Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260232
14.10.2020г., гр.Пловдив
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, въззивно гражданско
отделение, девети граждански състав, в публичното заседание на петнадесети септември две хиляди и двадесета
година, в състав:
Председател:
Виолета Шипоклиева
Членове:
Фаня Рабчева
К.Иванов
С участието на секретаря П.Георгиева като
разгледа докладваното от с.Ф.Рабчева гр.д.№ 1248/ 2020г. по описа на ПОС, за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по чл.258, ал.1 и сл. ГПК.
Въззивното
производство е образувано по въззивна жалба на „А1 България“ ЕАД- гр.София,
чрез юриск. П.П. против Решение № 606/ 20.02.2020г. постановено по гр.д.№ 4441/
2019г. по описа на ПРС – Х гр.с. , с което на основание чл.439, ал.1 ГПК е
признато за установено, че И.Н.А. *** не дължи на „А1 България“ ЕАД- гр.София
сумата 980,91 лева- незаплатени суми за ползвани далекосъобщителни услеги от
16.07.2010г., ведно със законната лихва считано от 26.09.2012г., както и сумата
65 лв деловодни разноски, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д.№
14997/ 2012г. по описа на ПРС и е
образувано изп.д. № 2080/ 2014г. по описа на ЧСИ Драгомира Митрова, поради погасяване
на вземането по давност, както и ответното дружество осъдено да заплати на
ищеца сумата 586,92 лева, получена от ответника на отпаднало основане –
заплатени на погасени по давност вземания по изп.дело № 2080/ 2014г. по описа
на ЧСИ Др.Митрова, ведно със законната лихва от 20.03.2019г. до окончателното
изплащане, като в тежест на ответника са възложени направените по делото
разноски от ищеца. По изложени в жалбата оплаквания се иска отмяна на
обжалваното решение, отхвърляне на предявените искове и присъждане на
направените от ответника разноски, вкл. юриск.възнаграждение.
Постъпил
е отговор по въззивната жалба от въззиваемия И.А., чрез проц.си представител
адв.Р.Г., оспорва жалбата като неоснователна, моли да се потвърди обжалваното
решение и да бъдат присъдени в полза на въззиваемата страна направените за
настоящата инстанция разноски.
Пловдивски
окръжен съд като взе предвид събраните по делото доказателства, във връзка с
доводите на страните и на основание чл.269, ал.1 ГПК, намери следното:
Жалбата изхожда от надлежна страна и е в
законния по чл.259, ал.1 ГПК срок, като процесуално допустима подлежи на
разглеждане по същество.
С предявеният на основание чл.439, ал.1 ГПК
иск от И.Н.А. *** против „А1 България“ ЕАД- гр.София иск е поискано признаване
недължимост на сумата от 980,91 лева,
претендирана от ответното дружество за незаплатени суми за ползвани
далекосъобщителни услуги по договор от 16.07.2020г., за които е издаден
изпълнителен лист от 29.04.2013г. въз основа на заповед за изпълнение № 9587/
04.10.2012г. по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 14997/ 2012г. по описа на РС-Пловдив –
ХVІІ гр.с. При условията на обективно съединяване е и предявения от ищеца иск
по чл.55, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 586,92 лева, получена от ответника
на отпаднало основание – за заплатени на погасени по давност вземания по
изп.дело № 2080/ 2014г. по описа на ЧСИ Др.Митрова, ведно със законната лихва
от 20.03.2019г. до окончателното изплащане. Обстоятелствата, на които се основава иска са:
по влязла в сила Заповед за изпълнение
по ч.гр.д.№ 14997/ 2012г. по описа на РС-Пловдив – ХVІІ гр.с., е било
образувано изп.д.№ 2080/ 2014г. по описа на ЧСИ Др.Митрова, с рег.№ 828 при
КЧСИ и район на действие ОС-Пловдив. Ицецът оспорва дължимостта на претендраните
за събиране суми по изп.дело, за които се сочи настъпила погасителна
давност с характера им на периодични
платежи, които се погасяват в 3-годишен давностен срок съгласно чл.111, б.“в“ ЗЗД. В случая ответникът се е снабдил с ИЛ по влязлата в сила заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК, тъй като ищецът не е подал възражение в срока по чл.414 ГПК, като заповедта има
само изпълнителна сила, но не и сила на присъдено нещо между страните по
отношение на дължимостта на процесните вземания, поради което към последните не
може да се приложи петгодишна давност по чл.117, ал.2 ЗЗД. Съобразно посоченото
от заявителя в заповедното производство задълженията по издаваните данъчни
фактури следва да бъдат заплатени в 15-дневен срок от издаването им, поради
което изискуемостта им да настъпва след изтичане на този срок. Процесните
погасени по давност претендирани от ответника вземания са за периода на
издадени фактури от 03.12.2010г. – 06.04.2011г.
С
обжалваното решение обосновано становището за характера на процесните вземания
като периодични, доколкото цената на предоставените далекосъобщителни услуги се
дължи месечно съобразно издадени от ответното дружество фактури, поради което
спрямо тях еприложима тригодишната давност по чл.111, б.“ б“ и б.“в“ ЗЗД; в
тази насока е констатирана изтекла тригодишна погасителна давност по отношение
на претендираните от ответника вземания по издадените фактури , както следва :
с № *********/03.12.2010г. на 19.12.2010г.,
като давностният срок е изтекъл на 19.12.2013г.; по № *********/06.01.2011г. на
23.01.2011г., като давностният срок е изтекъл на 23.01.2014г.; по №
*********/29.01.2011г. на 15.02.2011г., като давностният срок е изтекъл на
15.02.2014г.; по № *********/24.02.2011г. на 13.03.2011г., като давностният
срок е изтекъл на 13.03.2014г.; по № *********/06.04.2011г. на 23.04.2011г.,
като давностният срок е изтекъл на 23.04.2014г., с оглед на което и установено
изтичането на давността към датата на подаване на молбата за образуване на
изп.дело. За неоснователни са приети доводите на ответника, че издаването на заповед за
изпълнение и изпълнителен лист прекъсват давността за вземането, след което
започва да тече петгодишна давност по чл.117, ал.2 ЗЗД, като е мотивирано
липсата на основане за приравняване на
действята по подаване на заявление за издаване на ЗИ и ИЛ на действия по
предявяване на иск по смисъла на чл.116, б.“б“ ЗЗД, като давността в
заповедното производство се прекъсва само в хипотезата на предявен иск по
чл.422 ГПК, а прекъсването на давността има ретроактивно действие от датата на
подаване на заявлението , съобразно т.14 на ТР №2/ 2013г. на ОСГТК на ВКС. Обосновано се явява в обжалваното решение от
страна на съда наличието на разлика
между установяване безспорността на вземането в заповедното производство
и неговото установане със сила на присъдено нещо, с което не се ползва
издадената заповед за изпълнение. С оглед на последното е уважен и предявения
на основане чл.55, ал.1 ЗЗД иск за
връщане на заплатена от ищеца сума в размер на 586,92 лв, които са били събрани
в изпълнителното производство.
Жалбата
е неоснователна. Не се явява спорно между страните и видно от приложеното по
делото ч.гр.д.№ 14997/2012г. по описа на ПРС – ХVІІ гр.с. е инициирано и
проведено заповедно производство от кредитора „А1 България „ ЕАД против
длъжника И.А. , като издадената ЗИ от 04.10.2012г. е била връчена на
длъжника по реда на чл.47, ал.1 ГПК.
Било е депозирано възражение от длъжника на основане чл.41 ГПК , за което е било констатирано от съда просрочие, поради
кето с разпореждане от 26.04. 2013 г. по
делото е разпоредено издаването на изпълнителен лист. Видно от гр.д.№ 511/ 2013г. по описа на ПОС –
V гр.с. подаденото от длъжника възражение на основание чл.423 ГПК е било оставено без уважение. По останалите
установени в първоинстанционното фактически обстоятелства въззивният съд, вкл.
поради липса на спор от фактическа страна между страните, въззивният съд
препраща на основание чл.272 ГПК към първоинстанционното решение.
С
депозираната жалба се оспорват направените правни изводи от районния съд относно
в насока на липса на юридически факти, които да са прекъснали започналата да
тече погасителна давност, за която при безспорност между страните е приет
характерът на вземанията на ответника, че представляват периодични платежи по смисъла на чл.11, б.“в“ , пр.последно от ЗЗД с погасявеното им при изтичане на тригодишен давностен срок. Възраженията
на жалбоподателя се основават на доводите, че с влизането в сила на издадената
заповед за изпълнение започва да тече нова давност, а влязлата в сила заповед
за изпълнение формира сила на присъдено нещо и установява с обвързваща страните
сила, че вземането съществува към момента на изтичане на срока за подаване на
възражение, в каквато насока се сочи наличието на постановено ершение на ПРС и
определеине на ВКС. Доводите са неоснователни. Правният характер
на заповедта за изпълнение, издадена в заповедно производство, което се развива
едностранно и цели принципно проверка относно безспорността на вземането, не е
сред актовете, които се постановяват в спорно исково производство, в което се
развива състезателен и доказателствен процес, поради кето не е равносилно на влязло впсила решение,
което се ползва със сила на присъдено нещо именно поради равнопоставената
възможност на страните да релевират възраженията си и развият ефективен
доказателствен процес. В този смисъл посочените съдебни актове от жалбоподателя
се явяват единични и не се споделят от настоящия въззивен състав. От друга
страна не може и да се наложи изводът, че заповедното производство в случая е
постигнало целта на законодателя за проверка относно това дали се оспорва
вземането, тъй като връчването на ЗИ по реда на чл.47, ал.1 и сл. ГПК не
създава сигурност относно това, че същата е достигнала до знанието на длъжника,
поради което и с последващите изменения на разпоредбата на чл.415, ал. ГПК/
изм., ДВ, бр.100/2019г./ законодателят е предвидил в тази хипотеза предявяване
на иск от кредитора по реда на чл.422, ал.1 ГПК. Отделно от това принципно с
оглед подаденото просрочено възражение
по чл.414 ГПК не може да се формира извод за неоспорване на задълженията от
страна на длъжника, което е било предмет и на производството по чл.423 ГПК,
поради което и не може да се приеме за основателен доводът, че поради
неподадено в срок възражение по чл.414 ГПК е налице признание на претендираните
от ответеника вземания, вкл. с конклудентни действия, данни за каквито не са
налице по делото. От доводите в жалбата не се оспорва от ответника, че съобразно т.14 на ТР №2/ 26.06.2015г. на ВКС по
тълк.дело №2/ 2013г. на ОСГТК на ВКС е прието, че погасителната давност се
прекъсва с предявявяането на иска за съществуването на вземането по чл.422 ГПК.
Предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК от кредитора обаче в случая не е налице, порадид
което не е налице проявен този юричически факт, годен да прекъсне давността. С
образуване на заповедното производство също не се прекъсва давността, доколкото
предявяването на заявлението в заповедното производство не е равносилно на
подаване на искова молба за образуване на исково производство, последното годно
да прекъсне давността. Не се оспорва също на следващо място, че издаването на
изпълнителен лист и образуването на изпълнително дело също не са сред
юридическите факти, годни да прекъснат започналата да тече погасителна давност,
в каквато насока са и мотивите на цитираното ТР№2/2013г на ОСГТК на ВКС. Не е
налице и хипотезата на чл.117, ал.1 ЗЗД , тъй като не е налице влязло в сила
съдебно решение , ползващо се със сила на присъдено нещо, от който момент да е
започнала да тече нова погасителна давност. С оглед на това и при договорената
между страните изискуемост на процесните вземания , същите се явяват погасени
по давност за някои преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК, а за други в
хода на това производство и след неговото приключване, като във всички случаи
към датата на образуване на изп.производство – на 26.11.2014г. давностният срок
се явява изтекъл за всички вземания.
Следователно
заплатените в хода на принудителното изпълнение суми по погасени по давност
вземания, доколкото същите не са заплатени доброволно, се явяват на отпаднало
основание и следва да се присъдят на основание чл.55, ал.1, пр.последно ЗЗД.
/Решение № 139/ 28.08.2013г. постановено по т.д.№ 98/ 2012г. по описа на ВКС –
ІІ ТО. / В тази насока е постановеното решение на районния съд, което като
правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
На
основание чл.78, ал.1 ГПК на процесуалния представител на въззиваемата страна
следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв в
размер на 600 лева по НМРАВ за въззивната инстанция.
Водим от горното и на основание чл.271, ал.1 ГПК, въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло Решение № 606/ 20.02.2020г. постановено по гр.д.№ 4441/ 2019г. по описа
на ПРС – Х гр.с.
Осъжда
„А1 България“ ЕАД, ЕИК131468980 да заплати на адвокат Р.Н.Г., личен № *** от
гр.Пловдив сумата 600 лева / шестстотин лева/ - адвокатско възнаграждение на
основание чл.38 ЗА.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: Членове: