РЕШЕНИЕ
№ 114
гр. София, 22.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
като разгледа докладваното от Иван Иванов Въззивно търговско дело №
20201001002609 по описа за 2020 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1128 от 31.07.2020 г. по т.д. № 3499/ 2017 г. на Софийския градски съд,
търговско отделение, VІ - 17 по искове с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ,
предявени от „Стоком 3“ ЕООД - гр. Самоков, Софийска област срещу К. Б. К. от гр. *** и
„Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София е признато за установено, че „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр.
София не дължи на К. Б. К. от гр. *** следните суми: 1) 33 490 лева, представляваща
предоставени в заем парични средства по договор за заем, сключен на 18.12.2006 г., между
К. Б. К. и „Тера Айкон“ ООД ; 16 795.01 лева, представляваща обезщетение за забавено
плащане на главницата, за периода от 14.08.2012 г. до 14.07.2017 г. ; 2) 151 084.20 лева,
представляваща предоставени в заем парични средства по договор за заем, сключен на
10.09.2008 г., между К. Б. К. и „Тера Айкон“ ООД ; 134 404.81 лева, представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 10.10.2008 г. до 14.07.2017 г.;
3) 344.78 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главница от 5 000
лева, дължима по договор за заем, сключен на
12.07.2013 г., между К. Б. К. и „Тера Айкон“ ООД, за периода от 12.07.2013 г. до 12.07.2014
г. ;
1
отхвърлени са като неоснователни исковете с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от
ТЗ, предявени от „Стоком 3“ ЕООД - гр. Самоков, Софийска област срещу К. Б. К. от гр. ***
и „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София с искане да бъде признато за установено, че „Тера
Айкон“ ООД (н.) - гр. София не дължи на К. Б. К. от гр. *** следните суми : 1) 5 000 лева,
представляваща част от предоставените в заем парични средства по договор за заем,
сключен на 12.07.2013 г., между К. Б. К. и „Тера Айкон“ ООД ; 2) 1 526.74 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 5 000 лева за периода от
13.07.2014 г. до 14.07.2017 г.; 3) 480 лева, представляваща съдебни разноски, които К. Б. К. е
осъден да заплати на „Тера Айкон“ ООД по изпълнителен лист, от 26.05.2016 г., издаден по
т.д. № 5399/ 2015 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VI-8 състав, по
изпълнителен лист от 2.06.2016 г., издаден по т.д. № 413/2013 г. на Софийския градски съд,
търговско отделение, VI-15 състав и изпълнителен лист от 10.04.2017 г., издаден по т.д. №
6418/2016 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VI-23 състав.
К. Б. К. от гр. *** е подал въззивна жалба, като в последваща молба от 25.08.2021 г. е
уточнил, че по релевираните в жалбата доводи за недопустимост на съдебния акт обжалва
решението изцяло, а по отношение на правилността му го обжалва в частта му, с която
предявените срещу него искове са били уважени.
Недопустимостта е обоснована с неправилното определяне на процесуалната легитимация
на длъжника вследствие на неправилните указания, дадени с определението в съдебното
заседание на 6.11.2019 г., че той следва да се призовава единствено чрез управителя Д. Д. К.
М.. На основание чл. 30, ал. 1 от ГПК дружеството е следвало да се представлява пред съда
от лицата, които го представляват по закон и затова отнемането на представителната власт
на управителя К.К. правело решението недопустимо.
Във връзка с твърдението за неправилност на решението са изложени доводи за нарушение
на материалния закон, с оглед необоснования извод на съда за извършени прихващания, тъй
като такива прихващания не били отразени в счетоводството на дружеството, нито били
реално извършени и не били установени в заключението на счетоводната експертиза. В
нотариалните актове ясно било казано, че парите са изплатени на дружеството от купувача
(въззивника) преди
- 3 -
сключването на съответната сделка и това обстоятелство не можело да бъде дерогирано с
последващи споразумения.
Освен това възражението за прихващане било направено с молба от 29.01.2020 г., която не
била формулирана като молба за изменение на основанието на иска, но по своята същност
2
представлявала именно искане по чл. 214 от ГПК. С нея в основанието на иска били
въведени изцяло нови правопогасяващи процесните вземания факти, които не фигурирали в
исковата молба, а и в подаденото от ищеца възражение по реда на чл. 690 от ТЗ срещу
процесните вземания. Недопустимостта на въвеждането на нови правопогасяващи факти
била обусловена от изтичането на преклузивния срок по чл. 694 от ТЗ много преди
подаването на молбата от 29.01.2020 г.
Въпреки указанията на съда ищецът не изяснил дали твърди осъществено извънсъдебно
прихващане или упражнява съдебно прихващане, а започнал да твърди нови обстоятелства,
поради което и искането за прихващане било преклудирано.
Молбата е решението да бъде отменено и да бъде постановено друго решение, с което
исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Ответникът по въззивната жалба „Стоком 3“ ЕООД - гр. Самоков, Софийска област в
писмения отговор я оспорва като неоснователна.
Неоснователни били оплакванията за недопустимост на решението. Не били нарушени
процесуалните правила, когато дружеството се призовава чрез единия от управителите му,
при положение, че всеки един от двамата имал право да представлява дружеството
самостоятелно. Призоваването на дружеството чрез управителя Д. М. не отнемало
представителната власт на другия управител К.К..
Спорът относно приложимостта на разпоредбата на чл.29, ал.4 от ГПК бил разрешен с
влязло в сила определение на друг състав на въззивния съд, който постановил, че тя би била
налице само ако двамата управители представлявали дружеството заедно, което не се
отнасяло за настоящия случай.
Неоснователни били и оплакванията за неправилност на решението. В жалбата се изтъквали
доводи само за това, че възражението на ищеца за извършено прихващане било направено
след предявяването на иска, което на първо място не било вярно - още във възражението си
срещу приетото вземане на кредитора К.К. ищецът въвел твърдения, че процесните
вземания са били погасени в резултат на възникнали насрещни вземания на дружеството в
значително по - големи размери. При отрицателния установителен иск, за разлика от всички
останали искове,
основанието на иска не било негов индивидуализиращ белег, затова и ищецът не бил
длъжен да сочи в молбата си конкретни основания за несъществуването на отричаното
право, а можело да твърди само, че правото не съществува към момента на завеждане на
иска.
На второ място самият ответник представил споразумение от 9.07.2012 г., от което се
установило, че вземането на К.К. е погасено чрез извършване на прихващане, затова още в
първото съдебно заседание ищецът въвел твърдение, че насрещните страни всъщност са
3
направили признание за неизгодни за тях факти, което има значението на доказателство с
обвързваща съда доказателствена сила.
На трето място, независимо от изложените аргументи, съгласно чл.371 от ГПК възражение
за прихващане можело да се прави до приключване на съдебното дирене в първа инстанция.
Ответникът К.К. не доказал, че извършеното извънсъдебно прихващане не е породило
действие, а напротив - самият той представил подписан от него частен документ, с който
признава извършването на прихващането.
Молбата е решението да бъде потвърдено.
Ответникът по въззивната жалба „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София, представляван от
ликвидатора Г. Д., в молба от 5.08.2021 г. е изразил становище, с което подкрепя изцяло
релевираните в жалбата на въззивника К. Б. К. доводи за недопустимост на съдебния акт,
както и доводите по отношение на неправилността му в частта, с която предявените срещу
него искове са били уважени.
Синдикът на „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София В.С. от гр. ***, не е взел становище.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав като прецени в
съответствие с изискването в чл. 12 от ГПК доказателствата по делото във връзка с
твърдените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
ответника по жалбите приема за установено следното.
В исковата молба ищецът „Стоком 3“ ЕООД - гр. Самоков, Софийска област твърдял,
че е кредитор с прието вземане в производството по несъстоятелност на ответника „Тера
Айкон” ООД (н.).
В списъка на приетите вземания били включени и вземания на ответника К. Б. К.,
произтичащи от неиздължени от длъжника суми по договори за заем, сключени на
18.12.2006 г., на 10.09.2008 г. и на 12.07.2013 г., които подлежали на връщане, както и от
обезщетение за забавено плащане на главниците по тези договори.
- 5 -
Въпросните вземания не били възникнали в полза на кредитора К.К. на твърдяното
основание, тъй като сумите по договорите за заем не били предадени реално от заемодателя.
Те не съществували и към момента, защото били погасени чрез плащане и чрез извършено
извънсъдебно прихващане. Освен това били и погасени по давност.
Вземанията по договора за заем от 12.07.2013 г. не били възникнали и защото договора бил
4
нищожен, като сключен при липса на основание, а също така защото бил симулативен,
както и сключен във вреда на представляваното дружество.
Молбата към съда, според уточнението в молбата с вх. № 167 002/ 19.12.2018 г. (т.ІІ, л. 434),
била да постанови решение, с което да признае за установено на основание чл. 694, ал.3, т. 1
от ТЗ, че „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София не дължи на К. Б. К. от гр. *** следните суми:
1) 33 490 лева, представляваща предоставени в заем парични средства по договор за заем,
сключен на 18.12.2006 г., между К. Б. К. и „Тера Айкон“ ООД ; 16 795.01 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата, за периода от 14.08.2012 г.
до 14.07.2017 г. ; 2) 151 084.20 лева, представляваща предоставени в заем парични средства
по договор за заем, сключен на 10.09.2008 г., между К. Б. К. и „Тера Айкон“ ООД ;
134 404.81 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода
от 10.10.2008 г. до 14.07.2017 г.; 3) 5 000 лева, представляваща предоставени в заем
парични средства по договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., между К. Б. К. и „Тера
Айкон“ ООД ; 1 871.52 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата, за периода от 12.07.2013г. до 14.07.2017 г. и 4) 480 лева деловодни разноски.
Ответникът К. Б. К. в писмения отговор оспорил предявените искове. Изтъкнал, че
сумите по всички договори били реално предоставени, за което свидетелствали подписа в
договорите на мажоритарния съдружник Д. М. като представител на дружеството,
извлеченията към банковите преводи и осчетоводяването на сумите в счетоводството.
Съществували и задълженията за лихви, макар и предишният счетоводител да не ги бил
начислявал, но впоследствие този пропуск бил поправен. Не можело и дума да става за
прихващания, тъй като той нямал непогасени задължения към дружеството. Недопустимо
било упражняването от ищеца на чужди права, каквото било заявеното възражение за
прихващане. Неоснователно било възражението за нищожност на договора за заем от
12.07.2013 г. на заявените основания.
Молбата към съда била да отхвърли исковите претенции.
Ответникът „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София, чрез ликвидатора Г. Д., изразил
становище за неоснователност на исковите претенции по съображения, преповтарящи тезата
на ответника К.К.. От името на длъжника, другият управител Д. М., който в изпълнение на
указанията на Софийския апелативен съд съдът приел, че следва да го представлява, заявил,
че исковете са основателни. Посочил, че към деня на откриване на производството по
несъстоятелност част от задълженията към К.К. по договорите за заем, сключени на
18.12.2006 г. и на 10.09.2008 г. са били погасени чрез прихващане съгласно т. 4 от
споразумението от 9.07.2012 г., а останалата непогасена част от тях била прехвърлена в
полза на трето за спора лице с договор за цесия, сключен на 6.08.2012 г.
Синдикът на „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София В.С. от гр. *** изразила становище, в
което посочила, че е приела вземанията като е обсъдила представените с молбата писмени
доказателства и съобразила констатациите в счетоводната експертиза, според които вземане
5
в такъв размер е било осчетоводено.
От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка на
спора.
С решение № 846 от 6.06.2014 г. по т.д.н. № 7980/ 2013 г. на Софийския градски съд,
търговско отделение, VІ - 16 „Тера Айкон“ ООД е прекратено на основание чл. 517, ал. 4 от
ГПК, за ликвидатор е назначена А. И. И. и е определен срок за ликвидацията до 1.08.2015г.
На 6.11.2014 г. за ликвидатор е назначен и Г. Д. Д., който след 13.05.2016 г., когато А. И. е
била освободена, е изпълнявал сам тази длъжност.
С решение № 1402 от 12.07.2017 г. по т.д.н. № 1666/ 2017 г. на Софийския градски съд,
търговско отделение, VІ - 18 на основание чл. 630, ал. 1 от ТЗ е обявена
неплатежоспособността на „Тера Айкон“ ООД с начална дата 31.12.2014 г. (с решение №
2530 от 1.11.2018 г. по т.д.н. № 2004/ 2018 г. на Софийския апелативен съд, търговско
отделение, трети състав е изменена на 31.12.2016 г.) и е открито производство по
несъстоятелност, наложен е запор и възбрана, за временен синдик е назначена В.С..
С решение № 200 от 29.01.2018 г. по същото дело са прекратени правомощията на органите
на длъжника, длъжникът е лишен от правото да управлява и да се разпорежда с
имуществото, включено в масата на несъстоятелността, постановена е обща възбрана и
запор върху имуществото на длъжника и е започнало осребряване и разпределение на
имуществото в масата на несъстоятелността.
- 7 -
С решение № 958 от 7.07.2020 г. на основание чл. 632, ал. 1 от ТЗ производството по делото
е спряно, а с решение № 260987 от 18.06.2021 г. производството е възобновено.
В списъка на приетите вземания от 29.09.2017 г., вписан по партидата на дружеството с №
20171005164749, са били включени и следните вземания : 1) в т.6 с вх. № 107471 от
14.08.2017 г. - вземане на „Стоком 3“ ЕООД в общ размер 549 145.40 лева, от което 432 238
лева главница, 17 289.27 лева деловодни разноски и законна лихва за забава върху
главницата за периода от 27.05.2013 г. до 14.07.2017 г., придобито на основание договор за
цесия от 2.03.2013 г., с който Д. М. прехвърлил свое вземане към несъстоятелния длъжник,
възникнало на основание договор за заем от 6.06.2008 г., с поредност на удовлетворяване по
т.10 от чл. 722, ал. 1 от ТЗ ;
2) в т.10 с вх. № 107 490 от 14.08.2017 г. - вземания на К. Б. К. в общ размер 343 125.54
лева, в който са включени сумите : 1.1. 33 490 главница и 16 795.01 законна лихва за забава
върху главницата за периода от 14.08.2012 г. до 14.07.2017 г., предоставени на
несъстоятелния длъжник парични средства по договор за заем от 18.12.2006 г. ; 1.2.
6
151 084.20 лева главница и 134 404.81 лева законна лихва за забава върху главницата за
периода от 10.10.2008 г. до 14.07.2017г. , предоставени на несъстоятелния длъжник парични
средства по договор за заем от 10.09.2008 г. ; 1.3. 5 000 лева главница и 1 871.52 лева
законна лихва за забава върху главницата за периода от 12.07.2013г. до 14.07.2017 г.,
предоставени на несъстоятелния длъжник парични средства по договор за заем от 12.07.2013
г. ; 1.4. 480 лева - деловодни разноски, представляващи сумите по издадени изпълнителни
листове по т.д. № 5399/2015 г., т.д. № 413/ 2013 г. и т.д. № 6418/ 2016 г. на Софийския
градски съд, с поредност на удовлетворяване по т.10 от чл. 722, ал. 1 от ТЗ.
