Р Е Ш Е Н И Е
№3158/10.7.2019г.
гр.
Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ районен СЪД, гражданско ОТДЕЛЕНИЕ, ХХІ състав, в публично заседание на четиринадесети юни, през две хиляди и деветнадесета година,
проведено в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАИЛ МИХАЙЛОВ
при участието секретаря Даяна Петрова, като разгледа докладваното от съдия Михайлов гр. дело №13628 по описа на Варненски районен съд за 2018г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството по
делото е образувано по предявени искове
с правно осн. чл.55, ал.1, пр.1-во ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД от С.П.А.,
ЕГН ********** *** срещу Д.В.С., ЕГН ********** *** за осъждане на ответника да заплати сумата от 9600 лева съставляваща получена без основание
от ответника, както и сумата от 2913,08 лева – мораторна лихва върху главницата
считано от 16.09.2015г. до 09.09.2018г., ведно със законната
лихва върху главницата считано от депозиране на исковата молба в съда – 10.09.2018г. до
окончателно изплащане на задължението.
В ИМ се
излагат съображения, че ищеца считайки,
че сключва предварителен договор за покупко – продажба
на недвижим имот с ответника е предал процесната сума от 9600 лева,
като аванс по договора. Твърди, че соченото облигационно правоотношение въобще не е възниквало
между страните предвид това, че положения
в предварителния договор подпис не принадлежи
на ответницата, при което получената от нея сума
се явява задържана от последната
без основание. От датата на предаване на сумата до депозиране
на исковата молба в съда претендира мораторна лихва за забава.
В срока
по чл. 131 ГПК е депозиран
писмен отговор от ответника, в който се излагат
възражения за недопустимост на предявения иск, доколкото се сочи, че
ищеца се е прехвърлил вземането си към ответницата
по процесния предварителен договор за покупко
– продажба на недвижим имот от 15.09.2015г., за която цесия
ответницата е била уведомена. В евентуалност излага, че получената сума
от 9600 лева е получена с оглед преддоговорни отношения между страните и поето задължение от страна на ответницата
да преустанови предлагането
за продажба на имота предмет на предварителния договор.
Съдът, след съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно и по вътрешно
убеждение, приема за установено следното от фактическа страна:
Представен по делото е предварителен договор за
покупко-продажба на недвижим имот от 15.09.2015г. сключен между страните, по
силата на който бъдещия продавач се задължава да прехвърли в полза на бъдещия
купувач собствеността чрез покупко-продажба на недвижим имот, а
именно: ПИ с идентификатор 10135.2508.901 с площ от 600 кв.м.
находящ се в гр.Варна, м. Сотира, заедно с намиращата
се в него сграда с идентификатор 10135.2508..901.1. Съгласно чл.2, б.А от
договора ищецът следва да заплати на продавача сумата от 9 600лв. авансово на
15.09.2015г. като капаро/задатък/, а останалата част
от продажната цена възлизаща на 40 000лв. общо следва да се заплати при
сключването на окончателния договор.
Представено по делото е
платежно нареждане от 16.09.2015г., от което се установява, че на така
посочената дата ищецът е превел по банкова сметка ***, на основание – аванс по
предварителен договор от 16.09.2015г. за закупуване на недвижим имот.
С договор за цесия от
03.01.2017г. ищецът прехвърля на трето на спора лице „*************“ ЕООД със
седалище и адрес на управление гр. Варна, парично вземане срещу длъжника Д.В.С.
произтичащо от несключен предварителен договор за покупко – продажба на
недвижим имот от 15.09.2015г., с дължимо връщане на капаро в размер на 9600
лева, платено на 16.09. Общия размер на прехвърленото вземане възлиза на 19200
лева, посочено като стойността на двойния размер на предаденото капаро.
Представено по делото е
уведомление от 04.01.2017г., с което ищецът уведомява ответницата, че на
03.01.2017г. е прехвърлил вземането си към нея произтичащо от предварителен
договор за покупко – продажба на недвижи имот, в общ размер на задължението от
19200 лева, в полза на „*************“
ЕООД със седалище и адрес на управление гр. Варна.
Представено по делото е
споразумение от 10.09.2018г. постигнато между ищеца и „*************“ ЕООД, с
което страните постигат съгласие да прекратят сключения между тях договор за
цесия от 03.01.2017г., в общ размер на прехвърленото задължение от 19200 лева,
произтичащо от предварителен договор за покупко – продажба на недвижи имот.
По искане на ответника е
разпитан свидетеля Димитър Стоянов Недев, който посочва, че познава
ответницата, както и че му е известно, че същата притежава имот в местност Сотира. Посочва, че страната е желаела да се разпореди с
този си имот.Свидетелят е присъствал на разговор между ответницата и лице –
купувач имота, при което констатирал, че Д. подала на лицето картонче, което в
последствие било установено от него, че това е банковата сметка на ответницата.
По искане на ищеца е
разпитан свидетеля Даниел Христов Николов, който изложи, че е осъществил
посредничество по сделката за покупко – продажба на имота собственост на
ответницата. Посочва, че е влязъл в контакт с синът на ответницата, съответно
че му е известно, че ищецът е подписал предварителен договор за покупко –
продажба на недвижимия имот, който подписан от ищеца договор бил взет от синът
на ответницата и занесен в жилището на последната. Посочва, че след посещение в
същото синът на ответницата се върнал с подписан договор, а на другия ден
ищецът превел парична сума по този договор.
При тази установеност на фактите, съдът възприе следните
правни изводи:
При иск
в хипотезата на чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, на връщане подлежи реално полученото от ответника без наличието на основание. Ето защо ищецът следва да докаже плащането на претендираната сума
и че същата не му е върната. Наличието на правно основание за
получаване на съставлява установяване на положителен факт, с оглед на което
тежестта за неговото доказване пада върху
ответника.
На първо време с отговора на исковата си молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК ответницата изложи възражения, че ищецът не е материално легитимиран да
претендира процесното плащане предвид това, че същия се е разпоредил с
вземането в полза на трето на трона лице. За установяване на това си възражение
ответната страна представи договор за цесия от 03.01.2017г., по силата на който ищецът прехвърля на
трето на спора лице „*************“ ЕООД парично вземане срещу длъжника Д.В.С. произтичащо от
несключен предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот от
15.09.2015г., с дължимо връщане на капаро в размер на 9600 лева.Представено по
делото е уведомление от 04.01.2017г. по чл.99, ал.3 ЗЗД, с което цедентът, а т.е. ищецът уведомява ответницата за
осъществената цесия. С оглед оспорване тези възражения на ответната страна,
ищеца в първото по делото съдебно заседание представи споразумение от
10.09.2018г. постигнато между ищеца и „*************“ ЕООД, с което страните
постигат съгласие да прекратят сключения между тях договор за цесия от
03.01.2017г., в общ размер на прехвърленото задължение от 19200 лева,
произтичащо от предварителен договор за покупко – продажба на недвижи имот.
С оглед изложените
твърдения на ищеца и възражения на ответната страна във връзка с
принадлежността правото на вземане срещу ответницата, което е породено от
несключен предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот в
местност Сотира, гр. Варна, следва да бъде поставен
на изследване въпроса, кой е носител на спорното вземане, доколкото съдът
приема, че материалната легитимация на ищеца следва да бъде преценена по
същество на спора, доколкото тя не е
предпоставка за допустимост на предявения иск, каквито са възраженията на
ответника.
От анализа на представените
по делото писмени доказателства съдът приема, че ищецът се е разпоредил с
вземането си срещу ответника, което вземане произтича от несключен
предварителен договор за покупко – продажба на недвижим имот, което
разпореждане е оформено в договор за цесия от 03.01.2017г. Спазено е условието
на чл. 99, ал.3 ЗЗД, като длъжникът (ответницата) е уведомена за осъществената
цесия от цедента (от ищеца). Разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД изисква цесията да бъде съобщена на длъжника като до датата
на съобщаването за прехвърлянето на вземането няма действие за
последния /чл. 99, ал. 4 ЗЗД/. До тази дата длъжникът
не знае за
цесията и за него не съществува
задължение да престира на
цесионера, а задължението му
спрямо него възниква едва след
получаване на съобщението от предишния кредитор. Уведомлението обаче няма отношение към договора за цесия. Кому принадлежи
спорното материално право е въпрос по същество, на който съдът следва да даде
отговор с окончателния си съдебен акт, след обсъждане на събраните в хода на
производството доказателства, като прехвърлянето на това спорно право в хода на
процеса следва да бъде съобразено като факт по чл. 235, ал.3 ГПК.
Съдът е сезиран искова молба от ищеца на 10.09.2018г. На същата тази дата ищецът
и „*************“
ЕООД, видно от представените по делото доказателства прекратяват по взаимно
съгласие договорът за цесия от 03.01.2017г.. Следва да се постави въпроса какво
е действието на това споразумение във връзка с принадлежността спорното
материално право, като на първо време следва да се даде отговор на въпроса дали
същото предхожда или е последяващо съобразно момента на сезиране на съда с
исковата молба. За отговор на този въпрос съдът посочва, че процесното споразумение
от 10.09.2018г. се представи от ищеца в първото по делото съдебно заседание,
проведено на 25.01.2019г., като приемането му бе обективирано в съдебен
протокол от същата дата. Съществуването на този частен диспозитивен документ бе
оспорено от ответната страна, която заяви, че същия е съставен и представен с
оглед процеса. При тези съображения и с оглед направеното оспорване, както и
предвид липса на доказателства в противната насока, съдът намира че следва да
приеме за достоверна дата на частния диспозитивен документ, датата в който
същия е посочен в съставения официален документ, а т.е. съдебния протокол от
проведеното о.с.з.,при което следва извода, че договорът за цесия от
03.01.2017г. сключен между „*************“ ЕООД и ищеца е прекратен по взаимно
съгласие след сезиране на съда с исковата молба.
По отношение на основния
въпрос за действието на споразумението за прекратяване на договора за цесия по
взаимно съгласие, съдебната практика и в частност съдебно решение от
01.07.2005г., постановено по гр. дело № 1046/2004г. на ІІ т.о. на ВКС се приема
разбирането, че договорът за цесия е изпълнен с прехвърляне на вземането и със съобщаването му на длъжника, които факти в настоящото производство се установиха.
Посочва се, че като изпраща съобщение
до длъжника, цедентът го информира, че вече
не е кредитор, а такъв е цесионерът, комуто е прехвърлил вземането си. Това означава,
че между длъжника и цедента е прекратена облигационната връзка. Съставът на ВКС изрично посочва, че след този момент ищецът не може да
прекратява нито едностранно, нито по взаимно съгласие, договора за
цесия. Цедентът е загубил вземането си, следователно,
той не
е материалноправно
легитимиран и нищо не
може да оттегля, респ. да
влияе на отношенията между длъжник и цесионер. Единствената възможност, в която ищецът би
могъл да се легитимира като
носител на спорното материално право, след като вече
го е загубил, поради цедирането му, е ако отново го придобие, каквито доказателства в хода на съдебното производство
не се ангажират.
В хода на съдебното производство ищецът не доказа, че е
носител на спорното материално право, материално право, което е загубил със
сключване на договор за цесия от 03.01.2017г.Зачитайки цитираната съдебна
практика, която е приложима в настоящата хипотеза, на ищеца следва да се отрече
правото да прекрати договора с цесионера по взаимно съгласие, което да породи
за него надлежни материални права по спорния предмет. Предвид липсата на тази възможност и
неустановената принадлежност на спорното материално право, към момента на
приключване на съдебното дирене, то предявения иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 9600 лева като
получена без основание, следва да
бъде отхвърлен като неоснователен.
С оглед неоснователността на главния иск, то явява се неоснователен и акцесорния
иск за осъждане на ответника да заплати сумата от 2913,08 лева – мораторна лихва върху главницата
считано от датата на плащане -16.09.2015г. до депозиране на исковата молба в
съда - 09.09.2018г.
По отношение на разноските:
С оглед изходът на спора в полза
на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 905,39 лева,
съобразно релевираното възражение за прекомерност на заплатеното възнаграждение
за процесуално представителство от ищеца.Следва да бъде посочено, че макар
производството по делото да приключи в три съдебни заседания, то причина за
отлагане на едно от съдебните заседания бе процесуалното поведение на
ответника, който бе и санкциониран с протоколно определение от о.с.з. проведено
на 05.04.2019г. При тези съображения съдът намира, че не следва да прилага
разпоредбата на чл.7, ал.8 от Наредба №1/09.07.2014г. за минималните адвокатски
възнаграждения, поради което следва да определи възнаграждение в минималния
размер на цитираната наредба, доколкото намира, че делото не се ползва с
особена правна и фактическа сложност, което да обоснове определяне на по-голямо
от минималното възнаграждение.
Водим от горното съдът
Р Е
Ш И :
отхвърля предявените искове от С.П.А., ЕГН ********** *** срещу Д.В.С., ЕГН ********** *** за
осъждане на ответника да заплати сумата от 9600 лева получени без основание
от ответника по невъзникнало облигационно
правоотношение по предварителен договор за покупко – продажба на недвижи имот
находящ се в местност „Сотира“, район Приморски, гр. Варна, както и сумата
от 2913,08 лева – мораторна
лихва върху главницата считано от 16.09.2015г. до
09.09.2018г., чл. 55, ал.1, пр.1-во
ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Осъжда С.П.А.,
ЕГН ********** *** да заплати на Д.В.С., ЕГН ********** *** сумата от 905,39 (деветстотин и пет лева и 39 ст.) лева съставляващи
заплатено възнаграждение за процесуално представителство, на осн. чл. 78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ :