№ 302
гр. София, 20.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО II ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иван Коев
Членове:Стефан Милев
Теодора Анг. Карабашева
при участието на секретаря Мариела П. Миланова
в присъствието на прокурора Алб. К. Т.
като разгледа докладваното от Стефан Милев Въззивно наказателно дело от
общ характер № 20221100600749 по описа за 2022 година
Подадената в срока и по реда на гл. XXI от НПК жалба от защитата на
подсъдимия М. Х. Р. (ЕГН: **********) е довела до образуваното пред СГС въззивно
производство за проверка на първоинстанционната присъда от 22.12.2021 г. по н.о.х.д.
№ 16008/20 г. на СРС (НО, 112 с.), с която Р. е бил признат за виновен в престъпление
по чл. 144, ал.3 НК, наказан с 3 месеца лишаване от свобода (с отложено изпълнение
по чл. 66 НК за срок от 3 години) и осъден да заплати разноските по делото.
Жалбата, поддържана в откритото въззивно заседание от подсъдимия и неговия
защитник (адв. Д.), е с искане за оправдаване (чл. 336, ал.1, т.3 НПК) и приведени
оплаквания за неправилен подход на СРС при оценката на доказателствата и
приложението на материалния закон. Процесуалните аргументи срещу присъдата са
сведени до това, че според защитата първата инстанция безкритично е възприела
изцяло фактите по обвинението; кредитирала е заключенията на психиатричните
експертизи и показанията на свидетелите А. и А., вкл. и по отношение на изпитания
„основателен страх“ от реализирането на инкриминираната закана; неоснователно е
отхвърлила достоверността на казаното от св. Виденов (относно „алибито“ на
подсъдимия). Районният съд е упрекнат и в неправилно подвеждане на фактите по
делото под състава на чл. 144, ал.3 НК, доколкото се твърди, че правният извод за
наличие на „основателен“ страх е бил базиран на експертни заключения, а не на
мотивирани юридически изводи.
Прокурорът при СГП счита жалбата за неоснователна, а постановената присъда
– за правилна.
СГС прецени, че следва да потвърди обжалваната присъда.
Първата инстанция не е допуснала пороци в установяването на фактите. Те са
1
били изследвани в рамките на предявените с обвинението обстоятелства, без да бъдат
„надскачани“ в тежест на подсъдимия и за целта Районният съд е събрал всички
необходими доказателства; анализирал ги е подробно и обективно, без да фаворизира
„обвинителните“ улики и да им придава предварително определена сила. По тази
причина не се и наложи във въззивното производство да се провежда допълнително
съдебно следствие (чл. 327, ал.3-4 НПК) или да се привнасят „нови фактически
положения“ (чл. 316 НПК). Основните съставомерни факти, които СРС е установил, и
които могат да бъдат изцяло споделени, са свързани със събитията около проявената от
подс. Р. към св. В. А. физическа и словесна агресия.
Около 19.00 ч. на 29.12.2019 г. св. А. се намирал в района на метростанция
„Люлин“ (гр. София), за да посрещне от работа съпругата си И. А.. Докато двамата се
намирали в подлеза на метростанцията, срещу тях се появил подс. М.Р. – бивш съпруг
на А., спрямо когото имало издадена ограничителна заповед за незабавна защита от
домашно насилие (№ 471244/15.08.2018 г. на СРС, 84 състав). Той се насочил към св.
В. А. с думите „Ще те убия“, ударил го в предната част на главата и - въпреки
оказаната от пострадалия съпротива - го съборил на земята, продължавал да го удря с
юмруци и да крещи: „Ще те размажа … Докато не те размажа, няма да спра…“. След
това чул, че св. А. се обажда на тел. 112, за да поиска съдействие по случая, излязъл от
подлеза, качил се в автомобила си и се отдалечил от мястото на инцидента. Малко по-
късно същата вечер подсъдимият пресрещнал двамата свидетели отново – този път
пред блока, в който живеели (ж.к. „Люлин“, бул. „*******), като пак налетял на бой на
В. А.. Намесил се, обаче, намиращият се в близост свидетел Г.Г. (приятел на св. В.П.,
сестра на И. А.), който застанал между двамата. Подс. Р. побягнал в посока към
Кооперативния пазар, а опитите на свидетелите А. и Г. да го догонят били неуспешни.
