Р Е Ш Е Н И Е
№ 260259, 23.02.2021г., Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски Окръжен
съд ,
шести
граждански състав
на втори
февруари две хиляди двадесет и първа година
в публично
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Надежда Дзивкова
ЧЛЕНОВЕ: Виделина Куршумова
Таня Георгиева
секретар : Бояна
Дамбулева,
като разгледа
докладваното от съдия Дзивкова
въззивно гражданско
дело Nо 2302 по описа за 2020 година
и за да се
произнесе взе предвид следното :
Производството е по реда на
чл.258, ал.1, предл. второ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба
от „Профи кредит България“ ЕООД против Решение
№ 360/21.08.2020г., пост. по гр.д.№ 2779/2019, АсРС, с което е признат за недействителен
договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт № **********/19.07.2017г.,
сключен между Т.К.Т. и „Профи кредит България“ ЕООД, като са присъдени и разноски,
като изрично се изключва от предмета на обжалване частта относно споразумението
за предоставен пакет от допълнителни услуги.
Жалбоподателят „Профи кредит
България“ ЕООД сочи, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и вътрешно
противоречиво. По отношение извода на съда, че възнаградителната лихва противоречи
на добрите нрави, счита, че е приложена порочно и превратно тълкувана съдебната
практика, като последната не изключва необходимостта да се изследват целите и правилата
на поведение при бързото кредитиране. В същото време не е отчетен и факта, че с
изменение на ЗПК от 2014г. е въведен горен праг на ГПР, който именно следва да бъде
съобразяван. Намаляването на максималния размер на възнаградителната лихва до около 30% води автоматично до намаляване на горния
праг на ГПК до около 35-40%, каквото правомощия за разширително тълкуване на императивни
правни норми съдът няма. Счита, че договореният размер на възнаградителната лихва
е в рамките на закона, поради което и не може да бъде преценяван като нарушаващ
добрите нрави. По отношение извода на съда,
че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПС счита, че в закона не е
поставяно изискване в договора да бъде посочен механизмът за изчисляване на ГПР.
Поставянето на изисквания към съдържанието на договорите , извън изрично посочените
в закона е недопустимо. Счита, че в процесния случай са спазени изискванията на
чл.11, ал.1, т.10 и т.9 от ЗПК. Моли обжалваното решение да бъде отменено в частта
касаещо прогласяване недействителност на договора за потребителски кредит / без
частта касателно споразумението за предоставен пакет от допълнителни услуги/ и постановяване
на ново, с което се отхвърли иска. Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна Т.К.Т. е
подала отговор на въззивната жалба, в началото на който поддържа че решението е
неправилно, незаконосъобразно и постановено в противоречие с материалния и процесуалния
закон, поради което и го обжалва. В изложението след това застъпва тезата, че мотивите,
изложени във въззивната жалба относно противоречието на възнаградителната лихва
с морала са неправилни. Позовава се на практика на ВКС относно недействителността
на договори при нарушение на добрите нрави, при неравноправни клаузи, при нарушаване
на императивни правни норми. Поддържа становище, че в процесния договор са нарушени
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, т.к. не съществува описание по ясен и
разбираем на потребителя начин на всички разходи, които ще стори по кредита и които
са пряко свързани с него. Посочва и че посочените в договора ГПР и обща сума на
плащанията не съответстват на действителните, т.к. още при сключване на договора
е предвидено допълнително плащане по такса пакет от допълнителни услуги, за която
се плаща разсрочено заедно с погасителните вноски. Посочва, че така се стига до
допълнително скрито оскъпяване на кредита и се явява добавък към възнаградителната
лихва. Това води до заблуждение у потребителя за действителните разходи, които ще
направи по кредита и представлява невярна информация относно общите разходи по кредита,
поради което следва да се квалифицира като нелоялна и заблуждаваща търговска практика.
Това от своя страна по смисъла на чл.4§1 от Директива 93/12/ЕО е неравноправна клауза,
която влече недействителност на договора в неговата цялост. На следващо място поддържа,
че договорът не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, т.к. в погасителния
план липсва разпределение на вноските по отделни компоненти – главница, лихви и
неустойки. Това също е самостоятелно основание за обявяване на договора за недействителен.
Моли за потвърждаване на решението. Претендира разноски.
Жалбата е подадена в срока по чл.259 от ГПК, изхожда от легитимирано
лице – ответник, останал недоволен от постановеното съдебно решение, откъм
съдържание е редовна, поради което и се явява допустима.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства
поотделно и в съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по въпроса относно
валидността на решението и допустимостта в обжалваната му част. Правилността на
решението се проверява с оглед наведените доводи във въззивната жалба.
По отношение на валидността и
допустимостта на постановеното решение, съдът намира, че същото е постановено
от родово и местно компетентен съд, по иск, който му е подсъден, произнесъл се
е в законен състав.
