№ 20255
гр. София, 10.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20251110127627 по описа за 2025 година
Предявени са от ищеца А. Г. А., ЕГН ********** срещу
********************* , ЕИК *********, обективно кумулативно съединени
искове, както следва: по чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал.1, пр. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, за прогласяване
нищожност на Договор за потребителски кредит № ******, а в условията на
евентуалност, че клаузата на чл. 5 от Договор за потребителски кредит №
******, предвиждаща заплащане на възнаграждение за поръчителство от
*************, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143
вр. чл. 146 ЗЗП; по чл. 55, ал.1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати сумата от 5 лв., частично от общо 108 лв., представляваща платена
при изначална липса на основание сума по Договор за потребителски кредит
№ ******. С молба от 14.10.2025 г. ищецът е поискал изменение на иска чрез
увеличение на размера от 5 лева на 108 лева, което е допуснато с протоколно
определение от 14.10.2025 г.
Ищецът А. Г. А., ЕГН ********** излага твърдения, че на 04.04.2023 г. е
сключил Договор за потребителски кредит № ******* по реда на ЗПФУР,
съгласно който ответникът предоставил в заем на сумата от 400 лв. срещу
задължението на ищеца да я върне при лихва от 2,70 % и ГПР от 49,96 %.
Съгласно чл. 5 от процесния договор било предвидено кредитът да се
обезпечава чрез поръчителство, предоставено от ************** ( по-надолу
"*************") в полза на ответника. На ищеца била начислена такса в
размер на 97,20 лв. за предоставеното обезпечение, като се излагат твърдения,
че в договора не бил посочен размерът на възнаграждението за поръчителя.
Твърди, че към датата на подаване на исковата молба в съда задълженията по
договора са изцяло погасени. Поддържа, че същият бил недействителен,
1
доколкото дължимите вноски за поръчителство не били посочени в договора
за кредит. Също така в общите условия не било посочено, че сключването на
договор за гаранция е условие за предоставяне на кредита. Не била спазена
предвидената от закона форма. Процесният договор не съдържал начина за
изчисляване на ГПР. Твърди, че е посочен грешен размер на ГПР, доколкото в
същия не бил включен като разход таксата за предоставяне на поръчителство.
Поради това ГПР надхвърлял законоустановения максимален праг. Поддържа,
че клаузата на чл. 5 от договора е нищожна като неравноправна. Моли за
уважаване на предявените искове. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ********************* подава
отговор на исковата молба, чрез юрк. Г. Г., с който оспорва исковете като
неоснователни. Ответникът не оспорва, че между страните е сключен договор
за кредит със соченото от ищеца съдържание. Твърди,че поръчителството не е
задължително условие за сключване на договора. Оспорва твърденията на
ищеца, че предоставянето на поръчителство е условие за сключване на
договора за кредит. Твърди, че ************* е самостоятелно юридическо
лице и договорът за гаранция представлява отделно правоотношение, по което
********************* не е страна. Счита, че ищецът е завел искове за
нищожност на договора за гаранция срещу ненадлежна страна. Твърди, че
възнаграждението за поръчителство не е следвало да бъде се включи в ГПР,
тъй като гаранцията е възмездна услуга, която се предоставя от трето лице.
Моли за отхвърляне на исковете. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по
делото доказателства намира следното:
За уважаване на иска с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на
ищеца е да докаже, че на 04.04.2023 г. между ********************* и А. А.
е бил сключен Договор за потребителски кредит № ******* от разстояние с
посоченото съдържание; обстоятелствата, от които произтича, че договорът,
респ. оспорената клауза, са недействителни на заявените правни основания. За
уважаване на иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, в
тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно, че е заплатил
процесната сума в полза на ответника *********************. В тежест на
ответника е да установи основание за получаване, респ. за задържане на
полученото. В тежест на всяка от страните е да установи фактите, на които
основава изгодни за себе си последици.
В хода на производството между страните е отделено за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че на 04.04.2023 г. страните по делото са
сключили Договор за потребителски кредит № ******* по реда на ЗПФУР,
съгласно който ответникът предоставил в заем на сумата от 400 лв. срещу
задължението на ищеца да я върне при лихва от 2,70 % и ГПР от 49,96 %.
Съгласно чл. 5 от процесния договор било предвидено кредитът да се
обезпечава чрез поръчителство, предоставено от "*************" в полза на
ответника. На ищеца била начислена такса в размер на 97,20 лв. за
възнаграждение за поръчителство, което не било включено при изчисляване
размера на ГПР.
2
По исковете с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД:
Страни по договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние
са потребителят и доставчикът, като на осн. чл. 7, ал. 2 от ЗПФУР и § 13, т. 1
от ЗЗП, ответникът има качеството потребител, като физическо лице, което
като страна по договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.
Предвид това по отношение на кредитното правоотношение, предмет на
спора, са приложими правилата на ЗПК и ЗЗП. Следователно за него се
прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съгласно чл. 5 от договора за потребителски кредит, страните са
уговорили, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено от
************* в полза на дружеството, като с одобряването от дружеството
на предоставеното в негова полза обезпечение не може да се отмени нито от
кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението. С договор
за гаранция от 28.03.2023 г. между ************* и А. Г. А. е сключен
договор , по силата на който гарантът предоставя гаранция, като се задължава
да обезпечи изпълнение на задълженията, произтичащи от договора за заем, за
което клиентът дължи такса за предоставяне на гаранция в размер на 103.80
лева.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В процесния договор за
потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,96 %, т. е. формално е
изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а
именно - възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, сключен
от потребителя с *************, което според настоящия състав на съда се
включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
независимо че страна по правоотношението се явява търговско дружество,
което формално и юридически е самостоятелен правен субект.
Възнаграждението, което потребителят се е задължил да заплаща на гаранта, е
свързано с договора за кредит, доколкото предмет на процесния договор е
именно поемане от страна на гаранта на задължение да обезпечи поетите от
кредитополучателя към кредитора задължения по договора за кредит.
За да стигне до този извод, съдът съобрази дадените разрешения с
актуалната съдебна практика на СЕС, обективирана в Решение на Съда на ЕС
от 13.03.2025 г. по дело № ****/23, с което е прието, че член 3, букви ж) и и)
3
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор
за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в
подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия
размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за
потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на
разходите“. При включването му в ГПР по договора, същият многократно
надвишава законово предвидения размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена
на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
Съдебната практика приема, че посочването на ГПР, който не отразява точно
всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този
процент. Така Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17г. , както и
Решение на СЕС по дело № ****/2022 г. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Ето защо, съдът приема, че предявеният главен иск за прогласяване
нищожността на договора за кредит е основателен, поради противоречие на
същия с посочените императивни материалноправни разпоредби на закона и
следва да бъде уважен на това основание. С оглед уважаването на главния иск,
съдът намира, че не се е сбъднало процесуалното условие за разглеждане на
исковете, предявени в условията на евентуалност, поради което не дължи
произнасяне.
По иска по чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД:
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл.
55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено
нещо въз основа на нищожен акт. Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице,
както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В
този смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС,
III ГО и решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.
Съгласно чл.23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Видно от справка за извършени
плащания по договора за кредит №******* и разписка от 07.04.2023 г.,
платените суми по договора за кредит са в размер на 508 лева, от които
главница 400 лева, лихва 10,80 лева и 97,20 лева – такса за предоставяне на
4
обезпечение. Видно от доказателствата по делото именно на този ответник е
заплатена процесната сума, като не се твърди, нито установява предаване на
сумата на *************. Ето защо, искът се явява изцяло основателен.
По разноските:
На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, в тежест на ответника *********************
да заплати сумата в размер на 100 лева – държавна такса и заплатено в брой
адвокатско възнаграждение съгласно двустранно подписан договор за правна
защита /на л. 53/ в размер на 1200 лв. Доколкото за претенцията за разноски
съдът не следи служебно, при присъждането им съдът е ограничен до
претендирания и доказан размер. С оглед на гореизложеното и при липса на
направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК, ищецът следва да
бъде осъден да заплати на ответника сумата от 1300 лева за адвокатско
възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от А. Г. А., ЕГН **********, с адрес:
******************************* срещу *********************, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление:
******************************************* иск с правно основание по
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит
№ ******/04.04.2023г., сключен между тях, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД
*********************, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление:
*******************************************, да заплати на А. Г. А., ЕГН
********** с адрес: ******************************* сумата от 108 лв. (
сто и осем лева), представляваща платена без основание сума по Договор за
потребителски кредит № ******/04.04.2023г., сключен между тях.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 *********************, ЕИК:
*********, седалище и адрес на управление:
*******************************************, да заплати на А. Г. А., ЕГН
********** с адрес: ******************************* сумата от 1300 лв.
(хиляда и триста лева) – разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред СГС.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5