№ 13700
гр. София, 10.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 63 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА
при участието на секретаря ГАЛИНА ЦВ. ГОРАНОВА ШИПОВАЦ
като разгледа докладваното от КРИСТИНА Н. КОСТАДИНОВА Гражданско
дело № 20231110147525 по описа за 2023 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 415 от ГПК.
Образувано е по искова молба на „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД с ЕИК:
*********, уточнена с допълнителна молба с вх. № 305784/30.10.2023 г.,
подадена чрез процесуалния му представител – адв. В. Г., срещу П. Н. Б., с
ЕГН: **********, с която се иска:
1. Да бъде признато за установено, че ответницата дължи на ищеца
следните суми: 1.1/ сумата от 1958,59 лева – непогасена главница по 15
броя вноски с падеж от 20.10.2021г. до 20.12.2022 г., дължими по договор
за потребителски кредит № М0000001827 от 24.07.2020 г., ведно със
законна лихва за период от 06.01.2023 г. /датата на подаване на
заявлението по ч.гр.д. № 973/2023 г. по описа на СРС/ до изплащане на
вземането, 1.2/ сумата от 2820,11 лева – възнаградителна лихва по 15
броя вноски по същия кредит за периода от 20.10.2021 г. до 20.12.2022 г. и
1.3/ сумата от 156,88 лева – обезщетение за забава за периода от
21.10.2021 г. до 05.01.2023 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по ч.гр.д. № 973/2023 г. по описа на СРС, както и
2. Ответницата да бъде осъдена да заплати на ищеца следните суми: 2.1./
сумата от 1525,66 лева – непогасена главница по 8 броя вноски с падеж
от 20.01.2023 г. до 20.08.2023 г., дължими по договор за потребителски
кредит № М0000001827 от 24.07.2020г., ведно със законна лихва за
период от 25.08.2023 г. /датата на подаване на исковата молба/ до
1
изплащане на вземането и 2.2./ сумата от 1034,82 лв. – възнаградителна
лихва за периода от 20.01.2023 г. до 20.08.2023 г.
Претендират се и направените по делото разноски, както и разноски за
заповедното производство.
В исковата молба се твърди, че между страните съществува валидно
облигационно отношение, възникнало по силата на сключен между „Мъни
Плюс Мениджмънт“ АД, като кредитодател и П. Н. Б., като кредитополучател
по индивидуален договор за потребителски кредит № М0000001827 от
24.07.2020 г. Посочва се, че по силата на сключения договор, на
кредитополучателя е отпусната сума в размер на 7500 лева, от които сума в
размер на 3302,62 лева е преведена по сметка на кредитори на
кредитополучателя (на „4 Финанс“ ЕООД са преведени суми в размер на
1364,87 лв. за погасяване на задължения по договор № ********** от
03.07.2020 г.; на „Фератум България“ ЕООД е преведена сумата от 600 лв. за
погасяване на задължения по договор № 868009; на „Ай Тръст“ ЕООД е
преведена сума в размер на 100,99 лв. за погасяване на задълженията по
договор № CN-2243451/13.06.2020 г. и на „Кредисимо“ ЕАД – 1236,76 лв. – за
погасяване на задължения по договор № CN-2243451/13.06.2020 г.), а
остатъкът от 4197,38 лв. за текущи нужди кредитодателят е превел по сметка,
посочена в чл. 8 от договора за кредит – IBAN: BG16RZBB91551097308986
при „Райфайзенбанк България“ ЕАД.
Твърди се, че кредитополучателят се е задължил да върне сумата по
главницата, заедно с договорна възнаградителна лихва в размер на 7837,18
лева за срок 48 месеца съобразно договорен погасителен план, при следните
условия: 41% годишен лихвен процент по кредита, 49,68% – ГПР по кредита и
обща сума, която следва да се погаси от кредитополучателя за периода на
погасяването на кредита – 15337,18 лв. В процесния договор за кредит било
договорено, че при забава за изплащане на погасителна вноска,
кредитополучателя дължи да заплати законна лихва за забава върху цялата
просрочена сума.
Посочва се, че по процесния договор за потребителски кредит
ответникът е в просрочие по отношение на главница и договорна лихва по
вноски от 15-та до 29-та включително по погасителния план, като
незаплатената вноска за договорната лихва по вноска № 15 е в незаплатен
размер от 195,73 лв.
