер на осигурителния им
доход да е в размер над 1 000 лева; да работят на безсрочен трудов договор; да не са
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с ответника; да нямат
задължения към други банкови и финансови институции; да нямат неплатени осигуровки за
последните 2 години; 2./ банкова гаранция с бенефициер – Заемодателя, за сумата от 751,76
лева, със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по
договора; 3./ одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни
сделки.
По делото е представен и приет като писмено доказателство Договор за
предоставяне на гаранция № 4220910/30.07.2021 г., видно от който същият е сключен
между „=========== ЕООД – в качеството му на гарант, и С. А. К. – в качеството на
потребител, по силата на който гарантът се задължил да издаде гаранция за плащане в полза
на „................ АД, с наредител-потребителя, с цел гарантиране изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за
всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за
паричен заем, за сума, покриваща, както следва: задължение за връщане на заемната сума в
размер на 700,00 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за
плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането на разходи за събиране
на вземането, съдебни разноски и адвокатски хонорари.
Съгласно уговореното в чл. 3, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция, за
поемане на описаните по – горе задължения, потребителят дължи възнаграждение на
гаранта в размер на 248,24 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на
по 62,06 лева. Съгласно ал. 2 на същата клауза потребителят заплаща възнаграждението по
начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на
потребителя по договора за паричен заем, а съгласно ал. 3 – „................ АД е овластено да
приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на
2
възнаграждение по договора.
По делото е изслушано и прието без възражения на страните в срока по чл. 200, ал. 3,
изр. 2 ГПК експертното заключение на вещото лице И. Д. по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза /ССчЕ/, което преценено по реда на 202 ГПК районният съд
кредитира като обективно и компетентно изготвено от специалист в съответната област.
Съгласно констатациите на вещото лице по процесния договор за предоставяне на гаранция
общата изплатена сума на ответното дружество е в размер на 248,24 лева, послужила за
погасяване на задължението по чл. 3, ал. 1 от този договор. Според ССчЕ при включване в
ГПР на общо изплатената от С. А. К. сума по кредита и договора за предоставяне на
гаранция, ГПР е в размер на 476,60 %.
По делото е представено и прието като писмено доказателство извънсъдебно
споразумение от 08.08.2023 г., сключено между „................ АД – като заемодател,
„=========== ЕООД – като гарант, и С. А. К. – като заемател, по силата на което гарантът
се е задължил да възстанови на заемателя сумата в размер на 800,00 лева, представляваща
платени възнаграждения по договори за предоставяне на поръчителство/гаранция, както
следва: сумата от 116,08 лева по договор № 4037377, сумата от 248,24 лева по договор №
4220910, сумата от 154,84 лева по договор № 4319458 и 280,84 лева по договор № 4357674.
Съгласно чл. 1 от споразумението сумата в размер на 800,00 лева ще бъде платена от гаранта
на заемателя в брой в деня на сключване на споразумението, което в тази му част има
характер на разписка за получената от заемателя сума. Съгласно чл. 2 от споразумението
след възстановяването на горепосочените суми, страните ще считат задълженията си по
договорите за заем, договорите за гаранция и всички други сключени помежду им договори
за паричен заем, договори за предоставяне на поръчителство, договори за предоставяне на
гаранция и договори за потребителски кредит, в т. ч. изброените в споразумението, за
окончателно уредени и никоя от тях няма претенции към другата във връзка с изпълнението
и валидността на задълженията по договорите. Договорът е саморъчно подписан от
представители на страните – ЮЛ и от заемателя, чиито подписи не се оспорват в процеса.
По делото е представена и приета разписка от 08.08.202023 г., с която С. А. К.
удостоверява получаването на сумата в размер на 800,00 лева от „=========== ЕООД, на
основание чл. 1 от споразумение от 08.08.2023 г. Разписката е саморъчно подписана от С. А.
К., чийто подпис не се оспорва в процеса.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран обективно съединени искове с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 2, пр. 3 и ал. 2, пр. 4 ЗЗД, и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване
нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № 4220910/30.07.2021 г. поради
заобикаляне на закона, евентуално поради накърняване на добрите нрави, както и поради
липса на основание, и за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на
248,24 лева /след изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез увеличение на неговия
размер, допуснато с протоколно определение от 21.06.2023 г./, представляваща недължимо
платена сума по нищожния договор за предоставяне на гаранция № 4220910/30.07.2021 г.,
ведно със законната лихва от депозиране на исковата молба в съда – 19.10.2022 г., до
окончателното плащане.
На първо място, съдът следва да отговори на доводите на ответната страна за
недопустимост на предявените искове поради липса на правен интерес от водене на делото,
обосновани с наличието на сключено между страните в хода на процеса извънсъдебно
споразумение от 08.08.2023 г. Съдът намира така изтъкнатите доводи за неоснователни.
Както вече се посочи, в предмета на настоящото исково производство са включени
обективно съединени установителни и осъдителна претенция, като с оглед на конкретно
наведените от ищеца твърдения, включени във фактическия състав на исковете за
нищожност на договора за предоставяне на гаранция № 4220910/30.07.2021 г., а именно за
сключването му в нарушение на повелителни норми на закона, вкл. на такива, съдържащи се
в ЗПК и ЗЗП, за чието спазване съдът има служебни задължения да следи, настоящият
състав счита, че постигнатите в хода на процеса договорености между страните, касаещи
възстановяването на процесната сума, не са от естество да изключат правния интерес на
ищцата да получи съдебно решение по иск за установяване нищожността на облигационния
договор между нея и ответника при съмненията на същата, че договорът помежду им е
сключен в протИ.речие или при заобикаляне на норми от императивен порядък, вкл. съдът
приема, че постигането на каквито и да е уговорки между страните по делото не може да
3
има за последица санирането на пороци от кръга на визираните в нормата на чл. 26 ЗЗД,
нито да дерогира задълженията на съдебния състав по чл. 7, ал. 3 ГПК да следи за наличието
на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит. Що се касае до твърденията
на ответната страна за извършено в хода на процеса плащане по представеното
извънсъдебно споразумение, те ще бъдат обсъдени от съда и взети предвид при преценката
му за наличието на новонастъпили в хода на процеса факти по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК.
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД
Съгласно практиката на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя, когато е
предявен иск за прогласяване недействителността на сделка, а в обстоятелствената част на
исковата молба са заявени повече от едно от законовите основания за недействителност,
съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с множество обективно съединени искове – при
един петитум ищецът е заявил множество основания за прогласяване недействителността на
сделката. С оглед основанията на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат при
условията на евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото / в този смисъл Решение № 40/07.04.2020 г. по
гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о./. При въведени в процеса множество пороци,
обуславящи нищожност на договора или отделна клауза от него поради протИ.речие със
закона, съдът следва да разгледа пороците в последователност от специалните към общите
разпоредби.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит и
договора за предоставяне на гаранция следва да се извърши както в съответствие с общите
правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен
договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на
договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора
не може да протИ.речи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите
нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските
сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Според регламентираното в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 40,56 %, с
което формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният
такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с „=========== ЕООД,
което според настоящия състав следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла
на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
4
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за
потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора.
От служебно извършена справка в Търговския регистър се установява, че “................
АД е едноличен собственик на капитала на „=========== ЕООД, като двете дружества са с
един адрес на управление. В същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне
на поръчителство, “................ АД е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от
съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепят доводите за
доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде
потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за
предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице - гарант. Изложеното
води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел
да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в протИ.речие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика
на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена
за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.
Съобразно констатациите на вещото лице по изслушаната ССчЕ, която преценена по
реда на чл. 202 ГПК съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена, общото
задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от
договора за кредит, сборни плащания, в които изрично е посочено и задължението за
предоставяне на гаранция /месечният размер на вноската е начислен като сбор от главница и
договорна лихва, както и сумата от 62,06 лева – вноска по договор за предоставяне на
гаранция/. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при
формирането на оповестения в договора ГПР, въпреки че е включено в общия дълг и
месечните погасителни вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитане на възнаграждението за предоставяне на
гаранция като разход действителният ГПР съгласно заключението на ССчЕ възлиза на
476,60 %, с което многократно се надвишава законоустановения максимален размер на ГПР.
Макар договорите за паричен заем и за предоставяне на гаранция формално да
представляват самостоятелни договори, според настоящия състав те следва да се разглеждат
като едно цяло. Обвързаността между тях се установява от уговорката за необходимост от
предоставяне на обезпечение чрез сключване на договор за гаранция на заемателя с
одобрено от заемодателя ЮЛ – гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който
е бил сключен и самият договор за кредит, както и с изричната уговорка за изплащане на
възнаграждението за предоставяне на гаранция, ведно с основното задължение по кредита и
то чрез дружеството – заемодател в полза на дружеството – гарант. С оглед на така
изложеното съдът намира, че разходът за възнаграждение на гаранта за обезпечаване на
вземанията на заемодателя по процесния договор за потребителски кредит представлява
общ разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да се включи в ГПР – в
този смисъл и практиката на СГС, обективирана в Решение № 24/10.01.2022 г. по в. гр. д. №
7108/2021 г. на СГС, III Б състав, Решение № 260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г.
на СГС и др.). Липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в протИ.речие
и с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от това нарушение е
недействителност на договора съгласно нормата на чл. 22 ЗПК. С оглед на това и на
основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита (в този смисъл Определение № 50685/30.09.2022 г. по гр. д. №
578/2022 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО). Следва да се отбележи, че договорът за паричен заем,
сключен между потребителя и “................ АД, и договорът за предоставяне на гаранция,
сключен между потребителя и „=========== ЕООД, се намират във взаимовръзка помежду
си и като система от правоотношения между страните, поради което последиците от
недействителността на договора за потребителски кредит неминуемо рефлектират и по
отношение на договора за предоставяне на гаранция, поради естеството на
правоотношенията – в този смисъл Решение № 264616/09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020
г. на СГС, Решение № 260628/21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. и др.
5
В аспекта на гореизложеното, съдът приема, че договорът за предоставяне на
гаранция е нищожен поради заобикаляне на императивни норми на закона – доколкото с
привидно позволени от закона средства се постига забранен резултат – сумата, която се
претендира по процесния договор за поръчителство не е включена в ГПР, посочен в
договора за кредит, като при включване на възнаграждението по същия, действителният
ГПР по договора за кредит би бил в размер, надхвърлящ поставеното в чл. 19, ал. 4 ЗПК
ограничение.
Предвид всичко изложено, настоящият съдебен състав приема, че процесният договор
за предоставяне на гаранция № 4220910/30.07.2021 г. е нищожен поради заобикаляне
посредством същия на императивни норми на закона – чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед основателността на иска за нищожност на договора за гаранция на заявеното главно
основание, то не са налице условията за разглеждането на другите релевирани от ищцата
основания за неговата нищожност.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
Основателността на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД е
обусловена от кумулативното установяване от страна на ищеца на следните материални
предпоставки: постъпване в патримониума на ответното дружество на процесната сума в
размер на 248,24 лева по договор за предоставяне на гаранция 4220910/30.07.2021 г.;
имущественото разместване на блага да е извършено при липса на правно основание. При
позитивно установяване на тези предпоставки, в доказателствена тежест на ответника е да
докаже наличието на валидно правно основание за получаване на платените от ищеца суми
– конкретно наличието на валиден договор за предоставяне на гаранция.
От приетото без възражения на страните експертно заключение на вещото лице И. Д.
по допуснатата ССчЕ се установи, че общо заплатената от заемополучателя сума по
договора за предоставяне на гаранция възлиза на 248,24 лева, която сума е реално получена
от ответното дружество.
Предвид доказване факта на плащането на сумата в размер на 248,24 лева –
възнаграждение по договор за предоставяне на гаранция, в тежест на ответника е да докаже
основание за задържане на сумата. Доколкото искът за установяване на нищожност на
договора за предоставяне на гаранция е основателен, то липсва основание за задържане на
сумата.
Съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК обаче съдът следва да зачете
релевантните за спора факти, които са настъпили след предявяване на исковете. В
конкретния случай настоящият състав следва да зачете представените по делото
споразумение между страните от 08.08.2023 г. и разписка към него от 08.08.2023 г.,
саморъчно подписани от ищцата по делото, чиито подписи не се оспорват в процеса.
Последните удостоверяват извършено от ответника плащане в полза на ищцата на
процесната сума от 248,24 лева, с което според съдържанието на споразумението
„=========== ЕООД е възстановило на С. А. К. платеното от нея възнаграждение по
договор с № 4220910. С получаване на сумата в общ размер на 800 лева, в която изрично се
включва сума от 248,24 лева по договор 4220910 съгласно чл. 1 от споразумението, съдът
приема, че процесната сума е била изцяло платена, поради което искът за главница следва да
бъде отхвърлен.
Относно разноските
При този изход на делото и при съобразяване на факта, че процесната сума в размер
на 248,24 лева е била погасена в хода на процеса, съдът приема, че на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, право на разноски има единствено ищецът. Същият претендира следните суми: 100,00
лева – платена държавна такса, 350,00 лева – внесен депозит за ССчЕ, и 1 000,00 лева –
платен адвокатски хонорар, за които суми се представят доказателства за реално
извършване. Своевременно, в писмения отговор по чл. 131 ГПК, ответникът е релевирал
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение, което съдът намира за основателно. Когато с една искова молба са
предявени от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение
оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове – в този смисъл е
Определение № 29/20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., ТК. В конкретния
случай сборът от цената на всички искове е в размер под 1 000,00 лева, поради което
минималното адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г., възлиза на 400,00 лева. В процесната хипотеза, при определяне на
6
размера съдът съобрази липсата на фактическа и правна сложност на делото, определена от
вида на предявените искове и ангажираните доказателства в процеса, обстоятелството, че се
касае за защита по предявени две искови претенции, но произтичащи от едно спорно
правоотношение и имащи една цел – съответно да се признае нищожността на сключен
между страните договор, респ. да се върнат сумите, заплатени от ищеца на основание този
договор, определяща и сходния предмет на доказване по делото по всеки иск, поради което
за осъществената защита по тези претенции на пълномощника на ищеца се следва едно
възнаграждение. Отчитайки конкретно извършените от процесуалния представител на
ищеца процесуални действия и съобразявайки разясненията на Решение на Съда на
Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съдът приема, че на ищеца следва
да бъде присъдено едно адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лева, т. е. общият
размер на разноските, който следва да му бъде присъден, е 850,00 лева.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд, I Гражданско отделение, 29 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от С. А. К., ЕГН **********, с
постоянен адрес: с. =================, срещу „=========== ЕООД, ЕИК ..................,
със седалище и адрес на управление: гр. .............. – 46, че сключеният между тях Договор за
предоставяне на гаранция № 4220910/30.07.2021 г. е нищожен поради заобикаляне на закона,
на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ иска на С. А. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.
=================, за осъждане на „=========== ЕООД, ЕИК .................., със
седалище и адрес на управление: гр. .............. – 46, да заплати, основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД, сумата в размер на 248,24 лева, представляваща недължимо платена сума по
нищожния договор за предоставяне на гаранция № 4220910/30.07.2021 г., ведно със
законната лихва от депозиране на исковата молба в съда – 19.10.2022 г., до окончателното
плащане.
ОСЪЖДА „=========== ЕООД, ЕИК .................., със седалище и адрес на
управление: гр. .............. – 46, да заплати на С. А. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: с.
=================, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 850,00 лева –
сторени разноски в производството по гр. д. № 63604/2022 г. по описа на СРС, I ГО, 29
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7