С определение № 7371/ 8.12.2017 г. по т.д. № 1666/ 2017 г. на Софийския градски съд,
търговско отделение, VІ - 18 на основание чл. 692 от ТЗ е отхвърлено възражението с вх. №
131 075/12.10.2017 г. на „Стоком- 3“ ООД и „Ерса Мейджър“ ЕООД срещу приетите
вземания на К. Б. К..
С договор за директорски заем, сключен на 18.12.2006 г., К. Б. К. поел задължение да
предостави на „Тера Айкон” ООД в заем парична сума в размер на 60 000 GBP, която
трябвало да бъде върната в срок до три години от сключване на договора.
С договор за директорски заем, сключен на 10.09.2008 г., К. Б. К. поел задължение да
предостави на „Тера Айкон” ООД
в заем парична сума в размер на 150 000 евро, която трябвало да бъде върната в срок до три
години от сключване на договора.
С договор за директорски заем, сключен на 12.07.2013 г., К. Б. К. поел задължение да
предостави на „Тера Айкон” ООД в заем парична сума в размер на 9 000 лева, която
трябвало да бъде върната в срок до една година от датата на постъпване на сумата по сметка
на заемателя.
В споразумение от 9.07.2012 г. (т.І, л. 198) К.К., като заемодател и „Тера Айкон“ ООД,
представлявано от управителя К.К., като заемател, констатирали следното : 1.) заемодателят,
в качеството си на съдружник и управител в дружеството - заемател, и с оглед финансиране
на дейността му, е предоставил на последното суми като паричен заем, чийто размер, падеж
на връщане и възнаградителна лихва са били определени в протоколни решения, подписани
от двамата съдружници и управители К.К. и Д. М. ; 3.) На 21.09.2007 г. заемодателят е
придобил от заемателя чрез договор за покупко-продажба правото на строеж върху обекти,
подробно описани в нотариален акт № 133 от 21.09.2007 г., за което е издадена фактура №
009 от 1.12.2007 г. Вследствие на така възникналото насрещно вземане се е осъществило
прихващане, като дължимата от заемодателя сума в размер на 33 490 лева е прихваната
срещу дължимата от заемателя сума по предоставения по договора за заем от 18.12.2006 г. в
размер на 58 000 лева. В резултат на така извършеното прихващане дължимият от заемателя
остатък от заетата сума е в размер на 24 510 лева. ; 4.) На 11.02.2009 г. заемодателят е
придобил от заемателя чрез договор за покупко-продажба правото на собственост върху
7
обекти, подробно описани в нотариален акт № 191 от 11.12.2009 г., за което е издадена
фактура № 28 от 16.02.2010 г. Вследствие на така възникналото насрещно вземане се е
осъществило прихващане, като дължимата от заемодателя сума в размер на 151 084.20 лева
е прихваната срещу дължимата от заемателя сума по предоставения по договора за заем от
10.09.2008 г. в общ размер на 200 000 лева. В резултат на така извършеното прихващане
сумата от 100 000 лева, внесена на каса по сметката на дружеството на 10.09.2008 г., е
напълно погасена, а дължимия от заемателя остатък от заетата сума от 100 000 лева,
предоставена с банков превод по сметката на дружеството на 10.11.2008 г., е в размер на
48 915.80 лева.
С договор за цесия, сключен на 6.08.2012 г. в гр. София (т.І, л. 201) цедентът К. Б. К.
прехвърлил на цесионера И. Ц. М. вземането си към „Тера Айкон“ ООД „така, както е
конкретизирано в споразумение от 9.07.2012 г.“, общия размер на което „се равнява на
408 020.80 лева, представляващи дължими суми за главниците по отделните договори за
заем ; 110 757 лева, представляващи
- 9 -
договорената съгласно протоколно решение от 18.12.2006 г. и протоколно решение от
10.09.2008 г. възнаградителна лихва в размер на 10 % на година, начислена съобразно
непогасените с прихващания остатъци по главниците в размер на 24 510 лева и 151 084.20
лева. Цесионерът се задължил да заплати цената на вземането - 133 000 лева, в срок до
6.08.2013 г.
В съдебното заседание на 29.01.2020 г. е прието заключението на счетоводна експертиза,
изготвено от вещото лице К. Г. Г., от което се установява следното.
В счетоводството на „Тера Айкон“ ООД са били осчетоводени 12 договори за заем, с които
К.К. предоставил суми в общ размер 2 080 855.86 лева, отразени по сметки: 151
„Краткосрочни заеми“, 1521 „Получени дългосрочни заеми“, 107 „Сметка на собственика“ и
499 „Други кредитори“.
В изследвания период К.К. извършвал разходи от името на „Тера Айкон“ ООД, но за своя
сметка, в общ размер 666 508.24 лева, счетоводните записвания за които били отразени по
сметка 493 „Разчети със собственика“ (подробно описани в Приложение № 1).
Сумата 9 000 лева, предоставена по договора за заем от 12.07.2013 г., е била осчетоводена на
1.01.2014 г. от оператора В. И. на основание банково извлечение от 12.07.2013 г. (На
експерта не било предоставено аналитично отчитане към 31.12.2013 г. за остатъчния дълг на
„Тера Айкон“ ООД към К.К. по договорите за заем.)
Изтеглените суми от банковите сметки в брой не били заприходени по дебита на сметка 501
„Каса в левове“ и впоследствие не са били предоставяни като аванс на подотчетни лица,
8
включително и на К. К., респ. не са били съставяни ПКО, РКО и хронологични синтетични
и аналитични счетоводни регистри.
До 31.12.2013 г. в счетоводството на дружеството не било извършено текущо начисляване
на сумата по договора за заем от 12.07.2013 г.
От анализа на справките за счетоводен запис се установило, че В. И. е била вписана за
оператор на записи № 300/ 1.01.2014 г., № 5400/1.01.2014 г. , № 100/ 1.01.2014 г., № 2600/
1.01.2014 г. и №5600/1.01.2014 г., а за останалите записвания не било вписано лицето, което
ги е извършило.
От проверката в регистъра на движенията по банкова сметка в лева на „Тера Айкон“ ООД
IBAN *** в „Райфайзенбанк“ АД за периода от 31.01.2008 г. до 30.12.2009 г., се
установило, че е имало теглене на суми, но не било отразено кой ги е получил.
Изтеглените в брой суми от банковите сметки не били заприходени по дебита на сметка 501
„Каса в левове“ и впоследствие не са били предоставяни като аванс на подотчетни лица,
включително и на К. К.. Затова експертът не можел да отговори каква сума е изтеглил К. К.
от цитираната банкова сметка.
Според счетоводните записвания по кредита на сметка 493 „Разчети със собственици“,
подсметка: Разходи, платени от К.К. (за и от името на „Тера Айкон“ ООД), осчетоводените
през 2014 г. разходи били 666 508.24 лева и били осчетоводени по дебита на сметки : 602
„Разходи за външни услуги“, 609 „Други разходи“, 6091 „Други разходи - щети“, 613
„Разходи за придобиване на активи на Дружеството“; 401 „Доставчици“ и др. Експертът не
проверил разходооправдателни документи, които удостоверяват извършването на тези
разходи.
В счетоводството на дружеството били осчетоводени : 1) Платежно нареждане от 4.01.2007
г. за превод на сумата 58 000 лева, нареден от К.К. по сметката на „Тера Айкон“ ООД в
„Ингбанк“ АД, с основание: „Директорски заем“, Дебит 503 „Разплащателна сметка в лева“
срещу Кредит: сметка 107 „Сметка на собственика“, партида „К.К.“ ; 2) Платежно
нареждане от 19.12.2007 г. за превод на сумата 105 000 лева, нареден от К.К. по
сметката на „Тера Айкон“ ООД в „Алфабанк“ АД, с основание: „Директорски заем“, Дебит
503 „Разплащателна сметка в лева“ срещу Кредит: сметка 1522 „Други заеми“, партида
„К.К.“; 3) Платежно нареждане от 10.11.2008 г. за превод на сумата 100 000 лева, нареден от
К.К. по сметката на „Тера Айкон“ ООД в „Райфайзенбанк“ АД, с основание: „Директорски
заем“, Дебит 503 „Разплащателна сметка в лева“ срещу Кредит: сметка 499 „Други
кредитори“, партида „К.К.“ ; 4) Вносна бележка от 10.09.2008 г. за сумата 100 000 лева,
внесена от К.К. по сметката на „Тера Айкон“ ООД в „Райфайзенбанк“ АД с основание :
„Директорски заем“, Дебит 503 „Разплащателна сметка в лева“ срещу Кредит: сметка 152
„Получени дългосрочни заеми“, партида „К.К.“.
По разхода на сметка 503 „Разплащателна сметка в лева“ в дружеството не се водело
аналитично счетоводно отчитане, както и аналитично отчитане на всеки един кредит
9
поотделно (по дебита на сметки 151 „Краткосрочни заеми“, 152 „Дългосрочни заеми“), т.е.
за какво точно са разходвани тези суми от дружеството.
Сумите, изтеглени в брой (на каса), от сметките на дружеството от управителя К.К., не били
осчетоводявани по дебита на с/ка 501 „Каса в лева“. На експерта не били предоставени
счетоводни записи за
- 11 -
осчетоводено прихващане между дадените в заем суми с изтеглените от К.К. суми в брой
(на каса).
При тези факти правните изводи са следните.
Въззивната жалба, подадена от името на ответника - длъжник в производството по
несъстоятелност, срещу решението в частта му, с която исковата претенция е уважена, е
процесуално недопустима. С оглед изхода на спора обжалваното въззивно решение е
изгодно за тази страна, поради което за нея не е налице интерес от обжалването му. По тази
причина интерес от обжалването не може да бъде обоснован и от твърдяната недопустимост
на решението, произтичаща от ненадлежното представляване на дружеството в
първоинстанционното производство - от другия управител Д. М., вместо от ликвидатора му.
Това твърдение не може да обуслови недопустимост на обжалвания акт, а евентуално
неговата незаконосъобразност поради допуснато нарушение на съдопроизводствените
правила. (В този смисъл определение № 60271 от 15.06.2021 г. по ч.т.д. № 334/ 2021 г. на
ВКС, ІІ т.о.)
Срещу решението в частта му, с която исковата претенция е отхвърлена, жалбата е
допустима - обявеното в несъстоятелност дружество има правен интерес да атакува
съдебния акт, с който се признава съществуването на вземане срещу него.
Въззивникът К.К. - кредитор с приети вземания в производството по несъстоятелност, които
са предмет на отрицателния установителен иск, изрично е заявил, че обжалва решението
изцяло по отношение на неговата допустимост - въпрос, по който съдът бил длъжен да се
произнесе служебно на основание чл. 269 от ГПК.
По изложените по - горе съображения настоящият състав преценява въззивната жалба,
подадена срещу обжалваното решение в частта, с която исковата претенция е отхвърлена,
като процесуално недопустима. С оглед изхода на спора в тази част, обжалваният акт е
изгоден за въззивника - с влизането му в сила ще бъде формирана сила на пресъдено нещо
относно съществуването в негова полза на оспореното от ищеца вземане, като на основание
чл. 694, ал. 8 от ТЗ решението ще има установително действие в отношенията на длъжника,
синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност. По този начин неговото
субективно право ще получи правна защита в нейния пълен обем. Затова правен интерес от
10
обжалването не може да бъде обоснован и от твърдяната недопустимост на решението,
произтичаща от ненадлежното представляване на дружеството в първоинстанционното
производство, тъй като, както вече беше казано, това твърдение не може да обуслови
недопустимост на
обжалвания акт, а евентуално неговата незаконосъобразност поради допуснато нарушение
на съдопроизводствените правила.
При този извод съдът следва да се произнесе по допустимостта на решението в частта, с
която исковата претенция е била уважена, срещу която част от решението въззивната жалба,
подадена от К. Б. К., е процесуално допустима.
Според възприетото в доктрината принципно становище недопустимостта на решението се
основава на липсата на положителна или наличието на процесуална предпоставка относно
съществуването на правото на иск - липса на правен интерес ; липса на активна процесуална
легитимация ; наличие на решен със сила на пресъдено нещо спор между страните със
същия предмет ; постановяването му след като съдът е бил десезиран ; произнасяне по
нередовна искова молба ; неучастие в производството на лице, чието участие е било
задължително ; когато решението е постановено в повече от предмета на спора или и спрямо
лице, срещу което искът не е бил предявен.
В конкретния случай не е измежду посочените основания порокът, който според въззивника
обуславя обезсилването на решението - ненадлежното представляване на ответното
дружество от управителя Д. М.. По вече изложените съображения и в съответствие с
приетото в цитирания по - горе акт на касационната инстанция, съдът намира, че този порок
не предпоставя недопустимост на обжалвания акт, а евентуално неговата
незаконосъобразност поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила.
Следователно преценката за наличие на такова нарушение ще следва да бъде направена при
обсъждането на оплакванията срещу твърдяната неправилност на решението.
Предвид съображенията, изложени относно допустимостта на въззивните жалби и на
обжалваното решение, съдът приема, че относно правилността на съдебния акт предмет на
обжалване е решението в неговата цялост.
Съгласно чл. 269 от ГПК по въпросите, повдигнати във връзка с правилността на
обжалвания акт, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка е нужно
да се изтъкне, че въззивната жалба, подадена от името на „Тера Айкон“ ООД (н.), е
бланкетна - въззивникът не е релевирал никакви фактически твърдения и правни доводи
срещу решението в обжалваната част.
Спорът е пренесен пред настоящата инстанция по оплакванията на въззивника К.К. за
допуснати от съда нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон,
които са обусловили необоснования краен извод за недължимост на част от сумите по
договорите за заем от 18.12.2006 г. и от 10.09.2008 г.
11
- 13 -
След обсъждането на установените от доказателствата факти и доводите на страните,
настоящият състав приема, че решението е правилно, като споделя крайните изводи и
мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 от ГПК
препраща към тях. В допълнение и в отговор на оплакванията в жалбата намира за нужно да
посочи и следното.
Преди всичко следва да бъде обсъдено оплакването за незаконосъобразност на обжалваното
решение поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с
участието и представляването в първоинстанционното производство на обявеното в
несъстоятелност дружество.
Вижда се, че препис от исковата молба за обявеното в несъстоятелност дружество е бил
изпратен на посочения по партидата му в търговския регистър адрес на управление, чрез
ликвидатора Г. Д..
От името на дружеството отговор на исковата молба с вх. № 17 725/ 7.02.2018 г. подал К.К.,
в качеството на негов управител (т.І, л.40).
Отговор да допълнителната искова молба с вх. № 65 638/ 11.05.2018г. от името на
дружеството подал ликвидатора Г. Д. (т.І, л.100), който на 28.06.2018 г. представил и
становище по молбата - уточнение на ищеца от 8.06.2017 г.(т. І, л.123).
Становище по иска с вх. № 10 924/ 28.01.2019 г. от името на дружеството представил и Д. Д.
К. М., в качеството на негов управител (т.І, л.178).
С определение, държано в съдебното заседание на 30.01.2019 г., съдът допуснал
предоставяне на правна помощ на „Тера Айкон“ ООД (н.) чрез назначаване на особен
представител, предвид наличието на предпоставките на чл. 29, ал. 4 от ГПК.
С определение № 1996 от 8.04.2019 г. съдът върнал исковата молба на основание чл. 129, ал.
