РЕШЕНИЕ
№ 1214
гр. Пловдив , 18.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на двадесет и втори юни, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330105721 по описа за 2021 година
Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД
и по чл. 79 от ЗЗД.
Ищецът „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. „В”, представляван от
пълномощник юрк. Р. И., е предявил против В. И. И., ЕГН: **********, от гр. П., бул. „Д.“
№ **, ет. *, ап. **, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по
частно гр. дело № 1920/ 2021 г. на ПРС, III гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 1049/ 03.02.2021 г., суми, както следва: сумата от 1 885, 81
лева- главница по договор за потребителски кредит № ****** от ****** г., сумата от 687, 25
лева- договорно възнаграждение за периода 20.10.2019 г. - 04.11.2020 г., сумата от 112, 09
лева- лихва за забава за периода 21.09.2019 г.- 04.11.2020 г. и сумата от 118, 04 лева- законна
лихва за периода 04.11.2020 г.- 01.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 02.02.2021 г. до окончателното
погасяване.
С исковата молба е предявен и осъдителен иск- за осъждане на ответника да заплати още
и следните суми по договора за потребителски кредит: сумата от 536, 24 лева-
възнаграждение за закупена услуга „Ф.“ и сумата от 1 613, 34 лева - възнаграждение за
закупена услуга „Ф.“, ведно със законната лихва.
В исковата молба е посочено, че между страните бил сключен договор за потребителски
1
кредит № ******* от ***** г., при следните параметри: сума по кредита- 1 950 лева, срок -
24 месеца, размер на вноската- 119, 71 лева, ГПР- 48, 96 %, ГЛП- 41 % и общо задължение
по кредита- 2 873, 01 лева. Отделно от това, клиентът закупил пакет допълнителни услуги,
за които дължал възнаграждение- сумата от 536, 24 лева - за услуга „Ф.“ и сумата от 1 613,
34 лева - услуга „Ф.“, вноските по които се дължали заедно с месечните вноски. Клиентът
получил ОУ, с които се бил запознал и ги подписал, била му предоставена и преддоговорна
информация със стандартния европейски формуляр. Лицето получило сумата по своя
банкова сметка, с което кредиторът изпълнил задълженията си по договора. За отпуснатата
сума по чл. 4 от ОУ се дължало възнаграждение в размер на 923, 01 лева, от което
непогасена останала сумата от 687, 25 лева за периода 20.10.2019 г.- 04.11.2020 г. Клиентът
сам поискал допълнителни възможност по кредита и закупил допълнителните услуги „ф.“ и
„ф.“, за които също дължал съответно възнаграждение. Длъжникът обаче направил само
една пълна и втора частична вноска по кредита, като считано от 04.11.2020 г. била обявена
предсрочна изискуемост на кредита, за което той бил уведомен с писмо. Общо погасената
сума била в размер на 519, 60 лева, с която се погасили част от лихвите и изцяло таксите по
Тарифата. Потребителят, ако желаел, имал възможност да се откаже от договора, но усвоил
сума, съгласил се с всички условия на кредита и следвало да върне отпуснатия му кредит. За
събиране на дължимите суми се образувало частно гр. дело № 1920/ 2021 г. на ПРС, III гр. с-
в, но длъжникът възразил в срок против издадената заповед и това обуславяло интереса от
предявяване на настоящия установителен иск. Осъдителният иск пък се предявявал за
сумите, за които заповедният съд бил отхвърлил заявлението. Моли делото да се разгледа в
отсъствие на страната. Претендират се и разноските по делото. В съдебно заседание
страната не се явява и не се представлява, като взема писмено становище по спора.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил от пълномощника на ответника, с който се оспорват
исковете. Твърди се, че в договора за кредит имало неравноправни клаузи, че той бил типов
и предварително изготвен, без възможност за корекции от потребителя, а условията по него
не били ясно формулирали. Не били спазени императивните изисквания за съдържанието на
договора по чл. 11 точки 9, 11, 12, 1, 16 и 20 от ЗПК, поради което той се явявал
недействителен. Клаузата за лихва била неравноправна и противоречаща на добрите нрави,
като надвишавала четири пъти размера на законната лихва. Клаузите за допълнителните
услуги „ф.“ и „ф.“ накърнявали договорното равноправие между страните, противоречали на
добрите нрави и се явявали нищожни. Заобикаляла се чрез тях и нормата на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК, като така неоснователно се обогатявал кредитора. При нищожност на кредита, се
дължала само чистата му стойност, а ответникът бил направил плащания за лихви и за
допълнителните услуги, които подлежали на връщане, като платени при начална липса на
основание. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В съдебно
заседание чрез пълномощника си поддържа отговора.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът от фактическа страна установява следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение № 1049/ 03.02.2021 г. по чл. 410 от
ГПК, издадена по частно гр. дело № 1920/ 2021 г. на ПРС, III гр. с-в, е разпоредено
2
ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1 885, 81 лева- главница по
договор за потребителски кредит № ****** от ****** г., сумата от 687, 25 лева- договорно
възнаграждение за периода 20.10.2019 г.- 04.11.2020 г., сумата от 112, 09 лева- лихва за
забава за периода 21.09.2019 г.- 04.11.2020 г. и сумата от 118, 04 лева- законна лихва за
периода 04.11.2020 г.- 01.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на постъпване на заявлението в съда- 02.02.2021 г. до окончателното погасяване,
както и направените разноски в заповедното производство в общ размер на 84, 37 лева.