В тази връзка се уточнява, че незаплатените задължения по договора за
кредит са в размер на 4778,70 лв., от които: 1958,59 лв. – 15 броя незаплатени
вноски по главница, дължими за периода 20.10.2021 г. до 20.12.2022 г. и
2820,11 лв. – 15 броя незаплатени вноски по договорна възнаградителна
лихва, дължими за периода 20.10.2021 г. до 20.12.2022 г., а на основание
чл.19.2. от процесния договор за кредит е начислена лихва за забава в размер
на 156,88 лв. за периода на забавата – от 21.10.2021 г. до 05.01.2023 г.
На следващо място в исковата молба се твърди, че към датата на
предявяване на настоящия иск са падежирани и не са заплатени и вноските от
№ 30 до № 37 включително с падежи от 20.01.2023 г. до 20.08.2023 г., поради
2
което се дължат от ответника и сумите от 1526,66 лв. – незаплатени вноски по
главницата за периода от 20.01.2023 г. до 20.08.2023 г. включително и 1034,82
лв. – незаплатени вноски за договорна възнаградителна лихва за периода от
20.01.2023 г. до 20.08.2023 г. включително. Поради това за посочените суми
ищецът предявява осъдителен иск.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат уважени.
С уточнителна молба са представени: индивидуален договор за кредит
№ М0000001827 от 24.07.2020 г., стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити и искане-декларация
за кредит, удостоверение за банкова сметка, платежно нареждане за извършен
кредитен превод – 5 бр., заявление за рефинансиране на задължение – 2 бр.,
удостоверение за актуален размер на задълженията – 5 бр.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по
делото П. Н. Б., е постъпил писмен отговор, с който предявените искове се
оспорват като неоснователни.
Твърди се, че процесният договор за потребителски кредит е изцяло
нищожен, евентуално – че нищожна клаузата за договорната лихва и ГПР
поради противоречие на закона, на добрите нрави и като неравноправни
клаузи, както и на клаузата на чл.18, ал.1, т.3 от договора – за обезщетение в
полза на кредитодателя при предсрочно погасяване на кредита.
Посочва се, че договореният в чл. 10, изр. 1 от договора ГПР е в размер
на 49,68%, който се оспорва като немотивирано висок и противоречащ на
добрите нрави. Поддържа се, че не са посочени допусканията, взети предвид
при формиране на ГПР и не са посочени разходите по кредита, с които той се
оскъпява и са в тежест на кредитополучателя, не става ясно как се е получил
размерът на ГПР. Посочва, че според съдебната практика по вътрешното
право и по правото на ЕС непосочване на компонентите, които влизат в ГПР
следва да се приравни на непосочване на ГПР. Поддържа, че в ГПР е следвало
да се включи и неустойката за непредоставяне на обезпечение, но това не е
направено, а с включването на това задължение по кредита в размер на ГПР,
последният става в размер над 50% и съответно надвишава императивния
максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
На следващо място, се оспорва годишният лихвен процент по кредита,
като посочва, че е немотивирано висок, противоречащ на добрите нрави – на
принципите на справедливост и добросъвестност. Посочва, че процесният
размер на лихвата за забава води до явна нееквивалентност на престациите на
длъжника и на кредитора. В практиката на ВКС трайно се приемало, че
уговорката за възнаградителна лихва в размер над 3 пъти размера на законната
лихва забава по необезпечен кредит, противоречи на добрите нрави и поради
това е нищожна, поради което, доколкото процесната възнаградителна
договорна лихва надвишава този размер, се явява нищожна.
Посочва се, че както договорната възнаградителна лихва, така и
клаузата за ГПР не са индивидуално договорени клаузи, тъй като са
едностранно определени от кредитодателя и кредитополучателя не е могъл да
влияе върху съдържанието им. Посочва, че характера на клаузите е такъв, че
3
не може да се предположи, че сделката би била сключена без тях и не могат да
бъдат заместени от императивни правила на закона, те са част от
същественото съдържание на договора, очертават съдържанието на договора
като кредит и като възмездна сделка, поради което тяхната нищожност влече
нищожност на договора в цялост.
В условията на евентуалност, оспорва като недействителна и клаузата
на чл. 18, ал. 1, т. 3 от договора, с която е предвидено, че в хипотезата на
предсрочно погасяване на кредита от страна на потребителя, кредиторът има
право на обезщетение за евентуалните разходи, свързани с предсрочно
погасяване на кредита в размер на 1% от предсрочно погасената сума по
кредита, ако оставащия срок на кредита е по-голям от една година и 0,5% от
сумата по предсрочно погасения кредит – когато оставащия срок на кредита е
по-малък от една година. Посочва, че с процесната клауза се въвежда
отговорност на потребителя при изпълнение на задълженията му, поради
което противоречи на правната логика и че длъжникът следва да заплати
остатъка от кредита без да му се начисляват допълнителни разходи за това.
Поради горепосоченото моли съдът да отхвърли предявените искове
като неоснователни и недоказани, тъй като договорът за кредит е
недействителен.
Претендират се разноски, в това число и адвокатско възнаграждение.
С допълнителна молба ответницата посочва, че счита договора за изцяло
недействителен – като въвежда доводи за това обстоятелство – не предявява
нарочен иск за прогласяване нищожност на договора или на отделни негови
клаузи.
В хода на производството по делото е извършена и приета съдебно
счетоводна експертиза с вх. № 180848/03.06.2024 г.
В съдебно заседание, проведено на 11.06.2024 г., от процесуалния
представител на ищеца е постъпила писмена молба, с която изразява
становище за неоснователност на възраженията на ответника. Иска се
исковите претенции да бъдат уважени.
Ответницата П. Н. Б. редовно призована, не се явява в насроченото по
делото съдебно заседание. Вместо същата се явява адв. Сарафова, която
изразява становище за отхвърляне на исковете.
Софийският районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
От ищцовото дружество е депозирано заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК срещу ответницата за
вземанията, които са предмет на настоящото производство по
установителните искове. В тази връзка по подаденото заявление районният
съд е издал заповед № 8502/21.03.2023 г. по ч.гр.д. № 973/2023 г. по описа на
СРС. Последната е връчена на длъжника П. Н. Б., който е депозирал
възражение срещу същата.
От представеното по делото копие от договор за потребителски кредит №
4
М0000001827/24.07.2020 г. се установява, че на 24.07.2020 г. между ищеца,
като заемодател, и ответника, като заемополучател, е сключен договор за
паричен заем при следните параметри: сума на кредита: 7500 лева, срок на
кредита 48 месеца, годишен процент на разходите /ГПР/ 49.68 % и годишен
лихвен процент /ГЛП/ 41 % при лихвен процент на ден 0.11 %. При тези
параметри общото задължение по кредита е в размер на 15 337.18 лева – като
включва главница от 7500 лева и договорна лихва от 7837.28 лева – при
размер на месечната вноска от 320.06 лева. В погасителния план е отразено с
всяка вноска каква част от главницата и каква част от лихвата се погасяват.
В договора обаче е уговорено и заплащане на сумата от 1800 лева –
разходи за обезпечаване на риска от просрочие на погасителните вноски – в
чл. 18.2. т. 7 и т. 8. Уговорено е и че сумата ще бъде разсрочена заедно с
погаителните вноски – по 37.50 лева месечно – като така всяка погасителна
вноска е в общ размер от 357.56 лева. Сумата е предвидено да бъде заплатена
от ответницата – ако не представи документ за доходите си – като срещу нея
се предвижда ищцовото дружество да предприеме действия по обезпечаване
на задълженията й по договора – които действия обаче не са посочени, нито
конкретизирани по отделно като естество и стойност.
Страните не спорят, че сумата от 7500 лева главница е действително
усвоена от ответницата. Липсва спор и че част от сумата е преведена от
заемодателя на други кредитори на ответницата за рефинансиране на стари
задължения – като в тази връзка видно от съответните платежни документи
сума от общо 3302,62 лева е преведена на други заемодатели: на „4 Финанс“
ЕООД са преведени 1364,87 лева досежно договор № **********/03.07.2020
г., на „Фератум България“ ЕООД е преведена сумата от 600 лева досежно
договор № 868009, на „Ай Тръст“ ЕООД е преведена сума в размер на 100,99
лева за договор № CN-2243451/13.06.2020 г. и на „Кредисимо“ ЕАД – 1236,76
лева – за договор № CN-2243451/13.06.2020 г.). Така остатъкът от 4197,38 лева
кредитодателят е превел по сметка – IBAN: BG16RZBB91551097308986 при
„Райфайзенбанк България“ ЕАД с титуляр П. Н. Б. – платежно нареждане от
24.07.2020 г.
По делото е приложен погасителен план, част от договора за кредит,
съгласно който последната вноска по кредита е следвало да бъде заплатена на
20.07.2024 г. В погасителния план е посочено каква част от главницата,
договорната лихва и разходите за обезпечение се погасява с всяка вноска.
Погасителният план е подписан от заемодателя и заемополучателя.
На следващо място страните не спорят, че от страна на ответника са
постъпвали плащания в изпълнение на задълженията му по кредита. По
делото не се твърди предсрочна изискуемост да е обявявана нито ищецът се
позовава на такава.
На следващо място по делото е извършена и съдебно счетоводна
експертиза. От същата се установява, че съгласно счетоводните данни на
ищеца задълженията на ответницата по установителните искове към датата на
заявлението са както следва: 1 958,59 лева – главница за периода от 20.10.2021
г.-20.12.2022 г.; 2 820,11 лева – възнаградителна лихва за периода от
5
20.10.2021 г. до 20.12.2022 г., а обезщетението за забава вещото лице е
изчислило чрез компютърна програма – на 240,86 лева за периода от
21.10.2021 г.-05.01.2023 г.
По осъдителните искове главницата за периода от 20.01.2023 г.-20.08.2023
г. възлиза на 1525.66 лева, а договорната лихва за периода от 20.01.2023 г. –
20.08.2023 г. на 1034.82 лева.
Вещото лице посочва, че за периода от 20.08.2020 г. /първата вноска по
кредита/ до 20.09.2021 г. ответницата е погасила общо 1121.52 лева от
главницата по кредита / първите 14 вноски/. Погасената възнаградителна
лихва за същия период възлиза на 3355.82 лева.
На следващо място според експертизата до момента на заповедното дело
ответницата е заплатила по кредита сумата от общо 5615.86 лева. Тази сума
ищцовото дружество е отнесло за погасяване на главница от 1121.52 лева /по
първите 14 вноски/, на договорна лихва от 3355.82 лева /по първите 14
вноски/, на разходи по чл. 18.2 т. 8 от договора в размер на 562.50 лева
/първите 15 вноски от погасителния план – по 37.50 лева всяка/, обезщетение
за забава от 176.02 лева и съдебни разноски от 400 лева.
На последно място вещото лице посочва, че при договорна лихва от
7837.18 лева ГПР действително е в размер на 49.68 %. При включване на
сумата от 1800 лева – разходи за обезпечаване на кредита обаче ГПР вече
възлиза на 61.36 %.
Изготвената експертиза следва да бъде кредитирана, доколкото вещото
лице е отговорило пълно, изчерпателно и обосновано на поставените му
въпроси. Същото е работило въз основа на представените по делото
документи и е проучило счетоводството на ищеца. Освен това липсват и
данни за евентуална заинтересованост на вещото лице от изхода на спора.
На последно място при преглед на погасителния план съдът установи, че
за периода от 20.08.2020 г. /първата вноска по кредита/ до 20.08.2023 г.
/последната падежна дата от периода по осъдителния иск/ са налице 37 вноски
от договора за кредит – като главницата, обхваната от същите възлиза на общо
4605.76 лева /изчислени по погасителен план, но и като сбор от сумите
1121.52 лева + 1958.59 лева + 1525.66 лева/.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Установителните искове са с правно основание по чл. 240 от ЗЗД вр. с чл.
9 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл.
124, ал. 1 вр. с чл. 415 от ГПК – за установяване вземанията на ищеца към
ответника по договор за потребителски кредит № М0000001827/24.07.2020 г,
за които е издадена заповед № 8502/21.03.2023 г. по ч.гр.д. № 973/2023 г. по
описа на СРС за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК.
Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника, който е
депозирал в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение срещу същата. Това е
наложило даване на указания за предявяване на иск в хипотезата на чл. 415,
ал. 1, т. 1 от ГПК. В тази връзка предявеният установителен иск е допустим
6
като целта му е издадената заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК да влезе в сила след установяване съществуването на
вземанията по съдебен ред в исково производство.
Предявените по делото осъдителни искове – за сумата от 1525.66 лева и
за сумата от 1034.82 лева са с правно основание по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД вр. с
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. Същите са допустими, доколкото наличието на заповедно
производство не препятства възможността на заявителя да предяви
допълнителни вземания самостоятелно в исково производство чрез
осъдителен иск. В настоящия случай ищецът е внесъл отделна държавна такса
за осъдителните искове.
Ответникът по настоящото производство има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и
липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя за
връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи:
действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения
заем и настъпване на падежа на вземането за неговото връщане.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата
и задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски
кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Договорът е сключен в изискуемата се от
чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмена форма, а съдържанието на неговите клаузи са
изцяло съобразени със специалната уредба на този вид договори, които са
уредени в чл. 11 от ЗПК.
В договора се съдържа информация за данните (име, адрес и ЕГН) на
кредитополучателя, срока на договора (48 месеца), падежите на всяка вноска
(20-то число на съответния месец), брой на вноските (48), сумата на кредита
(7500 лева), ГЛП (41 % при 0.11 % на ден), ГПР (49,68 %) и общата сума
дължима от потребителя (15 337,18 лева – сбор от сумата по кредита и
възнаградителна лихва), поради което същият отговоря на изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 5, 6, 7, 9 и 10 ЗПК.
Договорът е съобразен с чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, според която
разпоредба следва да е налице погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Това е така, тъй като всяка вноска е в един и същи размер от 357.56 лева / с
включените разходи по чл. 18.2, т. 8 /, а техният брой и падеж е също посочен:
48 броя и 20-то число на съответния месец като в план е отразено и каква част
от главница, лихва и възнаграждение по чл. 18.2, т. 8 от договора погасява
всяка вноска, т. е. съдът приема, че спазена разпоредбата на чл. 11, т. 11 от
ЗПК. В договора се съдържа разяснение за правото на потребителя да получи
информация за обстоятествата, съдържащи се в чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, както и
за правото на отказ по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК.
Горното налага извод, че не са налице основанията за недействителност
на договора за кредит, съдържащи се в чл. 22 от ЗПК, вр., чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
и 20 и ал. 2 ЗПК.
7
Съгласно приетото по делото заключение по ССчетЕ обаче ГПР по
кредита възлиза на 49.68 %, колкото е вписан в договора, при единствен
разход – договорната лихва по същия от 7837.18 лева. Когато обаче към ГПР
се включат и разходите по чл. 18.2, т.8 от договора ГПР вече възлиза на 61.36
%. Сумата следва да се включи в ГПР, доколкото реално е претендирана от
ответницата и на последната са удържани суми за погасяване на това
задължение – по 37.50 лева месечно.
Вещото лице не е изчислило какъв би бил размерът на ГПР и при
включване в него на т.нар. съдебни разноски от 400 лева – също удържани от
платените от ответницата суми по кредита. Такива съдът не е присъдил,
доколкото не е налице влезнал в сила съдебен акт досежно процесното
правоотношение, съдържащ осъждане на ответницата за разноски.
Следователно тази сума също е следвало да се включи в ГПР, което не е
сторено, но което би довело до повишаване размера на същия.
Тук следва да се отбележи, че ответницата има качеството потребител,
поради което се ползва от защитата срещу неравноправни клаузи, уредена в
ЗЗП, за наличието на които съдът следи служебно и без да е наведено от
страната подобно възражение. В този смисъл е и трайната съдебна практика,
съгласно която съдът следва да следи служебно за съществуването на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на
клауза в потребителския договор и да се произнася, независимо дали страните
са навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се
приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни. В този
смисъл е и практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Съобразно последната националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи,
попадащи в приложното поле на Директивата.
От своя страна в разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП се съдържа легално
определение на понятието „неравнопрана клауза" в договор с потребител,
съгласно което такава е всяка уговорка във вреда на същия, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно
изброени в 20 точки от посочения текст. Освен това според чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, а съгласно ал. 2 – не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на
договор при общи условия. В този смисъл са и разрешенията, дадени в
цитираната Директива 93/13/ЕИО.
В конкретния случай, по делото не се спори, че процесният договор за
потребителски кредит е сключен при общи условия, т. е. при предварително
определени от ищеца договорни клаузи. Това е видно и от самия договор,
който представлява стандартизиран бланков формуляр, чието съдържание е
предварително изготвено, поради което настоящият състав намира, че същият
8
не е бил предмет на предварително договаряне между страните и ответникът
не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Видно е също, че в
договора за потребителски кредит като съставна част са включени и
съответните разходи за обезпечение на задълженията по кредита, за които
ответникът дължи заплащане на възнаграждение в общ размер на 1800 лева.
