Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 13.05.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на осемнадесети
април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БОРЯНА
ПЕТРОВА
при секретаря Поля
Г., като разгледа докладваното
от съдия Кордоловска гр. дело № 11441 по
описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
423613 от 06.06.2018
г. по гр. д.
№ 87620/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу М.Г.М., ЕГН **********
искове с правно основание чл. 415 вр. чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД съдът е признал за установено
в отношенията между страните, че М.Г.М. дължи
на „Т.С." ЕАД сумите както следва: сумата от 672,70 лв., за доставена от дружеството
топлинна енергия през периода от м.10.2014 г. – м.04.2015 г., ведно със законна
лихва за периода от 11.09.2017 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в
размер на 177,98 лв. за периода от 15.10.2014 г. до 29.08.2017 г. за които суми
е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 63133/2017г. на СРС, като е
отхвърлил предявения иск с правно основание чл. 415, ал. 1 във вр. с чл. 124,
ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за разликата до пълния предявен
размер и предявения иск с правно основание чл. 415, ал.1 във вр. с чл. 124,
ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал. 1 от ЗЗД за разликата до пълния му предявен
размер, като неоснователни. Със същото решение М.Г.М. е осъдена да заплати на „Т.С."
ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350 лв., представляваща разноски в
първоинстанционното производство и сумата от 75 лв., представляваща разноски в
заповедното производство, а „Т.С." ЕАД е осъдено да заплати на М.Г.М.
сумата от 162 лв. разноски
по делото.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която исковете с правно основание
чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 от ЗЕ и
чл. 86 от ЗЗД са отхвърлени, както и в частта за разноските, е останал
въззивникът-ищец «Т.С. ЕАД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва с
оплаквания, че решението в обжалваната част е неправилно и постановено в
нарушение на материалния и процесуалния закон. По-конткретно се поддържа, че в
Раздел VІІ от ОУ за заплащане на ТЕ е определен реда и срока, по които
купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно в
30 – дневен срок след изтичане на периода за който се отнасят. Обаче в чл. 33,
ал. 2 от ОУ от 2014 г. е предвидено, че след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителни сметки, продавачът издава за отчетния
период кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура
за потребеното количество ТЕ за отчетния период. Едва след това се начислява
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху общата
фактура. В този смисъл счита, че сумите не са погасени по давност.
Въззиваемата страна и ответник в
първоинстанционното производство М.М. оспорва въззивната жалба на „Т.С.” ЕАД по
съображения изложени в депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен
отговор от 10.09.2018 г.
Третото лице помагач на ищеца „МХ Е.“ ООД
не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени
на ответника като стойност на получена и разходвана от нея топлинна енергия на
процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК
за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. Анализът на събраните по делото доказателства обосновава извода,
че въззивницата М.М. има качеството на потребител
на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г.
е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира
собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата
топлинно счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и
помагача на ищеца от друга има действие и по отношение на ответницата М.М..
Валидната представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответницата по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение
на ответницата М.М. за сума в размер на 1 851,81 лв. за периода от м.05.2013
г. до м.04.2015 г. Изводът на СРС е направен при съвкупна преценка на събраните
по делото писмени доказателства, включително чрез заключенията на
съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи. От заключенията на изслушаните пред първоинстанционния съд СТЕ и ССчЕ,
които съдът кредитира като обективни и компетентни, се установява, че сумите за
топлинна енергия за имота на ответника са начислени в съответствие с
действащата към съответния период нормативна уредба.
Съгласно
заключението на СТЕ се установява,
че за целия посочен период процесният апартамент е бил с демонтирани радиатори,
а в банята е била налице 1 бр. щранг-лира
без техническа възможност за монтиране на уред за техническо измерване,
вследствие на което има служебно изчисляване на база инсталирана мощност в
размер на 515 W
умножена по МСРС /максимален специфичен разход на сградата/. През процесния
период не е начислявана ТЕ за отопление на общи части, както и не е начислена
такса мощност. Технологичните разходи в АС са приспаднати от топлопреносното
предприятие. Съгласно вещото лице, сумите, начислени на ответника за сградна
инсталация са в съответствие с приложимата за съответния период нормативна
уредба и на база процент от общата енергия за отопление и съобразно пълния
отопляем обем на жилището по проект.