Същата вечер св. А., придружавана от пострадалия А., посетили СДВР/09 РУ, където
била подадена жалба за случая.
Първата инстанция не е допуснала пороци при формиране на вътрешното си
убеждение, защото всички доказателства, които е събрала, са били подложени на
внимателна проверка и оценени в съвкупност.
Главният проблем, поставен във въззивната жалба на подсъдимия, касае анализа
на свидетелските показания, защото СРС е бил упрекнат в неоснователно отдадено
доверие на казаното от пострадалия А. и от неговата съпруга И. А.. Всъщност, самият
жалбоподател не оспорва разказа на св. А. кога и къде са се случили изследваните
събития (вкл. и прочетените в тази част показания на пострадалия от досъдебното
производство), както и твърдението му, че двукратно е бил нападнат от подс. Р. –
физически, и словесно. Съобщената в тази насока информация е последователна,
логически свързана, сравнително подробна и съответстваща на версията на
свидетелите А. и Г..
Оплакването е по-скоро срещу застъпения в присъдата извод, че именно от
възникналия конфликт св. А. е изпитал „основателен страх“ отправената към него
закана с убийство да бъде изпълнена, а като насрещен (опровергаващ) довод е
изтъкнато, че няма житейска логика заплашено с убийство лице да е изпитало страх за
живота си и едновременно с това – да е предприело действия по физическо
преследване на извършителя, каквито факти са установени по делото. Районният съд се
е спрял на това обстоятелство, въпреки твърдението в жалбата, че то е било
игнорирано. Предприетото, обаче, от свидетелите А. и Г. неуспешно преследване на
подс. Р. не дискредитира нито достоверността на версията на пострадалия за по-рано
настъпилите събития, нито по дефиниция изключва възможността поведението на Р. да
е предизвикало у А. основателен страх от изпълнението на заканата. Самият пострадал
убедително е изложил пред първата инстанция обстоятелствата около преживения от
2
него последващ стрес, а твърденията му са подкрепени от събраната в досъдебното
производство медицинска документация (прочетена и приета по реда на чл. 283 НПК);
от двете последователни психиатрични експертизи; от факта, че още същата вечер той
и съпругата му са посетили СДВР/09 РУ, където св. А. подала сигнал за инцидента; и в
крайна сметка – от допълващите показания на самата А., която непосредствено е
възприела изследваните събития.
Когато свидетелите са очевидци на възпроизведените от тях обстоятелства
относно деянието и неговото авторство и когато съдът се убеди в достоверността на
показанията им, съобщените факти съставляват използваеми в наказателното
производство преки доказателства. Именно такъв е процесният случай, защото и А., и
А. са присъствали непосредствено на първия инцидент с подс. Р. (в подлеза на
метростанция „Люлин“) и на неговото продължение (пред бл. № 56 на бул. „Царица
Йоана“), възприето от намесилите се на мястото други двама свидетели – Г. и П.. На
практика – четири лица, без пряка заинтересованост от изхода на делото и без
установен мотив да лъжесвидетелстват, са съобщили пред СРС информация за
различни аспекти от поведението на подс. Р., съвпадащо изцяло с предявените в
обвинението съставомерни признаци на деянието по чл. 144, ал.3 НК.
Първата инстанция обосновано е оставила без доверие и опита на св. В.В. да
изгради „алиби“ на подс. Р. с твърдението, че на инкриминираните дата и час той се
намирал в гр. Шумен. Като се остави настрана изолираността на подобни изявления от
останалия доказателствен материал, няма как те да разколебаят извода, че на
местопрестъплението е бил забелязан именно подсъдимият; че той, а не друго лице, е
автор на проявената към св. А. психическа и вербална агресия. Възприемането му като
автор на деянието е извършено от поне две лица, които го познават сравнително добре
– бившата му съпруга (св. А.) и нейната сестра (св. П.). Така, че въззивното оплакване
за „недоказаност“ на обвинението в тази му част СГС намери за лишено от основание.