На следващо място съдът намира, че клаузите на чл. 18.2, т. 7 и т.8 от
договора противоречат на добрите нрави и на нормите на 10а, ал. 2 и ал. 4, вр.
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което обосновава извод за тяхната нищожност.
Посоченият извод следва на първо място от обстоятелството, че процесните
разходи не са изчерпателно изброени в договора за потребителски кредит,
каквото е изискването на императивните разпоредби на закона, като не е
формирана и цена на всяко действие по обезпечаване на задълженията по
отделно, доколкото не става ясно въобще в какво се състоят тези действия. В
тази връзка следва да се отбележи, че съгласно разпоредбата на чл. 10 а, ал. 4
от ЗПК, видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или
комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит, което в случая не е направено. В противоречие с
императивното изискване на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК в процесния договор е
определено общо възнаграждение за плащане за различните видове услуги,
като наред с това заплащането на възнаграждението от потребителя е
уговорено да е предварително. Следователно, то е дължимо само за
„възможността за извършване“ на изброените в споразумението
обезпечителни действия и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде
извършена по време на действието на сключения между страните договор. По
тези съображения настоящият състав намира, че са налице неравноправни
клаузи в договора за кредит, доколкото потребителят се е задължил да заплати
възнаграждение на кредитора дейност, която въобще няма данни да е
извършена, поради което тази уговорка противоречи и на добрите нрави.
В тази връзка следва да се вземе предвид, че според чл. 21, ал. 1 от ЗПК,
всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
изрично е регламентирана забраната да се изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В
случая въпросната дейност по обезпечение, представлява именно услуга във
връзка с усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се
приеме, че попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК.
Регламентираните в последната норма допълнителни услуги са такива, които
нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора.
Предвид гореизложеното и уговорките в чл. 18.2, т. 7 и т. 8 от договора
са изцяло недействителни.
Тук обаче съдът намира, че следва да съобрази и последната най-
актуална практика на СЕС – обективирана в Решение № С-714/22. Съгласно
същото член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува
в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към
9
договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги
потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит
и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да
се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният
размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен
процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит“.
СЕС посочва също, че с оглед на съществения характер на посочването
на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на
потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на
изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи
по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването
на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент. Следователно санкция, изразяваща се в
лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на
ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова
нарушение и има възпиращ и пропорционален характер“.
Поради това член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и
разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница“.
В случая, както се отбеляза и по-горе сумата от 1800 лева не е включена
в ГПР, като не е включена и сумата от 400 лева „съдебни разходи“ – като за
последната липсва всякаква уговорка в текста на договора, както и механизъм
за определянето й. Досежно уговорката за заплащане на сумата от 1800 лева
същата е изначално включена в съдържанието на договора и на погасителния
план – т.е. уговаряне на заплащането й е било наложено на потребителя, който
не е могъл да избегне това положение, което от своя страна води до
нарушаване принципа на свобода на договарянето. В този смисъл и съдът
приема, че заплащането на тези разходи се оказва задължително за
получаването на съответния кредит като са инкорпорирани в договора като
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит.
Предвид това и в контекста на цитираната практика на СЕС
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита.
В настоящия случай са заявени претенции – установителни и
осъдителни – за вноски от 15-та до 29-та по погасителния план
10
/установителния иск за главница/ - 1958.59 лева и от 30-та до 37-ма
/осъдителния иск за главница/ - 1525.66 лева.
Първите 14 вноски за главница са приети от ищеца за погасени с
извършените до момента плащания от ответницата.
В тази връзка и съдът изчислява, че от 20.08.2020 г. /първата вноска по
кредита/ до 20.08.2023 г. /последната падежна дата от периода по осъдителния
иск/ са налице 37 вноски от договора за кредит – като главницата, обхваната
от същите възлиза на общо 4605.76 лева /изчислени по погасителен план, но и
като сбор от сумите 1121.52 лева + 1958.59 лева + 1525.66 лева/.
Ответницата е заплатила до датата на заявлението сумата от общо
5615.86 лева – която при задължение за връщане само на чистата стойност на
кредита се явява достатъчна да покрие сумата от общо 4605.76 лева, както и
сумата от 176.02 лева – обезщетение за забава, удържана съгласно
експертизата от ответницата, а и сумата, претендирана по настоящото дело –
за забава по установителния иск от 156.88 лева.
В тази връзка и исковите претенции – по установителни и осъдителни
искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.
По исканията за разноски на страните:
Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска по чл. 422 респ. чл.
415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе по дължимостта на разноските,
направени в заповедното производство като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноски, както в исковото, така и в заповедното
производство.
Искане за разноски са направили и двете страни:
По разноските в производството по ч.гр.д. № 973/2023 г. по описа на
СРС /заповедно производство/:
Предвид изхода на делото претенцията на ищеца заявител за разноски се
явява неоснователна.
Ответницата не претендира разноски в това производство и не представя
доказателства да е извършила такива.
Претендират се обаче разноски от процесуалния представител за
безплатна правна помощ – без посочен размер. В тази връзка и съдът определя
същите на 600 лева – които предвид изхода на делото следва да бъдат
присъдени изцяло.
По разноските в производството по гр.д. № 47525/2023 г. по описа на
СРС /исково производство/:
С оглед изхода на делото претенцията за разноски на ищеца се явява
неоснователна.
Ответната страна претендира разноски за адвокат в размер на 1500 лева,
които са действително извършени, видно от договор за правна защита и
съдействие. От ищцовото дружество е направено възражение за прекомерност
на разноските, което се явява основателно предвид цената на исковете от общо
11
7496.06 и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
В тази връзка и хонорарът следва да бъде намален на 1200 лева –
предвид фактическата и правна сложност на делото, която сума се дължи
изцяло.
Водим от горното, Софийският районен съд:
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ изцяло като неоснователни исковете на „Мъни Плюс
Мениджмънт“ АД с ЕИК: ********* и адрес на управление: гр. София, ул.
Рачо Петков Казанджията № 4, ет. 6 против П. Н. Б., с ЕГН: ********** и
адрес: гр. София, адрес,
1. За признаване за установено, че ответницата П. Н. Б. дължи на ищеца
„Мъни Плюс Мениджмънт“ АД следните суми: 1.1/ сумата от 1958,59
лева – непогасена главница по 15 броя вноски с падеж от 20.10.2021г. до
20.12.2022 г., дължими по договор за потребителски кредит №
М0000001827 от 24.07.2020 г., ведно със законна лихва за период от
06.01.2023 г. /датата на подаване на заявлението по ч.гр.д. № 973/2023 г.
по описа на СРС/ до изплащане на вземането, 1.2/ сумата от 2820,11 лева
– възнаградителна лихва по 15 броя вноски по същия кредит за периода
от 20.10.2021 г. до 20.12.2022 г. и 1.3/ сумата от 156,88 лева –
обезщетение за забава за периода от 21.10.2021 г. до 05.01.2023 г., за
които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 973/2023 г. по
описа на СРС, както и
2. За осъждане на ответницата П. Н. Б. да заплати на ищеца „Мъни Плюс
Мениджмънт“ АД следните суми: 2.1./ сумата от 1525,66 лева –
непогасена главница по 8 броя вноски с падеж от 20.01.2023 г. до
20.08.2023 г., дължими по договор за потребителски кредит №
М0000001827 от 24.07.2020г., ведно със законна лихва за период от
25.08.2023 г. /датата на подаване на исковата молба/ до изплащане на
вземането и 2.2./ сумата от 1034,82 лв. – възнаградителна лихва за
периода от 20.01.2023 г. до 20.08.2023 г.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, ул. Рачо Петков Казанджията № 4, ет. 6 ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК вр. с чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. на
адв. Ю. О. Г., с ЕГН: ********** от САК с адрес: гр. София, ул. Искър № 69,
сумата от 600 лева, представляваща разноски за безплатна адвокатска помощ
в производството по ч.гр.д. № 973/2023 г. на СРС.
ОСЪЖДА „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД с ЕИК: ********* и адрес на
управление: гр. София, ул. Рачо Петков Казанджията № 4, ет. 6 ДА
ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на П. Н. Б., с ЕГН: ********** и
12
адрес: гр. София, адрес сумата от общо 1200 лева – разноски в настоящото
исково производство по гр.д. № 47525/2023 г. на СРС за адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
СЛЕД влизане на решението в сила на решението, изисканото ч. гр. д.
№ 973 по описа за 2023 г. на Софийски районен съд да бъде върнато на
съответния състав, като към него се приложи и препис от влязлото в сила
решение по настоящето дело.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13