3 от ГПК, тъй като ищецът не изпълнил в срок указанията в разпореждането от 4.02.2019 г. -
да заплати сумата 8 392.51 лева, определена като възнаграждение за особен представител на
ответното дружество.
С определение № 2720 от 8.08.2019 г. по ч.гр.д. № 3231/ 2019 г. на Софийския апелативен
съд, търговско отделение, 13 - ти състав определение № 1996 от 8.04.2019 г. било отменено
и делото било върнато на първоинстанционния съд за продължаване на
съдопроизводствените действия с изрични указания, че ответника „Тера Айкон“ ООД (н.)
следва да се представлява от другия управител Д. Д. К. М..
В изпълнение на задължителните указания на въззивния съд в производството по делото -
12
до деня на устните състезания, дружеството е било представлявано от Д. М..
При тези факти настоящият състав приема, че в първоинстанционното производство
обявеното в несъстоятелност дружество - ответник по иска, не е било надлежно
представлявано, като съображенията в подкрепа на този извод са следните.
Съгласно разпоредбата на чл. 635, ал. 3 от ТЗ в производството по несъстоятелност, както и
в производствата по чл. 621а, ал. 2, чл. 649 и чл. 694 от ТЗ, длъжникът, съответно неговите
органи, когато той е юридическо лице, могат да извършват лично или чрез упълномощено от
тях лице всички процесуални действия, които не са изрично предоставени на синдика. В
настоящия случай към момента на постановяване на решението за откриване на
производството по несъстоятелност, с което производството по ликвидация е било
прекратено на основание чл. 272а, ал. 1 от ТЗ, ликвидатор на дружеството е бил Г. Д. Д..
Съдът споделя приетото в определение № 457 от 3.08.2015 г. по ч.т.д.№ 1473/ 2015 г. на
ВКС, ІІ т.о., че в изброените в разпоредбата на чл. 635, ал. 3 от ТЗ производства длъжникът
следва да се представлява от ликвидатора, който съгласно чл. 269 от ТЗ е негов законен
представител, като този извод не се променя и в хипотезата, „в която ликвидацията е
прекратена по сила на влизане в сила на решението по чл. 630 от ТЗ, тъй като в посочения
случай правомощията на ликвидатора по извършване на ликвидацията се прекратяват, но
същият като негов единствен законен представител продължава да представлява
дружеството при условията на чл. 635, ал. 3 от ТЗ“.
Последиците от ненадлежното представляване на страната в първоинстационното
производство се свеждат основно до ненастъпването на преклузията на чл. 266 от ГПК. При
установяването на такъв процесуален пропуск въззивната инстанция, като инстанция по
съществото на спора, следва да осигури на страната възможността да реализира в това
производство всички процесуални действия, които тя е пропуснала да извърши поради
ненадлежното й представляване - да оспори твърденията на ищеца, да релевира
правопогасяващи възражения, да поиска събирането на доказателства.
В настоящия случай на страната, чрез нейния ликвидатор, е била предоставена такава
възможност и в изпълнение на указанията на съда, дадени в определението от 13.07.2021 г.,
в молба от 5.08.2021 г. ликвидаторът е направил уточнения във връзка с предмета на
жалбата, в които като цяло е споделил тезата, поддържана от другия въззивник. В
хипотезата на отпаднала преклузия по чл. 266 от ГПК не са били заявени
- 15 -
конкретни оспорвания и възражения, не е направено искане за събирането на нови
доказателства.
При това положение допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на процесуалните
13
правила относно осъществено надлежно представителство не може да бъде възприемано
като действие, с което страната е лишена от възможност за защита. Правната уредба на
второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване регламентира като
негова непосредствена цел повторното разрешаване на материалноправния спор, при което
дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на
фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и
субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният
съд е длъжен да реши спора по същество, като обект на въззивната дейност не са пороците
на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което
преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от
тази дейност.
По съществото на спора съдът съобразява следното.
Производството по делото е образувано по предявени в условията на обективно
съединяване отрицателни установителни искове с правно основание чл. 694, ал.3, т.1 от ТЗ
от активно легитимирана страна - кредитор с прието вземане в производството по
несъстоятелност, който е направил възражение по чл. 690, ал. 1 срещу приетите вземания на
друг кредитор, но съдът е оставил възражението без уважение.
Според изложението в исковата молба липсата на „реални заемни правоотношения“ между
ответниците по иска се потвърждавала както от липсата на писмени документи, които
удостоверяват възникването им, така и поради липсата на доказателства за реалното
предаване на посочените в договорите парични суми, които не били осчетоводени в
посочените в договорите дати на сключването им, нито били декларирани от физическото
лице в годишните му декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ.
В условията на евентуалност ищецът заявил в посочената последователност : 1) че заемите
са били погасени от заемодателя с изтеглени от последния, в качеството му на управител,
парични суми от банковите сметки и от касата на дружеството ; 2) че сумите са погасени по
давност поради изтичането на общия давностен срок ; 3) че е налице основание за
извършване на прихващане на задълженията на дружеството с получените без правно
основание от К.К. парични средства, собственост на дружеството.
Твърденията на ищеца в допълнителната искова молба, че представените като писмени
доказателства копия на документи, означени като „директорски заем към Тера Айкон ООД
(BG)“ от 18.12.2006 г. (т. ІІ, л. 440) и от 10.09.2008 г. (т.ІІ, л. 443), са с недостоверни дати,
които не са съществували към момента на извършване на преводите на суми по
представените платежни документи и са били съставени за нуждите на производството по
несъстоятелност, както и че макар и да са постъпили по сметка на дружеството не било ясно
на какво основание са били платени, се опровергават напълно от неоспореното заключение
на счетоводната експертиза.
14
Според приетото в Решение № 57 от 29.04.2013 г. по гр. д. № 354/ 2012 г. на ВКС, IV г. о.,
управителят на търговско дружество, в качеството си на негов представляващ и по решение
на общото събрание на съдружниците може да договоря със себе си като физическо лице за
предоставяне заем на дружеството, но не може да удостовери предаването и получаването
на заема - управителят не може да удостоверява факти от името на длъжника в своя лична
полза. Изготвянето на разписка, в която управителят като заемодател предава заемната сума
и я получава като заемополучател не удостоверява получаване на сумата от дружеството,
тъй като съгласно чл. 180 ГПК, така съставеният частен документ удостоверява единствено,
че изявлението, явяващо се в полза на издателя, е направено от подписалото го лице -
удостоверителното изявление в частния свидетелствуващ документ се ползва с
доказателствена сила само когато удостоверява неизгодни за издателя си факти.
Предаването на заемната сума и получаването й от дружеството следва да бъде
удостоверено с надлежни доказателства, каквито са внасянето й по банкова сметка или в
касата на дружеството, съпроводено със съответните счетоводни записвания.
Констатациите на експерта, които са подробно отразени по - горе в настоящето изложение,
категорично потвърждават постъпването по сметките на дружеството на наредени по банков
път или внесени на каса от заемодателя по договорите суми : на 4.01.2007 г. - 58 000 лева и
на 19.12.2007 г. - 105 000 лева с основание: „Директорски заем“ (по договора от 18.12.2006
г.) ; на 10.09.2008 г. - 100 000 лева и на 10.11.2008 г. - 100 000 лева с основание:
„Директорски заем“ (по договора от 10.09.2008г.).
Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да установи, че заемите са
били погасени от заемодателя с изтеглени от него без правно основание парични средства,
собственост на дружеството, но доказателства в тази насока не са били представени, поради
което и това твърдение е останало недоказано.
- 17 -
Изводът от изложеното до тук е, че договорите за заем от 18.12.2006г. и от 10.09.2008 г. са
били валидно сключени и са произвели целения правен ефект с оглед характеристиката на
конкретния договор, която изисква реалното предаване от заемодателя на заемателя на
уговорената парична сума, тъй като К.К. е предал в собственост на „Тера Айкон“ ООД по
първия договор сумата 163 000 лева, която заемателят се задължил да върне в срок до
18.12.2006 г., а по втория договор - сумата 200 000 лева, която последният се задължил да
върне в срок до 10.09.2011 г.
При този извод следва да бъде обсъден въпроса дали посочените вземания са били погасени
със задължения на кредитора К.К. към обявеното в несъстоятелност дружество по силата на
изявленията за прихващане, които са предмет на споразумението от 9.07.2012 г.
15
Отговора на този въпрос по необходимост предпоставя обсъждане на основателността на
възражението на въззивника, основано на твърдението, че недопустимо ищецът е въвел нови
правопогасяващи факти след изтичането на преклузивния процесуален срок.
Съобразно принципното становище, изразено в мотивите на Тълкувателно решение № 8 от
27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК „при установителните искове,
включително и отрицателните, в най-голяма степен се откроява разликата между спорното
право и правото, което може да се окаже засегнато от правния спор.
Първото има качеството „предмет на иска“, защото е обект на противоречиви правни
твърдения на страните по спора. Когато ищецът твърди, че определено право не съществува,
предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право. При отрицателния
установителен иск, за разлика от всички останали искове, основанието на иска (чл. 127, ал.
1, т. 4 от ГПК) не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право
никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова
право се поражда.“ В тежест на ответника е да установи съществуването на оспореното
право.
Производството по уредените в чл. 694 от ТЗ установителни искове е функционално
свързано с извършеното от кредитора предявяване на вземанията му по реда на чл. 685 и чл.
688 от ТЗ. В този смисъл предмета на иска по чл. 694 от ТЗ е предопределен от предмета на
предявеното вземане, обезпечение или привилегия. Допустимостта на иска предпоставя
пълна идентичност между предявеното в производството по несъстоятелност вземане и
вземането, за чието установяване е инициирано
производството по чл. 694 от ТЗ.(В този смисъл определение № 742 от 31.10.2013 г. по ч.т.д.
№ 3126/ 2013 г. на ВКС, І т.о.)
В настоящия случай в молбата по чл. 685 от ТЗ кредиторът - ответник по иска, е обявил като
основание за възникването на вземанията неиздължени от несъстоятелния длъжник суми,
предоставени му по договори за заем. Така посоченото основание е предопределило и
защитната теза на кредитора - ищец, който в съответствие с приетото в цитирания
тълкувателен акт („Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не
би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда.“) е изложил в
исковата молба няколко от възможните хипотези за несъществуването на вземанията :
оспорване на валидното им възникване (нищожност на договорите за заем поради липса на
реално предаване на сумите) ; погасяването им поради изтичането на срока по чл. 110 от
ЗЗД ; погасяването им при условията на чл. 103 - 105 от ЗЗД.
Изричното посочване в исковата молба на прихващането като способ за погасяване на
вземанията - предмет на иска, опровергава възражението на въззивника, че такова твърдение
е било въведено за пръв път с молбата от 29.01.2020 г. Действително, както се твърди в
16
жалбата, в исковата молба е имало неяснота между нейната обстоятелствена част и заявения
петитум, което е обосновало оставянето й без движение с определението от 30.11.2018 г., с
което на ищеца е било указано да формулира ясно петитума на предявените отрицателни
установителни искове, както и да уточни дали прави възражение за прихващане, като
съобрази, че то е средство за защита на ответника по осъдителен иск, а също така да посочи
какво по вид и размер е вземането, което е предмет на възражението, кога е възникнало и
кои са насрещните страни по него.
В изпълнение на указанията, в молба от 19.12.2018 г. ищецът уточнил, че са налице
предпоставки за извършване на прихващане между вземанията на физическото лице с
насрещни вземания на несъстоятелния длъжник, но тъй като били свързани лица
дружеството съвсем умишлено не упражнявало процесуалните си права да възрази срещу
съществуването на вземанията на другия ответник, в това число и като заяви възражение за
прихващане.
С оглед установените по делото факти и обстоятелства трябва да се приеме, че към
тази дата за ищеца е било обективно невъзможно да конкретизира в по - висока степен
твърдението за погасяване на вземането чрез прихващане. Това е могло да стане едва след
30.01.2019 г., когато в откритото съдебното заседание, в което взел участие неговия
пълномощник, била докладвана молбата от 28.01.2019 г. на управителя Д. М., съдържаща
изявление за извършено прихващане на
- 19 -
насрещни вземания между двамата ответници по иска в споразумение от 9.07.2012г.,
приложено към молбата.
В съдебното заседание, проведено на 29.01.2020 г., процесуалният представител на
ищеца поискал от съда да включи в окончателния доклад по чл. 146 от ГПК заявените в
молбата от 28.01.2019 г. на Д. М. обстоятелства относно прихващането, извършено със
споразумението от 9.07.2012 г.
В обобщение на изложеното до тук, възражението на въззивника, че по отношение на
твърдението на ищеца за погасяване на вземанията поради извършено прихващане с
вземания на длъжника, е изтекъл преклузивния срок по чл. 694 от ТЗ, следва да бъде
преценявано като неоснователно.
Съгласно последователната практика на касационната инстанция преценката за
своевременност, а оттам и за допустимост на фактически твърдения и доказателствени
искания следва да се направи към момента на доклада на съда по делото. (Определение №
90 от 4.02.2020 г. по гр. д. № 3774/2019 г. на ВКС, III г. о. и цитираното там Решение № 844
от 15.02.2011 г. по гр. д. № 1802/2009 г. на ВКС, IV г. о.)
17
Следователно в настоящия случай процесуалния срок за конкретизиране на заявеното
в исковата молба твърдение за погасяване на вземането поради прихващане с дължими от
ответника суми е бил спазен, тъй като изявлението е било направено в съдебното заседание
на 29.01.2020 г., в което съдът е обявил на страните окончателния доклад по делото.
В контекста на изложеното е несъстоятелно и твърдението на въззивника, че молбата
от 29.01.2020 г., с която ищецът е конкретизирал това твърдение, макар и да не била
формулирана като молба за изменение на основанието на иска, по своята същност
представлявала искане по чл. 214 от ГПК. Според приетото в Решение № 55 от 27.04.2015 г.
по гр. д. № 5558/2014 г. на ВКС, I г.о. уточненията, направени от ищеца в първото съдебно
заседание по реда на чл. 143, ал. 2 от ГПК, не променят основанието на иска такова, каквото
е очертано в обстоятелствената част на исковата молба, а само го детайлизират посредством
релевиране на конкретни фактически твърдения в рамките на заявената от ищеца
фактическа рамка на спора. Това са твърдения за факти, които са част от вече посоченото
основание на иска и които като такива се обхващат от обективните предели на силата на
присъдено нещо на съдебното решение по делото, независимо дали са посочени изрично или
не, т.е. не могат да бъдат основание за предявяване на нов иск за същото право. В този
смисъл тези уточнения не могат да бъдат приравнени на изменение на иска по
основание по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК, тъй като не променят основанието на
предявения иск, а само го поясняват и детайлизират.
Погрешно, според настоящия състав, е разбирането на въззивника, че „молбата на
ищеца от 29.01.2020 г. се сблъсква челно с още една преклузия - тази, следваща от чл. 690 от
ТЗ“. Цитираната разпоредба не съдържа, а и по пътя на тълкуването не може да се извлече,
изискване към предявилия иска по чл. 694, ал.3, т. 1 от ТЗ кредитор да обоснове своята
претенция на абсолютно същите твърдения, които е изложил във възражението по чл. 690 от
ТЗ. В този смисъл значението на подаването на възражение в срока по чл. 690 от ТЗ е
единствено на задължителна предпоставка за допустимостта на иска по чл. 694, ал.3, т. 1 от
ТЗ.
По основателността на твърдението за погасяване на вземанията на основание
извънсъдебно прихващане съдът приема следното.
Твърдението се основава на наличието на насрещни волеизявления на ответниците по
иска, материализирани в споразумение от 9.07.2012 г. Въззивникът изрично e заявил в
съдебното заседание на 29.01.2020 г., че не оспорва истинността на частния документ, а
освен това на същия документ самият той се е позовал в молбата от 13.11.2018 г. като
доказателство за това, че по силата на изявленията в него давността за погасяването на
вземанията му срещу дружеството, произтичащи от договорите за заем, е била прекъсната в
хипотезата на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД. Тези процесуални действия категорично опровергават
изявлението му в молбата от 12.02.2020 г., че не бил изразявал воля за такива прихващания,
18
а напротив те били „коригирани от счетоводителя на ликвидатора и синдика, г-жа В. И.“ и
били „срещу дължимите към мен възнаграждения като управител на дружеството“.
По същество възраженията на въззивника срещу наличието на вземания на
дружеството към него, произтичащи от споразумението от 9.07.2012 г., се основават на
твърденията, че такива вземания никога не са възниквали, тъй като цената на имотите -
предмет на сделките, сключени с цитираните в споразумението нотариални актове, била
платена - от една страна, а от друга страна нямало такива прихващания „нито в
счетоводството на дружеството, нито реално извършени…ССчЕ приета по делото не е
установила твърдените прихващания“.
В производството по отрицателния установителен иск в тежест на ответника -
кредитор с прието вземане, е да опровергае твърдението на ищеца, като докаже, че
прихващането не се е осъществило. В разглеждания случай установените факти и
обстоятелства по делото обосновават неоснователност на възражението за липса към деня на
сключване на споразумението на валидно насрещно вземане в полза на дружеството -
ответник, с което да бъде извършено прихващането.
- 21 -
На основание чл. 180 от ГПК доказателствената стойност на частния свидетелстващ
документ се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по
делото. Същият не се ползва с никаква доказателствена сила, ако с него издателят му
удостоверява изгодни за себе си факти, и не може да се противопостави на страната, която
не го е подписала. ( Решение № 1556 от 28.11.1984 г. по гр.д. № 977/ 1984 г. на ВС, ІV г.о.)
По силата на правилото scriptum pro scribente nihil probat sed contra scribentem той се ползва
с доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти -
тогава има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател.
В случая неоспореният от въззивника частен свидетелстващ документ удостоверява,
че автор на изявленията в т.3 и т.4, които се отнасят до прихващането на насрещни вземания
на страните, е самият той. Следователно той има задължението да ангажира доказателства, с
които да опровергае верността на собственото си удостоверително изявление,
материализирано в документа, а това означава да установи, че цената на недвижимите имоти
- предмет на сделките, сключени с цитираните в споразумението нотариални актове, е била
платена на продавача.
Доказателства за извършено плащане на въпросните суми по делото няма.
Неубедително и в крайна сметка безпредметно е позоваването от въззивника на двата
нотариални акта, които „в качеството си на официални документи…при това с обвързваща
материална (удостоверителна) доказателствена сила“ доказвали, че „цената по тях е платена
от купувача К.К. предr подписването на съответния нотариален акт“.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло приетото в Решение № 173 от 27.07.2010
19
г. по гр. д. № 5166/ 2008 г. на ВКС, IV г.о., според което нотариалният акт, с който е
оформена една сделка, материализира удостоверителните изявления на нотариалния орган и
изявленията на страните по договора. Следователно, той има характеристиките на
официален свидетелстващ документ само в частта на нотариалното удостоверяване, което
поради това се ползва с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила, на
основание чл. 179 от ГПК. Самите волеизявления на страните по сделката имат
характера на частен документ и поради това обвързваща съда формална доказателствена
сила само относно авторството, на основание чл.180 от ГПК. Опровергаването на
документа в частта на волеизявленията е ограничено само до вида доказателствени средства
(изключване на свидетелските показания в хипотезите на чл. 164 от ГПК).
За конкретния случай това означава, че относно сделката, сключена с нотариален акт №
133 от 21.09.2007 г., с обвързваща съда формална и материална доказателствена сила се
ползва само удостоверяването, извършено от нотариуса К. М., както следва :1) че на
посочената дата в кантората му в гр. *** се е явил К. Б. К. и е направил изявления от името
на „Тера Айкон“ ООД, в качеството си на негов управител и от свое име - в лично качество,
в които е било изразено съгласието на продавача „Тера Айкон“ ООД да продаде, и на
купувача К. Б. К. - да купи, вещното право на строеж на изброените в акта шест
самостоятелни обекти, които ще се построят в жилищна сграда за сезонно ползване вила
(шале) „Ку-ку-ряк“ в гр. ***; 2) че нотариусът е одобрил представения му проект за
нотариален акт и го е прочел на участващите в нотариалното производство и след
одобрението им, е бил подписан от тях и от нотариуса.
В останалата част, в която са посочени съществените условия на договора,
включително и заявеното, че общата цена на продаваемото право на строеж в размер на
33 490 лева е била получена „преди подписването на настоящия договор“, волеизявленията
на страните имат характера на частен документ и поради това обвързваща съда
формална доказателствена сила е само относно авторството им. Затова и в съответствие
с казаното по - горе относно доказателствената сила на частния свидетелстващ документ, с
който издателят му удостоверява изгодни за себе си факти, само въпросното изявление за
предварителното плащане на цената, не е годно да установи осъществяването на твърдения
от въззивника факт.
Уместно е да се отбележи и това, че в резултат очевидно на недоглеждане са били
„разменени“ изявленията на страните относно това, кой плаща цената - в акта е записано
дословно: „която сума продавачът заяви, че е получил от дружеството - купувач“, както и
„която сума управителят на дружеството - купувач заяви, че е изплатена преди подписването
на настоящия договор и при условието…“.
Посоченият в споразумението нотариален акт № 191 от 11.12.2009г., с който е бил
сключен договора за продажба на самостоятелни обекти в същата сграда, не е представен
20
като доказателство по делото, но с оглед на поддържаните от страните в спора тези и
липсата на изрично заявени оспорвания във връзка с действителността на договора, съдът
приема, че при евентуалното обсъждане на отразените в него удостоверявания от нотариуса
и изявления на страните по сделката, не би достигнал до констатации, различни от
изложените до тук.
Не установяват извършено плащане и представените от въззивника фактура № 009 от
1.12.2007 г. за сумата 33 490 лева с посочено основание „право на строеж по нот.акт
133/0907 г. и фактура № 28 от 16.02.2010 г. за
- 23 -
сумата 151 084.20 лева с посочено основание „гараж № 12, 13, 14, 15, 16, 17 по н.а. 191/
11.12.2009 г. ; нотариална такса“, издадени от доставчика „Тера Айкон“ ООД с получател К.
Б. К..
Фактурата е първичен счетоводен документ, в който стопанските операции се
отразяват за първи път. От гледна точка на значението й като писмено доказателство в
гражданския процес, тя установява предмета на продажбата - стока или услуга, количеството
и договорената цена за продуктите или услугите, които продавачът вече е предоставил на
купувача и показва, че купувачът дължи плащане на продавача съгласно начина на плащане.
В конкретния случай няма представен платежен документ, който да установява, че
купувачът по двата договора е платил на продавача сумите, дължими по двете фактури,
нито преди, нито след датите на сключването на договорите. Няма данни и за
осчетоводяването на тези суми като постъпили по сметката на дружеството - продавач.
По изложените съображения настоящият състав преценява като неоснователно
възражението на въззивника, че дължимите по обсъдените договори за продажба суми са
били платени от купувача на продавача преди деня на сключването на договорите с
цитираните нотариални актове.
Извод за „несъществуването“ на въпросните прихващания не произтича и от
твърдението на въззивника, че те не са били отразени в счетоводството на дружеството, а и
експертизата по делото не ги била установила. Негова е доказателствената тежест да
установи релевантния факт, но видно от събраните доказателства, това не е сторено.
Преди всичко е важно да се изтъкне, че само по себе си неотразяването на определена
стопанска операция (в случая прихващането на суми в споразумението от 9.07.2012 г.) в
счетоводните книги на търговското дружество, не може да обуслови категоричен извод, че
такава не се е осъществила.
Съобразно последователната практика на касационната инстанция доказателствената
сила на счетоводните книги не е равнозначна на материалната доказателствена сила на
официалните свидетелстващи документи. Счетоводните книги са частни свидетелстващи
21
документи, чиято формална доказателствена сила се отнася единствено до факта на
писменото изявление и неговото авторство, но не обхваща други данни, за които документът
свидетелства. Ето защо доказателствената сила на счетоводните книги следва да се
преценява по вътрешно убеждение на съда с оглед на всички обстоятелства по делото - чл.
182 от ГПК. (Решение № 2 от 20.01.2011 г. по гр. д. № 478/2010 г. на ВКС, III г. о.)
При извършването на тази преценка вписванията в тях следва да бъдат ценени с оглед
събраните доказателства по делото, в това число с представените по делото първични
счетоводни документи, заключения на икономически експертизи, включително и по въпроса
за редовността на воденето на счетоводните книги. В настоящия случай въпросът за
редовното водене на счетоводните книги е останал неизяснен, а въззивникът се е
противопоставил категорично на искането на ищеца за допускане на експертиза, която да
установи дали прихващането е било отразено в балансите на дружеството към 31.12.2012 г.,
към 31.12.2013 г. и към 4.07.2014 г., въпреки че тъкмо отговора на този въпрос би имал
значение за установяването на твърдения от него факт.
Крайният извод от изложените съждения е, че към 9.07.2012 г. дружеството - продавач е
имало срещу купувача по договорите за продажба на недвижими имоти изискуемо и
ликвидно вземане в общ размер 184 574.20 лева (33 490 + 151 084.20), и с изявленията на
страните, материализирани в споразумението от същата дата, е било извършено валидно
прихващане на изискуеми и ликвидни насрещни вземания до размер на по - малката сума, с
вземанията на заемодателя срещу заемателя по договорите за заем от 18.12.2006г. и от
10.09.2008 г. в общ размер 258 000 лева (58 000 + 200 000).
Поради съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с
тези на първостепенния съд решението следва да бъде потвърдено.
С оглед крайния изход на спора въззивникът К. Б. К. следва да бъде осъден на основание чл.
694 от ТЗ да заплатят на Софийския апелативен съд държавна такса в размер на, както
следва : К. Б. К. - 1 680.60 лева, „Тера Айкон“ ООД (н.) - 35.04 лева, която сума да бъде
събрана от масата на несъстоятелността.
По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести
състав
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба с вх. № 278 757/ 26.10.2020 г., подадена
от „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София, бул. „Васил Левски“ № 90, ет.2, ап. 6, с ЕИК
*********, чрез ликвидатора Г. Д. Д., срещу решение № 1128 от 31.07.2020 г. по т.д. №
22
- 25 -
3499/ 2017 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 17 състав в частта му, с
която по исковете с правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ, предявени от „Стоком 3“
ЕООД - гр. Самоков, Софийска област срещу К. Б. К. от гр. *** и „Тера Айкон“ ООД (н.) -
гр. София е признато за установено, че „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София не дължи на К. Б.
К. от гр. *** следните суми: 1) 33 490 лева, представляваща предоставени в заем
парични средства по договор за заем, сключен на 18.12.2006 г., между К. Б. К. и „Тера
Айкон“ ООД ; 16 795.01 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата, за периода от 14.08.2012г. до 14.07.2017 г. ; 2) 151 084.20 лева, представляваща
предоставени в заем парични средства по договор за заем, сключен на 10.09.2008 г., между
К. Б. К. и „Тера Айкон“ ООД ; 134 404.81 лева, представляваща обезщетение за забавено
плащане на главницата за периода от 10.10.2008г. до 14.07.2017 г. ; 3) 344.78 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане на главница от 5 000 лева, дължима по
договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., между К. Б. К. и „Тера Айкон“ ООД, за периода
от 12.07.2013 г. до 12.07.2014 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ въззивната жалба с вх. № 278 757/ 26.10.2020 г., подадена
от К. Б. К. от гр. ***., ул. „***“ № 22, вх. Б, ет.6, ап. 2, с ЕГН ********** срещу решение
№ 1128 от 31.07.2020 г. по т.д. № 3499/ 2017 г. на Софийския градски съд, търговско
отделение, VІ - 17 състав в частта му, с която са отхвърлени като неоснователни исковете с
правно основание чл. 694, ал. 3, т. 1 от ТЗ, предявени от „Стоком 3“ ЕООД - гр. Самоков,
Софийска област срещу К. Б. К. от гр. *** и „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София с искане да
бъде признато за установено, че „Тера Айкон“ ООД (н.)- гр. София не дължи на К. Б. К. от
гр. *** следните суми : 1) 5 000 лева, представляваща част от предоставените в заем
парични средства по договор за заем, сключен на 12.07.2013 г., между К. Б. К. и „Тера
Айкон“ ООД ; 2) 1 526.74 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на
главницата от 5 000 лева за периода от 13.07.2014 г. до 14.07.2017 г.; 3) 480 лева,
представляваща съдебни разноски, които К. Б. К. е осъден да заплати на „Тера Айкон“ ООД
по изпълнителен лист, от 26.05.2016 г., издаден по т.д. № 5399/ 2015 г. на Софийския
градски съд, търговско отделение, VI-8 състав, по изпълнителен лист от 2.06.2016 г.,
издаден по т.д. № 413/2013 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VI-15 състав
и изпълнителен лист от 10.04.2017 г., издаден по
т.д. № 6418/2016 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VI-23 състав.
ПОТВЪРЖДАВА ИЗЦЯЛО решение № 1128 от 31.07.2020 г. по т.д. № 3499/ 2017 г. на
Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 17 състав.
ОСЪЖДА К. Б. К. от гр. ***,- гр. *** ул. „***“ № 22, вх. Б, ет.6, ап. 2, с ЕГН **********
23
да заплати на основание чл. 694, ал.7 от ТЗ на Апелативен съд - гр. София - гр. София,
бул. „Витоша“ № 2 сумата 1 680.60 (хиляда шестстотин и осемдесет лева и шестдесет
стотинки) лева, представляваща държавна такса за образуване на въззивното производство.
ОСЪЖДА „Тера Айкон“ ООД (н.) - гр. София - гр. София, бул. „Васил Левски“ № 90,
ет.2, ап. 6, с ЕИК *********, представлявано от ликвидатора Г. Д. Д., да заплати на
основание чл. 694, ал.7 от ТЗ на Апелативен съд - гр. София, бул. „Витоша“ № 2 сумата
35.04 (тридесет и пет лева и четири стотинки) лева, представляваща държавна такса за
образуване на въззивното производство, която сума да бъде събрана от масата на
несъстоятелността.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на Републиката в
едномесечен срок от връчването на преписи на страните, а в частта му, с която въззивните
жалби са оставени без разглеждане подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен
срок от връчването на преписи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
24