Заявлението е било отхвърлено в частта, в която се е искало присъждане още и на
следните суми по договора за потребителски кредит: сумата от 536, 24 лева- възнаграждение
за закупена услуга „Ф.“ и сумата от 1 613, 34 лева- възнаграждение за закупена услуга „Ф.“.
Срещу така издадената заповед за изпълнение длъжникът чрез пълномощника си е подал
възражение в срок, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.
Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи
на разглеждане по същество.
С определението на съда по чл. 140 от ГПК е прието за съвместно разглеждане в
настоящото производство направеното в отговора на ответника възражение за прихващане
на сумата от 55, 52 лева- възнаградителна лихва и сумата от общо 190, 42 лева-
възнаграждение за пакет допълнителни услуги „ф.“ и „ф.“, платени на ищеца по твърдения
на ответника без правно основание по нищожни клаузи по договора за кредит.
Между страните е бил сключен потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ №
****** от ***** г., при следните условия: сума- 1 950 лева, срок- 24 месеца, размер на
вноската- 119, 71 лева, ГПР- 48, 96 %, ГЛП- 41 %, обща сума по кредита- 2 873, 01 лева, с
други суми за закупена допълнителна услуга „Ф.“- 585 лева и за закупена допълнителна
услуга „Ф.“- 1 755 лева, или общо задължение заедно със допълнителните услуги от 5 213,
01 лева.
Като писмени доказателства са представени копие от договора за паричен заем, ведно с
общите условия по него. Приети са още искането за отпускането на кредит, погасителния
план към договора, извлечение по сметка и стандартният европейски формуляр, както и
връчено на адреса на длъжника писмо- уведомление за размера на дълга и за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ответникът е усвоил заетата сума. Ищецът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ответникът пък е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
3
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
С отговора са въведени възражения за неравноправни клаузи на договора, по отношение на
които се твърди, че са нищожни, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали
действително същите са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.
В договора ГЛП е определен на 41 %, като в ЗПР няма предвидено ограничение на
договорната лихва, за разлика от размер на ГПР, но съдебната практика е наложила
постановката, че уговарянето на лихвен процент повече от три пъти над законната лихва, е
извън рамките на свободата на договарянето по чл. 9 от ЗЗД. Тази свобода не е
неограничена, а е поставена в зависимост от принципите на добросъвестността и
справедливостта. Целта на уговореното възнаграждение (цената на услугата) по един
договор за заем е покриване на разходите на кредитора, свързани с отпускането на кредита,
както и с компенсирането на гражданските плодове от финансовия ресурс, които
заемодателят би могъл да реализира за срока на предоставянето му на заемателя. В случая
обаче, така уговореният размер на лихвата (почти половината от заемната сума) излиза
извън посочените цели и води до неоснователно обогатяване на заемодателя. Не такъв е
смисълът на уговорката за възнаградителна лихва при предоставянето на заемни средства.
Размерът на това възнаграждение не съответства на предназначението му и с оглед
съотношението спрямо законната лихва (което е около 10 %), води до неправомерно
разпределение на блага в отношенията между страните. Именно поради изложените
съображения, съдът намира, че уговорката относно този размер противоречи на
общоприетите правила и норми за добросъвестност, поради което е нищожна на основание
чл. 26 ал. 1, предложение трето от ЗЗД.
По отношение на клаузите в договора за закупуване на задължителни услуги- в договора е
посочено, че клиентът е закупил допълнителни услуги „ф.“- за приоритетно разглеждане и
изплащане на кредита и „ф.“- за възможност за промяна на погасителния план, като цената
на първата е в размер на 585 лева, а на втората- 1 755 лева. Изрично е посочено, че пакетът
допълнителни услуги се закупува по избор на клиента и това не е условие за отпускане на
кредита. Тази свобода на договаряне обаче, както по- горе вече беше посочено, не означава,
че дадените клаузи не могат да бъдат обявени за нищожни, ако се намират в противоречие
със закона. Изрично нормата на чл. 10а ал. 2 от ЗПК предоставя възможността за събиране
на такси и комисионни, но не и такива, които са свързани с усвояване или управление на
кредита. Макар и оформени като „допълнителни услуги“ по договора, със самостоятелен
характер, които не са задължителни, тези две услуги по естеството си са свързани с
усвояването и управлението на кредита. Правото на приоритетно разглеждане и изплащане
4
на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване
на кредита- по- бързо разглеждане на искането за кредита, по- бързото отпускане на
исканата сума, по- бързото оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия,
които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в
цената на услугата. В този смисъл това не е допълнителна услуга, както формално е
посочено в договора, а представлява действия, които са присъщи при отпускането на всеки
един кредит- разглеждане на искането и изплащане на съответната сума. По същия начин
стоят нещата и с другата услуга, която пък е свързана с управлението на кредита, доколкото
всяка промяна на погасителния план принципно касае промяна на условията по договора, за
което се изисква съгласието и на двете страни, като е без значение коя от страните иска тази
промяна, тъй като без съгласие на другата, същата е невъзможна. В този смисъл, ако на
клиента е предоставена възможност да поиска промяна на погасителния план (отлагане,
разсрочване на вноски и др. опции) с оглед положението си (доходи, финансово състояние,
конкретна нужда и т.н.), това са именно действия, свързани с управление на кредита,
изискващи съответно поведение и на двете страни по договора, а не допълнителна услуга,
без наличието на която длъжникът да няма право да предоговаря условията по кредита си, в
частност касаещи вноските по погасителния план. Напротив- законодателят не забранява на
страните възможността да предоговарят условията по договора или да променят по общо
съгласие погасителния план, поради което това е законово предвидена възможност, а не
предоставена такава от кредитора на длъжника, за която той да му дължи възнаграждение и
то в размер близък до стойността на отпуснатия заем. По този начин се плаща за права,
които потребителят има, което е недопустимо от гледна точка на принципите на
добросъвестност и справедливост. Още повече, че възнаграждението е предвидено
предварително, т.е. без да е ползвана тази услуга, която може и въобще да не бъде
използвана от клиента, но той с подписването на договора си я платил и в случай на
неползване за кредитора не възникват никакви насрещни задължения, а той вече е получил
цената на услугата.
Предвид горните съображения, таксите за допълнителните услуги, които реално са такси
по кредита предвид естеството си и представляват допълнително плащане, следва да бъдат
включени в ГПР, с оглед нормата на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Като не е направено това, се
получава заобикаляне на разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, която предвижда лимит до
петкратния размер на законната лихва, защото прибавянето на тези суми към високия
лихвен процент многократно ще надвиши границата от около 50 %, при посочен ГПР от 48,
89 %. Изрично е предвидено в чл. 21 ал. 1 от ЗПК, че клаузи в договора за потребителски
кредит, които заобикалят изискванията на закона, са нищожни. Именно поради
нищожността им предвидените по тях суми се явяват недължими и ответникът не дължи
тяхното изпълнение.
Предвид констатираната от съда нищожност на договора на посочените основания не е
необходимо излагане на повече съображения по същество, защото законодателят е
предвидил в чл. 23 от ЗПК, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви,
5
неустойки, такси или други разходи по кредита. В този смисъл претенцията на ищеца
спрямо ответника за остатъчната главница по кредита в размер на 1 885, 81 лева, е
основателна и следва да се уважи, като размерът на сумата се установява от извлечението от
сметка по кредита (едностранно създаден от кредитора документ, удостоверяващ факти,
касаещи изпълнението на длъжника), от което е видно, че клиентът е заплатил за главница
сумата от 64, 19 лева, от общо отпуснатата му такава от 1 950 лева. В случая е без значение
обстоятелството, че в настоящото установително производство главницата се претендира на
договорно основание, като това обстоятелство не следва да води до отхвърляне на иска за
главница. Нормата на чл. 23 от ЗПК не е пречка за присъждане на заетата сума, дори и в
хода на делото да се установи, че договорът за кредит е недействителен. Това е така, защото
съответният законов текст цели да уреди отношенията между страните по потребителския
кредит при установяване на неговата недействителност. Тя следва да намери приложение и в
хипотеза като настоящата- предявен иск по чл. 422 от ГПК, доколкото въпросът за
недействителността на договора обичайно възниква и се разглежда именно в подобно
производство на предявен иск от кредитор срещу длъжник, основан на сключения между тях
договор. Противното би означавало кредиторът да бъде принуден да води повторен процес,
в който по правилата за неоснователно обогатяване да претендира връщане на тази дадена в
заем сума, което освен, че не е целесъобразно с оглед процесуална икономия, се явява и
безпредметно, защото разпоредбата на чл. 23 от ЗПК възпроизвежда общите правила на чл.
34 и чл. 55 ал. 1 от ЗЗД, които са основанието за този евентуален бъдещ иск на кредитора. В
случая няма да е налице недопустимо произнасяне на решаващия състав за връщане на
заемната сума по един нищожен договор, нито пък ще се промени основанието на
претенцията, защото нормата на чл. 23 от ЗПК урежда последиците от един недействителен
потребителски договор, които няма пречка да се приложат и в производството по чл. 422 от
ГПК.
Във връзка с възражението за прихващане, въведено от ответника и прието за съвместно
разглеждане в процеса, на първо място следва да се посочи, че същото представлява
процесуален способ за защита срещу предявения иск. То е надлежно заявено в хода на
висящия процес и е допустимо, независимо дали вземането по възражението е ликвидно и
изискуемо. В настоящия случай няма пречка да се извърши съдебно прихващане с
решението, което установява основанието и размера на вземането по възражението и по
този начин го прави ликвидно и изискуемо, като погасителният ефект настъпва след влизане
в сила на съдебния акт. На следващо място, доколкото между страните по делото са налице
еднородни, заместими и изискуеми насрещни вземания, няма пречка да се извърши
прихващане до размера на по- малката сума измежду дължимите вземания на ответника за
платени суми за нищожните клаузи по договора за лихва и за допълнителни услуги (пак
видно от извлечението от сметка на лист 21 от делото) с вземането на кредитора за
главницата. Длъжникът е извършил следните плащания по кредита: сумата от 64, 19 лева- за
главница, сумата от 55, 52 лева- за лихва и сумата от общо 190, 42 лева- за допълнителни
услуги, или общо е заплатил сумата от 245, 94 лева, като именно с тази сума следва да се
намали дължимата главница (която остава дължима само до размера от 1 639, 87 лева, до
6
който следва да се уважи), а искът в тази му част до пълната претенция следва да се
отхвърли като погасен чрез прихващане с насрещното вземане на ответника. За останалите
претенции, както установителните за лихви (законна- в размер на 118, 04 лева и за забава- за
112, 09 лева), както и за договорно възнаграждение (от 687, 25 лева), така и осъдителните за
възнаграждение за пакета от допълнителните услуги (от 536, 24 лева- за услуга „ф.“ и от 1
613, 34 лева- за услуга „ф.“), исковете следва да се отхвърлят изцяло, предвид
недействителността на договора за потребителски кредит в тези му части и недължимостта
на потребителя за тези суми.
В заключение следва да се приеме, че в полза на ищеца съществува частично съответното
парично вземане, по отношение на което вече е била издадена заповед за изпълнение.
Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на точка 12
от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство следва да се
произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в настоящото решение.
Доколкото обаче претенцията е само частично уважена, то и разноските в заповедното
производство, направени от заявителя за държавна такса и за юрисконсултско
възнаграждение, също следва да присъдят по съразмерност, като на страната се присъди по-
малко от претендираната сума. Изчислени съобразно уваженото вземане за главница,
разноските в полза на ищеца- заявител следва да възлизат на сумата от 47, 75 лева, като
разликата до пълния им присъден в заповедното производство размер от 84, 37 лева, остава
за сметка на страната. Длъжникът също има право на разноски в заповедното производство,
за което е депозирал изрична молба, както и договор за правна защита, по който е заплатил
сумата от 300 лева като възнаграждение на пълномощника си, но тук по съразмерност му се
дължи само сумата от 130, 20 лева.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковите претенции, на основание
чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Ищецът е внесъл държавна такса в размер на 99, 06 лева (л. 22), като му е
дължимо и юрисконсултско възнаграждение, доколкото страната е представлявана от
пълномощник по делото, определено в минималния размер от 100 лева, съгласно чл. 25 ал. 1
от Наредбата за заплащане на правната помощ, вр. чл. 78 ал. 8 от ГПК, с оглед фактическата
и правна сложност на делото. Ответникът не е направил разноски в процеса, като страната е
представлявана от свой пълномощник, на когото тя не е заплатила хонорар (л. 44), в която
връзка моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона
за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на
ответницата е посочено, че тя се представлява безплатно от адвокат С.Н., като близък до
него, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 3, предложение второ от ЗА представлява основание
за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези
законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде съобразено с цената на иска и нормата на чл. 7 ал. 1 т.
2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и
принципно възлиза на сумата от 576, 69 лева, но по съразмерност то е 385, 74 лева, като в
случая сумата директно следва да бъде присъдена в полза на адвоката. Така по
7
съразмерност, на страните се дължат разноски, както следва: на ищеца- 65, 90 лева, на
ответника по заповедното дело- 130, 20 лева, а на адвоката му по настоящото производство-
385, 74 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е,
вх. „В”, представлявано от ****** С. Н. и Я. Ч., че В. И. И., ЕГН: **********, от гр. П., бул.
„Д.“ № **, ет. *, ап. **, ДЪЛЖИ присъдената по частно гр. дело № 1920/ 2021 г. на ПРС, III
гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1049/
03.02.2021 г., сума в размер на 1 639, 87 (хиляда шестстотин тридесет и девет лева и
осемдесет и седем стотинки) лева, представляваща дължима главница по договор за
потребителски кредит № ****** от **** г., ведно със законната лихва върху сумата от
датата на подаване на заявлението в съда- 02.02.2021 г. до окончателното й погасяване, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата за главницата над уважения до пълния предявен размер от 1
885, 81 лева, като погасен ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещното вземане на ответника в общ
размер на 245, 94 лева- платени суми по договора за главница, лихва и допълнителни услуги
и ОТХВЪРЛЯ иска за признаване на установено, че дължи още сумата от 687, 25
(шестстотин осемдесет и седем лева и двадесет и пет стотинки) лева- договорно
възнаграждение за периода 20.10.2019 г.- 04.11.2020 г., сумата от 112, 09 (сто и дванадесет
лева и девет стотинки) лева- лихва за забава за периода 21.09.2019 г.- 04.11.2020 г. и сумата
от 118, 04 (сто и осемнадесет лева и четири стотинки) лева- законна лихва за периода
04.11.2020 г.- 01.02.2021 г.
ОТХВЪРЛЯ иска на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. „В”, представлявано от
***** С. Н. и Я. Ч., против В. И. И., ЕГН: **********, от гр. П., бул. „Д.“ № **, ет. *, ап. **,
за осъждането му да заплати допълнително и следните суми по договора за потребителски
кредит № ***** от ****** г: сумата от 536, 24 (петстотин тридесет и шест лева и двадесет и
четири стотинки) лева- възнаграждение за закупена услуга „Ф.“ и сумата от 1 613, 34
(хиляда шестстотин и тринадесет лева и тридесет и четири стотинки) лева- възнаграждение
за закупена услуга „Ф.“, ведно със законната лихва върху сумите.
ОСЪЖДА В. И. И., ЕГН: **********, от гр. П., бул. „Д.“ № **, ет. *, ап. **, да заплати на
„Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. „В”, представлявано от***** С. Н. и Я. Ч.,
направените разноски по заповедното производство в размер на 47, 75 (четиридесет и седем
лева и седемдесет и пет стотинки) лева, изчислени по съразмерност, както и направените по
настоящото дело разноски в размер на 65, 90 (шестдесет и пет лева и деветдесет стотинки)
8
лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. „В”, представлявано от **** С. Н.
и Я. Ч., да заплати на В. И. И., ЕГН: **********, от гр. П., бул. „Д.“ № **, ет. *, ап. **,
направените разноски в заповедното производство за адвокатско възнаграждение в размер
на 130, 20 (сто и тридесет лева и двадесет стотинки) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България” № 49, бл. 53Е, вх. „В”, представлявано от **** С. Н.
и Я. Ч., да заплати на адв.С. К. Н., ЕГН: *****, с адрес на кантората: гр. П., ул. „Й. Г.“ № **,
адвокатско възнаграждение за осъществено на ответника В. И. И., ЕГН: **********,
безплатно процесуално представителство в настоящото производство в размер на 385, 74
(триста осемдесет и пет лева и седемдесет и четири стотинки) лева, изчислено по
съразмерност и определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __/п/_____________________
9