РЕШЕНИЕ
№ 764
гр. Бургас, 08.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Мариана Г. Карастанчева
Членове:Кирил Гр. Стоянов
Пламена К. Георгиева Върбанова
при участието на секретаря Ани Р. Цветанова
като разгледа докладваното от Пламена К. Георгиева Върбанова Въззивно
гражданско дело № 20252100500970 по описа за 2025 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК и е образувано
по повод въззивна жалба с вх.№16982/16.04.2025г. на БРС, предявена от
„Агенция за събиране на вземания“ЕАД, Дертлиев“№25, офис сграда
Лабиринт,ет.2,офис 4, представлявано от Изпълнителния директор Зорница
Сергеева Банкина, чрез юрисконсулт Нели Пенчева- Атанасова, срещу
Решение № 632/21.03.2025г., постановено по гр. дело № 8424/2024г. по описа
на Районен съд - Бургас.С горецитираното решение, съдът е прогласил за
нищожен Договор за паричен заем № 161465 към искане № 0178670 от
26.12.2017г., сключен между Ц. Д. Д. с ЕГН **********, с адрес гр. *** ж.к.
*** бл.** вх.* ет.* ап.**, като заемател и „СИТИ КЕШ“ ООД с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско
шосе“ № 115 Е, ет. 5, като заемодател, поради противоречието му със закона,
на основание чл. 22 от ЗПК.Съдът е осъдил „Агенция за събиране на
вземания“ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.
София, ул. “Петър Дертлиев” № 26, офис - сграда “Лабиринт”, ет.2, офис 4, на
основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на Ц. Д. Д. с ЕГН **********, с адрес
гр. *** ж.к. *** бл.** вх.* ет.* ап.**, сумата от 727.33 лв., представляваща
сторените от нея в производството съдебно- деловодни разноски.С въззивната
жалба се излагат аргументи за недопустимост, неправилност и
незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, постановен при нарушение
на материалния закон и процесуалните правила.На първо място се навеждат
1
доводи във връзка с възможността на длъжника писмено да възрази срещу
заповедта за изпълнение, в едномесечен срок от нейното връчване.Посочва се,
че в конкретния случай, поради липса на подадено възражение по чл.414 от
ГПК, заповедта за изпълнение влязла в законна сила и се ползвала със
стабилитет, като последиците се свързвали със забрана страните да
пререшават спора помежду си, на основание факти, възникнали след изтичане
предвидения законов срок. Развиват се съображения в тази насока, като се
цитира съдебна практика (Определение№318/09.07.2019г. по ч.гр.д.
№2108\2019г. на ВКС, IV-то г.о.).Излага се становище във връзка със
способите за защита на длъжника срещу заповедта за изпълнение. Акцентира
се върху спецификата и действието на законовите разпоредби при наличе на
неравноправни дооворни клаузи(Определение№578 от 25.02.2025г. по ч.т.д.
№242/2025г. на ВКС; Решение№1261/31.10.2024г. по в.-гр.д. №1900/2024г. на
ОС-Пловдив; Решение№490/08.05.2024г. по в.гр.д.№109/2024г. по описа на
ОС-Варна).Направен е хронологичен анализ на фактическата обстановка по
делото. Твърди се, че процесната заповед за изпълнение била издадена на
01.11.2019г., при действие разпоредбата на чл.411,ал.2,т.2 от ТПК, като
заповедният съд проверявал дали искането е в противоречие със закона или
добрите нрави. Отбелязва се, че доколкото заповедното производство
представлявало бланково такова, образците били утвърдени с Наредба №6 от
20.02.2006г. за утвърждаване образци на заповед за изпълнение, заявление за
издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното
производство(обн. ДВ,бр.22 от 28.02.2008г.).Подчертава се, че видно от
съдържането на посочените образци, извършената от съда проверка
включвала и такава за неравноправност на клаузите.Излагат се аргументи
относно необходимостта процесуалните национални разпоредби, да не
препятстват възможността за ефективна съдебна закрила на потребителите,
тъй като липсата на ефективен контрол върху потенциална неравноправност
на договорни клаузи, би препятствала спазването на предоставените с
Директива 93/13 гаранции (Определение№1246/07.12.2023г. по т.д.
№489/2023г. на ВКС, I.-во т.о.; Решения ня СЕС- С-869/19; С-600-19; С-
693/19; С-831/19; С-725/19).Навеждат се доводи, че в случай, че постановено
съдебно решение, с което се допуска принудително изпълнение, не съдържа
никакви мотиви(дори в обобщен вид), свидетелстващи за извършена проверка
за наличие на неравноправни договорни клаузи, то забраната за
непререшаемост, не следвало да бъде прилагана(Определение от 17.01.2023г.
по дело С-379/2021г. на СЕС).Заявява се, че съгласно разпоредбата на чл.23 от
ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва и
други разходи. Посочва се, че неспазването на изрично уредените изисквания
по чл.10,ал.1 от ЗПК, водело до недейсгвителност на целия договор(Решение
на СЕС от 21.03.2024г. по сдело С-714/22; Определение№419 от 10.02.2015г.
по т.д.№2069/2024г. на ВКС, II- ро т.оМоли постановяване на решение, с което
бъде обезсилен първоинстанционният съдебен акт, с който са уважени изцяло
предявените искови претенции.Алтернативно, моли се отмяна на атакуваното
решение и постановяване съдебен акт на настоящата инстанция, с който бъдат
2
отхвърлени предявените искови претенции.Претендира се присъждане на
сторените пред въззивната инстаниця съдебно- деловодни разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
С въззивната жалба не се заявяват нови доказателствени искания.
Препис от постъпилата въззивна жалба е връчен на процесулния
представител на въззиваемата страна- адв.Николай Русинов- БАК, на
14.05.2025г. В предвидения законов срок, по делото не е постъпил писмен
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна- Ц. Д. Д., ЕГН
**********.В проведеното пред БОС открито съдебно заседание
процесуалния представител на въззиваемата заявява становище за
неоснователност на въззивната жалба; моли присъждане на адв.
възнаграждение, за което представя договор за правна помощ и списък на
разноските.
Бургаският Окръжен съд, за да се произнесе по спора , намира от
фактическа и правна страна следното:
При служебната проверка на основание чл. 269 от ГПК се констатира, че
решението е валидно-постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела. както и е допустимо–съдът
се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран/ по предмета на делото,
правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявения
петитум/. Правилно е дадена материално – правната квалификация на
исковете. Налице са всички положителни и липсват отрицателни процесуални
предпоставки за постановяване на решението от районния съд.
Фактическата обстановка не е спорна между страните и се установява
от представените по делото доказателства,а именно:Между “Сити Кеш” ООД
и Ц. Д. Д. е бил сключен Договор за паричен заем № 161464 към искане №
0178670 от 26.12.2017г., съгласно който ищцата получила в заем от ответника
сумата в размер на 1 800 лв., която следвало да върне по следния начин: 3
вноски по 60.12 лв. и 8 вноски по 260.11 лв. при фиксиран лихвен процент от
40.08% и ГПР 48.32 % и обща сума за връщане: 2261.24 лв. Не е налице и спор
относно това, че кредитът е усвоен от ищцата. Не е спорно между страните и
обстоятелството, че вземанията по договора са били цедирани на ответника
“Агенция за събиране на вземания” ЕАД с договор за цесия от 25.03.2019г.,
който е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за вземанията
по същия, по повод на което е било образувано ч.гр.д. № 9293/2019г. на БРС и
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
4186/01.11.2019г., която е влязла в сила предвид неподаване на възражение по
чл.415 ГПК от длъжника Д..Пред районния съд от ответника е било заявено
твърдение за недопустимост на иска по съображения, че е налице влязла в
сила заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и порадилипса на възражение от
длъжника,респ.-липса на производство по чл.422 ГПК, паричното вземане
било безспорно установено между страните и оспорване на вземането от
длъжника с иск по чл.124 ГПК, респ.- с иск за нищожност на договора за
потребителски кредит, било недопустимо. Районният съд е изложил подробни
съображения по това възражение в нарочно определение рег.№
3
923/11.02.2025г.
С оглед въведеното пред БОС от въззивника твърдение за
недопустимост на обжалваното решение по същите съображения, разгледани
от районния съд, БОС следва да се отбележи следното:
С разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК е предвидено задължение за съда
служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в потребителския
договор в светлината на практиката на СЕС по решение от 17 май 2022 г. по
дело С-600/19, решение от 17 май 2022 г. по съединени дела С-693/19 и С-
831/19, определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23.
В посочената практика на СЕС се изтъква необходимостта
процесуалните национални разпоредби, уреждащи принципа на сила на
присъдено нещо, да бъдат прилагани при съобразяване с принципа на
ефективност, т. е. да не препятстват възможността за ефективна съдебна
закрила на потребителите. Съдът е посочил, че при липса на ефективен
контрол върху потенциална неравноправност на клаузи от договор с
потребител не би могло да се гарантира спазването на предоставените с
Директива 93/13 гаранции, и с оглед на това в цитираните по-горе решения е
приел, че правото на Съюза не допуска национална правна уредба, която
поради действие на силата на пресъдено нещо и на преклузивни срокове не
позволява на националния съд да провери неравноправния характер на
договорни клаузи. СЕС е посочил, че произнасянето на съда би било
ограничено само след проверка, че с влязлото в сила предходно съдебно
решение е проверена законосъобразността с оглед Директива 93/13 на всички
клаузи от договора, а не само на една. Според посочената практика, в случай
че е постановено съдебно решение, с което се допуска принудително
изпълнение, несъдържащо никакви мотиви, дори в обобщен вид,
свидетелстващи за извършена от съда проверка относно наличие на
неравноправни договорни клаузи, то забраната за непререшаемост не следва
да бъде прилагана. СЕС е пояснил, че забраната за непререшаемост се допуска
да бъде прилагана, когато в предходното съдебно решение, което се ползва със
сила на пресъдено нещо и се отнася до друга част от същото вземане, вече е
имало произнасяне по действителността на тези клаузи с оглед на посочената
директива, ако в това предходно решение се съдържат мотиви, които
позволяват на съда да установи клаузите или частите от клауза, които са били
предмет на контрол в рамките на първото производство, както и, дори да са
изложени в обобщен вид, причините, поради които сезираният по това
производство съд е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са
неравноправни /определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23/.
Анализът на така формирана практика на СЕС обуславя извода, че с
оглед предоставената с Директива 93/13 засилена защита на потребителя в
качеството му на икономически по-слаба страна, която не винаги може да се
ориентира в съдържанието и действителните правни последици на наложени
й като неиндивидуално договорени клаузи, е неприложимо правилото за
изчерпване на основанията за нищожност на договора от страна на
потребителя в производство по спор относно действителността на
4
потребителски договор, включително когато произнасянето по
действителността е инцидентно, по преюдициален за произнасяне по спора
въпрос. Поради това и с оглед формираната практика на СЕС следва да се
приеме, че формираната с влезлата в сила заповед за изпълнение сила на
пресъдено нещо не препятства правото на страната – потребител да поиска в
следващо производство съдът да се произнесе по действителността на
сключен договор за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи
се в тях клаузи и не обуславя недопустимост на предявените в настоящото
производство установителни искове./ съгласно Определение № 1199 от
9.05.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1304/2023 г., II т. о., ТК, докладчик съдията
Анна Баева./
В същия смисъл и в ново доразвитие на горната практика е и
решението от 29.02.2024 г. по дело С-724/22, с което СЕС е постановил
следното: 1) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на
ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна
уредба, която поради преклузия не позволява на съда, сезиран с изпълнението
на заповед за плащане, служебно или по искане на потребителя да провери за
евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит,
сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато такава проверка
вече е била извършена от съда във фазата на заповедното производство, стига
въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите, предмет на тази проверка, да
е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са
неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определения срок на
предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се
преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната
неравноправност на въпросните клаузи; и 2) чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във
връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че не
допуска национална правна уредба, която не позволява на съда, сезиран с
изпълнението на заповед за плащане, да предприеме служебно действия по
събиране на доказателства, за да установи необходимите фактически и правни
обстоятелства с цел да провери за евентуална неравноправност на клаузите,
съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и
потребител, когато проверката, извършена от компетентния съд във фазата на
заповедното производство, не отговаря на изискванията на принципа на
ефективност, що се отнася до тази директива.В случая процесната заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК е издадена на 01.11.2019г. – преди
националният ни законодател изрично да вмени на съда с чл. 7, ал. 3 (нова –
ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.) от ГПК, респ. – на заповедния съд – с чл. 411, ал.
2, т. 3 (нова – ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.) от ГПК, служебното задължение да
следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител;
респ. – в текста на процесната заповед за незабавно изпълнение по никакъв
начин не е обективирано извършването на такава служебна проверка.
По тези съображения БОС намира, че първоинстанционното решение е
допустимо:съдът се е произнесъл по иск, с който е бил сезиран/ по предмета
на делото, правилно изведен въз основа на въведените от ищеца твърдения и
заявения петитум/. Правилно е дадена материално – правната квалификация
5
на исковете. Налице са всички положителни и липсват отрицателни
процесуални предпоставки за постановяване на решението от районния съд.
Решението на районния съд е правилно, като БРС на основание чл.272
ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение,като по този начин ги
прави и свои мотиви. С оглед заявените от въззивника оплаквания следва да се
отбележи допълнително следното:
Ищцата има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК
и пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Според разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК
Договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на Договора. Договорът формално отговаря на това изискване,
доколкото в него е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от
потребителя. Размерите на тези величини, посочени в Договора, не
съответстват на действителните такива, съобразно поетото от потребителя
задължение за предоставяне на гаранция.
Според разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК в „общ разход по
кредита за потребителя“ попадат всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения.
Ответникът признава в отговора на исковата молба, че при изчисляване
на ГПР не влиза неустойката за неизпълнение на договорното задължение.
С Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22 на СЕС са дадени
разяснения, които макар и да касаят друг случай, имат важно значение за
тълкуване на понятието ГПР по смисъла на ЗПК. В т. 44 от посоченото
решение СЕС е дал указания на българския съд да вземе предвид всички
разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, за да установи
дали с дадена договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата
сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора така, че то да не се
съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата
нито на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, нито на
понятието „ГПР“ по смисъла на Директива 2008/48 на Европейския парламент
и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета.
В процесния случай неустойката, уговорена за непредоставяне на
гаранция, очевидно представлява договорна конструкция за прикриване на
6
допълнително възнаграждение по кредита. Както правилно отбелязва и
районния съд, същата е предназначена за санкциониране на
кредитополучателя за неспазване на задължението за предоставяне на
обезпечение,а не обезпечава изпълнението на основното задължение по
договора. От друга страна, няма логика да се уговоря неустойка за
непредоставяне на гаранция, при положение, че обезпечение може да се
изиска още при сключване на договора. Ето защо кредиторът е действал
недобросъвестно при уговарянето на неустойката - в този смисъл и Решение
№ 3 от 6.01.2025 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 1504/2024 г.
След като неустойката е скрито възнаграждение, съгласно цитираната
практика на СЕС, то е следвало да се включи в общите разходи по кредита за
потребителя и в ГПР, което не е направено. Така Договорът не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него липсва
действителният процент на ГПР. Посочването на ГПР, който не отразява
точно всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин, както непосочването на този
процент - в този смисъл е и т. 55 и т. 56 от Решение по дело С-714-22 на Съда
на ЕС.
Според Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г.,
II т. о. установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от
императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит,
попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените
в договора годишен лихвен процент или ГПР съгласно изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до
недействителност на договора за потребителски кредит. Неточното посочване
на тези компоненти от задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им.
Предвид изложеното, Договорът е нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.1
от ЗЗД, вр. чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради противоречие със закона -
неточно посочване в Договора на ГПР.
По тези съображения първоинстанционното решение следва да се
потвърди, като на основание чл.272 ГПК БОС препраща и към мотивите на
районния съд.
С оглед изхода по делото и на основание чл.78,ал.3 ГПК в полза на
въззиваемата следва да се присъди адв. възнаграждение в размера от 400 лева.
Мотивиран от горното БОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 632/21.03.2025г., постановено по гр. дело
№ 8424/2024г. по описа на Районен съд – Бургас.
ОСЪЖДА "Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. “Петър Дертлиев” № 26,
офис - сграда “Лабиринт”, ет.2, офис 4, да заплати на Ц. Д. Д. с ЕГН
**********, с адрес гр. *** ж.к. *** бл.** вх.* ет.* ап.**, сумата от 400 лв.,
7
представляваща сторените от нея в производството съдебно-деловодни
разноски.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8