Очертаният във въззивната жалба
предмет на въззивното производство е единствено спорът относно действителността
на потребителския договора за кредит. За да уважи този иск първоинстанционният
съд е приел, че клаузите в този договор за неравноправни по смисъла на ЗЗП,
т.к. клаузата за възнаградителната лихва по договора е нищожна като противоречаща
на добрите нрави, доколко уговореният й размер
надхвърля трикратния размер на законната лихва. За нищожно е прието още и споразумението
за закупуване на допълнителен пакет от услуги. Предвид изложеното съдът е приел,
че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т.
10 ЗПК, поради което и е обявил недействителността му на основание чл. 22 ЗПК.
От фактическа страна по делото се
установява , че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № ********** на 18.07.2017г., по силата на
който дружеството кредитор предоставя на кредитополучателя Т.К. сумата от
3000лв., със задължението да ги върне на 36 месечни вноски при годишен лихвен процент от 41,17% и ГПР
49,90%. , като с договора е сключено и споразумение за допълнителен пакет
услуги / макар и тази част обявената недействителност да не се жали/.
Правоотношенията между страните са
такива между търговец и потребител, поради което приложение намират нормите на ЗЗП
и ЗПК. В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено,
че неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
В случая е уговорена възнаградителна лихва надвишаваща трикратния размер на законната
лихва. Доколкото потребителя е по-слабата икономически страна, уговарянето на прекомерно
високо възнаграждение за предоставения заем / каквото се явява уговорената възнаградителна
лихва/, противоречи на принципа на добросъвестността и нарушава добрите нрави. Всяка
уговорка накърняваща добрите нрави, съгл. чл.26 от ЗЗД, е нищожна. В тази насока е и ориентирана трайната съдебна практика,
съгласно която, максималният размер на лихвата (възнаградителна или такава за забава)
следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния размер
на законната лихва, противоречи на добрите нрави /виж Р №
906/ 30.12.2004г. ,гр. д. № 1106/2003, IIг.о., Р № 378/ 18.05.2006г., гр. д. №
315/ 2005 г., IIг.о., Р№ 1270/ 09.01.2009г.,гр. д. № 5093/ 2007 г. , IIг.о., О №
901/10.07.2015г.,гр. д. № 6295/2014г., IVг.о. Тази практика е възприета от
съдилищата, като се застъпва тезата, че допустимият размер на договорната лихва
гарантира добросъвестното упражняване на права и забраната за неоснователно обогатяване,
които са основополагащи принципи в уредбата на гражданските правоотношения.
Неоснователно се твърди във въззивната жалба, че законодателно е възприет максимален
размер на ГЛП – до петкратния на законната лихва. Това твърдение не почива на
закона, а напротив – сочената норма указва действително максимален размер, но
на годишния процент на разходите, който
обаче не включва в себе ди единствено договорения процент на лихвата по
кредита. Възнаградителната лихва е само една от съставните части на общите разходи
по кредита, към които се включват още и други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид и т.н. С този текст законодателят цели ограничаване
не на възнаградителната лихва, а на общите разходи по кредита, които могат многократно
да надвишават договорената лихва. Така с ограничението в ЗПК относно ГПР не се
въвежда нов, различен от общоприетия лимит на договорната лихва, чийто
обществено приемлив размер е до трикратния размер на законната. Така,
уговореният в процесния договор размер на тази лихва над 30% , а именно –
41,17% , се явява противоречащ на добрите нрави. В този смисъл изводът на първоинстанционният
съд да нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва се явява правилен и законосъобразен.
Макар и във въззивната жалба да се
поддържа, че не се обжалва решението в частта, в която е призната за
недействителна клаузата за допълнителен пакет услуги, съдът намира, че същата
има отношение към действителността на целия договор. Доколкото тези разходи не
са включени в ГПР, то е налице некоректно посочване на реалните разходи по
кредита, с което потребителят е бил заблуден относно същите. Посоченият ГПК е
49,90%, но при включване и на тези допълнителни разходи, същият би надминал
установеният от закона максимален размер от 50%. Съгласно чл.19, ал.5 от ЗПК подобни клаузи са нищожни.
При тези съображения, приложение
намира нормата на чл.22 от ЗПК, т.к. са нарушени изискванията на чл.11, ал.1,
т.9 и т.10 от ЗПК, поради което и сключеният между страните договор следва да
бъде обявен за недействителен.
Първоинстанционното решение като
правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено в обжалваната му част.
На осн. чл.78 от ГПК жалбоподателят следва да заплати на адв. Е.Г.И.,
пълномощник на въззиваемия Т.Т., сумата от 593,50лв., адвокатско възнаграждение
на осн. чл.38 от ЗА.
С оглед на изложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 360/21.08.2020г., пост.
по гр.д.№ 2779/2019, АсРС.
ОСЪЖДА“Профи кредит България“ ЕООД,
ЕИК *********, да заплати на адв. Е.Г.И.,***, сумата от 593,50лв., адвокатско
възнаграждение,на осн. чл.38 от ЗА.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :