РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 07.05.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А
Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на четвърти ноември две
хиляди и деветнадесета година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА Б.
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 8094/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 89404/30.06.2016 г., предявена от, Н.Б.П., с ЕГН: ********** и С.И.Х.,
с ЕГН: **********, и двете с адрес ***,
против „А.Д.И.В С.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***.
Ищците
твърдят, че са придобили по реституция и наследство собствеността върху
1550/1940 ид.ч. от недвижим имот, представляващ имот пл. № 22 с площ от 1940
кв.м., с идентификатор 68134.1936.1225 по КККР, одобрени със Заповед
РД-18-68/02.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 1941
кв.м., находящ се в гр. София, СО-район „Витоша“, в.з. „Панорамен път-специални
нужди-Беловодски път“, ул. „Саша Попов“, при съседи имоти с идентификатор: 68134.1936.1158,
68134.1936.1198, 68134.1936.1250, 68134.1936.1157.
Този
имот, заедно с други имоти, бил включен като основа на образуван парцел I от
кв. 12 по действащия рег. план на гр. София – Бояна, м. „Панорамен
път-Специални нужди-Беловодски път“. Парцел I бил с обща площ от 9000 кв.м. и
бил частично записан в материалните активи на ответника, като собственост и
като прилежащ терен към прехвърлени му от държавата сгради.
Ищците
твърдят, че имотът е бил отнет от техния наследодател Б.Ф. с присъда,
постановена по реда на Наредбата-закон за съдене от народен съд виновниците за
въвличане България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията,
свързани с нея. Заявяват, че присъдата е била отменена и на основание чл. 1,
ал. 1 от ЗВСОНИ собствеността им върху процесния имот им е била възстановена,
като наследници на Б.Ф.. Със заповед № РД-57-103/04.05.2000 г. на областния
управител на област София било наредено отписване на имота от актовите книги за
държавна собственост и предаване на владението на възстановените 1550/1940 ид.
части от него. С оглед на това, ищците
твърдят, че са собственици на посочените ид.части от имота, а останалите
390/1940 ид.части били собственост на държавата и се държали от ответника.
От
реституирането му до предявяване на исковата молба, целият имот се ползвал
единствено от ответника. С покана с рег. № 1566/30.05.2005 г. чрез нотариус
Ст.Пашова, връчена на ответника на 31.05.2005 г., ответникът бил уведомен, че
ищците претендират обезщетение за ползване на техните идеални части от имота в
размер на 1500 евро на месец до предаването на владението им. Плащане от
ответното дружество обаче не постъпило. Ищците опитали да защитят правата си
чрез изменение на приложимия регулационен план по отношение на парцел I, като
реално обособят собствения им имот. Със заповед № РД-50-118/21.05.2002 г. на
кмета на р. „Витоша“ – СО това било извършено, но след жалба на ответника,
заповедта е била отменена с Решение от 05.10.2005 г. по адм. д. № 5857/2005 г.
на ВАС, II отд. През 2004 г. ответникът предявил искова молба за делба на имот
пл. № 2, но образуваното производство било прекратено с решение от 18.01.2016
г. по гр.д. № 2186/2007 г. на СГС, II-в с-в., като в решението съдът установил
правата на ищците.
Предвид
изложеното, ищците молят, да бъде постановено решение, с което ответникът да
бъде осъден да им заплати сумата от 60 000
лева (по 30 000 лева за всеки ищец), представляваща обезщетение за ползването от ответника на
процесния недвижим имот, за периода от 01.07.2011 г. до 31.12.2013 г., ведно
със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до
изплащането на вземанията.
В
срока по чл. 131 ГПК, ответното дружество „А.Д.И.В С.“ ЕООД (по-долу А.) е
депозирало отговор на исковата молба. Ответникът оспорва исковете с
възражението, че е придобил по давност
процесния недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор
68134.1936.1225 по КККР, одобрени със Заповед РД-18-68/02.12.2010 г. на
Изпълнителния директор на АГКК, целият с площ от 1941 кв.м., находящ се в гр.
София, район Витоша, в.з. „Панорамен път-специални нужди-Беловодски път“, ул.
„Саша Попов“, при съседи: 68134.1936.1225, 68134.1936.1198, 68134.1936.1250,
68134.1936.1157. С оглед на това излага, че доколкото ищците не са собственици
на имота за тях не съществува правен интерес от предявяване на процесната
претенция.
Ответното
дружество поддържа, че от момента на учредяването му – м.ноември 2001 г., е
установило владение върху процесния недвижим имот на валидно годно правно
основание – апортна вноска. Твърди, че дружеството е установило владението си
като непрекъснато, спокойно, явно несъмнено и с намерение да упражнява
фактическата власт върху имота като свой, като е противопоставял владението си
на всички трети лица, включително на ищците, като е заплащало и следващите се
местни данъци и такси. Считано от 05.06.1991 г. имотът се отдавал под наем на
посолството на САЩ като част от резиденция, ведно със собствена на ответника
вила 18 и двор от 4713 кв.м., в който попадал и процесният имот. По този начин,
владението било установено от тази дата чрез трето лице – държател. В този
смисъл, към владението на ответника следвало да се присъедини и владението на
праводателите му – БОДК и ИА А.. Твърди, че е упражнявало непрекъснато владение
на имота в продължение на 10 години. Дори да се приемело, че давностният срок
бил прекъснат на основание чл. 5, ал. 2 от ЗВСВОНИ, давностният срок за
праводателя на ищеца - БОДК започнал да тече от влизането в сила на тази разпоредба
– 1997 г. Обстоятелството, че между ищците и ответника е имало висящо делбено
производство било без значение, доколкото производството по него е било
прекратено и давността не се считала за прекъсната по арг. от чл. 84 от ЗС вр.
чл. 116, б. „б“ от ЗЗД.
Породи
изложеното, А. моли, да бъде признато за установено по отношение на ищците, че
е собственик на имот с идентификатор 68134.1936.1225.
Дружеството
твърди, че искът (на ищците) е недопустим и неоснователен, поради това, че
имотът е бил отчужден като земеделска земя – нива на наследодателя на ищците и
по тази причина те не могат да претендират обезщетение за ползване на
урегулиран имот в урбанизирана територия. Направените през годините подобрения
в имота били на значителна стойност и променили вида и предназначението му.
Ищците следвало да предявяват правата си по реда предвиден в ЗСПЗЗ, а не по
ЗВСВОНИ. Процесният имот е променил вида и предназначението си от земеделски в
такъв за специални обществени нужди, обслужващ дипломатическия корпус. Имотът
бил застроен с алеи и търпими постройки, през него минавали и подземни
комуникации с обслужващо предназначение на съседни недвижими имоти. Твърди, че
не са налице предпоставките за възстановяване на имота, поради това, че той не
съществува реално в размерите, в които е отчужден.
Ответникът
заявява, че оспорва валидността на Заповед № РД-57-103/04.05.200 г., издадена
от Областния управител на Област София, като при издаването му е нарушена
компетентността по материя, място и степен на издателя на този административен
акт. Затова заповедта била нищожна.
Не
били налице и благоустройствените изисквания за допустимост на реституцията –
хипотези на чл.1, ал. 1 - 3, чл. 2 и чл. 3 от ЗВСВОНИ. Заповедта не породила
правно действие и поради това, че ответникът е придобил собствеността по силата
на владение.
Ответникът
излага съображения, че доколкото имотът е предназначен за специални нужди, той
не подлежи на възстановяване. Не се възстановява и собствеността върху отчужден
незастроен имот, който след одържавяването му е застроен. Счита, че имотът вече
не съществува в състоянието, в което е бил преди отчуждаването и затова не е
подлежал на възстановяване. За да е налице валидно
възстановяване на имотът, мероприятието, за което е отчужден имотът не следвало
да бъде започнато, което в конкретния случай било направено. Счита също, че
размерът на евентуалното обезщетение следва да е съобразен със статута на имота
към момента на отчуждаването и да бъде като за нива.
Ответникът
поддържа, че собствената му постройка – вила № 18 е разположена върху
собствения му поземлен имот, който следва да има самостоятелен излаз на улица.
Навежда доводи, че процесния недвижим имот е съсобствен между страните и ответникът не може да бъде ограничаван
да използва собствената си вещ и съсобствената земя, доколкото това е
необходимо за използване на постройката. Излага съображения, че искът по чл. 59
от ЗЗД е субсидиарен, като ищецът е следвало да предяви иск по чл. 55 от ЗЗД.
За ищеца съществувало и друг ред за защита – по чл. 64 от ЗС. Ищците не били
искали достъп до процесния имот, като по тази причина искът им е бил
преждевременно предявен. За тях съществувал и друг ред за защитата на
нарушените им права, а именно по чл. 33, респ. чл. 108 от ЗС.
В
срока по чл. 131 от ГПК, Н.Б.П. и С.И.Х. са подали отговор на иска, предявен от
А. ЕООД. В него те твърдят, че за дружеството не е изтекла необходимата
придобивна давност. От 1997 г. досега владението на А. и на неговите
праводатели било многократно оспорвано и смущавано с различни действия, касаещи
както обективната, така и субективната страна на владението. Собствеността на
ищците била възстановена по силата на закона на основание чл. 2, ал. 1 вр. с
чл. 1 от ЗВСВОНИ. Реституционни права във връзка с това те заявили още през
1998 г. През 2002 г. те поискали поправка на кадастралния план с оглед
обособяване в реален имот на реституираните им ид.части, като същото е било
уважено със Заповед № РД-50-118/21.05.2002 г. на кмета на р-н „Витоша“. Това
представлявало явно манифестиране на правата на ищците, което станало известно
на ответника, видно от направеното обжалване на заповедта от негова страна. Твърдят,
че в рамките на инициираното от него делбено производство по гр.д. № 1281/2004
г. на СРС, 54 с-в., А. ЕООД е поддържал, че Н.П. и С.Х. имат идеални части от
правото на собственост върху процесния недвижим имот, като по този начин
ответното дружество нямало намерение че упражнява фактическата власт върху
имота като свой.
Ищците
твърдят, че не е приложима разпоредбата на чл. 116, б. „б“, доколкото
неуважаването на иска по смисъла на тази разпоредба означавало отхвърляне на
иска, а не всякакъв друг изход на делото различен от неговото уважаване.
Противното би означавало да се даде възможност на страна по делото да се опитва
да осуети произнасяне от страна на съда и след това да черпи ползи от това свое
поведение. В конкретния случай, производството по делото не е завършило
единствено и само поради недобросъвестното поведение на ответника, който не
изпълнил дадени му от съда указания. Евентуално заявява, че в случая е
приложима разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД.
Оспорват
доводите на ответника, че е установил владението върху имота въз основа на
основание, годно да го направи собственик, а именно апортна вноска направена
през 2001 г. от държавата в лицето на МВнР. Собствеността на ищците е
възстановена по силата на закона и без за това да са необходими допълнителни
действия. В този смисъл, извършения в капитала на дружеството апорт не е
породил вещноправно действие. Също така, в представените от ответника документи
не се съдържали данни за апортиране на самия недвижим имот, а единствено на
вила № 18.
Ищците
твърдят, че придобивната давност на ответника е прекъсната и с връчената му от
ищците покана за заплащане на обезщетение за ползване на имота и предаване на
владението върху него. Тази покана имала постоянно действие и след нея не
можело да тече придобивна давност.
Без
значение било обстоятелството, че ответникът заплащал данъци и такси по отношение
на имота, доколкото това не представлявало явно манифестиране на владението
пред останалите съсобственици.
Недопустимо
било оспорването на заповед № 57-103/04.05.2000 г. по реда на косвения контрол,
доколкото тя не е индивидуален административен акт и има единствено констативно
действие, като собствеността върху имота се възстановявала по силата на закона.
Неотносими
били доводите на ответника, че имотът не подлежал на възстановяване, доколкото
е бил отчужден за осъществяването на предвидено мероприятие или в качеството му
на земеделска земя. Имотът бил конфискуван от праводателя на ищците – Б.Ф. с
присъда на т.нар. Народен съд заедно със всичките му имоти, като тази присъда е
била отменена с Решение № 172/26.08.1996 г. на ВС, I Н.О. по дело № 120/1995г.
Неоснователни
били и доводите, че се ограничавало правото на ищеца да ползва негова собствена
вила № 18 и собствената си земя, доколкото той имал достатъчен достъп и
самостоятелен излаз на улица.
Н.Б.П.
и С.И.Х. поддържат, че единственият им път за защита бил предявяване на иск по
чл. 59 от ЗЗД. Чл. 33 от ЗС бил неотносим към процесния случай. Чл. 108 от ЗС
предвиждал ревандикация на имота, но не изключвал възможността за парично
обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, като двата иска можело да бъдат съединени. Чл. 64
от ЗС бил неприложим доколкото апортът от 2001 г. не можело да породи права за
ответника относно имота на ищците, както и че ответникът има необходимия достъп
за ползване на имота си. В същото време ответникът, както и праводателите му,
не са предявили никакви права по реда предвиден в чл.3, ал. 1 на приложимия
ЗВСВОНИ. Искът не бил такъв и по чл. 55 от ЗЗД – този иск предвиждал връщането
на даденото или платено от ищеца, конкретния случай обаче не е такъв. Твърдят,
че обезщетение се дължи за имота в сегашния му вид, а не какъвто е бил при
отнемането му преди повече от 70 години.
Съдът
приема за установено следното от
фактическа страна следното:
На 15.08.1933 г., по силата на договор за
покупко-продажба, В.П.П.и Б.Д.Ф. са придобили правото на собственост върху НИВА,
находяща се в село Бояна, Софийско в местността „Ширинта“. Тя била с площ от 3.1 декара, със съседи: И.Р.К.,
С.Г.К., Тодор, Ц. Р., дол и И.Р.К.. Договорът за продажба е бил сключен във
формата на нотариален акт № 30, том. ХVІ, рег. 3159, дело № 2935/1933 г.,
приложен на, л. 21-22 и л. 342-343 от делото.
На 22.01.1943 г., В.П.П.е продал на сина си Б.В.П.,
собствената си ½ ид.част от нивата в с. Бояна. В нотариалния акт е
посочено, че имотът се продава неурегулиран, а купувачът се задължава да уреди
сметките по регулацията. Последната предвиждала от имота да се образуват два
парцела III (трети) и IV (четвърти), планоснимачен номер 2 (две) в квартал 1,
които заедно щели да са с площ от 3 016 кв.м. Това се установява от
нотариален акт за продажба № 80, том І, рег. 80, дело № 73/1943 г., л. 23-24 и
скиците, л. 340-341 и л. 395.
С присъда от 01.02.1945 г. по нак.дело № 1/1944
г., Б.Д.Ф. е бил признат за виновен и
осъден на смърт от първи състав на Народния съд, образуван за съдене на бившите
регенти, дворцови съветници, министри и народни представители от ХХV Обикновено
народно събрание (по-долу „Народния съд“).
Присъдата е произнесена на основание чл.
10 от Наредбата-закон за съдене от Народния съд виновниците за въвличане на
България в световната война срещу съюзените народи и злодеянията, свързани с
нея. С нея цялото имущество на Б.Ф. е присъдено в полза на държавното съкровище
(присъда, л. 160-165 и л. 357-362).
На 01.02.1945 г., Б.Д.Ф. е починал, за което е бил
съставен Акт за смърт № 665/05.02.1945 г. на Ленински район, София. Ищците Н.П. и С.Х. са негови единствени
наследници по закон – видно от удостоверение за наследници, л. 26 и л. 311.
Видно от съставения на 15.09.1945 г. нотариален акт
за собственост на недвижим имот по регулация (л. 25-26) и протоколите за
извършена делба (л. 371-375), след присъдата на „Народния съд“, Държавата се е
легитимирала като собственик на половината от имота в село Бояна, Софийско в
местността „Ширинта“. С нотариалния акт е констатирано, че по утвърдения
регулационен план на гр. София, м. Панорамен път, към имота на Б.В.П. и Българската
държава, представляващ парцел III, пл. № 2 и IV, пл. № 2, се придават 780 кв.м.
(скиците, л. 341 и л. 395).
С определение от 15.02.1946 г. по ч.гр.д. № 252/1945
г., софийски околийски съдия е допуснал да се извърши съдебна делба между Б.В.П.
и Държавата на съсобствения им имот – нива, в землището на с. Бояна, Софийско,
местността „Ширинта“, с площ от 3.1 дка. При извършване на делбата, държавата е
получила В ДЯЛ парцел IV-2 в кв. 1, с площ 1431 кв.м., а Б.В.П. е получил В ДЯЛ
парцел III-2 в кв. 1 с площ 1 358 кв.м. (протоколи, л. 371-375). Съгласно
споразумението между страните по делбата, придаваемото място от 780 кв.м. ще се
заплати от Б.П..
Парцел III-2 в кв. 1 е отчужден от Б.П.. Това се
установява от съставения акт за държавна собственост (л. 363 и л. 398),
съгласно който от Б.П. е отнета ½ ид.част от имота в с. Бояна с
паноснимачен номер 2 в кв. 1. Тази ид.част е била „с пространство 1513 кв.м.“,
както и от служебната бележка (л. 396), в която е посочено, че отчужденото
всъщност е парцел III в кв. 1.
В кадастралния план от преди 1956 г., нивата в с.
Бояна е представлявала имот № 2 и е заемала част от квартал 1 (б. „Б“ от СТЕ, л. 217, приложение
№ 4 към СТЕ, л. 231 и скица, л. 340).
През 1957 г. Държавата е отнела и съседен имот,
собственост на К.Н.М.Ш.(видно от АДС, л. 364).
Така след 1962 г., целия нов кв. 12 е бил съставен
от един единствен имот, част от който е бил и отнетият от Б.Ф. (б. „А“ от СТЕ,
л. 216; приложение № 1 към СТЕ, л. 228; становището на УАГ, л.
380-382 и писмото от НСО, л. 346-347, в. известия на президиума на НС, л. 399).
След това в кв. 12 са образувани два парцела: парцел
№ I – за нужди на МВР и парцел № II-672,671 (б. „А“ от СТЕ, л. 216 и
приложение № 2 към СТЕ, л. 229).
С решение № 172 от 26.08.1996 г. по нак. д. №
129/1995 г., Върховният съд на РБ е отменил присъдата, с която Б.Ф. е бил
осъден (решение, л. 166-171 и л.
365-370).
На 14.10.1998 г., Н.П. и С.Х. са поискали да бъдат обезщетени за това, че от
техния наследодател е отнет имот с пл. № IV2 в кв. 1 м. Панорамен
път – Бояна (заявление, л. 343). По искането им е образувана преписка, по която
е изискано становище от началника на Управление „Архитектура и градоустройство“.
Според него е налице градоустройствена възможност за възстановяване правото на
собственост на наследниците на Б.Ф. върху площ, съответстваща на правото им на
одържавената ½ ид.част от 3 880 кв.м., очевидно приемайки, че
имотът е с площ, включваща придадените 780 кв.м.по регулация. Така началникът
на УАГ е предложил да се обособи имот от 1940 кв.м. (л. 380-382). На основание
това предложение, комисия към Областния управител е взела решение да се отпише
½ ид.част от дворно място от 3100 кв.м., съставляващо парцел IV с пл. №
2 в кв. 1. (протокол, л. 379).
След това в кадастралния план е нанесен поземлен
имот с планоснимачен № 697. Той е част от парцела I – за нужди на МВР (б. „А“
от СТЕ, л. 216 и приложение № 2 към СТЕ, л. 230). Имот с пл. № 697 е идентичен
с процесния, който е с идентификатор 68134.1936.1225 (б. „Д“ от СТЕ, л. 218 и приложение № 8 към
СТЕ, л. 235 и скица на имота, л. 182).
Със заповед от 04.05.2000 г., на основание чл. 78,
ал. 1 ЗДС и чл.1, ал. 1 от ЗВСВОНИ, областният управител на Област София
е наредил 1550/1940 ид.части от дворно място, цялото с площ 1940 кв.м., да се
отпишат от активите книги за държавна собственост и от АДС 01583 (заповед на
областния управител, л. 16 и л. 334). Това е сторено на 14.06.2000 г. (заповед,
л. 334 и АДС л. 333-гръб). Така в
регистрите наследниците на Б.Ф. фигурират като собственици на 1550/1940
ид.части от имот с идентификатор 68134.1936.1225.
След отчуждаването на имотите от Б.Ф. и Б.П., те са
дадени за стопанисване на МВР, Отдел „УБО“ (АДС, л. 363-364 и удостоверение от
НСО, л. 346-347). През 1963 г., Отдел „УБО“
преминава на подчинение на Министерски съвет (МС). На 27.02.1990 Бюрото
на МС на НРБ е разпоредило прекратяване на предоставянето на вили собственост на
държавата за лично ползване на ръководни кадри (л. 75). Бюрото е разпоредило на
службата за охрана на Държавния съвет да предаде за стопанисване на Бюрото за
обслужване на дипломатическия корпус към Министерството на външните работи
(по-долу „БОДК“) вилите в района на Бояна – „Панорамен път“ за отдаване под
наем на чуждестранни представителства, фирми и други организации срещу валута.
Това предаване е извършено на 05-ти юни 1990 г. (протоколи, л. 70-73).
С постановление № 266/30.12.1999 г. на МС (л. 48),
БОДК е преобразувано в Изпълнителна а. „Д.и.в с.“ (по-долу ИА.) към министъра
на външните работи.
През 2001 г.,
ИА. е закрита, а имуществото на закритата агенция е внесено в капитала
на А. ЕООД (. постановление, л. 49, решение за регистрация и заповед, л. 51 -
53). Част от този капитал е „Бояна вила 18“ с площ на земята от 4950 кв.м. и
РЗП на сградата от 624 кв.м. (заповед и описи, л. 52-53, л. 54, л. 57).
Не се спори и се установява от представените
договори, че от 15.06.1991 г., Посолството на САЩ ползва вилата под наем
(договори и ДС, л. 114-119 и показанията на свидетелката Панкова, л. 323).
През 2004 г. А. е подал молба за извършване на делба
на имот. Дружеството е поддържало, че Н.П. и С.Х. са собственици на 1550/1940
ид.части от имот с пл. № 2, включен в парцел I от кв. 12 м. Панорамен път (решение,
л. 6-14).
На 31.05.2005 г. ищците са поканили А. да им заплати
обезщетение за ползването на собствените им идеални части от имота в м.
Панорамен път (покана, л. 17 и решение, л. 6-14).
Към настоящият момент ПИ с идентификатор
68134.1936.1225 е добре поддържан, благоустроен и озеленен (б. „Е“ от СТЕ, л.
218; приложение № 9, л. 236-238 и приложение № 19, л. 248). Той е с площ 1942
кв.м. (отговор на 2-ра задача, л. 221). Негов съседен имот е ПИ с идентификатор
68134.1936.1158. (скица, л. 182 и приложение № 20, л. 249). Последният имот има
лице на две улици: на юг - около 15 метра по графични данни, по ул. „Саша
Попов”, откъдето в момента се влиза в имота с автомобили; и от север - около 72
метра по графични данни, по цялата улична регулация на ул. „Секвоя”. Двата
имота са част от един УПИ.
ПИ с идентификатор 68134.1936.1225 не е ограден и
отделен от другите в големия УПИ, а единствено откъм улицата (обясненията на
в.л. доц. д-р. инж. В.К., л. 253).
Видно от отговора на 4-та задача към СТЕ (л.
223-224) обособяването на имот с идентификатор 68134.1936.1225 като
самостоятелен урегулиран поземлен имот е възможно. Към момента в имота частично
попада беседка, изградена в съседния имот с идентификатор 68134.1936.1158
(отговор на 1-ва задача към СТЕ, л. 317). В големия УПИ, част от който са двата
имота с идентификатори 68134.1936.1225 и 68134.1936.1158, има изграден
газопровод, водопровод, електропровод и канализационна мрежа. Не може да се
определи каква част от тези мрежи минават през имота, за който ищците
претендират да са собственици. Със сигурност се установява, че в този имот има
дизел-агрегат и сателитна антена (отговор на 2-ра задача на СТЕ, л. 317-318 и
приложение, л. 319).
От последната съдебно техническа експертиза,
изготвена от арх. В.С. (л. 411-423) се установява, че беседката, мрежите на
техническата инфраструктура, дизел-агрегата и сателитната антена имат характера
на допълващо застрояване (л. 413). Не е ясно точно как тези съоръжения засягат
имота, за който ищците претендират обезщетение. Категорично е установено, обаче,
че този имот, както и съседния, в който е построена вилата (68134.1936.1158)
отговарят на изискванията на ЗУТ с общия устройствен план за повърхност и лице
(л. 415-416). Според арх. С. тези изисквания биха били спазени и ако
идеалните части на ищците се обособят като самостоятелен парцел, както и ако се
обособят в два отделни самостоятелни парцела (СТЕ, последен параграф на л.
416 и приложения №3 и 4, л. 422-423). Пречка за урегулирането на процесния имот
би било запазването на алеята, която води от ул. „Саша Попов“ до вилата
в съседния имот. Това обаче не е необходимо, тъй като този имот има
излаз на две улици, като и двете са реализирани и не би било проблем да се
осъществява достъпа до него от ул. „Секвоя“. Според арх. С. съответстващите
на идеални части от отнетия от Б.Ф. имот могат да се обособят като самостоятелен
УПИ, който да не засяга елементите на допълващото застрояване и извън него
да останат дизел-агрегата, беседката, трасето на газомера и ел. осветителните
стълбове, но този имот би бил с площ 1 450 кв.м., а не 1 550 кв.м.
Според ВЛ не следва да се поставя като условие за урегулирането на имота
ревизионните шахти и канали да останат в имота. Нормалното положение следва да
е с централна канализация, която да минава по улицата с отклонения към имотите,
а не както е в случая да минава през имота.
От отговора на 3-та задача на СТЕ (л. 222) се
установява, че за периода, за който ищците претендират обезщетение за
ползването на 1550/1940 ид.части от имот 68134.1936.1225, средният наем за 1
кв.м. на съпоставими парцели е бил 1 евро (отговор на 3-та задача на СТЕ, л.
222). Според вещото лице за оценка на средния пазарен наем следва да се
направят няколко корекции: 1/ -25 % - корекция за специфично предназначение -
за легация, видео и жива охрана от „А.“ ЕООД и 2/ -25% - корекция за
благоустроеност, добро поддържане на двора като парк и в хигиенно отношение от
„А.” ЕООД и 3/ +4 % - корекция за
отлична екология и локация в природен парк ПП „Витоша” - природна даденост. Коефициентите
са определени с оглед грижите и разходите на ответника, които прави във връзка
с имота (обясненията на в.л. доц. д-р. инж. В.К., л. 253). Така заключението е,
че пазарния наем на 1 кв.м. възлиза на 0,54 евро или 1,08 лева, което за целия
период от 20 месеца прави 25 110 евро или 50 220 лева (вж. СТЕ, л.
222-223). Ако се оценява наемната цена на имота като земеделска земя тя би била
около 200 - 300 лева годишно (вж. показанията на в.л. доц. д-р. инж. В.К., л.
253).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Предявен е иск по чл. 59 ЗЗД. Съгласно
посочената разпоредба, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на
другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на
обедняването. Спорното право, претендирано от ищците, възниква от фактически
състав, включващ обедняване на едно лице, обогатяване на друго, наличие на
връзка между обогатяването и обедняването и липса на валидно основание за това
имуществено разместване в отношенията между двата субекта. Т.е. разглежданият
иск би бил основателен, ако ищците докажат, че техният патримониум е накърнен,
като в корелативна връзка с това е увеличен актива в имуществото на ответника,
без да е налице правно основание за такова разместване на материални блага.
Вземането,
произтичащо от неоснователно обогатяване, е субсидиарно – чл. 59, ал. 2 от ЗЗД.
То не съществува, ако съответната престация се дължи на договорно или на
някакво друго извъндоговорно основание (деликт, гестия или неоснователно
обогатяване по чл. 55 – чл. 58 от ЗЗД). Съгласно задължителните разяснения, дадени
с т. 9 от ППВС №1/1979г., ако законът е поставил на разположение на правоимащия
точно определен иск, недопустимо е приложението на общия състав на чл. 59 ЗЗД.
Същото е прието и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК, решение № 75 от
15.05.2009г. по т. д. № 770/2008г. на ВКС, ІІ ТО.
Когато
собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и
ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в
пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под
наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода
пазарни наемни цени за конкретния имот. Неоснователното обедняване на
собственика за сметка на неоснователното обогатяване на ползващия се от
неговата вещ, се определя от средномесечния пазарен наем, който би получавал за
спорния период, както е изяснено в ТР-82-74-ОСГК ВС РБ и последователно е
прилагано в практиката на Върховния съд и Върховни касационен съд (така:
решение № 262/22.02.2013 г. по гр. д. № 1480/2011 г., на ВКС, ІІІ ГО, решение №
463/20.12.2011 по гр. д. № 109/2011 г. на ВКС, ІV ГО и др.).
Спорен по делото е въпросът дали ищците са
собственици на 1550/1940 ид.части от имота с идентификатор 68134.1936.1225. В
тази връзка е предявен и инцидентен установителен иск от ответника, който е
поддържал, че е придобил собствеността върху имота на основание давностно
владение.
Ищците твърдят, че са придобили собствеността върху
идеалните части от този имот на основание реституция, тъй като те са били
отнети от техния общ наследодател с присъда на народния съд, впоследствие
отменена по реда на надзора.
Съгласно Тълкувателно решение № 2 от 04.12.2009 г.
по тълк. д. № 2/2009 г. на ОСГК на ВКС, с нормата на § 1, т. 1 от ПЗР на
Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти /ЗОСОИ/, обн., ДВ,
бр. 107 от 18.11.1997 г., в сила от 22.11.1997 г., се разширява приложното
поле на Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти
/ЗВСОНИ/ чрез допълнително включване в чл. 2, ал. 1 на нормативни актове, в т.
ч. и Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България
в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея (обн.,
ДВ, бр. 219 от 06.10.1944 г.; изм. и доп., бр. 261 от 24.11.1944 г.; изм., бр.
9 от 1945 г.), по които се предвижда възстановяване на собствеността на
одържавени въз основа на тях имоти. Преди това изменение на чл. 2, ал. 1
ЗВСОНИ и включването на Наредбата-закон в предметния обхват на ЗВСОНИ, отмяната
на присъди по тази наредба е постановявана, при наличие на съответните
предпоставки, от Върховния касационен съд по реда на надзора. С отмяната на
присъдата се отменя и допълнителното наказание конфискация. Към този момент
последиците от отмяната на една присъда, която е била съпроводена и с
конфискация на имуществото, са уредени само в чл. 151 от Закона за изпълнение
на наказанията (ЗИН - отм.).
По делото се установи, че с присъдата на Народния
съд, от Б.Ф., чиито наследници са ищците, са отнети ½ ид.част от имот в
с. Бояна с площ 3100 кв.м. Установи се още, че присъдата е отменена през
1996 г., т.е. преди изменението на чл. 2, ал. 1 ЗВСОНИ. Поради това,
евентуалното възстановяване на собствеността върху отнетото става на основание
чл. 151 ЗИН - отм. Съгласно цитираната разпоредба „Ако след изпълнението ѝ
конфискацията бъде отменена, иззетите имущества се връщат на осъдения или на
неговите наследници. Когато връщането е невъзможно, заплаща се тяхната
равностойност по съответните държавни цени на дребно, а когато няма такива - по
пазарните цени, като се взема предвид съответното овехтяване“.
Първото условие за възстановяване на собствеността
по този закон е имуществото да е собственост на държавата или общините към
момента на отмяната на присъдата. В периода 1990-2001 г. отчуждените ид.части
от нивата в с. Бояна са били част от по-голям имот, който е бил собственост на
държавата (БОДК и ИА.), т.е. първото условие е налице.
На следващо място това имущество трябва да
съществува реално, да не е погинало и да е годен обект на собственост.
Само при наличието на тези предпоставки с отмяната на конфискацията отнетото
имущество се връща на бившите собственици или на техните наследници. „Невъзможност“
по смисъла на чл. 151 ЗИН (отм.) би била налице, ако имуществото е прехвърлено
от държавата на трети лица или не съществува до размерите, в които е отчуждено
и не може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Аналогично на
съдебната практика по ЗВСОНИ следва да се приеме, че когато е одържавен
незастроен имот, който след това е застроен, следва да се имат предвид
разпоредбите на Закона за собствеността, определящи отношението между
постройката и земята, върху която тя е изградена. При тези случаи в застроения
имот постройката има главно значение, а теренът-несамостоятелно, обслужващо.
Той не може да се отдели от сградата като обособен, самостоятелен имот,
независим от сградата върху него. В този смисъл имотът, съществувал преди
застрояването, вече реално не е същият. Ето защо, ако одържавеният незастроен
недвижим имот впоследствие е застроен, следва да се приеме, че възстановяване
на собственост не настъпва.
Възможно е, обаче, хипотезата на частично
застрояване на отчужден незастроен имот. Ако от останалата незастроена част
може да се обособи самостоятелен имот, респективно при имот в регулация, тази
част да е достатъчна съобразно ЗТСУ и нормативните актове по приложението му за
образуване на самостоятелен дворищнорегулационен парцел. Така отделената част
ще отговаря на законното изискване имотът да съществува реално до размерите, в
които е бил отчужден. Следователно в този случай се възстановява собствеността
върху останалата незастроена част от имота (решение № 243 от 11.02.2014 г. по
гр. д. № 936/2012 г., г. к., І г. о. на ВКС;
т. 1 от ТР 1/1995 г. по тълк. дело 3/1994 г. на ОСГК на ВС, т. 1 от ТР
6/2006 г. по тълк. дело 6/2005 г. на ОСГК на ВКС).
Възстановяването на собственост, отнета с присъда от
народния съд, която е била отменена преди измененията в ЗВСВОНИ от 1997 г. и от
преди приемането на ЗОСОИ, е хипотеза, която е по-близка до уредените в реституционните
закони, отколкото до общата хипотеза на възстановяване на конфискувано от
държавата имущество. С оглед на изложеното и предвид целта на реституцията
да се възстанови собствеността на бившите собственици върху целите
им отчуждени или отнети имоти или върху възможно по-голяма част от тези
имоти, съдът приема, че в разглеждания случай невъзможност по смисъла на
чл. 151 ЗИН (отм.) би била налице ако отнетите ид.части не могат да се
възстановят като самостоятелен парцел съобразно нормативните изисквания.
В настоящия случай, имотът, от който са отчуждени
идеални части, е бил включен в друг по-голям имот. Последният е бил застроен. Притежаваната
от Б.Ф. ½ ид.част от нивата с площ 3100 кв.м., съответства на 1550 кв.м.
От становището на началника на „Управление архитектура и градоустройство“ (л.
380-382), както и от заключенията на вещите лица доц.д-р. инж. В.К. (л. 223-224) и арх. С. (вж. СТЕ,
последен параграф на л. 416 и приложения №3 и 4, л. 422-423) съдът приема, че тази
½ ид.част може да се обособи като самостоятелен имот. От
заключението на последната приета по делото СТЕ се установи, че това е възможно
до размер от 1450 кв.м. Поради това, съдът приема, че ищците са
собственици на имот с площ 1450 кв.м., графично представен на приложение № 1,
л. 420 от делото.
В резултат на развилото се пред областния управител
производство е обособен имот с площ 1940 кв.м., а ищците са „признати“ за
собственици на 1550/1940 ид.части от този имот и същите тези ид.части са отписани
от актовете за държавна собственост. Този резултат, обаче, противоречи на приетото
по-горе.
Според чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК, гражданският съд
се произнася инцидентно по валидността на административния акт независимо дали
същият подлежи на съдебен контрол. Никой държавен орган няма универсална
материална компетентност по отношение на реституцията - компетентен да
възстанови собствеността е само органът, посочен в съответния реституционен
закон. Това налага по реда на косвения съдебен контрол в последващ съдебен спор
с предмет реституиран по административен ред имот съдът служебно да провери
валидността на административния акт с оглед издаването му от компетентен орган,
като в мотивите на решението си направи констатация за нищожността като
преюдициален за спора въпрос (ТР № 2/ 14.05.1991 г. по гр. д. № 2/1991 г., ОСГК
и ТР № 5 от 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК на ВКС).
Производството пред областния управител е образувано
по молба на ищците, които са искали да бъдат обезщетени за това, че от техния
наследодател е отчужден парцел IV-2, като им бъде възстановена собственост. В
развилото се производство началникът на Управление „Архитектура и
градоустройство“ е приел, че съществува възможност в рамките на отчуждения имот
да се възстанови собственост върху парцел от 1940 кв.м., съответстващ на
одържавената площ. След това на основание чл. 1, ал. 1 ЗВСВОНИ областния
управител е „признал“ правото на собственост на ищците върху 1550/1940 ид.части
от така посочения от началника на УАГ парцел.
За да е законосъобразен, административният акт
следва, на първо място, да е издаден от компетентен орган (вж. чл. 6, ал. 1
ЗАП), т.е. от орган, оправомощен за това в пределите на неговата компетентност.
Както се посочи, в случая присъдата на народния съд е била отменена по реда на
надзора преди приемането на ЗВСВОНИ. Затова този закон не е приложим. Не са
приложими и правилата на ЗОСОИ, който е обнародван в ДВ. бр.107 от 18 ноември
1997 г. Ето защо в случая областния управител не е бил компетентен да
признава ищците за собственици. Поради това неговата заповед е нищожна и
не поражда правни последици.
Законът за кадастъра и имотния регистър определя
кадастъра като съвкупност от основни данни за местоположението, границите и
размерите на недвижимите имоти, както и за правото на собственост и другите
вещни права върху недвижимите имоти и техните носители. Документирането на
данните се извършва чрез създаване на кадастрални карти и кадастрални регистри,
чийто обхват и съдържание са подробно уредени в ЗКИР и в Наредба № 3 от
28.04.2005 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната
карта и кадастралните регистри.
Одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и
кадастрални регистри имат декларативно действие. От тях не произтичат промени
във вещноправния статут на имотите. За отразените данни за имотите в
кадастралната карта законодателят е създал в чл. 2, ал. 5 ЗКИР оборима
презумпция за вярност, но неправилното отразяване на правото на собственост не
води до пораждане, изменение или погасяване на правото. Що се отнася до данните
за носителите на вещни права, записани в кадастралния регистър, тази презумпция
съществува доколкото следва да бъде зачетен легитимиращият ефект на акта за
собственост. Отсъствието или наличието на запис или записи в кадастралния регистър
не може да има доказателствено значение или легитимиращ ефект, по-големи от
тези на актовете за собственост (т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. №
8/2014 г., ОСГК на ВКС).
Ето защо измененията в кадастралната карта, които са
направени на основание на заповедта на областния управител и така извършеното
разпределение на ид.части от новосъздадения имот не следва да се вземат предвид
от съда при решаване на делото.
Предвид всичко изложено съдът приема, че с отмяната
на присъдата на народния съд, на основание чл. 151 ЗИН (отм.) ищците са
станали собственици на реална част с площ 1450 кв.м. от УПИ I – за нужди на
МВР, кв. 12, по плана на м. „Панорамен път-Специални нужди – Беловодски път“,
гр. София (изобразени графично на приложение № 1, л. 420 от делото). Поради
това, ищците не са съсобственици на имот
с идентификатор 68134.1936.1225
и не притежават 1550/1940 ид.части от него. Установеното от съда, че ищците имат
право на собственост върху самостоятелен имот е различно от твърдяното право на
собственост върху идеални части от друг имот, което се установи, че ищците не
притежават. Ето защо, исковете на Н.П.
и С.Х. са неоснователни и следва
да бъдат отхвърлени.
Относно иска на А. за признаване за установено, че
дружеството е собственик на целия идентификатор 68134.1936.1225 на
основание изтекла в негова полза придобивна давност:
Съгласно чл. 79 Закона
за собствеността (ЗС), правото на собственост по давност върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Ако владението е
добросъвестно, правото на собственост се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 5 години (ал. 2 на чл. 79 от ЗС). Съгласно чл. 70 от ЗС,
владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да
го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че
предписаната от закона форма е била опорочена. Достатъчно е добросъвестността
да е съществувала при възникване на правното основание. Добросъвестността се
предполага до доказване на противното (ал. 2 на чл. 70 от ЗС). Следователно, за
да е придобил собствеността по давност, ответникът трябва да докаже, че е
владял имота през съответния период от време. Владението трябва да е постоянно,
непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно, с намерение за своене.
Владението съгласно чл.
68 от ЗС включва в себе си обективен елемент - упражняване на фактическа власт,
и субективен елемент - намерение за своене. Презумпцията на чл. 69 от ЗС, че
владелецът държи вещта за себе си се прилага за всички гражданско-правни
субекти и независимо от това дали се касае за съсобственост, но тази презумция
е оборима. Въвеждането ѝ от законодателя е с оглед затрудненията
при доказване на намерението като психическо състояние. Съдът е длъжен при
установяване на обективния елемент - владение, да презумира субективния
такъв-намерение за своене. Обективният елемент е фактическо състояние.
Собственикът и съсобственикът на вещта имат право да я владеят.
В хипотеза, в която
основанието за първоначалното установяване на фактическа власт върху имота
показва държане или съвладение, а не владение само за себе си, то презумпцията
по чл. 69 от ЗС се счита за оборена. Само в хипотеза, в която владението е
започнало на основание, което изключва правата на собствениците, то намерението
за своене се предполага. В хипотеза, в която основанието за установяване на
фактическата власт сочи държане или съвладение, то в тежест на съсобственика,
позоваващ се на придобиване по давност на чуждите идеални части е да докаже, че
е променил намерението с което е държал първоначално чуждите идеални части,
като е започнал да свои същите. Такъв съсобственик не може да се позовава на
презумпцията по чл. 69 от ЗС. В общия случай упражняването на фактическата
власт продължава на основанието на което е започнала да се упражнява. Ако
основанието, на което е придобита фактическата власт е съсобственост,
съответно-предоставено държане на чужда собственост, то същото признава правата
на собственост на трети лица върху част, съответно върху целия имот. При
тази хипотеза, за да се придобие по давност чуждия имот, то следва да се
превърне с едностранни действия държането във владение. Тези действия следва
явно и по недвусмислен начин да показват отричане на владението на останалите
съсобственици, които са доведени до тяхното знание. В тежест на такъв
съсобственик е да установи, че е манифестирал промененото си намерение за
държане на имота пред останалите съсобственици, освен ако не установи, че
същото е било обективно невъзможно. (В този смисъл са разясненията, дадени с ТР
№ 1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС).
В случая по делото е
установено, че правото на собственост на ищците е възстановено с решението на
Върховния съд, с което е отменена присъдата по Наредбата-закон. Така е отменено
отчуждаването и държавата е престанала да бъде собственик на одържавения имот
до размера посочен в съдебно техническата експертиза (л. 420). Държавата,
представлявана от областния управител, е признала правото на собственост на
ищците и ги е третирала като собственици след производството, което се е
провело по реда на ЗВСОНИ, което е видно както от заповедта (л. 334), така и от
отмяната на отчуждаването (АДС, л. 333-гръб). Затова след отмяната на
отчуждаването държавата не е започнала да владее възстановения на ищците имот,
а го е държала. Това държане е продължило да осъществява и А. ЕООД. По делото липсват
доказателства, че дружеството е владяло частта, която е възстановена на ищците,
с намерение да я свои. От
показанията на свидетелката Панкова и от писмените доказателства се установи
единствено, че от 1991 имотът се е ползвал от посолството на САЩ по договор за
наем с А.. Няма данни обаче дружеството несъмнено да е манифестирало пред ищците,
че владее тяхната част с намерението да я свои. Напротив, държавата, действала
чрез областния управител, изрично е признала правата на ищците на собственост,
макар и формулирани като ид.части от имот, а не като самостоятелно обособен
такъв. Така е установено държането, което е продължило да упражнява ответното
дружество. Освен това и на самостоятелно основание, именно А. е инициирало
производство по делба, в хода на което от 2004 г. до 2016 г. агенцията е
поддържала, че е съсобственик на парцел I заедно с ищците, което представлява
признание правата на първоначалните ищци. Ето защо съдът приема, че до
започване на настоящото производство А. не е осъществявало фактическавласт
върху частта на ищците с намерение да я
свои. Следователно придобивна давност не е започнала да тече и А. не е
придобила собствеността върху частта на ищците на това основание. Искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
Относно
разноските:
Страните са направили своевременно
искане за присъждане на разноски и са представили доказателства за извършени
такива.
Искът
по чл. 59 ЗЗД се отхвърля, поради което и ответникът има право на разноски за защитата си във връзка с
този иск. А. ЕООД е представило доказателства за извършени разноски, както
следва: 928 лева - депозити за вещи лица (500 лева - л. 195; 400 лева - л. 258; 28 лева - л. 304 ) и 50 лева
за съдебни удостоверения (40 лева - л. 264а, 5 лева - л. 128, 5 лева - л. 142).
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. - ДВ бр. 8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП
вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ, на ответника се дължи
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на 300 лева. Поради това, ищците
по иска по чл. 59 ЗЗД следва да заплатят на дружеството сумата от 1 278 лева – разноски
по делото.
По
иска на А. ЕООД срещу Н.П. и С.Х. право
на разноски имат единствено физическите лица. По този иск те са заплатили 1 200
лева за процесуално представителство (л. 152). Нито заплатеното, нито
уговореното е прекомерно предвид цената на иска (с оглед данъчната оценка от
126 481,40 лева, л. 137) и минималните размери на авдоактските
възнаграждения съгласно чл. 7, ал. 1, т. 5 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Възражението в тази връзка
е неоснователно. Поради това, сумата следва да бъде присъдена в полза на Н.П. и
С.Х..
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н.Б.П., с ЕГН: ********** и С.И.Х., с ЕГН: **********, и двете с адрес ***, против „А.Д.И.В С.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:*** иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 60 000
лева - обезщетение за ползването
на 1550/1940 ид.части от имот с идентификатор 68134.1936.1225 по КККР, за
периода от 01.07.2011 г. до 31.12.2013 г., като неоснователен.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „А.Д.И.В С.“ ЕООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:*** против Н.Б.П.,
с ЕГН: ********** и С.И.Х., с ЕГН: **********, и двете с адрес ***, иск по чл. 124 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 и 2 ЗС, за признаване за установено, че „А.Д.И.В С.“
ЕООД, ЕИК ******** е собственик на имот с идентификатор 68134.1936.1225 по
КККР, на основание изтекла в негова полза придобивна давност.
ОСЪЖДА Н.Б.П., с ЕГН: **********
и С.И.Х., с ЕГН: **********, и двете с адрес ***, да заплатят на „А.Д.И.В С.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1 278 лева - разноски по делото.
ОСЪЖДА „А.Д.И.В С.“
ЕООД, да заплати на Н.Б.П., с ЕГН: ********** и С.И.Х., с ЕГН: **********, и
двете с адрес ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата 1200 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: