Р Е Ш Е Н И Е
№ I - 245 23.10.2020
г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, гражданско отделение, I-ви въззивен
граждански състав, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и
двадесета година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ :Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ: Пламена Върбанова
мл.с. Детелина Димова
при секретаря Ани Цветанова като
разгледа докладваното от младши съдия Детелина Димова въззивно гражданско дело
№ 1848 по описа за 2020 година на Окръжен съд Бургас, за
да се произнесе взе в предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по
повод въззивна жалба, подадена от Военно формирование №
32890–Бургас, като част от структурата на Министерство на
отбраната на Република България, чрез процесуален представител - старши юрисконсулт Пламен
Николов против Решение № 1245/08.06.2020 г. по гр.д. № 885/2015 г. по описа на Районен съд Бургас, в ЧАСТТА, в
която съдът е осъдил Военно формирование № 32890–Бургас
да заплати на М.Ж.Й.,
с ЕГН **********, сумата от 18 836.90 лв.,
представляваща неизплатено възнаграждение за положен в периода 01.12.2003г. – 31.12.2014г., общо 4 404 часа,
извънреден труд, представляващ фактически отработеното, над месечната
продължителност, служебно време, вследствие на неизползваните почивки за носени
дежурства, ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.02.2015г. до
окончателното плащане, както и сумата от 240.93 лв. – обезщетение за забавено
плащане за периода 01.01.2015г. – 15.02.2015г., както и сумата от 741.74 лв. –
разноски по делото за платено адвокатско възнаграждение. С обжалваното решение
въззивното военно формирование е осъдено да заплати по сметка на РС Бургас държавна такса в размер на 803.48 лв. и възнаграждение за вещо лице от 407.96 лв.
В частта, в която с решението са отхвърлени претенциите за
присъждане на мораторна лихва за разликата над уважения размер от 240.93 лева
до пълния претендиран размер от 11501,33
лева за периода от 01.02.2004 до 31.12.2014 г., както и за сумата от 418.00
лева, представляваща разлика от неизплатени основни трудови възнаграждения за
периода от 01.02.2012 г. до 31.12.2012 г.
(за 11 месеца), ведно със законната лихва върху тази главница и
обезщетения за забава от 108.15 лева, същото не е обжалвано и е влязло в сила.
С
жалбата решението в осъдителната му част се оспорва като незаконосъобразно и
неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Възразява се,
че е постановено при неправилни и неясни изводи и неправилни тълкувания на
първоинстанционния съд. Прави се подробен анализ на правната уредба,
регламентираща организацията на служебното време на кадровите военнослужещи
/нормална продължителност, ред за полагане на дежурства, полагането на
извънреден труд и режимът на тяхното компенсиране/. Посочва че, при полагане на
труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената
продължителност на служебното време, се дължи компенсация чрез осигуряване на
намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време
за съответния месец. Задължението на работодателя да извърши тази компенсация
изтича с месеца, в който е положено дежурството, или ако е положено в края на
месеца, то тогава то изтича в следващия календарен месец. По тази причина,
счита, че това е и началния момент, от който започва да тече тригодишната
давност за вземането на военнослужещия за претендираните възнаграждения.
Заявява, че разпоредбата на чл. 195 от действащия ЗОВСРБ, както и тази на чл.
204 от отменения закон, уреждали 24- часовите дежурства не като извънреден
труд, а като удължено служебно (работно) време, поради което тези дежурства не
следвало да се заплащат като извънреден труд. Изтъква, позовавайки се и на
практика на ВКС, че по аналогия и в тези отношения следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 136а, ал. 5 от КТ, установяваща принципа, че удълженото
служебно (работно) време се компенсира с почивка, като само в случай, че до
прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия тази компенсация
не е извършена, то тогава прослужените дежурства се заплащат като извънреден
труд. Правото на работника да извърши компенсация било потестативно и срочно, и
се погасявало след изтичане на тригодишен давностен срок. Излагат се подробни
съображения относно началния момент на този давностен срок, като се цитира
практика на ВКС. Относно правото на обезщетение за неползвана почивка, то
същото се намирало във функционална обусловеност от правото да се иска
компенсация с почивка, поради което същото следва да счита за погасено с
погасяване на срочното право на военнослужещия да иска да му бъде осигурена
компенсация с почивка. Трансформация на това право с право на обезщетение може
да настъпи след прекратяване на правоотношението само за непогасеното към този
момент право на компенсация. Оспорва като неправилни изводите на БРС, с които е
отхвърлено като неоснователно възражението за погасителна давност. Моли съда за
отмяна на решението и постановяване на ново по съществото на спора. Претендира
разноските в настоящото производство. Няма искания по доказателствата.
