Р Е Ш Е Н И Е № 260389
16.03.2021г.,
град Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
Гражданско отделение,VI състав
На 22.02.2021г.
В публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НАДЕЖДА ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА
ТАНЯ
ГЕОРГИЕВА
Секретар: Пенка Георгиева
като разгледа
докладваното от съдия Георгиева
в.гр.дело № 184 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от Й.А.К., подадена от особения му представител адв.Е.Г.-***,
срещу Решение № 261072/29.10.2020 г. по гр.д.№ 16780/2019 г. на ПРС, в частта, с
която е признато за установено вземането на „Делта Кредит“ АДСИЦ с ЕИК
*********, гр.София към жалбоподателя в размер на 719 лв. главница по договор
за кредит № 56902/10.10.2014 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, правата по който са
прехврълени на ищеца по силата на цесия от 25.01.2016 г., ведно със законната лихва
върху главницата от подаване на заявлението по чл.410 ГПК, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 12150/2019 г. на ПРС.
В
жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност и неправилност на решението в
обжалваната му част. Конкретно жалбоподателят оспорва правните изводи на първоинстанионния
съд , че прехвърлянето на вземанията с договора за цесия, по силата на който
ищецът се легитимира като кредитор, е надлежно съобщена на длъжника чрез
назначения му в производството особен представител, както и относно
отхвърленото възражение за погасяване на вземането по давност. На следващо
място е изложено оплакване относно липсата на произнасяне на първоинстанционния
съд по възражението за недействителност на договор аз акредит на специалните
основания по чл.22 ЗПК. Моли за отмяна на първоинстанционното решение в
посочената част и отхвръляне на иска.
В
законоустановения срок по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна, в коят осе мотивира становище за правилност и
законосъобразност на решението.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима
и следва да бъде разгледана
по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така
посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на
предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което
производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността
на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените
в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи
за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.
Предмет на образуваното първоинстанционно производство
е установителен иск, предявен по реда на
чл.422 ГПК за съществуване на парични вземания по за кредит №
56902/10.10.2014 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, представляващи главница,
възнаградителна лихва , наказателна лихва
и такса за изискуем кредит, които вземания са прехвърлени на ищеца по
силата на договор за цесия от 25.01.2016
г., за които е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.№ 12150/2019
г. на ПРС .
Първоинстанционният съд е приел за
установено, че по сключен договор за кредит от 10.10.2014 г. с „Банка
ДСК“ ЕАД
ответникът е усвоил паричен кредит в размер на 719 лв., която сума е била преведена
на посочено от него лице в изпълнение на задължение за заплащане на продажна
цена по договор за покупко-продажба на телевизор. Крайният срок за погасяване
на заема е бил определен на 10.10.2015 г., като издължаването му е следвало да
се извърши по погасителен план, ведно с уговорената възнаградителна лихва.
Установено е, че плащания по кредита от длъжника не са постъпвали.
Вземанията по кредита са прехвърлени на „Делта Кредит“ АДСИЦ на 25.01.2016
г. по силата на договор за цесия, като уведомлението за цесията, изходящо от
цедента, е приложено към исковата молба.
С решението си районният съд е признал за установено вземането за главница
в размер на 719 лв., а останалите претенции е отхвърлил. В отхврълителните
части решението е влязло в сила като необжалвано.
Спорни пред въззивната инстанция се
явяват въпросите за действителността на договора в аспекта на императивните
изисквания по чл.10 и чл.11 от ЗПК, за надлежното уведомяване на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането, както и по възражението за изтекла
погасителна давност досежно главницата по кредита.
Относно възражението на ответника за
недействителност на договора въззивният съд приема следното:
Анализирано съдържанието на процесния договор за кредит обуславя
извода, че е спазена писмената форма, шрифтът на текста е не по – малък от 12, съгласно чл. 10 от Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие
с чл. 11, ал. 1, т. 1- т.11 ЗПК, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения
кредит, индивидуализация на страните по него, размер на лихвения процент, който в случая е фиксиран
за целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните вноски и
периодичността и датите на плащането им, както и останалото съдържание по чл. 11, ал.
1, т. 12 до т. 26.
Настоящият състав на ПОС не
споделя доводите на ответника за противоречие на процесния договор с
изискванията на чл.11, т.9 от ЗПК относно посочване на лихвения процент и
условията за прилагането му. В случая договорът е сключен при фиксиран лихвен
процент- 39,73%, т.е. същият е непроменлива величина за целия срок на договора,
поради което и изискването за посочване на условия, при които се прилага, не е
било необходимо. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон,
така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване
към съдържанието на договора посочване на компонетните на всяка една
погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част-
за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело
С-42/15, което е задължително за националните съдилища на осн.чл.633 от ГПК.
Липсва нарушение и на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на годишния процент на
разходите / ГПР/ и общата сума, дължима от потребителя. Въззивният състав не
споделя разбирането, че е необходимо договорът да съдържа изброяване на
компонетните, включени в ГПР, съответно в общата сума, дължима от потребителя.
Тези компонетни са изрично посочени в
закона / чл.19 ЗПК/.
Изложеното дотук обуславя
извод, че процесният договор не е недействителен на някое от специалните
основания по чл.22 ЗПК. Независимо от това следва да се има предвид, че дори и
при констатираната недействителност на договора по разпореждането на чл.23 ЗПК се
дължи чистата стойност по кредита- усвоената главница.
Относно надлежното съобщаване на цесия
по чл.99, ал.4 ЗЗД, въззивният съд намира следното: Въззивният състав не
възприема възраженията , свързани с липса на
уведомяване на длъжника за цесията- чл.99, ал.4 ЗЗД. На първо място
неуведомяването на длъжника би го освободило от отговорност към новия кредитор
само в случай, че вече е платил на предишния си такъв- подобни твърдения
липсват, а и е установено, че не са извършвани каквито и да било погашения по
дълга. Безспорно е, че уведомлението за прехвърляне на вземането не е
било връчено на длъжника преди образуване на делото, но връчването му на
особения представител в хода на производството следва да бъде зачетено като
факт по чл.235, ал.3 ГПК. Връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от
този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. / в т.см.Решение по т.д.№
193/2018 г. на ВКС, І т.о./. Изводът е, че ответникът е надлежно уведомен за
прехвърляне на вземането, а ищецът се легитимира като взискател по цесията.
Неоснователно е и възражението за погасяване
по давност на вземането за главница. Относимият давностен срок е общият
петгодишен по чл.110 ЗЗД, който за първата вноска по кредита е започнал да тече
на 10.11.2014 г. / чл.114 ЗЗД/. При това положение към датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК- 23.07.2019 г. те е изтекъл.
Изложеното обуславя извод,
че претенцията за главница е доказана по основание и размер и следва да бъде
уважена, до който извод е достигнал и първоинстанционният съд. Решението в
обжалваната част е законосъобразен отговор на поставения правен спор, поради
което ще се потвърди.
Решението на въззивния съд
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното,
Пловдивският окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № № 261072/29.10.2020 г. по гр.д.№ 16780/2019 г. на ПРС, в частта, с която е
признато за установено вземането на „Делта Кредит“ АДСИЦ с ЕИК *********,
гр.София към Й.А.К. *** в размер на 719 лв. главница по договор за кредит №
56902/10.10.2014 г., сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, правата по който са прехврълени
на ищеца по силата на цесия от 25.01.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл.410 ГПК, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 12150/2019 г. на ПРС.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: