№ 864
гр. София, 25.11.2022 г.
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Кирил Д. Павлов
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно
гражданско дело № 20221800500719 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 274 и сл. от ГПК.
Образувано е по частна жалба на А. А. Н. срещу протоколно
определение от 14.07.2022г., постановено по гр. дело № 209/2021 г. по описа
на РС-Самоков, с което на основание чл. 210, ал. 2 от ГПК е постановено,
искът на А. Н. срещу С. Н., И. И. и Б. Г. - И.а за делба на наследство останало
след смъртта на С. Н. и Р. Н., обективно съединен с установителен иск за
право на собственост върху 1/2 ид. част от самостоятелен обект с
идентификатор 68134.606.930.2.67, ведно с акцесорно искане по чл. 537 от
ГПК, както и иск по чл. 76 от ЗН за обявяване на относителна
недействителност, и обективно съединени установителен иск за правно на
собственост върху 1/2 ид. част от самостоятелен обект с идентификатор
68134.606.868,2.34, да бъдат отделени и разгледани самостоятелно в друго
производство, както и на основание чл. 118, ал. 2 от ГПК е прекратено
производството пред Самоковския районен съд по така отделените искове, а
делото в тази част е било изпратено на местно компетентния Софийски
районен съд.
Жалбоподателката счита обжалваното определение за недопустимо, тъй
като първоинстанционният съд се бил произнесъл по въпрос, с който не е
сезиран: направеното от ответника възражение за липса на местна подсъдност
на РС-Самоков касаело делото в цялост, а не неговото разделяне.
Също така, жалбоподателката поддържа, че определението е и
неправилно поради факта, че предмет на делото е делба на наследствени
имоти, които страните (А. Н. и С. С. Н.) са наследили от различни
наследодатели с различни места на откриване на наследствата. Сочи, че
принцип на съдебната делба съгласно чл. 69, ал. 2 от ЗН е получаване на дял
от съсобствеността в натура. Развива съображения, че спазването на този
принцип е възможно, когато делбата на всички съсобствени имоти се проведе
в едно съдебно производство, във връзка с което се позовава на възможността
по чл. 341, ал. 2 от ГПК. Подчертава, че тази разпоредба не предвижда
изключение за имотите, които се намират извън съдебния район на сезирания
1
съд, като в подкрепа на виждането си цитира съдебна практика (Определение
№ 120 от 29.06.2017 год. по ч.гр.дело №2158/2017 г. на BKC, I ГО).
Същевременно намира, че евентуалното разделяне на исковете би
препятствало извършване на делба на всички съсобствени имоти, респ. би
оказало влияние върху способа, по който ще се извърши делбата във втората
й фаза, и възможността, всеки от съделителите да получи реален дял. Тълкува
разпоредбата на чл. 341. ал. 2 от ГПК като приложима и за имоти от различни
наследства, стига страните са едни и същи.
Жалбоподателката навежда довод, че в производството за делба
правилата на местната подсъдност се преодоляват с разпоредбата на чл. 116
от ГПК, която намира приложение не само когато предмет на делбата е имот,
намиращ се в два съседни съдебни района, но и когато предмет на делбата е
повече от един недвижим имот в различни съдебни райони, във връзка с
правото на избор на ищеца по чл. 116, ал. 2 от ГПК.
На последно място, жалбоподателката твърди, че с обжалваното
определение районният съд бил нарушил и разпоредбата на чл. 210. ал. 2 изр.
2 от ГПК, съгласно която не се допуска разделяне на искове, които се
намират във връзка с предмета на делото, освен ако не подлежат на
разглеждане по реда на различни производства, като намира, че в случая чл.
342-343 от ГПК въвеждат изключение от забраната на чл. 210, ал. 1 от ГПК по
отношение на делбеното производство, в което е допустимо съединяване на
искове с оглед ликвидиране на съС.ието на съсобственост.
Моли съда да отмените обжалваното определение и да върне делото на
РС-Самоков за продължаване на съдопроизводствените действия. При
условията на евентуалност, моли съда да изпрати гр.дело № 209/2021 г. по
описа на РС-Самоков в цялост за разглеждане от Софийски районен съд като
местно компетентен съд.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор, с който
ответниците И. И. и Б. И.а, чрез процесуалния си представител, подчертават,
че още с отговора на исковата молба са направили възражение за
неподсъдност на исковете. Навеждат довод, че определената в чл. 110 от ГПК
подсъдност е специална и се различава от тази по чл. 109 от ГПК, като от
значение за определяне на правната квалификация на иска е
правопораждащият факт за възникване на съсобствеността. Споделя довода
на жалбоподателката, че не следва да се разделя производството с оглед
местонахождението на недвижимите имоти.
В срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор, с който
съделителят С. Н. оспорва жалбата. Твърди, че надлежно е отправил искане за
разделяне на производството, поради което не може да се приеме, че
районният съд се бил произнесъл по въпрос, с който не бил сезиран. Също
така счита, че е налице основание за разделяне на производството поради
това, че са предявени няколко иска, които са подсъдни на различни
съдилища. Оспорва направеното с жалбата тълкуване, че в делбата можело да
се включват всякакви имоти, като изразява становище, че става въпрос само
за имоти, чиято делба е подсъдна на един и същ съд. Счита, че възражението
на ответника изключва правото на ищеца по чл. 116 от ГПК. Претендира
разноски.
Съдът намира, че частната жалба е подадена в срок, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт и от надлежна страна. Внесена е и дължимата
държавна такса за нейното разглеждане.
2
Съдът намира за установено от фактическа страна, че производството
по гр.д. 209/2021г. пред РС – гр. Самоков е образувано по подадена от А. А.
Н. искова молба, с която е предявила срещу С. С. Н. искове за делба на
наследства, останали от различни наследодатели (А. Н. Д. от една страна и С.
А.ов Н. и Р. В. Н. от друга страна), както и искове по чл. 76 от ЗН и чл. 124 от
ГПК, последният от които е предявен и срещу третите лица И. И. и Б. И.а.
Преписи от исковата молба са връчени на ответниците, които са
депозирали писмени отговори. При това, ответниците И.и са изразили
становище, че производството по делото следва да бъде прекратено в цялост
и изпратено по подсъдност на Софийския районен съд, а ответникът С. С. Н. е
отправил искане за разделяне на производството поради затрудняване на
процеса.
С обжалваното в настоящото производство определение, районният съд
е разделил производството по делото, като е изложил съображения, че, с оглед
разпоредбите на чл. 109 и 110 от ГПК, искът за делба на имотите, намиращи
се в землището на с. Д.О., е подсъден на Самоковския районен съд, а
обективно кумулативно съединени установителни искове за право на
собственост, искът по чл. 76 от ЗН, акцесорното искане по чл. 537 от ГПК, и
искът за делба на имоти в гр. С. са подсъдни са Софийския районен съд.
При така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав намира от правна страна следното:
Неоснователно жалбоподателката счита, че районният съд се бил
произнесъл по въпрос, с който не бил сезиран. След като в отговора на
исковата молба е направено възражение за местна неподсъдност, няма пречка,
то да бъде уважено само частично – по отношение на тези искове, за които
съдът е преценил, че то е основателно. Още повече, че, съгласно разпоредбата
на чл. 210, ал. 2, изр. първо от ГПК, разделянето на производството може да
стане и по почин на съда, без да е необходимо изричното му сезиране.
Съгласно тР.та съдебна практика (Определение № 210 от 14.05.2018 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1609/2018 г., III г. о., ГК), „определението за разделяне
на исковете в отделни производства не подлежи на инстанционен контрол,
тъй като с него нито се прегражда по-нататъшното развитие по делото,
нито неговата обжалваемост изрично е предвидена в закона“. В същия
смисъл са и Определение № 124 от 9.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 177/2020
г., II т. о., ТК, съгласно което „определението, с което съдът разделя, по реда
на чл. 210, ал. 2 ГПК, производството по един от исковете и изпраща
отделения иск за разглеждане в отделно производство, не попада в нито
едната от тези две категории и следователно е необжалваемо с ЧЖ“, както
и Определение № 70 от 11.04.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. № 705/2018 г., I г. о.,
ГК, Определение № 654 от 15.12.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 2115/2016 г., II
т. о., ТК, Определение № 250 от 28.05.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2398/2013
г., I г. о., ГК, Определение № 983 от 30.10.2012 г. на ВКС по ч. т. д. №
721/2012 г., II т. о., ТК, Определение № 274/11.06.2010 г., по ч. гр. д. №
619/2009 г., на I г.о.; Определение № 511 от 5.07.2011 г. на ВКС по ч. т. д. №
576/2009 г., II т. о., ТК, Определение № 318 от 20.04.2010 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 141/2010 г., I т. о., ТК, Определение № 747 от 28.10.2010 г. на ВКС по ч. т.
д. № 577/2010 г., II т. о., ТК, Определение № 469 от 14.09.2009 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 459/2009 г., III г. о., ГК, и мн. др.
Поради това частната жалба срещу разделянето на производството по
делото е недопустима, и следва да бъде оставена без разглеждане.
3
Същевременно, с Определение № 828 от 12.11.2014 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 3333/2014 г., I т. о., ТК, в аналогична на настоящата хипотеза изрично е
прието, че „първоинстанционният съд, след като е постановил разделяне на
исковете, е следвало да изпрати онези, които са подсъдни на друг съд, на
този съд без да прекратява производството пред себе си по който и да е от
тях, но това не е съществено нарушение на съдопроизводствените
правила“, като от контекста на мотивите и от постановения диспозитив може
да се направи извод, че в такъв случай прекратяването на производството
също не подлежи на самостоятелно обжалване. Същият извод следва косвено
и от някои от цитираните по- горе определения, постановени по казуси, в
които, след разделяне на производството, част от исковете са били изпратени
по подсъдност на друг съд, но в нито един случай съдилищата не са приели,
че следва да се произнасят отделно по въпроса за подсъдността.
Поради това настоящият съдебен състав не следва да разглежда по
същество и частта от частната жалба, касаеща прекратяването на
производството по гр.д. № 209/2021г. пред Самоковския районен съд по
отделените искове и изпращането им за разглеждане от Софийския районен
съд.
Не обосновава обратен извод цитираната в частната жалба съдебна
практика, която настоящият съдебен състав намира за неотносима към
настоящия казус, поради следните съображения:
Определение № 410 от 20.07.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 369/2012 г., I г.
о., ГК (неправилно цитирано като Определение № 420 от 20.07.2012 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 369/2012 г., I г. о., ГК), е постановено във връзка с
делбени имоти, намиращи се в различни съдебни райони, но, доколкото
в него е цитирана разпоредбата на чл. 109 от ГПК, може да се
предположи, че в този случай (за разлика от настоящия) не става въпрос
за делба на наследство, а за делба на съсобствени на друго основание
недвижими имоти, при която, безспорно, следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 116 от ГПК, вр. чл. 109 от ГПК, а не специалната
разпоредба на чл. 110 от ГПК.
Определение № 49 от 6.02.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 612/2011 г., I г.
о., ГК (неправилно цитирано като Определение № 49 от 6.02.2012 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 512/2011 г., I г. о., ГК) е постановено по казус, в който
е отхвърлено искане по чл. 341, ал. 2 от ГПК за включване в делбената
маса на имот от същото наследство, намиращ се в друг съдебен район, но
в този казус (за разлика от настоящия) не става въпрос за разделяне на
производството по реда на чл. 210, ал. 2 от ГПК.
Определение № 120 от 29.06.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2158/2017 г., I
г. о., ГК е постановено по сходен казус, в който иск за делба на
наследство е бил съединен с иск за делба на имоти, съсобствени на друго
4
основание, но не и за делба на имоти, придобити по наследство от
различни наследодатели (какъвто е настоящият случай).
Настоящият съдебен състав намира, че разпоредбата на чл. 110 от ГПК е
специална и се отнася до подсъдността на делата за делба само на
съсобственост, произтичаща от наследство. Специалният й характер, основан
на начина на възникване на съсобствеността, изключва приложението на
общата подсъдност по чл. 109 от ГПК, приложима за делба на всякаква друга
съсобственост на недвижими имоти. За разлика от хипотезите, разгледани в
цитираната (отчасти неточно) от жалбоподателката съдебна практика, в
настоящия случай става въпрос за делба на две различни наследства с
различно място на откриване, а не за делба на имоти с различно
местонахождение, съсобствеността върху които произтича от едно
наследство, или на друго основание, различно от наследяването. Поради това
подсъдността на предявените искове следва да се определи именно по
специалното правило на чл. 110 от ГПК. Няма нормативно основание за
преодоляване на тази подсъдност, нито за прилагане на общата такава по чл.
109 от ГПК и свързаните с нея разрешения на съдебната практика. Тя не може
да се преодолее и чрез тълкуване по аналогия, тъй като процесуалните норми
следва да се прилагат стриктно. Единствената възможност за изборна
подсъдност в хипотеза на делба на наследство е регламентирана в ал. 2 на чл.
110 от ГПК, но в случая тя не е налице.
Неоснователно жалбоподателката обосновава желаната от нея
подсъдност с възможността за получаване на реален дял от наследствените
имоти, тъй като, видно от исковата молба, и в двете наследства има
достатъчно имоти, за да може всеки от съделителите да получи реален дял от
тях – дори ако делбата на всяко от наследствата се развие в отделно
производство.
Също така неоснователно жалбоподателката поддържа, че в случая
районният съд бил разделил искове, които се намирали във взаимна връзка.
Точно обратното: при делба на две наследства се проверяват различни
обстоятелства, които нямат връзка помежду си – напр. дали съделителите са
наследници на единия или на другия наследодател, какви са квотите им в
съответното наследство, дали някой от тях е живял заедно с единия или на
другия наследодател или е допринесъл за увеличение на наследството му по
смисъла на чл. 12 от ЗН, дали някой от тях е живял в имот от едното или от
другото наследство, с оглед поставянето му в дял по реда на чл. 349, ал. 2 от
ГПК, и др. Нито един от тези въпроси за едното наследство, обаче, няма
отношение към правата на съделителите в другото наследство. Затова между
исковете за делба на двете наследства няма взаимна обусловеност, която
евентуално би обосновала съвместното им разглеждане. Но дори такава да
има, следва да се отбележи, че по принцип обективното съединяване на
искове е факултативно (с някои изрични изключения – напр. чл. 322, ал. 2,
изр. второ от ГПК), а се прилага единствено от съображения за процесуална
икономия и с оглед избягване на противоречиви съдебни решения, когато
исковете са обусловени един от друг. То, обаче, не е задължително, и, дори
претенциите да са обусловени една от друга, няма пречка да се разглеждат
отделно (арг. от чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК). В случая съдът намира, че
съвместното разглеждане на всички предявени от ищцата искове не би довело
до някой от горните положителни ефекти, а би се отразило негативно на
производството, тъй като усложненията в делбата на наследството от С. А.ов
5
Н. и Р. В. Н. биха затормозили неоправдано делбата на наследството от А. Н.
Д., при която такива усложнения не са налице.
С оглед гореизложеното, Софийският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната жалба на А. А. Н. срещу
протоколно определение от 14.07.2022г., постановено по гр. дело № 209/2021
г. по описа на РС-Самоков, с което на основание чл. 210, ал. 2 от ГПК
производството по делото е разделено, и част от исковете са били изпратени
за разглеждане на местно компетентния Софийски районен съд.
Определението може да се обжалва с частна жалба пред Софийския
апелативен съд в едноседмичен срок от съобщаването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6