Въззивната жалба е допустима, подадена в срок от легитимирано
лице и отговаряща на изискванията по чл. 260-261 от ГПК.
Въззиваемият
ищец в писмения си отговор по чл. 263 от ГПК оспорва въззивната жалба и счита
постановеното решение за правилно и законосъобразно. Излага подробни
съображения относно характера на превишеното служебно време на военнослужещите
/дали е удължено работно време или извънреден труд/, и реда за неговото
компенсиране. Оспорва като неоснователно възражението за погасяване на
претендираното вземане поради изтекла погасителна давност като сочи, че
служебното правоотношение на ищеца е прекратено, считано от 31.12.2014 г., а
исковата молба е входирана на 16.02.2015 г., което е в рамките на тригодишния
давностен срок. Позовава се на съдебна практика на ВКС, съгласно която когато
едно право се трансформира в друго започва да тече нова давност. Оспорват се
доводите на въззивника относно началната дата на давностния период като
неоснователни. Цитира се съдебна практика, както и практика на СЕС. Не се правят доказателствени искания.
В проведеното пред БОС открито съдебно заседание
страните се представляват от
процесуалните си представители, като и двамата не правят искания по
доказателствата, и молят за присъждане на разноски.
Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията на
страните, разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното.
Производството
пред първоинстанционния БРС е образувано по повод предявените искове на М.Ж.Й. от гр. *** против Военно формирование 32890-Атия в
структурата на МО на РБългария , изменени на основание чл. 214, ал. 1 ГПК в
хода на делото, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума от 18 836,90
лв., представляваща незаплатено възнаграждение за положен от ищеца извънреден
труд, в резултат на носени дежурства в системата на Министерството на отбраната
през периода от 01.12.2003 г. до
31.12.2014 г., или общо 4404 часа, фактически отработено служебно време над
месечната продължителност, вследствие на неизползвани почивки през поетите
дежурства, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.02.2015 г.
до окончателното плащане; за сумата от 11501.33 лева – обезщетение за забавено
плащане за периода от 01.02.2012г.-31.12.2012г., сумата от 418.00 лева –
неизплатена разлика от основното му трудово възнаграждение за периода от
01.02.2012 г. до 31.12.2012г. (за 11 месеца), ведно със законна лихва върху
тази главница, считано от 16.02.2015 г. до окончателното плащане и мораторна
лихва върху сумата от 418.00 лева в размер на 108.15 лева.
Ищецът
твърди, че от 29.09.1994 г. до 30.12.2014 г. е бил на кадрова военна служба в
поделения 22480 и 34590 - Бургас, които са на пряко подчинение и влизат в
състава на ответното военно формирование 32890 – Бургас. Първоначално е бил
назначен на първа сержантска длъжност „командир отделение мотористи“, със
звание „Старшина I степен“, а през месец март
1996 г. е бил повишен в звание „Главен старшина“ и преназначен на същата
длъжност в поделение 34590- Бургас. На 29.07.1996 г. подписал договор за
кадрова военна служба, съобразно изискванията на новоприетия към онзи момент
специален закон ЗОВСРБ. Твърди, че със заповед на командира на военното
формирование от 08.12.2014 г., договорът на ищеца за кадрова военна служба е
бил прекратен и е бил освободен от длъжност и военна служба, а със заповед от
30.12.2014 г. е бил отчислен от списъчния състав на ответното формирование,
считано от 31.12.2014г. На ищеца били начислени парични обезщетения за
прослужени 20 години кадрова военна служба в размер на 24458,00 лв. на
основание чл. 227 ал. 1 ЗОВСРБ; обезщетение за неизползван общо 118 дни
полагаем годишен отпуск за 2008г, 2009г,
2013г и 2014 г. в размер на 6871,14 лв. -на основание чл.199 ЗОВСРБ; както
и еднократно допълнително вещево продоволствие в размер на 520 лв. съгласно чл.
227, ал. 5 от ЗОВСРБ. Поради това, че редът и начинът на ползване на почивките
се определя от командира на поделението /при съблюдаване на изрично определени
изисквания и съгласно заповед на МО № ОХ-313 от 08.05.2001 г. /, в периода на
служебното му правоотношение са останали некомпенсирани голяма част от
дежурствата на ищеца, за които, след прекратяване на правоотношението, му се
дължи възнаграждение като за извънреден труд.
Ответното
военно формирование е оспорило исковете с писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК. По отношение на иска за извънреден труд е посочено, че с оглед
разпоредбата на чл.203, ал.2 от ЗОВСРБ (отм.), не е налице положен труд, т.е. служебно
време, от ищеца над определената месечна продължителност с чл.156, ал.6 от
ЗОВСРБ, определена по реда на чл.152, ал.6 от ПКВС, т.е. при наличието на двете
изискуеми условия: да са отработени часове както над съответната месечна, така
и над дневната продължителност на служебното време. Намира, че макар в т. 7 от
Заповед №ОХ-313/2001 г. на Министъра на отбраната да е посочено, че фактически
отработеното служебно време над месечната продължителност на служебното време
по чл. 152, ал. 6 се отчита като извънреден труд, то тази разпоредба била
неприложима като намираща се в противоречие с чл. 158, ал. 2 от ПКВС /отм./ Изложени
са съображения и за това, че всяко дежурство обхващало период от две денонощия,
като служебното време през дежурството се зачитало по реда на чл. 152, ал.1. С
оглед на което и по време на 24-часово дежурство също не се полага труд над
нормата, който да следва да се отчита като извънреден труд. Заявява, че за
периода на договора за военна служба на ищеца са изплатени положените от него
дежурства по реда на чл.204, ал.4, вр.чл.226, ал.1 от ЗОВС (отм.), като размера
на изплатените възнаграждения били определени с MЗ № ОХ-241/2001 г. Изложено е становище,
че и според сега действащата уредба /чл. 194, ал.1 от ЗОВСРБ/ служебното време
е в рамките на полаганите дежурства, поради което не можело да се говори за
превишаването му. С изложените твърдения предявеният иск за главницата се
оспорва като неоснователен. Заявява се възражение за погасяване на процесните
вземания за периода преди 31.12.2014 г. по давност на основание чл.111,
б."а" от ЗЗД.
Правната
квалификация на предявените искове съобразно действащата в различните периоди
от време правна уредба, е както следва: чл. 204, ал. 4, вр. чл. 203 , ал. 1 и 2 и чл. 226 от отменения ЗОВСРБ, вр. с чл. 158,
ал. 2, вр. с чл. 159 от ПВКС /отм./ - за претнцията, обхващаща периода от
01.12.2003г. до 12.05. 2009г. и чл. 194, ал. 1 и ал. 2, вр. с чл. 214, ал. 1 т.
3 от сега действащия ЗОВСРБ - за периода от 12.05.2009г. до 31.12.2014г., както
и чл. 128, ал. 1 от КТ, вр. с чл. 212, ал. 1 от ЗОВСРБ, чл. 245, ал. 2 от КТ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По
делото не се спори между страните по делото, че ищецът М.Й. е бил кадрови
военнослужещ от 29.09.1994 г. в поделение 22480 - Бургас, а от месец март 1996
г. е бил преназначен на същата длъжност в поделение № 34590-Бургас, като и
двете поделения са част от състава на ответното военно формирование 32890 –
Бургас. Не е спорно, че на 29.07.1996 г. ищецът е подписал договор за кадрова
военна служба.
Със заповед № ЛС-01-44/08.12.2014 г. на
командира на ответното формирование ищецът е бил освободен от длъжност и от
военна служба, а със заповед № ЛС-01-4/30.12.2014г. бил отчислен от списъчния
състав на ответното формирование, считано от 31.12.2014г.
Не е
спорно, че през процесния период 01.12.2003г. - 31.12.2014г. ищецът е
изпълнявал дежурства по график, като е допускано превишаване на установената
месечна продължителност на работното време.
По
делото е извършена съдебно-счетоводна експертиза от 11.12.2019г., от
неоспореното заключение на която е видно, че за процесния период от време са
налице некомпенсирани часове над нормалната продължителност на служебно време в
размер на 4404 часа. В заключението
вещото лице отразява и ползваните компенсации, за които няма посочен конкретен
наряд, към положени дежурства от същия или предходния месец. Посочва и различни
варианти относно размерът на дължимото обезщетение в зависимост от
обстоятелството каква основна база за изчисление следва съдът да приеме. Въз
основа на заключението, съдът е приел за доказан изменения по размер иск за
главница за сумата от 18 836.90 лева.
Въз
основа на събраните доказателства, БОС, намира, че фактическата обстановка е правилно
и в пълнота установена от първоинстанционния съд, а постановеното решение-
обосновано.
По
правото, съдът е съобразил действалите в рамките на процесния период, през
който М. Й. е бил кадрови военнослужащ, от 2003г. до 2014г., различни нормативни
актове, съдържащи правната уредбата относно продължителността на работното
време на военнослужащите и дължимите за положения от тях труд възнаграждения,
съответно компенсации.
За
периода от 27.02.1996 г. до 12.05.2009 г.
е действал Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България
(Обн., ДВ, бр. 112/27.12.1995г. - в сила от 27.02.1996г. - отм., ДВ, бр.
35/12.05.2009г. - в сила от 12.05.2009г.).
Същевременно
от 2001 г. до 2009г. е действал и Правилник за кадрова военна служба (Обн., ДВ,
бр. 2 от 05.01.2001г. - отм., ДВ, 44 от 12.06.2009г. - в сила от 12.06.2009г.).
За периода от
2009г. и понастоящем е в сила Закона за отбраната и въоръжените сили на
Република България (Обн., ДВ, бр. 35/2009г. - в сила от 12.05.2009г.).
Относима правна
регламентация по спорните в случая въпроси се съдържа и в Наредба № Н-18 от 19.12.2012
г. за реда за разпределяне на служебното време на военнослужещите, неговото
отчитане извън нормалната му продължителност и определяне на допълнителното
възнаграждение за изпълнение на възложени задължения над общата продължителност
на служебното време и за изпълнение на службата през почивни дни и в дните на
официални празници, в сила от
08.01.2013 г, както и в Заповед №ОХ-313/08.05.2001 г. на Министъра на
отбраната.
Правилно районният съд е анализирал относимите разпоредби,
действали в различни периоди от време на служебното правоотношение на ищеца,
уреждащи нормалната и максималната продължителност на служебното време на
военнослужещите /чл. 203, ал. 1 ЗОВС отм. , във вр. с чл. 151 от ПКВС /отм./ и
чл. 194, ал. 1 от ЗОВС действащ/.
БРС
коректно е квалифицирал твърденията на ищеца, съгласно които поетите от него
дежурства, надвишаващи максималната
продължителност на служебното време за месеца, водят като резултат до превишение на нормалното служебно
време, но в рамките на увеличената обща продължителност на служебното време за
месеца.
След
извършения анализ на правната уредба, и в съответствие със съдебната практика, изразена
в Решение № 448 от 13.09.2010г., постановено по гр. дело № 699/2009г. по описа
на ВКС на РБ, Бургаският районен съд правилно е приел, че поради липса на
изрична нормативна уредба, която да урежда заплащането на положен труд над
нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време,
каквато е и службата при дежурство до 24 часа, тази непълнота следва да бъде
преодоляна по реда на чл. 46 ал. 2 от ЗНА и по аналогия да се приложи чл. 136а,
ал. 5 от Кодекса на труда. Според тази разпоредба когато
трудовото правоотношение е прекратено преди компенсирането по ал.
4 разликата до нормалния работен ден се
заплаща като извънреден труд. В случая не се касае до същински
извънреден труд по смисъла на специалния закон, а до приравнен на него труд,
чието възмездяване се дължи "като извънреден труд" в случай на
прекратяване на правоотношението преди компенсирането му с почивка - чл. 136а,
ал. 5 от КТ. В този смисъл е и преобладаващата съдебна практика Решение № 128
от 26.05.2010г., постановено по гр. дело № 282/2009г по описа на ВКС на РБ;
Решение № 439 от 1.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1733/2009 г., III г.о., ГК;
Решение № 127 от 18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1123/2010 г., III г.о., ГК и
др./. Изрично този подход е възприет от законодателя едва с изменението на ЗОВС
с ДВ бр. 98/16г., с което в закона е въведена нова ал. 5 на чл. 194, съгласно
която служебното време над нормалната му продължителност се компенсира с
намалено служебно време при условия и ред, определени с акт на министъра на
отбраната по ал. 8. Впрочем, във въззивната си жалба ответното формирование
споделя установената практика на съда по приложението на чл. 136а от КТ, при съобразяване
на чл. 46, ал. 2 от ЗНА.
Предвид
това, и настоящият съд възприема становището, че поначало удълженото служебно
време при 24 часови дежурства не е извънреден труд по смисъла на чл. 203, ал. 3
от ЗОВСРБ (отм.) и чл.194, ал. 3 от ЗОВСРБ, но допуснатото превишение над
нормалната продължителност, ако не бъде компенсираното
с намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договор за
кадрова военна служба, се заплаща така, както се заплаща положен извънреден
труд.
Спорен
между страните е въпроса относно началния момент, в който става изискуемо
вземането на кадровия военнослужещ за полагащото му се възнаграждение за
положен труд над нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран
с почивки. Съдът не споделя становището на въззивника, според което в
конкретния случай правото на компенсация с почивка се погасява с тригодишна
давност, започваща да тече от месеца, следващ полагането на съответното
дежурство, през който следва да бъде осъществена самата компенсация. Съответно
след като в тригодишен срок не е била извършена компенсацията с почивка, то за
трансформираното от този момент нататък право за получаване на парично
обезщетение започвало да тече нова тригодишна давност.
При даване на
разрешение по поставения въпрос следва да се отчетат спецификите на
правоотношението на кадровия военнослужещ. Специалната уредба, регламентираща
служебните правоотношения с военнослужещите, както по отменения ЗОВСРБ, така и
по сега действащия (но до изменението на чл. 194 през 2016г., когато е приета
новата ал. 5), не предвижда възможност, ако дължимата компенсация с почивка
(намалено работно време) не е била разрешена (определена) със заповед на
командира по чл. 152, ал. 4 виж т. 5 ПКВС (отм.), това да може да стане само с
уведомление на военнослужещия до работодателя, каквато е процедурата по общия
ред на чл.136а, ал. 4, изр. 2 КТ. В случая нормата на чл.136а ал.4, изр.2 от КТ
е неприложима предвид специфичните задължения, които са вменени за изпълнение
на военнослужещия. Този извод следва например от разпоредбата на чл. 152, ал. 3
и ал. 4 ПКВС (отм.); т.4.6 във вр. т.4.5 от МЗ ОХ 313/2001г., според които
редът и начинът на ползване на почивките се определят от командира, при това
предварително - още при постановяване на заповедта, с която се удължава
продължителността на служебното време.
С оглед
изложеното, съдът намира за неоснователни оплакванията на въззивника, според
които ако след сдаване на дежурството, командира на военното формирование не
определи ползването на почивка от военнослужещия в рамките на следващия месец,
то след изтичането на едномесечния срок, в който това следва да бъде сторено,
автоматично възниквало ново право на служителя – да поиска да му бъде осигурено
ползването на дължимата компенсация. Като това право също било ежемесечно и
помесечно, и отказа на служителя да го упражни в рамките на тригодишната
давност, имал за последица погасяването му по давност, а следователно и
невъзможността му да се трансформира в парично вземане към датата на
прекратяване на служебното правоотношение /когато това прекратяване настъпва
след изтичане на тази тригодишна давност. При полагането на военна служба, упражняването
на това право е винаги обусловено от волята на работодателя, доколкото
военнослужещият не може сам да определи кога да упражни правото си на почивка. В
жалбата въззивникът сам посочва, че дните, в които на военнослужещия ще бъде
осигурена почивка се определя с график, изготвен и утвърден до 25-то число на
месеца, предхождащ месеца, за който е изготвен. Макар в допълнение да е изложен
и реда за промяна на предварително определените с графика почивка, в конкретния
случай, тези доводи са без конкретно значение за делото, доколкото ответникът,
в качеството си на работодател не твърди да е определил с изготвените за
процесния период графици почивки, които да компенсират ищеца, а той от своя
страна да е изготвял доклади за обстоятелства, възпрепятстващи ползването им. Естеството
на работата на военнослужещите, полагащи дежурства, обуславя необходимостта от
правила и ред както за определянето на дежурствата, така и за почивките,
съблюдаването на които е от компетентността на ръководителя на съответното военно
формирование. Военнослужещият не само не би могъл сам да определя кога да
ползва компенсацията в почивка, но и същият не разполага с механизъм, по който
да реализира това свое право противно на волята на работодателя си. Напрактика
правото на компенсация на положения като извънреден труд в почивка е мислимо
само доколкото същото бъде одобрено, съгласувано и разрешено от работодателя. С
оглед на което, не би могло да се приеме, че същото се погасява по давност само
защото военнослужещият не е отправил искане за определяне на полагащите му се
почивки.
Ето защо и
доколкото се прие, че правото на ищеца да бъде компенсиран с намалено работно
време не се е погасило по давност до датата на прекратяване на служебното му
правоотношение, то същото се е трансформирало във вземане за обезщетение като
за положен извънреден труд.
По въпросите
относно
момента, в който възниква вземането за заплащане на обезщетение на
военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на
24-часови дежурства, некомпенсиран с почивка, както и относно началния момент,
от който работодателят изпада в забава по отношение на това вземане и началния
момент на погасителната давност за същото, има противоречива
съдебна практика по чл.290 ГПК, за уеднаквяването на която е образувано
тълкувателно дело № 6 от 2017 г. на ОСГК на ВКС, по което и към настоящия
момент не е обявено решение. Наличието на висящо тълкувателно дело не е
основание за спиране на настоящото въззивно производство, а с това правомощие
разполага само касационната инстанция. С оглед на това, настоящият съдебен
състав намира за правилна практиката, според която началният момент, от който
вземането става изискуемо и започва да тече погасителната давност е моментът на
прекратяване на служебното правоотношение, възприета в Решение № 165 от
2.06.2016г. по гр.д.№6064/15г., ІV г.о.; Решение № 696 от 23.11.10г.по гр.дело
№ 887/09г.на ІV г.о.на ВКС и решение № 128 от 26.05.10г.по гр.дело № 282/09г.на
ІV г.о., постановени в производство по чл.290 ГПК. Според възприетото в
цитираните решения разбиране, тригодишна давност за погасяване на вземането,
предмет на исковата претенция започва да тече от датата на прекратяването на
служебното правоотношение, поради това, че ответното военно формирование е било
длъжно да осигури компенсацията с почивка на военнослужещия. Това е следвало да
стане още преди да бъде разрешено полагането на удължено служебно време, като
денят за компенсация с почивка е следвало да бъде определен със заповедта по
чл.152, ал.3 ПКВС (отм.)- виж чл.152, ал.4 ПКВС (отм.). След като не е
изпълнило това свое задължение и до прекратяване на договора за кадрова военна
служба не е осигурило ползването на тези почивки, ответното военно формирование
следва да носи последиците по чл.136а, ал.5 КТ- да плати обезщетение на
военнослужещия за всички некомпенсирани с почивки дежурства като за извънреден
труд, считано от прекратяване на правоотношението между страните. По тези
съображения, съдът намира за неоснователно оплакването на въззивника, според
което правото на компенсация с почивка на военнослужещия се е погасило поради
изтекла тригодишна давност, считано от момента на възникване на това право и който срок е изтекъл преди
прекратяването на служебното правоотношение. Правото на компенсанция се е
трансформирало в право на обезщетение към момента на прекратяване на служебното
правоотношение, и за същото е започнала да тече нова тригодишна давност,
считано от този момент и същата не е изтекла към датата, на която е била
предявена настоящата искова молба.
При
това положение и поради съвпадане на формираните от настоящата инстанция фактически
и правни изводи с изложените от първоинстанционния съд, решението в обжалваната
му част следва да бъде потвърдено.
По
разноските: С оглед изхода от делото право на разноски има въззивамия – ищец,
на който следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер
на 1200 лева, съобразно представените доказателства за заплащането на същото и
списъка по чл. 80 от ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК решението подлежи на касационно обжалване в едноседмичен срок от
връчването му на страните.
Мотивиран от
гореизложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1245/08.06.2020 г. по
гр.д. № 885/2015 г. по описа на Районен
съд Бургас, в обжалваната част.
ОСЪЖДА Военно
формирование № 32890–Бургас, като част от структурата на
Министерство на отбраната на Република България, съдебен адрес , п.к. 8140 да заплати на М.Ж.Й., с ЕГН **********, от гр. ****, със съдебен адрес гр.Бургас,
ул. "Генерал Гурко" № 18, ет. 3-чрез адв. Марияна Пушева на основание чл.78, ал.1, от ГПК, сумата от 1200 лв. (хиляда и двеста лева), представляваща
съдебно-деловодни разноски за въззивното производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. мл.с.