Доколкото купувачът дължи цената на
реално потребената енергия, то при определяне
дължимата цена следва да се вземат предвид не стойностите на прогнозния дял, а
тези, които се формират в резултат от изравняване, т.е сумите по изравнителните
сметки. Според вещото лице по ССчЕ стойността на доставената топлинна
енергия за периода м.05.2013 г. - м.04.2015 г. е общо в размер на 1 851,81
лева.
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните. Съгласно чл. 30 от Общите условия, купувачът
е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в тридесетдневен срок
след изтичане на периода, за който се отнася, като при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на
законната лихва.
Настоящият въззивен
състав споделя извода на СРС, че общият размер на обезщетението за забава върху
вземанията за главница в размер на 1 851,81 лева за периода от м.05.2013
г. - м.04.2015 г., считано от датата на настъпване на изискуемостта на всяко от
вземанията - т.е. за периода от 15.09.2014 г. до 29.08.2017 г., възлиза общо на
453,67 лева, до който размер искът по чл. 86 ЗЗД е основателен.
Решението е
постановено при правилно съобразяване с направеното правопогасяващо възражение
на ответницата, че част от вземанията по които ищецът претендира да е кредитор
са погасени по давност, поради което исковете при квалификацията на чл. 415 вр.
чл. 422 от ГПК за разликата над 672,70 лв. до пълния предявен размер от 1
851,81 лв., съответно за сумата над 177,98 лв. до пълния предявен размер от
453,67 лв. за забава в плащането върху главниците, считано от падежа на всяко
месечно вземане до 11.09.2014 г. са отхвърлени, тъй като са погасени по
давност.
Неоснователно се
явява възражението на въззивника-ищеца, че част от сумите не са погасени по
давност. Предявеното своевременно в отговора на исковата молба възражение на
ответницата, че вземанията на ищеца се погасяват с изтичане на кратката
тригодишна погасителна давност, правилно е прието от районния съд за
основателно. Съдържанието на възникналите между страните правоотношения се
състои в месечно доставяне на топлинна енергия от страна на топлофикационното предприятие
през отоплителния сезон и месечно заплащане на изразходваната енергия от
потребителя с посочен в Общите условия падеж. Това означава, че са налице
еднородни престации, дължими през определен период от време. Под еднородност не
се разбира еднакъв размер на престациите, а един и същи вид, който в случая е
доставяне на топлоенергия от едната страна и заплащане на парични суми - от
другата. Не е необходимо също престациите да се изпълняват през напълно еднакви
времеви интервали. Достатъчно е само, че периодичността е съобразена с интереса
на страните, който е предварително ясен при създаване на правоотношението. В
случая например на субектите на правоотношението е предварително известно, че
топлоенергията ще се използва през есенно-зимния сезон, което също представлява
вид периодичност на престацията - сезонна периодичност. Следователно
задължението за заплащане на консумираната топлоенергия представлява задължение
за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, тъй като
са налице повтарящи се през определен период от време еднородни задължения
/решение № 168 от 2009 г. на ІІ ТО на ВКС определение № 408 от 2009 г. на ВКС,
Търговска колегия и др./ Ето защо тези задължения се погасяват с тригодишна
давност. Съгласно чл. 422, ал. 2 от ГПК искът за съществуване на вземането се
смята предявен от момента на подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение. Давността е прекъсната по смисъла на чл. 116, буква "б"
от ЗЗД на 11.09.2017 г., когато е подадено заявлението от
"Топлофикация" ЕАД, поради което са погасени по давност вземанията на
ответника преди 11.09.2014 г., както правилно е приел районният съд.
В упражнение на правомощията си по чл. 271
от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 423613 от
06.06.2018
г. по гр. д.
№ 87620/2017 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 74 състав в обжалваните части, вкл.частта
за разноските.
Решението
е постановено при участието на трето
лице помагач на ищеца „МХ Е.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.