Жалбоподателят, впрочем, оспорва и посоченото от районната инстанция, че
инкриминираният инцидент не е първата (изолирана) агресивна проява на подсъдимия
спрямо бившата му съпруга, но срещу тази част на жалбата е достатъчно да се посочат
обстоятелствата около издадената срещу Р. съдебна заповед за незабавна защита в
полза на св. А. през 2018 г., приложена като писмено доказателство по делото.
Според въззивния жалбоподател, Районният съд е нарушил материалния закон,
като е приел, че поведението на подсъдимия е предизвикало у пострадалия А.
основателен страх отправената смъртна закана да бъде изпълнена и като е мотивирал
съществуването на тази закана с позоваване на експертните заключения по делото.
И това оплакване СГС намери за неоснователно.
Деянието на подс. М.Р. законосъобразно е било квалифицирано като
престъпление по чл. 144, ал.3 НК и то – в рамките на самото обвинение, за това, че
отправената в случая към св. А. закана (че ще го „убие“ и „размаже“) от обективна
страна „би могла да възбуди“ (а не - че „е възбудила“) основателен страх от
изпълнението й. Точно това е пропуснатият в жалбата момент, защото отправените
към СРС упреци са сведени до това, че подобен страх не е възникнал, което – освен, че
не е вярно – не е и задължително за съставомерността на фактите (въпрос, несъмнено
изяснен с Т.р. 53/89-ОСНК, цитирано в мотивите към присъдата). От значение е, че
самият характер на нападението (словесна заплаха, съпътствана от документално
установена физическа агресия), двукратното му проявление в рамките на около час и
разглеждането му в контекста на предходни неправомерни прояви на дееца спрямо
бившата му съпруга, са напълно достатъчни фактори, за да придадат на изречената
закана съставомерни измерения. Именно тази група от фактори е била съвкупно
преценена от първата инстанция, която не е базирала собствените си изводи
3
единствено на експертните заключения по делото (какъвто упрек е изтъкнат от
жалбоподателя).
Нещо повече - освен, че „би могла“, инкриминираната закана в действителност е
и предизвикала реален „основателен страх“ у пострадалия В. А. (изяснен и по
експертен път, и от собствените му показания), но това допълнително обстоятелство
СРС е можел да отчете като отегчаващо по смисъла на чл. 56 НК. Друг е въпросът, че
липсата на въззивен протест в тази насока се явява пречка втората инстанция да го
вземе предвид при обсъждането на наказанието. При определянето му Районният съд е
демонстрирал максимална снизходителност спрямо подс. Р., свеждайки (при условията
на чл. 54 НК) санкцията до нейния минимален размер – 3 месеца лишаване от свобода,
с отложено изпълнение във възможно най-кратък 3-годишен изпитателен срок по чл.
66 НК. Прокурорът не е възразил по реда на чл. 337, ал.2, т.1 НПК срещу проявения
подход, което прави безпредметно да се анализира правилно ли са били премерени
(отчетени) смекчаващите и отегчаващи данни. На практика, всички въпроси във връзка
с наказанието са решени в полза на подсъдимия, а доколкото делото се разглежда от
СГС само по негова жалба – следва да се обсъди единствено дали е възможно
приложението на чл. 55, ал.1, т.2, б. „б“ НК и следващата от него замяна на
лишаването от свобода с пробация. Смекчаващите случая обстоятелства, обаче, не са
нито изключителни, нито многобройни и това не позволява допълнително толериране
на подсъдимия. Извън чистото му съдебно минало и провокирането на инцидента от
предходни влошени отношения между него и бившата му съпруга, по делото не се
установява нищо допълнително, което да смекчи до посочените предели наложената
по общия ред на чл. 54 НК минимална санкция.
Признаването на подс. Р. за виновен закономерно е предпоставило и осъждането
му да понесе разноските по делото.
В обобщение, обосновано установените от първата инстанция факти, последвани
от правилно приложение на материалния закон и наказание, което втората инстанция
не би могла да ревизира в тежест на подсъдимия, налагат обжалваната присъда да бъде
потвърдена в цялост, поради което - в съответствие с чл. 338 НПК, Софийският
градски съд, НО, ІІ въззивен състав:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 22.12.2021 г. по н.о.х.д. № 16008/20 г. на СРС, НО, 112 с.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4